ПЕСЕН ШЕСТНАЙСЕТАТриджата тълкува на Сита защо Равън не може да умре.
Чопай
Пленената царица Сита
отново тая нощ изпита уплаха. Вънка се стъми
и те останаха сами с пазителката й Триджата.
Говориха си за войната. И Сита слушаше унила
за демоническата сила, която връща всички снети
главища пак на раменете на демонския цар. „Кажи ми,
когато са непобедими ръцете, майко, на злодея,
защо ми трябва да живея? Сече му Рама без пощада
главите, ала той не пада. Това показва, че съдбата
преследва ни и още смята да ни отрупва с теглила,
като че малко беше зла. Създаде златния елен
с магия и от него ден до днес обрича ме на мъка
най-тежка за жена: разлъка от обичния й съпруг.
Съдбата следва ме и тук:
С отровната Стрела-раздяла
се цели в мене, зажумяла,
и кръв облива ми сърцето.
А похитителя ми, дето
за мъка ме остави жива,
закриля го всемилостива съдбата — да се бие с Рама,
така наказвайки ни двама.“ И още дълго Сита плака,
като си спомняше при всяка сълза за милата снага
на Рама. „Слушай ме сега,
царице — думаше Триджата,
ключарката на госпожата. — Могъл би Рама, воин славен,
да сложи лесно край на Равън,
забивайки стрела в гръдта му.
Едничко го възпира само —
че в тая гръд живее Сита —
ще рухне също тя убита.“
Чанд
„В сърцето Равъново обитава Сита,
а в нейното сърце съм аз. А в мойта гръд е цялата вселена. Тъй че, ако пратя
стрела в гръдта на Равън, всички ще умрат.“
„Така си мисли Рама и затуй не бърза
да умъртви владетеля ни засега“ —
разказваше Триджата, виждайки, че влива в сърцето Ситино и радост, и тъга.
Доха
„Затуй обезглавява го и дебне
да го промуши Рама в оня миг,
когато всичките глави на Равън паднат, а с тях и споменът за твоя лик.“
Чопай
Така пазачката добра
я утеши и се прибра. Остана Сита пак сама
със непрогледната тъма и своята разлъка и несгода.
Когато върху небосвода изплува пълната луна,
руга я Сита и кълна, че тая нощ е като юга
безкрайно дълга за съпруга, откъсната от дом и мъж.
Тогава трепна изведнъж на Сита лявата ръка
и лявото око. Така сама съдбата знак й прати
да чака радостни обрати в горчивата си участ. „Иде
да ме избави от обиди мъжът ми“ — мислеше си Сита,
от знака смела и честита.