"Рамаяна (Тулси Дас. Море от подвизи на Рама (откъси))" - читать интересную книгу автора (Валмики)ПЕСЕН ПЕТААтака срещу крепостта.Ангад и Хаиуман проникват в Ланка, извършвайки големи разрушения.Посочи Рама н ч Ангад да седне близо като брат и каза му с любов: „О сине, постъпката ти порази ни — на своя род венец е Равън, навсякъде е той прославян за мускулите си корави, а толкоз лесно ми направи подарък четири корони. Разправяй как му ги отрони.“ „Не са корони царски те, ами това са четирте достойнства — белег на царете, сега от тоя цар отнети: даруване на приближени; наказване на провинени; талант за сладкодумни речи; талант чрез козни да се пречи на вражето единство. Тези опори, важни за стратези, сами напуснаха врага ти — към тебе всяка се упъти. Отвърнал се е Равън от нозете твои, смъртта изцяло вече го обсеби, затуй и всяка добродетел го напусна, отправяйки се, царю мой, към тебе.“ Изслуша Рама своя вестоносец и радостно усмихна се на тази красива мъдрост. После го разпита каква е крепостта и как се пази. Тогава своите командири събра водачът да подири от тях съвет с каква атака да почнат боя, като всяка от четирте врати се пази така, че враг да не пролази. Сугрива и водачът мечи оттеглиха се недалече, последвани от Вибхишан, за да обмислят своя план. Разбраха се, че ще напада вратите с четири отряда великата свещена рат. След туй на всеки нов отряд водач отделен назначиха, комуто пламенно разкриха божествения лик на Рама и всеки втурна се с голяма решителност към свойта група. Щастливо множество се струпа край Рама, викайки: „Напред! Ура! Градът ще бъде взет!“ Крещят, на страшен бой решени. Отеква рев, бучи ръмжене. Познават те мощта на Ланка, ала залязва всяка сянка от страх. Огрява ги надежда — самият Рама ги повежда. Подобно облак окръжава града на вражата държава тълпа от мечки и маймуни, сега превърнали муцуни в тръби, в литаври и тимпани, тръбящи боят да захване. „Ура! Победа за Лакшман и Рама. Ура! Напред! Победа за Сугрива!“ Крещят маймуни, мечки с цяло гърло. Викът им облаците чак пробива. Настана в Ланка шум и смут. Десетоглавият, надут от гордост, се разсмя: „Я вижте — дошло маймунското пълчище. Това се казва вече смелост. Сега за всяка наша челюст ще има работа голяма. Какъв добър баща е Брама — храна ни праща право в къщи. Излизайте, търчете, дръжте и яжте мечки и маймуни, сами задали се срещу ни!“ С държанието си превзето, приличаше на прилеп, дето с нозе нагоре спи и смята, че тъй подпира небесата. Викът му мигом вън изведе подвластните му людоеди с тризъбци, с пики, с боздугани и кой каквото още хване. Търчат подобно на орли, които рижави скали отгоре счели са за мърши. Не знаят те, че в тях ще свърши на всеки лешоядец клюна. Скала е всякоя маймуна. До х а Стоят по бойниците милиони ракшаси, с лъкове въоръжени и други с копия, с тояги, с брадви, с топори, с алебарди и ръжени. Приличаха по крепостните кули на облак чер, кога затули със сянка тъмна и бухлата Сумеру — планината свята. Сърцата тръпнат, разиграни от екота на барабани, литаврен звън и тръбен вой, зовящ войниците на бой. И който имал е кураж, куражът му нараства дваж, а който е с душа страхлива, уплашен триж сега се свива. Ракшасите отблизо вече съглеждат полковете мечи и гъстите тълпи маймуни, понесли се като тайфуни към Ланка, режейки си проход направо през скалите с грохот. И всеки воин хапе устни, заканва се да не пропусне врага дори през своя труп. Отсам — събират се накуп и викат: „Рама побеждава!“ Отвъд на Равън викат: „Слава!“ Ракшасите захвърлят цели скали, но ловките и смели маймуни с лапи ги ловят, обратно мятат ги отвъд. Маймуните и мечките ловят огромни скали и връщат ги на своите съседи зад крепостния вал, поваляйки ги долу, заплашвайки останалите людоеди. Катереха се лесно младите маймуни по крепостта на Равъновата държава, по кулите на храмовете нейни даже и пееха оттам на своя вожд прослава. В тълпи големи и поединично маймуните надвиваха навред. А рухнеше ли някоя сразена, тя падаше, държейки людоед. Разбити вече до провал, напускат крепостния вал печалните бойци на Равън, подобно облак чер, отвяван от буен вятър напосоки. Маймуните крещят с високи победни гласове след тях: „Ура! Не знае Рама страх!“ А пък жените от уплаха из цяла Ланка заридаха, кълнейки царя си: „Такъв злодей ни управлява — кръв и смърт способен да стовари връз къщите ни и пожари.“ Узнал, че войнството му бяга, Десетоглавият веднага пресрещна ги отвън и с гневна заплаха викна, не, а ревна: „Тоз, който изостави боя, аз лично ще пронижа с моя ужасен меч. О подло племе, живяхте тука сред големи удобства, вкусвахте наслади, а битка като се зададе, врагът дори и не срази ви — сами побягнахте пъзливи!“ И в срам поеха те обратно със мисълта, че е приятно и сладко да умре войника, отечеството щом го вика. И влизат в боя с пики и секири — на Равън да покажат те какви са признателни войници и безстрашни. Маймунското пълчище се стъписа. Уплашени от тоз обрат, търчат маймуните назад, макар че после ще успеят врага си пак да надделеят. И питаха се с глас унил: „Къде се губят Нал и Нил? И Хануман, Двивид, Ангад — цвета на цялата ни рат?“ И тъкмо помощ бе му нужна оттатък при вратата южна, научи Хануман, че бяга войската му назад. „Поврага!“ — протътна той, пое си дъх, и грабнал цял планински връх, замери в смъртоносен яд сина на Равън — Меганад. И колесницата с коларя премаза, та синът на царя без малко също да умре от удара му, но добре, че друг колесничар го метна в двуколката си бързолетна и го откара у дома му, и тоя бяг спаси го само. Ангад узна, че Хануман самичък върху стената се е озовал, затича се, присниши се, подрипна и ето го на вражеския вал. В душите си с лика на Рама и с гняв велик нахлуват двама в града. Откъртват от палата кубета в бисер и позлата и правят ги на пух и прах. Самият цар изпитва страх, а пък жените — те горките безумно удрят се в гърдите и викат: „Идат две маймуни, светът събаря се върху ни!“ От стряха скачайки на стряха, на Рама силата възпяха. След туй от златни колонади колона всеки си извади и с нея гневно взе да буха врага до гибел и разруха. Обезумялата войска с ръце громяха и с крака, крещейки: „Равън не прослави божествения Рама. На ви сега заслужена награда, и с лихва, както ви се пада!“ Залавяйки отделни людоеди, един о друг ги блъсваха двамина така, че им отхвръкнаха главите при Равън като съдове от глина. А хванеха ли някой главен водач, той биваше отправян по въздуха в самия стан на Рама, дето Вибхишан изреждаше им имената, а Рама — дом на добрината — изпращаше във рая всеки и не за малко, а навеки. Мечтал би само всеки йога, душата си отдал на бога и праведно живял, да има такваз съдба недостижима. В ума си Рама тъй си каза: „Врагът почита ме с омраза, та заслужава той за тая достойна почит място в рая.“ Не зная в цялата вселена душа такава извисена? И ако още по всемира противник неин се намира, умът му е заспал в заблуди и няма той да се събуди. |
|
|