"Рамаяна (Тулси Дас. Море от подвизи на Рама (откъси))" - читать интересную книгу автора (Валмики)ПЕСЕН ЧЕТВЪРТААнгад пристига в Ланка като вестител на Рама.Равън отхвърля предложението за мир.Сблъскване между Ангад и Равън.Когато сипна се зора, и Рама в своя стан събра най-умните между мъжете, съвет поиска им: „Кажете какво сега да се направи срещу врага десетоглави?“ Тогава каза Джамбаван, опрял покорно длан о длан: „О славни, смятам аз при Равън да бъде пратеник отправен. И нека бъде той Ангад, че с ум и храброст е богат.“ И Рама рече му: „Върви при царя с десетте глави, Ангаде, умен син на Бали. Едва ли нужно е, едва ли съвети да ти давам как да се държиш към моя враг, защото знам, че сам умело ще подпомогнеш нашто дело. На добър час — това ще кажа. Отивай в столицата вража.“ Соратха Ангад пред Рама падна на колени: „Дори и слаб, о господарю светъл, тоз, който с твойта милост надарен е, той става океан от добродетел. Щастлив съм аз, че ме зачете с тая висока чест, достойна за герои. Приемам я без страх, защото зная, че вършат се сами делата твои.“ Ангад на Рама във краката склони се, взе си ги в душата, пое към вражеския град. Страхът му беше непознат. Едва пристигнал, и на входа се спречка — буен по природа със царското синче, което в игри момчешки бе заето. От дума пряка, та на дума — обиди казаха си сума с младежка ярост, още сляпа. Синчето царско вдигна лапа, но той я хвана и го тласна върху земята с мощ ужасна. Тълпи ракшаси го видяха, разбягаха се от уплаха. Не само не зоват на бой срещу маймуната герой, но даже влезли у дома си, мълчат нещастните ракшаси никой дума не отваря, че мъртъв е синът на царя. Обаче пръсна се мълвата, че пак е тук оназ космата маймуна, дето изгори града с палатите дори. Тълпата мислеше унила: сега с какво ли е решила маймуната да ни накаже? Ангад не ги и пита даже за улиците към палата — сама посочва ги тълпата. И всеки гледа да се вгледа Ангад не в него, а в съседа. И ето го, пристигна пред палата. Оглежда го подобно лъв, защото от спомена за Рама стана храбър и въплъщение на мъжеството. Повика едного: „Ей, ти, иди на царя съобщи!“ Когато се научи Равън, закашля се, от смях задавен: „Я доведете дипломата, чиято кожа е космата.“ Слуги се втурнаха бегом и ето в царствения дом на Равън — царя с десетте глави — Ангад въвеждат те. Ангад разглежда с изненада владетеля — една грамада от сажди — цял планински връх с поклащане поема дъх. Ръцете му като стъбла, челата му — като била. Косите му като лиани. Уста, уши и нос — вдълбани в скалиста пропаст пещери, по-зеещи от тях дори. Пред туй страшилище Ангад не се стъписа наназад, а при съветниците влезе — спокоен и чевръст. Онези наскачаха неволно прави. От злоба Равън се задави. Тъй както лъв сред бясно слонско стадо се втурва и не знае що е страх, Ангад при вражите велможи влезе, поклон направи, седна между тях. И рече Равън: „Е, космати, разправяй кой си, кой те прати?“ „Владетелю десетоглави, при тебе Рама ме отправи. С родителя ми, господарю, приятелство ви свързва старо, затуй желая ти доброто и тук пристигнах, та каквото направя, ще е в интерес единствено на твойта чест. От род велик си ти. На Шива въздаде почести такива, че с Брама дадоха ти дар да бъдеш мощен господар. Дори безсмъртните надви начело с Индра. Но, уви, не беше гордостта надвита от тебе, та открадна Сита — на Рама дивната съпруга и майка на света. Услуга желая да ти сторя: няма и с пръст да те побутне Рама, а искрено ще се зарадва. Вържи на шията си брадва, стисни във зъби стрък трева и с челядта си след това иди при него, не се бой — когато види Сита той да води мирно твоя род, на всички ще дари живот. Кажи: «Пред тебе падам, за да бъда и аз от твоите милости помазан». Гласа ти скръбен щом дочуе Рама, от скръб ще те избави и боязън.“ „Маймуната затуй й викат маймуна — враг й е езикът. Нима не знаеш ти, наивник, че аз съм божият противник и цар на всичките ракшаси? Кажи сега на чий баща си издънка, та да знам с каква ли маймуна бил съм близък.“ „Бали така нарича се баща ми.“ Смути се Равън и засрами. „Е, да, познавах го преди. Той беше славен, но роди отстъпник, дето задушава гората от семейна слава тъй както буренът — бамбука. О, как не взе да се разпука утробата, а те извади на свят, изменнико, Ангаде, та не наемник прост, а даже си станал и посланик вражи. Е, казвай, Бали как живее, добре ли е, сега къде е?“ Ангад засмя се: „Царю, няма да минат десет дни и двама с баща ми ще се съберете, в приятелска прегръдка слети. И той самин ще ти разправи доколко е в цветущо здраве тоз, който бил е враг на Рама. Това сърце, в което няма лика на Рама, то загива в гръдата страхливо колеблива.“ На моите близки бил съм погубител, а пък пазител бил си ти на твоите. Това би могъл сляп човек да каже, а твоите очи са десет двойки. На Рама кланят се такива безсмъртни като бога Шива и Брама с мъдрите брамини. Едва ли своите роднини от чест лишава и от слава тоз, който пратеник му става. Не знам от тая мисъл гнъсна защо гръдта ти се не пръсна. Десетоглавият облещи срещу Ангад очи зловещи: „Какво да сторя с тебе, зная, обаче тача обичая.“ Маймуната отвърна: „Знам, че ти поклонник си голям на правото, та няма нужда от думи, о крадец на чужда жена. А също виждам как с посланиците ти си благ. Ако зачиташе закона, не трябваше да си на трона след тез нападки срещу мен, а вдън земята провален. Видя сестра си без уши, без нос. Нима не наруши закона, който иска мъст, като не мръдна даже пръст. Светът е бивал запознаван, и неведнаж, о царю Равън, със твойта справедливост. Бях щастлив и аз, че я видях.“ „Животно глупаво, не дрънкай дръзко, а по-добре ми погледни ръцете: тъй както Раху месеца поглъща, тъй с тях аз яко стискам боговете. Във езерото синьо на небето положих аз да кацне като лебед връз лотосите на ръцете мои Кайлаш — високия планински хребет. Кажи, посланико Ангад, от цялата маймунска рат ще мога ли да найда воин за битка с мен да е достоен? От своята жена в разлъка водачът ви изпитва мъка, така че тя го е лишила съвсем от мъжката му сила. И неговият брат Лакшман, от тая мъка обладан, за битка малко ще го бива. Какво да кажа за Сугрива и тебе? Вие сте сурови дървета и при туй върбови. А брат ми Вибхишан с пъзливи деяния ще ощастливи войската ви. А Джамбаван — мъдрец единствен в тоя стан — какво с глава ще стори в боя, където е решаващ броя на силните. А Нал и Нил във битка кой е проверил — това не е да зидаш мост. Така и те са под въпрос. Една от вашите маймуни е силна само, та срещу ни излязла би и никой друг: онази, дето идва тук, та целия ни град подпали.“ Усмихна се синът на Бали: „Нима е истина това, о царю, или е мълва? Да изгори града на Равън, все от герои обитаван, една нищожна твар космата — дебеличка ти е лъжата! Тогоз, когото произведе в ковач на доблестни победи и пред когото ти се свива сърцето, той е на Сугрива вестител най-обикновен. В града ви идва него ден да види и да поразпита къде е пленницата Сита. Сега от теб узнах, че е подпалил града ви той без заповед от Рама. От страх не се яви пред господаря, та все се чудехме защо го няма. Ти всъщност прави думи каза, царю: едва ли лесно ще намерим ние сред нашите бойци да сметне някой за чест това, че с тебе ще се бие. Една войска когато бива силна, противната не трябва да е слаба. Нима ще вземе някой да похвали лъва, когато той убие жаба! Ако ли тебе те убие Рама, едва ли с туй ще стане по-достоен. Но ти все пак пази се, че е страшно, човек да срещне в битка гневен воин.“ С лъка на притчите стрелите-думи във Равън се забиваха зловещи, а той отвръщаше — от своите рани изваждаше назад стрелите с клещи: „Маймуната едно достойнство има — че все едно е кой ще я нахрани: нахранена ли е, усърдно служи и предано на своите стопани. Хвала, маймуни, вам, хвала ви, че вий устройвате забави на своя господар в угода с подскоци жалки пред народа. Продавате съвсем без чувство за срам изящното изкуство. Родът ти винаги, Ангаде, е бил продажен, та отдаде и ти възхвала подходяща на тоя, който днес ти плаща. Но аз съм умен, за да зная таланта да ценя, а тая от теб издрънкана гълчава едно постига: отегчава.“ Усмихнат рече му Ангад: „О, да, цениш таланта, брат. Доказал си го колко пъти. Щом Хануман уби сина ти, та столицата ти едва ли ведно с престола не подпали ценейки тия дарби наши, ти даже с мъст не го заплаши. Пленен от тия мили нрави, владетелю десетоглави, реших да дойда тук без страх и ето на — самин видях, че Хануман бил доста прав: ни гордост имаш ти, ни гняв.“ Засмя се Равън: „О Ангаде, с тоз ум баща си ти изяде.“ „Изядох го, сега остава и тебе да изям, но слава баща ми има на герой с това, че теб надвил е той. Та бива ли такава слава синът му да я помрачава? О царю Равън, я кажи ми, колцина още носят твойто име? Дали си ти, или съвпада случайно туй, но знам, че в ада на времето си отишъл ракшасът Равън горд и зъл, намислил да убие Бали. Ала деца го задържали и вързали в една конюшна. Добре че бил великодушна натура тоя воин Бали, та пуснал го след туй. Така ли? И с друг един на име Равън е станал случай най-забавен, когото пък Сахасрабаху е счел за животинче плахо и взел го, за да си играе. Така ли е било? Така е. Пуластя, родният му дядо, избавил бедното си чадо. За третия стеснявам се да кажа: държал го е под мишница баща ми. Та кой от тия равъновци ти си, кажи ми вярно и недей се срами?“ „Глупако, аз съм оня Равън, по цялата земя прославян, че вдигах не веднаж и дваж планинския масив Кайлаш. Геройствата ми са признати дори от Шива и Парвати. Във дар на тия божества поднесох своята глава, откъсвайки я като цвете с ръцете си от раменете. И слоновете божи даже, които са несменни стражи и пазят земните посоки, припомнят си в какви жестоки сражения се биха с мен, но всеки биваше сломен: в гръдта ми бивните свирепи трошаха им се като репи. Аз оня съм, Ангаде скъпи, комуто щом ногата стъпи къде да е върху земята, земята почва да се мята, тъй както се люлее сал, под слонска стъпка натежал. Аз тоя съм. Не си ли чула за мен, та хула подир хула мълвиш, маймуно опашата, каквото ти е и лъжата? Глупако, хвалиш мъж, а пък намираш, че може тук да бъде подиграван от някаква загубена маймуна един велик владетел като Равън.“ Когато чу това Ангад, сърцето му завря от яд: „Подлецо, по-добре не дръж такъв език, че даже мъж, какъвто бе Парашурама, чиято брадва бе голяма като голямото море и там се давеха царе, и който с нея щом понечи, хилядата ръце отсече на страшния Сахасрабаху — самият той склони се плахо пред Рама л след туй се скри — пустинник стана вдън гори. И ти наричаш Рама мъж? Помисли ли поне веднъж: дали реката Ганг така река си е като река. И Камадева — прост стрелец? Тогава, значи, си глупец. За теб и кравата Камдену животно е обикновено, когато е свещена крава — желанията изпълнява. Дървото калпаврикш и то ли е като простите тополи? Храна когато се дарява на свят брамин, нима тогава се прави просто милостиня или това е дар-светиня? Нима напитката амрита за просто питие се счита? Или си мислиш от заблуда, че проста птица е Гаруда? Нима е камък чинтамани, когато всички възжелани мечти осъществява той? Отговори ми, драги мой. А горе царството всевишно, където обитава Вишну, ще кажеш ли, че представлява и то каква да е държава? Така и верността към Рама, да знаеш, нищо общо няма с обикновената изгода, а благодат е за народа. Тоз, който стъпка твоите градини и твойта гордост, и града подпали, и твоя син уби, кажи ми, царю, маймуна проста ли е той? Едва ли! Не се гордей, недей хитрува — иди се поклони томува, комуто ако бъдеш враг, да знаеш, царю, няма как да те избави даже Брама или пък Шива с Брама двама. Недей говори думи празни, че Рама като се раздразни и с гняв лъка си улови, ще паднат твоите глави накуп пред нашата войска. Ще се обръща ли така езикът ти бъбрив тогава — възхвали сам да си раздава? Ще ритат твоето главище маймуните като в игрище нашир по бойното поле. Побързай, царю, та докле е време Рама навести — на кротки Рама не мъсти.“ Огнището от гняв, което на Равън палеше сърцето, сега така се бе разрасло, като че ливнаха му масло. „Не знаеш ти за брат ми Кумбакарън, ни за сина ми, та си нямаш грижи. Надвил съм с тях дори самия Индра и всичко, що се движи и не движи. Направил мост през океана водачът ти и вече стана велик герой, нали, глупако? Та значи ли това, че всяко нищожно птиче, щом премине морето, вече исполин е? Ръцете ми са океани. На дъното им най-отбрани мъже намериха си края и даже жители на рая. И още няма го храбреца, и още няма го плувеца, способен читав да излезне от тия двайсет морски бездни. Безсмъртните вода ми носят, та как ли да не ме ядосат хвалбите ти към тоя Рама, които вече нямат срама! Та щом е толкова юначен, — защо тогава дири начин чрез пратеници изглупели врага си с обич да спечели? В ръцете ти ме погледни, които вдигат планини, та после си разхвалвай вожда, и то където му подхожда. Кои герои равни са на Равън? Не ще намериш никъде такива — главите си на жертвената клада съм слагал сам, свидетел ми е Шива. Когато хвърлих си главите сред пламъците страховити, върху челата някой сложи с невидим въглен букви божи, че щял съм от ръка човешка смъртта си да намеря. Смешка си прави Брама — остарява горкият, вече проличава. А ти изкарваш ми голям герой водача си. О срам!“ „По цялата земя голяма по-срамежлив от тебе няма — за своите постъпки смели ти даже дума не обели. Че рязал си си сам главите и че си вдигал планините — в гръдта си ти го запечата. Не скъса ни веднаж печата на свойта скромност. И хвалби по свой адрес не разтръби. Навярно там се беше скрила и тая великанска сила на твоите ръце, та Бали те тръшна просто като пале. Но друго питам те: понеже и фокусникът често реже главата си, нима и той почита се като герой? Играят сума нощни пеперуди. Магаретата мъкнат тежко бреме. Но можем ли, о глупави, кажи ми, за туй герои да ги наречеме? Изслушай ме, Десетоглави, защо при тебе ме отправи владетелят ми — не да моли за твоята любов. Защо ли притрябвала му е? И не на тебе той в любов да се кълне. Повтаря той: не е похвала, ако лъвът срази чакала. И помнейки добре това, понесох аз — макар едва — обидите ти. Инак щях да те направя пух и прах, отвеждайки оттук честита при Рама пленницата Сита. О, знам какъв юнак си ти — жена самотна похити, но пак уплахата те хвана, та хукна чак зад океана. Не знаеш мярка в гордостта си от туй, че цар си на ракшаси. Но аз слуга съм на Сугрива, а той до Рама вечно бива и вечно вкусва благодат“. И още каза му Ангад: „Боях се за честта на Рама, а инак — вече да те няма. Бих тръшнал страшно тебе на земята, до крак изтребил твоите войскари, града ти разорил бих и в добавка към Сита бих откарал Мандодари. Добре, но ако туй направя, широко ли ще се прославя? Нима минава за храбрец тоз, който вдига към мъртвец оръжие. Защото знай се, че следните четиринайсе човешки видове приживе се считат мъртви, а не живи: развратници, пияници, глупци, недъгави и подлеци, хулителите зли на Вишну, клюкарите, които скришно петнят другари и съседи, онез, които хулят веди, брамини и самия Брама, онези, за които няма от тялото по-важно нещо, които мъчи ги зловещо гневът, лъжата, завистта и даже просто старостта, и който другиго на съд полага, а е сам съсъд на греховете. Всички тези са мъртъвци, но не в ковчези. И тъй като си между тях, злодейо, аз не пожелах да смъкна твоите глави, но повече не ме гневи!“ Подскочи Равън: „Ах, маймуна с такава мъничка муцуна какви големи думи плещи! Та на кого ще се опреш ти, на Рама ли, да те спасява — ни сила има той, ни слава. Баща му сам го сметна за бездарен — в изгнание в горите го прокуди. Раздялата му с младата съпруга у него мъка и уплаха буди. Не се гордей с водача си, маймуно, недей напразно нему се осланя: с такива като твоя Рама тука ракшасите си денонощно храня.“ На тия думи нечестиви Ангад така се възпротиви, като човек, дочул лъжлива и хулна реч към бога Шива, а то по грях се изравнява почти с убийството на крава. Удари с две ръце земята и тя разтърси се, замята, така че мигом изпопада съветът царски в изненада. Единствен прав се задържа владетелят, но не можа Короните си да опази и те затропаха с елмази по пода. Пъргаво подскочи след тях по каменните плочи владетелят да си ги вземе, но нямаше за всички време. Ангад замахна и запрати от Равъновите палати към Рама няколко от тях. В маймуните събуди страх: „О, господ сипе ни отгоре по пладне град от метеори! Или пък Равън запотири към нас безмилостни секири!“ Усмихнат Рама отговори: „Не са туй нито метеори и нито брадви от небето, и нито Раху, нито Кету, а Равъновите корони вихрушка сякаш ги подгони от собствения му палат. Това е дело на Ангад.“ Синът на Вятъра събра ги бърже и сложи ги на Рама пред нозете. Маймуните засенчват поглед с лапи — че като ярко слънце всяка свети. Десетоглавият оттатък с ярост крещи: „Ракшаси, тичайте веднага, проклетата маймуна заловете и здраво дръжте я да не избяга! Напред, о воини герои! Гонете враговете мои! Да рухнат смазани под ваште оръжия! Маймуни яжте и мечки яжте до насита! Носете слава страховита на своя цар. Да изметеме омразното маймунско семе! Пленете живи тия двама отшелници Лакшман и Рама!“ Ангад възпламна в гняв голям: „О Равън, как не те е срам, когато виждаш мойта мощ, да думаш думи, дето грош им е цената, людоеде? Какво бълнуваш за победи и дрънкаш призиви за поход, женкарино, разплут от похот. Крадецо на жени, над теб кръжи смъртта, а ти свиреп зовеш я да побърза май на твойта реч да тури край, та да не думаш с ум помътен, че Рама бил човек и смъртен. Кажи ми, как при таз грамадна лъжа езикът ти не падна? Но нищо, в битката нали, когато се потърколи главата ти и се затътри, езикът ти ще бъде вътре. Соратха Тоз, който Бали някога прониза с една стрела, нима е смъртен слаб? Ти с двадесет очи си, но излиза, че с двайсетте напълно бил си сляп. За твойта кръв стрелите му са жадни и жив оставям те заради тях. Додето понесат се безпощадни към теб, злодейо, трепери от страх! И не по милост на съдбата оставям твоята зъбата муцуна читава и здрава, а Рама не ми разрешава да хласна теб, о твар презряна, и острова ти в океана. Прилича Ланка на смокиня узряла, плаваща сред синя вода под синкав небосвод. А ти си червей в тоя плод. Маймуна съм непридирчива: смокинята, макар червива, изял бих, царю, без забава, но нямам заповед такава.“ Засмя се Равън: „Ей, гадино, къде научи толкоз фино да лъжеш? Помня, че баща ти лъжи такива опашати не знаеше. А ти откак пресели се при моя враг, превърнал си се на дрънкало.“ Ангад отвърна: „Да, изцяло си прав, че само думи плещя, вместо езика ти да вклещя във лапи и да го откъсна.“ Отново с крак земята блъсна Ангад и викна горд и строг: „Предлагам ти такъв облог: войската връща се обратно и Рама губи безвъзвратно пленената от тебе Сита, ако човек от твойта свита крака ми може да отмести.“ И викна Равън: „Я излезте, герои мои, та хванете не за ногата — за нозете нахалницата опашата и я хласнете о земята!“ Синът му Индраджит и други, придворни с име и заслуги, се втурват с радост към Ангад. Унило връщат се назад. Напразно мишците си гръдни напряга всеки да помръдне побития маймунски крак. Отиват си, пристигат пак — напразно, както слаби люде не могат своите заблуди изтръгна никога от корен, а все им служат с дух покорен. Стопи се бързо вражеската гордост — кракът на напъна им не поддаде. Така и праведникът не отстъпва от своя път пред никакви прегради. Смутени от Ангадовата сила, съветниците седнаха с унила въздишка. Равън се изправи самин и двайсетте корави ръце протегна към Ангад крака му да свлече назад. Ангад му каза: „Слушай, клети, макар че падаш ми в нозете, спасение за тебе няма — падни в нозете, но на Рама!“ Изгуби силата си Равън, назад се върна обезславен и хубостта му избледня като луната през деня. Глава навел, на трона седна, похарчил сякаш и последна жълтица вече от хазната, доскоро толкова богата. Душа е Рама на всемира, затуй врагът му не намира покой и мир, додето диша, а инак вкусва милост висша. По знак на неговите вежди звезди рушат се и надежди или се раждат други нови, за гибел и живот готови. Той камъка в трева превръща и после в камък тая съща трева. Затуй и враговете безсилни бяха пред нозете на пратеника му Ангад. Ангад на мъдрост бе богат, но него не послуша Равън, пред гибел скорошна изправен. Ангад, потъпкал гордостта му, си тръгна и му викна само: „От мен ще си намериш края, но след като си поиграя!“ Мълчеше Равън с тъжен вид: синът му вече бе убит, а и бойците мъртви бяха, макар и само от уплаха. Зарадван, пратеникът на Сугрива, че вражеската гордост тъй потъпка, в нозете-лотоси на Рама падна, треперейки, но от приятна тръпка. А пък на демонския цар в нозете жена му падна Мандодари в нощта, изпълнена от мрак и ужас, повтаряйки му пак молбите стари. „Съпруже — каза Мандодари, — нещастие ще се стовари връз твоя трон вместо прослава, ако войната продължава. Какво очаква ни, какво, щом липсваше ти мъжество да минеш простата черта, Лакшман която очерта на времето около Сита? Войската ти ще бъде бита. И как ли може другояче, когато простите разузнавачи на Рама подвизи такива извършват: Хануман убива сина ти Лакш и цяла Ланка подпалва, сякаш е паланка, Душата ти е възгордяна сега, но где тогава дяна безмерната си ужким сила, която враговете смила? На смъртен Рама не прилича — стрелата му срази Марича. Ами на сгледата на Сита, кажи, не се ли ти опита съперник да му бъдеш, а? Ала с посрамена душа едва в земята не потъна, когато той лъка опъна и Сита стана му жена. Защо си мислиш, че с война сега ще го надвиеш? Даже сполучи Рама да накаже сина на Индра, та едното око извади му, защото започнал бе да се съмнява във силата му величава. Ами сестра ти Шурпанака нима с отрязан нос не плака пред тебе, но наместо срам изпитваш гордост ти невям. Срази Вирадха, Кхара и Душана и с първата стрела прониза Бали. И всичко туй като в игра го стори. Не е той простосмъртен, не разбра ли? Успя водите да завърже, премина океана бърже и ето го сега, завзел с войниците си връх Сувел. Посланик за добро изпрати и той погуби гордостта ти, подобно лъв, кога връхлита връз слонове със страховита стремителност неотразима. Тоз, който пратеници има като Ангад и Хануман, нима не е богоизбран? А продължаваш пак и пак да бъдеш ти на Рама враг и да твърдиш, че той е смъртен, самият ти към смърт запътен. Смъртта не удря ни с тояга, а най-напред ръце протяга към ум, разсъдък, вяра, сила и след като ни е лишила от тях, умираме тогава. Към тебе вече приближава — в ума ти, пълен с мисли тъмни, е нощ и няма да се съмне. Града ти той запали. Двама сина уби. Недей враждата продължава, а възвърни съпругата му Сита, за да възвърнеш прежната си слава.“ Посрещаше с усмивки зли от нея думите-стрели владетелят и сутринта, повикан всъщност от смъртта, зае си мястото в съвета, изпъчил пак снага напета, сменил предишния си страх с увереност и с дързък смях. |
|
|