"Рамаяна (Тулси Дас. Море от подвизи на Рама (откъси))" - читать интересную книгу автора (Валмики)ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТАРавън излиза на бойното поле. Уплаха сред маймуните.Битка между Равън и Лакшман.При новината, че синът му е мъртъв, всичко стана мътно пред двайсетте очи на Равън. И както гордо бе изправен, в несвяст се свлече на земята. А Мандодари пък, горката, застинала, дори не пада. В гръдта се удря без пощада и сълзите й капят, капят, но мъката й не разтапят. Смъртта на воина прочут разтърси Ланка. Кипна смут. Развърза всеки свит език: „Владетелят десетолик умее, братя, да ни води към гибел само и несгоди!“ До ха Премъдро Равън с мисли философски успокояваше жените клети: „Светът е смъртен — думаше им царят — и всичко тленно е, та се смирете!“ Тъй Равън чуждите съпруги съветваше, отхвърлил Други съвети, много по-добри на времето, преди да загори пред къщата му огън. Сума народ обича тъй да дума поуки най-разнообразни към другите, но се не блазни самият той да възприеме съвет, отправен му навреме. Така и тая нощ изтече и полкове маймунски, мечи, по-гъсти даже от гора, денят пред Ланка насъбра. Повика Равън всички свои най-първи хора и герои и каза им: „Сега комуто преди сражението люто духът е слаб, оттук да бяга, но нека стори го веднага. Побегне ли след туй от боя, ще се натъкне той на моя най-отмъстителен кинжал и нека не очаква жал!“ И свойта колесница, дето преварва вятъра в небето, повика. Гръм на барабани протътна. Демони отбрани потеглиха. Ще кажеш — бурна вихрушка в облак чер се втурна от сажди и сега го гони напред. Чернеят милиони зловещи знамена, но пак владетелят на тоя стяг очаква главната сполука от своите двадесет юмрука. От гордост той не вижда лошите поличби: само оръжието свлича се от тоя, а оня от двуколката си пада. Цвилят конете. Слоновете с рев напущат боя. Чакали, лешояди, кучета се сбират на глутници и всеки миг пристигат нови. И като пратеници на смъртта надават над тях ужасен грак ята от черни сови. Не може другояче: и в съня си знамения добри не ще дочака тоз, който е обърнал гръб на Рама и спи на заблужденията в мрака. Войската демонска потегли с безбройни колесници, негли бе цялата на колела. Човек да хвърлеше игла, на бойно знаме ще попадне. Стада от слонове грамадни напираха напред с възбуда. Така наесен буря луда В небето облак чер подкарва, но облакът я претоварва със тежест. Бликаше потопът от демони, богати с опит и с много хитрости, добити от побеждаващи и бити. Премените на пролетта по-бедни са по пъстрота от тая многоцветна рат, събрана в демонския град. Земята тръпне, и морето. И даже слоновете, дето световните посоки пазят, треперят, че ще ги прегазят тълпите демонски. От прах помръкна слънцето. И плах притихна вятърът. Гърми сред непрогледните тъми призивът на тръбите медни, като че мигове последни настават вече за всемира и всичко живо ще умира. На Равън войнството голямо крещи — прославя храбростта му. А той нарежда: „Да се спречка с маймуна всеки или с мечка, а пък на мене оставете сражението със царете — самин при Яма да изпратя двамината проклети братя!“ Далеч отеква му гласът. И тръгват, за да нанесат сега на битката обрат. Свещената маймунска рат надига се да отговори на удара със удар. Пори небето бойният им вик: „Победа! Рама е велик!“ Летят огромни мечки и маймуни, сякаш самата смърт връз теб се спуща да се метне, приела образа на планини хвъркати — гористи, каменни, тревисти, разноцветни. Оръжието им — скали, дървета, нокти и зъби. Не познават страх пред смърт и кръв. „Ура за Рама! — викат. — Равън силен слон е, ала пред него Рама е същински лъв!“ Оттатък славят Равън, тука — Рама. Бойците вече са се разярили и почва боят. Всеки си избира противник според собствените сили. На бойна колесница Равън пристига царствено изправен, а Рама среща го пеша. Смути се бедната душа на Вибхишан и той попита: „Отсреща сила страховита хвърчи на колела, а пеш, о царю, как ще я възпреш?“ Отвърна Рама: „Друже, тука, за да постигнеме сполука, е нужна друга колесница, където твърдостта е спица, а мъжеството е главина. Душата чиста и невинна, умът смирен и добрините към ближния са й жребците. Устойчивият нрав е знаме. А пък търпението там е юзда. Духът спокоен, благ попона е на тоя впряг. А любовта към бога наш е най-добрият кочияш. Безстрастието — верен щит. А меч е туй, да си честит от битието, да те радва деянието — то е брадва. А мъдростта е острието на копието, със което умът претърсва всеки кът. Познанието е лъкът, стрелите — нашите обети и каяне пред боговете. Любов към святите брамини е бронята. Не ще премине през тая броня острието на вражеската брадва. Ето, това е мойта колесница. И знай, че ничия десница, приятелю, не би могла да преобърне таз кола. Мъжът могъщ и духом твърд, когато препуска с колесница като тази, светът не ще успее да го стъпче, а той света ще може да прегази!“ При тоя отговор дълбоко мъдър и от божествена уста изказан, промълви Вибхишан, приведен ничком: „О Рама, ти спаси ме от съблазън.“ Зове оттатък хората си Равън. Ангад и Хануман отсам пък викат. И тук, и там на смъртен бой се вдига, кълнейки се на своя вожд войникът. И боговете дивнолици начело с Брама в колесници излязоха навън от рая — да гледат как се води тая война на полковете святи и демоните. „О Парвати — бог Шива каза, — между тях и аз на колесница бях, и всички подвизи на Рама видях. Узнай, че равен няма на Рама нийде в трите свята.“ На бой пое войската свята, възбудена от многобройни тръби и барабани бойни, опиянена и щастлива, че в нея сила се прелива от Рама. Войнственият плам гори ги. Всеки сваля сам тълпи от демони. Зове да дойдат нови врагове и тях пробожда, блъска, мята. Отрязва някому главата и с нея хуква да напада когото стигне без пощада. Ръце, изтръгнати из корен. Корем безжалостно разпорен. Маймуните, от гняв обзети, вразите вкопчват за нозете и хвърлят ги със всички сили подобно плодове изгнили. А мечките ги ровят живи, заплашвайки: „Ако държи ви, елате, че за всеки труп ще найдем пръст да трупнем куп.“ Маймуните — добри животни — сега прииждаха страхотни: ще кажеш, че смъртта укрива лика си под маймунска грива. Маймуните приличаха на бога Яма, когато гневен тръгне да пролива кръв. Избираха най-силния между вразите и най-опасния, за да загине пръв. Заплашват, хапят, мушат, късат, тъпчат, блъскат, ала не се отказват и от хитрини, когато може с тях врагът да се катурне и от полето бойно да се отстрани. По шиите и по главите вражи мятат ребра изтръгнати, разкъсани кореми. Ще кажеш, богът Вишну сам участва в боя в различни образи в едно и също време. „Хвани! Коли! Удри!“ — гърмовен вик се носи навред. Отблъсват го свещените слова: „Ура за Рама, който стрък трева превръща във копие и копието в стрък трева!“ Поглежда Равън — войнството му бяга. Препуска, обладан от гняв и мъка. „Върнете се обратно!“ — гордо вика, във двайсет лапи стиснал десет лъка. Владетелят със десетте глави търчи в галоп. Расте по всеки негов лик гневът. Маймуните отпред реват и дружни удари нанасят с дървета, с камъни. Ракшасът не ги усещаше дори — разбиваха се канари о неподвижното му тяло, като да беше то изцяло елмазено. С десница твърда възпря конете. Сам не мърда — огромна планина, дошла в полето върху колела. Опиянен от боя, чака нападащи маймуни. Всяка премазва мигом с ярост дива, което двойно го опива. Маймуни, мечки, невидели такъв отпор, макар и смели, от ужас хукнаха назад, зовейки: „Хануман, Ангад, о Рама, бог на боговете, слугите ваши избавете от демона. Смъртта самата явила се е на земята във образа на людоеда!“ Десетоглавият ги гледа, че бягат. Лъковете десет зад тях свирепо се надвесят. Опъна десетте си мощни лъка Равън и пусна множество стрели, за да опаше със тях земята и световните посоки, дори и небесата. Всеки се уплаши. Отрядите маймунски, мечи викат, молят. Зовът им до самите облаци ечи: „О Рама, дом на милосърдието, дай ни спасение, че мрем пред твоите очи!“ Видял войската си да бяга, гневен, Лакшман колчана и лъка си взе, за да се бие, след като почете с поклон на Рама дивните нозе. Лакшман на Равън се закани: „Аз твойта смърт съм, великане! Маймуни, мечки ти изтреби безчет, но ето, ред на тебе дойде. Погледай ме добре — не може нищо да възпре гнева ми. Чака те секира!“ „Охо — отвърна Равън, — диря убиеца на моя син отдавна, драги, та самин да отмъстя на тая твар и смъкна тежкия товар от моето сърце.“ При тия закани съсна като змия стрела от всеки лък на Равън. Но гордо срещу тях изправен, Лакшман разсичаше ги с меч на сто парчета и далеч запращаше ги. Равън метна грамада тежка и несметна от боздугани най-големи, но сякаш бяха те от семе сусамено — така Лисиман разпръсваше ги, обладан от гняв. Запрати безпощадна стрела. Коларят царски падна и колесницата и тя на късове се разлетя. По сто свистящи, страховити стрели улучваха главите на Равън, губейки се в разни отвори, както в дупки празни на хълм изгубват се влечуги. След туй Лакшман запрати други стрели — най-острите, най-злите — на демонския цар в гърдите. Не смогна той с едната даже от десетте уста да каже ни ох, ни ах и ей го доле главите си в пръстта забол е. Но твърде бързо се съвзе владетелят и на нозе изправи се. Дарът на Брама — голяма пика, дето няма за нея грешен удар, светна в ръцете му — надежда сетна. Замахна Равън с копието — дар от Брама. Лакшман с пробита гръд стовари се без памет. Напразно людоедът иска да го вдигне — ръчищата му яки тоя път го мамят. Лакшман е въплъщение на Шеша — змея, върху главата на когото трите свята лежат като една тревичка. Него Равън да вдигне от земята в глупостта си смята. Синът на Вятъра натам се втурна със гневен рев, но срещна го градушка юмруци по гръдта и недотичал, сразен на мястото си се залюшка. Подпря се Хануман с коляно и сякаш бе от кръв обляно лицето му, ядосан кипна, съвзе се, пъргаво подрипна и тъй стовари си пестника връз демона, че той извика и рухна както в люта буря планинска твърд се прекатуря сред гръм. Самият Равън почна да хвали яката и точна ръка на Хануман, но той с досада го запря: „Я стой! Проклинам аз такава сила, която те е повалила, но жив оставила е пак на боговете злия враг.“ Понесе Хануман без труд Лакшмановото тяло. Смут обхвана Равън. От уплаха главите му се залюляха. На своя брат задума Рама: „Спомни си, брате — даже Яма от тебе по е слаб. Стани, на боговете помогни!“ Несвършила речта му блага, напусна пиката веднага на воина ранен месата — обратно литна в небесата. Лакшман отново прав застана, лъка си грабна и колчана, затича се към царя вражи, решил напълно да го смаже. Лакшман отново колесницата му стори на пита с разните подпруги и поводи. Коларят му умря, а Равън рухна долу. Лакшман сърцето му на сто места прободе. Дотича друг колар. На нова колесница трупа прехвърли и към неговия дом препусна, а Лакшман — любимецът на Рама — пред господаря коленичи мълчешком. |
|
|