"Рамаяна (Тулси Дас. Море от подвизи на Рама (откъси))" - читать интересную книгу автора (Валмики)ПЕСЕН ТРЕТАПървата стрела на Рама полита срещу Ланка. Десетоглавият е смутен,но гордостта му си остава безмерна.Пред боя Рама бе извел войските си на връх Сувел — висок, в треви обраснал, равен, от тоя миг насетне славен. Лакшман самин се залови цветя да трупа и треви — на брат си да направи ложе. Застла го с антилопски кожи. И Рама там се прислони — съсъд на всички добрини. Глава положи да почива на коленете на Сугрива. Лъкът отляво, а колчанът отдясно — в миг да бъде хванат. С ръцете си великолепни стрели реди. Съвет му шепне съюзникът му Вибхишан, допрял ухото дивно с длан. Ангад и Хануман нозете му галят, от възторг обзети. Лакшман зад царственото рамо приседнал е покорно. Само колчанът му на храбър воин се люшка вечно неспокоен. Така на връх Сувел седеше Рама — на милост и на доброта съсъдът. Блажени бяха воините, дето до него близко можеха да бъдат. От изток се подаваше луната, по свода тъмен своя път поела. И каза Рама: „Пак не се уплаши луната. Вижте — като лъв е смела. Далече в източна посока луната в пещера дълбока живее, откъдето всяка привечер втурва се към мрака, тъй както лъв към слона бесен. Разкъсва го. В леса небесен след туй отива на разходка, пристъпвайки с походка кротка. Блестят седефени звезди — красавицата-нощ реди на шия бисерни гердани, та по-пленителна да стане. А виждате ли там едно на месеца личи петно? Да каже кой каквото смята за туй петно върху луната.“ Сугрива рече: „Тая сянка връз светещата й осанка я хвърля нашата земя — не си я прави тя сама.“ Отвърна други малко плахо: „Разправят, злият демон Раху побой нанесъл на луната, та туй петно е синината.“ А трети: че когато Брама създавал Рати, за да няма от нея по-красива дева за брак със бога Камадева — от шепа лунна пръст лицето изваял й. А там, където е гребала дланта на бога, тъмнее мракът през разтрога. „От друго, братя, са петната, засенчващи така луната. Отровата й е сестра. Луната нали е добра — на свойта гръд подслон й дала и там на нея заживяла отровата в голяма яма. И оттогава — каза Рама — чрез лунните лъчи отрова изсипва се връз оногова съпруг, осъден на разлъка със своята любима. Мъка наливат те в душата и на съпругата, горката.“ Синът на Вятъра тогава рече: „Луната като предана робиня в гръдта си твоя светъл образ носи — от него пада тая сянка синя.“ С усмивка лека отговори Рама на тая Хакуманова възхита и гледайки на юг, домът на добрините обърна се към цялата си свита: „Погледайте приятна гледка: на юг светкавица засветка сред гъсти облачни грамади. След блясъка й се обади тътнеж, като че ли вали порой от падащи скали.“ Отвърна Вибхишан: „О Рама, ни гърмел там, ни облак няма, ами сред двора на палата на остров Ланка по средата е седнал Равън людоеда и зрелища забавни гледа. Прилича неговият шатър на облак чер, издут от вятър. Светкавицата беше само от обеците на жена му. И гръм не тътне, а цимбали, във чест на Равън зазвучали, и лютни слушаш в тоя миг, о господарю наш велик.“ Засмя се Рама, че такава огромна гордост обладава врагът му и с ръка изкусна стрела към столицата пусна. И шатъра, короната и двете блестящи обеци на Мандодари пред смаяните погледи на всички с една-единствена стрела удари. И чудото извършила, стрелата обратно се завърна във колчана. Вместо веселие в дома на Равън уплаха и съмнение настана. Не беше земен трус, ни буря. Какво тогава прекатуря корони, шатри, обеци? Мълчат смутените бойци на Равън, невидели даже оръжие да блесне враже. И страх сърцата вледени, че туй е знак за лоши дни. Но царят им десетоглави съвзе се бързо и направи шега за бодрост от това: „Да беше паднала глава, а то корона падна само. Не е нещастие голямо, на място щом са ни главите. Идете си сега да спите!“ С поклони всички се стопиха в нощта, сега тревожно тиха. Откак стрелата запокити на Мандодари обеците, жената нямаше покой. Замоли пак: „Съпруже мой, навреме с Рама спри враждата, за смъртен ти недей го смята! На Слънчевия род е чедо Рама и казват ведите, че съчленена във частите на неговото тяло, заключена е цялата вселена. Опрял е Рама нейде доле нозе в подземните подоли, додето челото на Рама е горе в царството на Брама. Когато с вежди заиграе, играта на смъртта това е. Слънца сияещи — очите. Косите — облаци сърдити. А ноздрите му са двоица звезди — Вечерница, Зорница. Когато с клепки зажуми, припадат над света тъми. Когато сутрин ги отвори, сияят земните простори. А ветровете са дъхът му. Самите веди са гласът му. А устните му — алчността. Зъбите — богът на смъртта. Смехът му — туй е суетата измамлива на съществата. А огънят е негов лик. А океанът е език. А в лесовете дървесата са космите му на косата. А канарите извисени са неговите кости. Вени — реките сини. А под тях морето негов е стомах. А адът — задното черво. Защо гадаем, за какво, когато знае стар и млад, че Рама е самият свят. Сърце — Луната. Брама бог — умът му. Самосъзнанието — богът Шива. Стихиите са негова природа. Изпълва всяка твар, дорде е жива. Така мисли за него, господарю, съпруже мой, опора на живота. Падни в нозете на добрия Рама, не ме прави вдовица и сирота!“ Засмя се Равън: „О съпруго, сега разбирам, че без друго били са прави мъдреците, когато казват, че в жените се крият осем тъмни сили, ако добре са ги броили: припряност, страх, лъжа, измама. Жестокостта им е голяма, а пък умът им — теснотия. Измяната им е стихия. И безразсъдството то. И ти показа кое-що. Едва ли друг така, едва ли врага ми може да възхвали във всички негови прояви, та в страх духа ми да удави. Но тъй като е победен завинаги страхът от мен и Рама в образа на тия стихии мога да надвия, разбирам аз, че си желала на мен да отдадеш възхвала. Съпруго моя сърноока, макар че с тайнственост дълбока изпълнена бе твойта реч, прогони ми страха далеч.“ Разбра жена му, че умът на Равън вече е отвъд и че в отвъдните предели и тялото ще се пресели. До съмване разхвалва се пред нея с душа от гордост гибелна обзета и още по-безстрашен от одеве отправи се направо към съвета. Не връзва плод безплодната тръстика, макар че често я поят валежи. Дори и Брама да им е учител, невежите остават си невежи. |
|
|