"Кръстоносен поход по джинси" - читать интересную книгу автора (Бекман Теа)

8. ОБВИНЕН В ЕРЕС

На другата сутрин не можаха да тръгнат. На разсъмване настана голяма суматоха в шатъра на предводителите, където Анселмус и Йоханис пълзяха по земя та, пищейки и превивайки се от болки в стомаха, Дом Тадеус бе доведен спешно от болничния лагер. Но той не можеше да стори нищо друго за болните монаси, освен да се моли.

— Извикайте Рудолф ван Амстелвен — посъветва ги той. Момчето разбира от болести. Долф се домъкна сънен до шатъра и с учудване зърна задъхващите се духовници на земята. Той видя позеленелите им лица и разкривените им от болка уста. Обхвана го страх. Какво им беше? Температура явно нямаха. Особено зле бе Анселмус и непрекъснато демонстрираше състоянието си с крясъци. Стомахът му се свиваше на топка, огнени ножове пореха вътрешностите му, на челото му избиваха капчици пот и по всичко личеше, че през целия си четиридесетгодишен живот не бе страдал така. Долф го мразеше, но сега почти го съжали. Николас стоеше до него безпомощен. Децата с благородническа кръв се бяха свили от страх в най-отдалечения ъгъл, само Каролус бе коленичил до болните.

— Какво им е? — попита той, като вдигна поглед към Долф.

— Не зная. Струва ми се, че са яли нещо.

— Но как е възможно? Снощи всички ядохме едно и също варена риба, печена яребица и паничка билков чай. Защо не се разболяхме всички? „И аз това се питам“ — помисли си Долф. Той пипна мокрото чело на Анселмус и го утеши: — Не се бойте, отче. Няма да ви изоставим, нито пък да ви караме веднага да тръгвате пеш на дълъг поход. Двамата с дом Йоханис ще ви возим в каруцата заедно с останалите болни. Трябва да отложим тръгването — уплашено извика Николас.

— Защо? — попита Долф със стоманено изражение на лицето. — Нали имаме още толкова болни. Но заради тях вие не искате да се бавите. Нима не решихте така. Николас го гледаше с ужас.

— Но, Рудолф. Я ги погледни. Няма да издържат пътуването — отчаяно извика той.

— Повечето болни деца също няма да го издържат — каза Долф, уж равнодушно. Той се наслаждаваше на ситуацията.

— Не, не — писна Николас — Не искам да продължаваме. Вече не искам.

— Добре, ти решаваш — отсече Долф, изпълнен с тайна радост — Ще наредим да ги закарат в болничния лагер. Йоханис успя да поеме въздух, колкото да се възпротиви.

— Оставете ни в шатъра — примоли се той — Болките в стомаха не са заразни. Тази забележка отново хвърли Долф в паника, защото в съзнанието му изведнъж изплува една дума: холера. Не започваше ли и тя по този начин? Дом Тадеус му се притече на помощ.

— А може и да е заразно — каза той — За всички ни ще бъде най-безопасно, ако не пускаме останалите до тези болни.

— А кой ще се грижи за тях? — възмутено изпищя Николас.

— Аз — твърдо отвърна Долф. На безопасно разстояние от децата с огнени главички бяха опънати две нови постели за болните монаси. Те легнаха, превити от болка. Долф не можеше глава да вдигне от работа, защото гърчовете им предизвикваха не само болки, но и диария. Той собственоръчно переше изпоцапаните им раса в една малка локва, като потискаше гаденето си и се мъчеше да не мисли повече за думата холера. Най-вече му се искаше да изгори тъмните монашески дрехи. По-късно преди обяд, когато дойде да го навести Леонардо, стана ясно, че опасенията му са били напразни. Не идвай насам извика му Долф — Още не знаем какво им е. Студентът се подсмихна, приближи и се наведе над изнемощелите мъже.

— Здравата сте я закъсали, а — измърмори той със задоволство. Пребледнял от уплаха, Долф го дръпна настрана. Възможно ли е да е холера, Леонардо? Студентът го погледна присмехулно.

— Една епидемия не ти ли стига, Рудолф ван Амстелвен? Затова никога повече не споменавай за това, че ще предизвикаш Господ. И се успокой, нито е холера, нито е заразно. След седмица двамата ще са отново живи и здрави като никога. Гарантирам ти.

— Ама откъде знаеш …Леонардо вдигна рамене.

— Ами, така, случайно разбрах — измънка той.

— Ах, ти, мошеник — весело изсъска Долф — Вече всичко ми е ясно. Снощи си им сложил нещо в яденето, нали? Примесил си някаква отрова, малко, но достатъчно, за да ги извади от строя за няколко дена… Леонардо, цял живот ще съм ти благодарен за това. Макар че от морална гледна точка трябва да те осъдя.

— Хайде, де — ухили се студентът. В болничния лагер останаха седемдесет пациентчета със скарлатина, които бързо се възстановяваха. За останалите вече нямаше надежда, те мряха едно след друго. Нови случаи не се бяха появили и Долф знаеше, че е спечелил битката с болестта. Той нареди да запълнят догоре общия гроб, да го засипят с камъни и цяло денонощие да поддържат огньове на хълма. На другия ден, след като огньовете изгаснаха, забиха един дървен кръст в каменната купчина. В този ритуал участваха хиляди здрави деца, тримата монаси и Николас. Накрая пастирчето се обърна към насъбралите се:

— Деца! Бог е милостив към нас. Той прогони скарлатината. Пак той не допусна да умрат двамата свещени мъже, които ми бе изпратил, за да водят нашия кръстоносен поход. Благодарете му за това, деца. Утре можем да продължим пътя си. Скоро ще стигнем високите планини. Щом ги прекосим, ще слезем на морето. Там Бог ще извърши голямото чудо. Нека се помолим. Повече от две седмици бяха прекарали край Боденското езеро и епидемията бе потушена. Долф уреди току-що излекуваните от скарлатината деца временно да бъдат изолирани в отделна група и да получават специална храна, за да се вдигнат бързо на крака. Но това не беше краят на тревогите му. А дали щеше да има такъв по време на това пътешествие? Едва бе преодоляна една криза и възникваха нови проблеми. Защото Николас упорито се съпротивляваше да изоставят покритата каруца.

— Не можем без нея — обясняваше той след предложението на Долф да я потопят в езерото или да я изгорят.

— Въпреки всичко трябва да унищожим колата — настояваше момчето — Заразена е. Возили сме болни и трупове в нея, тя представлява смъртна опасност за всички ни.

— Глупости — каза Николас — Волската каруца ми е подарък от архиепископа на Кьолн. Голям грях си слагаш на душата, като твърдиш, че е източник на опасност. Монасите Анселмус и Йоханис го подкрепиха. Долф се ядоса.

— Какво разбирате вие? — сряза ги той — Тази кола е силно заразена и представлява самата смърт на колела! Изгорете я!

— Защо постоянно се държиш като наш господар, Рудолф ван Амстелвен? — сърдито извика Николас — Кой си всъщност ти? Непрестанно ни противоречиш, непрестанно искаш да ни заповядваш. Кой ти е дал това право?

— Никой — викна Долф — Но ако не накарате да унищожат волската каруца, след седмица пак ще имате няколкостотин мъртви. Това ли искате? Дом Тадеус сложи утешително ръка на рамото му.

— Имай вяра в Господа, чедо. Той бди над нас.

— Ах, вие нищо не разбирате — тропна с крак момчето. Вие никога не искате да разберете. Каруцата е отрова за децата. Това вече не е дар от епископа, а крепост на дявола! Но щом непременно искате да превърнете този кръстоносен поход в истинска трагедия, правете каквото щете. Само да не кажете, че аз съм виновен, когато всичко свърши зле. И за кой ли път той напусна шатъра, кипящ от ярост. Още същата нощ каруцата избухна в пламъци. От само себе си. От нея не остана нищо друго освен купчина димящи развалини, овъглени колела и огънати оси. По-късно момчетата от ударния отряд, които бяха поели нощната стража, заявиха, че нищо не са видели. Пожарът явно бил избухнал „съвсем сам“ във вътрешността на колата.

— Наистина ли никого не сте видели? — недоверчиво запита Анселмус — Сигурни ли сте, че там не е бил Рудолф ван Амстелвен? Или Леонардо, търговският син?

— Никой — казаха момчетата — Само дом Тадеус благослови колата малко след вечерната молитва. След него не е идвал никой. Фредо се изправи.

— Да не би да мислите, че моите момчета лъжат? — надменно попита той. Този път Анселмус трябваше наистина да признае, че пожарът е ново изпитание, изпратено им от някаква висша сила. Обзе го суеверен страх. Щом се възпротивеше срещу желанията на Рудолф ван Амстелвен, случваше се нещо…Когато чу новината, Долф (той действително не знаеше за това) не показа с нищо голямото си облекчение. Но оттогава гледаше на дом Тадеус все пак с други очи. Мислеше си: „Този монах е по-хитър и от Леонардо — и също такъв потайник като него. Но се чувствам в безопасност, като знам, че са ми приятели.“ Дни наред вървяхя по северния бряг на езерото, след това навлязоха сред някакви хълмове, конто ставаха все по-високи и все повече заприличваха на планини. Намираха се в област, която след време щеше да бъде наречена на Баварските Алпи. Вдясно виждаха да се извисяват неумолимите вериги от върхове. Засега те се движеха покрай тях, все на изток, през широки речни долини и гъсти лесове. Местността беше рядко населена, защото зимите сигурно бяха студени и сурови. Дори сега, през лятото, не можеше да се разчита на времето. След хубави дни неочаквано идваха порои, ледени нощи, мъгли и студове. Долф не можеше да откъсне поглед от стената, запрашила юга. Не след дълго трябваше да я превалят! Как можеше човек да прекара осем хиляди безхитростни деца през стотици километри планински земи, гъмжащи от диви зверове, разбойници и бездомна паплач? Как можеше да ги изхрани, след като там не растеше почти нищо друго освен иглолистни дървета и мъх? Всичко преживяно дотук щеше да избледнее пред ужасите на високата планина. Затова без да търпи противоречие, Долф отново вмъкна няколко почивни дни, преди да навлязат в тесния проход, водещ към Карвендел. Анселмус протестира енергично. Защо е пак този престой?

— За да се запасим — отсече момчето — Нали искате да заведете децата живи в Ломбардия? Не ви ли интересува, че има опасност да започнат да мрат с хиляди на ден? Когато Николас, който винаги бе на страната на Анселмус, му припомни, че Бог щял да се погрижи за тях, Долф го скастри:

— Я си затваряй устата, глупак такъв! Кога си виждал нещо повече от твоето поле и стадо овце. Аз познавам тези планини и зная какво ни чака. С помощта на Леонардо и останалите си приятели той се залови за работа. За почивка и дума не можеше да става трябваше да се работи здравата! Опънаха стана на една голяма поляна, недалеч от кристално чисто езерце. Долф изпрати там Петер и стотици малки рибари, въоръжени със саморъчно изплетени мрежи.

— Изловете всичката риба — нареди той — Ако е по-малка от една педя, можете да я хвърляте обратно, тя има само кости. В това време лагерът бе превърнат в работилница за пушена риба. Черен като сажди се виеше над детските глави димът от огньовете, подклаждани със смолисти и влажни дърва. Момичетата чистеха стотиците килограми риба, извадена от езерото, нижеха я на тънки дълги пръчки и я пушека. От плячката на ловджийските дружини режеха цели ивици месо, което също се сушеше и пушеше. От отпадъците варяха колкото може по-гъсти супи. Три дена осемте хиляди деца не ядоха нищо друго освен тлъста супа и пак супа. За най-голям ужас на селяните селата също бяха плячкосани. Реколтата бе добра и дом Анселмус се нае да преговаря. Той обиколи селяните по именията и рицарите по замъците, винаги придружаван от петдесети на членове на ударните отряди. Естествено, в Бавария бяха чули за гигантската детска войска, отправила се към Ерусалим, и за чудесата, свързани с нейния поход. Повече от страх, отколкото от състрадание, те отстъпиха част от реколтата. Цели чували с просо, ръж и ечемик се отправиха към детския стан. Там зърното се грухаше и смилаше по примитивен начин и от него се изпичаха твърди като камък питки — с хиляди. Запасите се трупаха и Долф се надяваше с цялата си душа, че няма да се развалят бързо. Между другото сред децата се разиграваха малки лични драми. Такъв беше и случаят с Грете и нейното братче. Грете беше момиче на единадесетина години, изнемощяло и сухо като вейка. То постоянно носеше на ръце дете на около три годинки. По време на една от безспирните си контролни обиколки в лагера Долф се сблъска с тях и спря онемял от почуда. Той знаше, че в стана търсят закрила много малки деца — шест-седемгодишни. Но такова дребосъче досега не бе срещал. И ето че тази малка като Палечка майчица, или нещо подобно, влачеше със себе си дете, което едва можеше да ходи. Момчето заразпитва Грете и за свой най-голям ужас чу следния разказ. Момичето се присъединило към детския кръстоносен поход в Страсбург. В това нямаше нищо странно, навсякъде, откъдето минеше войската, от къщи бягаха деца, омаяни от приказката за Белия град. Грете беше сираче и близо година се скитала по улиците на Страсбург, без покрив на главата, без някой да се погрижи за нея. Заедно с братчето си живяла от просия, а понякога и от кражби. Тогава, като по чудо, пред портите на града се появила детската войска. Жителите на Страсбург се бяха смилили над болните и ранените и бяха изпратили в лагера храна и стари дрехи. Тогава прегладнялата Грете се престрашила също да отиде в стана и се наяла до насита от обилното ядене. Какво друго можеше да се очаква от нея освен да се присъедини с братчето си завинаги към детския кръстоносен поход? Долф вече бе чувал този разказ — Марике беше точно такова момиче.

— Ами братчето ти — промълви той — Прекалено е малко, за да върви толкова път всеки ден. Грете каза плахо:

— То не е тежко. Значи го бе носила, от Страсбург дотук! Долф почувствува, че очите му се напълват със сълзи. Той повери Грете на грижите на Марике. После разказа случая да дом Тадеус, който успя да намери дом за двете сирачета при бездетни селяни.

— Може би ще живеят като крепостни — каза той на момчето — но все пак ще живеят. След това се появи случаят с малкия Тис. Когато Долф го срещна, детето хлипаше неутешимо сред цял кръг момичета, които напразно се опитваха да го утешат. На колко ли години бе Тис? Може би на седем, защото нямаше няколко предни зъба. Във века на Долф той щеше да е малко, щастливо момченце в първи клас на началното училище. Тук беше кръстоносец, изложен на всички прищевки на времето, на път за Генуа. Тис не можеше дъх да си поеме от ридания. Момичетата погледнаха въпросително към Рудолф ван Амстелвен. Дали можеше да му помогне.

— Какво има? — попита Долф, като коленичи при отчаяното хлапе. Трудно беше да се разбере нещо от думите му. То само хлипаше. Най-сетне Долф започна да схваща какво се бе случило. В пристъп на жестокост няколко по-големи момчета казали на хлапака:

— Ей, ти, виждаш ли онази планина? Скоро ще отидем в нея, а там има ей такива мечки и те ще те изядат!

— Кои бяха тези момчета? — гневно попита Долф — Аз ще им дам да разберат! Детето се поуспокои и погледна голямото момче. Със замазаните си бузи, влажни очи и щръкнала коса то имаше трогателен вид.

— Ами мечките? — извика, демонстрирайки безпощадна детска логика. Да се накажат пакостниците бе чудесно според него, но това нямаше да попречи на мечките да го изядат, него, малкия Тис. Това изкара Долф от търпение и той запъшка. Ако отречеше, че има диви зверове, нищо нямаше да постигне. Ако обещаеше на детето безопасност и закрила, щеше да бъде неубедителен. А той чувстваше, че момичетата споделят страховете на Тис. Долф се чудеше какво да прави. Огледа се за помощ и видя Леонардо.

— Ела за малко.

— Какво има? — Леонардо се облегна на тоягата си и учудено изгледа децата — Неприятности ли? Леонардо, я повтори пред тези деца какво каза в шатъра на Николас, нали си спомняш, вечерта, когато решихме да минем през Бренар.

— И какво казах тогава?

— За мечките, не се ли сещаш?

— А, това ли — засмя се Леонардо. Той погали ужасяващия кривак, сниши глас и прошепна, леко почуквайки с оръжието си по земята: — С този як другар ще видя сметката на всички диви мечки. Това произведе впечатление върху децата. Те погледнаха към тоягата, после към Леонардо, голям, силен и всемогъщ в техните очи, видяха спокойното му лице и кротките му очи и въздъхнаха с облекчение.

— … а пък ако все пак се появи някоя мечка — продължи студентът тихо и застрашително — така ще я цапардосам по главата с тая тояга, че веднага ще се простре на земята — буф! И няма да мръдне повече. А аз ще и съблека хубавата кожа, от главата и отвсякъде, и ще я направя на палто. Него пък ще дам на теб, Тис, и ти ще влезеш в Белия град като крал в мечи кожух. Малкият Тис се засмя през сълзи. Той заразмахва малките си ръчички, като че режеше.

— Ууу, ето я мечката. Ей сега ще те убием, лоша мечко, ей сега ще те убием.

— Така — каза Леонардо — точно така. Тис заподскача нататък, все още викайки: — Ууу, аз съм мечка, голяма кафява мечка, и ще ви изям. В детското си въображение той вече се виждаше как гони сарацините от Ерусалим. Със стотиците си малки кожари Франк работеше, както не бе работил дори в работилницата на баща си. Неръждаемият нож за хляб на Долф оказваше неоценима помощ при разрязването на кожите. От дългото стоене във водата краката на рибарите подгизваха, затова им раздадоха къси ботуши от еленова кожа. Това бе чест за тях и те бяха горди, защото по краката веднага се познаваше кой е рибар. Долфовите яки ботуши от двадесети век с техните почти вечни пластмасови подметки бяха започнали да се предават въпреки всичко. Нямаше да мине много време и щеше да му се наложи също да свиква с пантофите от заешка кожа. От овчата вълна бяха направени тридесет топли наметала. Едно от тях дадоха на Марике. И тогава, малко преди да тръгнат, в навечерието на големия скок през планината, Долф направи нова грешка и си навлече гнева на Анселмус и Николас. Момчето предложи да заколят двата вола.

— Животните са чудесни — каза той на пастирчето — ала няма да издържат пътя през планината. Тази нощ бихме могли да опушим месото им, по-нататък непременно ще ни дотрябва. Тази идея му хрумна неочаквано, когато срещна овчарчето и монаха посред стана. Съжали, задето не се бе сетил по-рано за това.

— Воловете ли? — изпищя Николас — Ти искаш да посегнеш на моите волове? Анселмус каза гневно:

— Нямаш право да решаваш съдбата на архиепископския подарък, Рудолф.

— Естествено — спокойно отвърна Долф — Затова и само ви предлагам. Зная, че са на Николас. Но дори той ще разбере, че воловете не са планински кози и много повече ще ни пречат, отколкото да ни улесняват. Много деца забелязаха, че между предводителите и Рудолф ван Амстелвен отново бе възникнало разногласие. Те изоставиха работата си и любопитно ги наобиколиха. Долф посочи подстъпа към клисурата на километър зад стана.

— А после високите планински вериги, хвърлящи заплашителна сянка върху децата.

— Как смяташ да вървиш там с тези говеда, Николас? попита той. Николас изгуби самообладание.

— Рудолф ван Амстелвен, непрекъснато ми създаваш неприятности, непрекъснато ме предизвикваш. Защо? Кой е вождът тук, ти или аз? Казваш, че искаш да помогнеш на децата да стигнат колкото може по-бързо в Ерусалим. Но единственото, което всъщност правият е да ни спираш постоянно за почивка. И да сееш недоверие.

— Точно така — намеси се Анселмус — Един прекрасен ден се появяваш ти, чужденецът, падаш като от небето и започваш да ни командваш. Върви, откъдето си дошъл; не ни трябваш. Долф се огледа. Откри, че са заобиколени от стотици деца. Те мълчаха. Какво ли си мислеха за тази кавга? На чия ли страна бяха? Той се поизпъна, тъй като знаеше, че високият му ръст ги впечатляваше. През този ден не носеше нищо друго освен разнищените си джинси. От слънцето кожата му бе станала мургава, от тежкия труд мускулите му бяха станали стоманени. Гладкото му момчешко лице бе придобило озлобен израз. Долф нямаше представа как изглежда (като млад атлет), но се страхуваше, че прилича на изпаднал просяк и разликата с красивия, бял Николас и безупречното расо на Анселмус не е в негова полза.

— Вие нямате нужда от мен, да, забелязах го — гордо заяви той — Утре децата ще навлязат в планината, какво направихте вие, за да осигурите безопасността си? Погрижихте ли се за хранителни припаси, за дрехи и обувки, за оръжие срещу дивите зверове? Насърчихте ли децата да вземат някакви предварителни мерки? Нито едно от тези неща не направихте. Виж, да се молите — да. Но да помислите поне за секунда какво ни чака, веднъж да се сетите как да се подготвим за трудностите, това досега не ви се е случило. Не вие, а аз го направих. Наобикаляха ги все повече деца. Новодошлите бяха осведомявани шепнешком за свадата. Някои боязливо се дърпаха настрана, но повечето се натискаха да не изпуснат нито дума. Бяха предимно момичета и малки. Рибарите бяха на езерото, ловците — на лов, Франк и неговите кожари перяха кожи на потока. Всеки си имаше някаква работа и я вършеше с въодушевление. Ударните отряди събираха съчки на половин километър от лагера. Останали бяха само готвачите и хлапетата. И те прииждаха сега.

— Децата никога не са имали нужда от теб, Рудолф ван Амстелвен — самонадеяно заяви Николас — Бог бди над нас, той ще ни храни и ще ни даде сили да издържим на изпитанията. Децата наоколо смирено наведоха глави. Долф вдигна високо глава:

— Но затова той иска и от нас малко усилия — и много предварителни грижи — хладно отбеляза той.

— Говориш като еретик — отсече Анселмус. Най-сетне бе произнесена думата, която от седмици пареше езика му. Долф каза дръзко:

— Само не се опитвайте да ме уплашите, дом Анселмус, защото няма да ви се удаде. Аз имам една задача — да поправям грешките, които допускате и които са фатални за децата. Бог ми е свидетел, че ми създавате достатъчно работа. Николас нададе приглушен вик на протест. Според него държанието на Рудолф бе непоносимо. Анселмус призова с ръце небето.

— Пратеник на пъкъла си ти, Рудолф ван Амстелвен. По всичко личи, че си дошъл да ни поведеш по грешни пътища и да ни попречиш да изпълним свещената си мисия. Децата се отдръпнаха ужасени. Долф прочете в очите им страхливия въпрос: „Рудолф, пратеник на дявола?“ Изведнъж момчето осъзна, че се намира в опасност. Една дума на Анселмус или Николас и стотици подплашени деца щяха да се нахвърлят отгоре му и да го разкъсат на парчета, колкото и да бяха малки! Къде се бе дянал Леонардо с неговия кривак. Къде бе Каролус? Къде бяха всичките му приятели и верни помощници? Но той се сети навреме за талисмана си. Бързо сграбчи пандантива с Дева Мария и целуна примитивното изображение.

— Мен ме пази Светата Божия майка, дом Анселмус — заплашително каза той — Не можете да ме наскърбявате безнаказано.

— Не богохулствай, Рудолф! Нима не се пазари с един евреин в Ротвайл и не му предложи монети, сечени от самия сатана? „По дяволите, откъде пък знае и това? — стъписа се Долф. Тоя Анселмус явно разполага с добра информационна служба.“

— Нима не подпали с магии безценната ни каруца, посред нощ? — продължи Анселмус с неумолим глас — А нима нямаш нож, изкован в огнените бездни на преизподнята, та никога да не ръждясва и да не изтъпява. „Стана тя, сега пък съм бил дявол, защото случайно взех със себе си един хубав нож за хляб — помисли си Долф — Още нещо?“ Той се правеше, че обвиненията не го засягат. Не изпускаше из очи Анселмус. Но дълбоко в сърцето му растеше страхът.

— Еретик си ти, дяволски еретик. И докато си сред нас, бедите ни няма да имат край — приключи Анселмус обвинението си. Децата роптаеха — пребледнял, Николас само слушаше мълчаливо. Но очите му блестяха. Най-сетне бе разобличен чужденецът от север, който беше накърнил толкова силно престижа му. Долф също мълчеше. Все още. Първо, той съзнаваше, че ще загуби при евентуални дебати, защото едва ли щеше да разбере какво казва монахът. Второ — знаеше, че докато не отвори уста, духовникът няма да спре да говори и може да каже нещо, за което той да го нападне. Неочаквано от тълпата се надигнаха колебливи детски гласове:

— Рудолф ван Амстелвен не е еретик — Рудолф спаси братчето ми — Рудолф носи Дева Мария на гърдите си и съм го виждал да се моли. Гласовете в негова защита бяха предпазливи и бързо потъваха в сърдития шепот на останалите. Но Долф долови нещо, което му вдъхна смелост. Не всички деца се отричаха от него, засега. Анселмус също чу това и се изсмя подигравателно. Той реши да направи обвинението още по-тежко — Носиш дрехи, каквито никой от нас не е виждал. Когато дойде при нас, Рудолф, ти говореше език, какъвто никой на земята не говори. Всички да са болни, ти си здрав. Всички да са уморени, ти още имаш сили. Когато другите заспят, се измъкваш от стана и отиваш на едно далечно място, където се срещаш с демони и дяволи и правиш жертвоприношения на техния господар — Сатаната. Аз те проследих, Рудолф ван Амстелвен, издебнах те и страшни неща видях. Прекалено ужасни, за да бъдат казани пред невинните уши на тези деца. Долф изпъшка. Противникът му започваше да лъже, а това бе израз на слабост. Е, добре, сега щеше да си го получи господинът.

— Дом Анселмус, спомням си, че влиятелният каноник на Ротвайл ви нарече измамник и лъжемонах. А вие не можахте нищо да му отговорите. Защо?

— Трябва ли да отвръщам на богохулни обвинения? — сопна се Анселмус, видимо уплашен.

— Не, но трябва ли да го правя аз тогава? Нито расо нося, нито бели дрехи. Нито пък имам време да падам на колене за всяка дреболия, но това още не значи, че съм еретик. А още по-малко слуга на дявола. Нима ще отречете, че аз донесох хляб на децата, когато алчните ротвайлчани ги оставиха да гладуват? Нима ще отречете, че аз наредих да обуят разранените им крака в мека заешка кожа? Нима ще кажете, че сред тези деца, дълбоко потресени от думите ви, има поне едно, което да може да ме обвини в коравосърдечие, жестокост, самолюбие? Деца, ударил ли съм, ритнал ли съм, наругал ли съм някое от вас?

— Това е вярно — извикаха няколко деца — Рудолф ван Амстелвен се грижеше за нас като добър господар. Едно малко момченце се откъсна от кръга, застана до Долф и го хвана за ръката.

— Рудолф е герой — звънко каза то. Това бе Тис. Тис, който толкова се страхуваше от мечките в Карвендел, но се осмели да се опълчи срещу един духовник и едно свещено овчарче. Настроенията веднага се обърнаха отново в полза на Долф. Но Анселмус ловко си бе запазил един аргумент.

— Вярно, Рудолф ван Амстелвен, ти им донесе хляба. Но я ми обясни как можа да опечеш осем хиляди хляба за една нощ без помощта на своя господар, Сатаната? Това не е по силите на никой човек…

— Но на пет човека е, дом Анселмус. Хлебарят Гардулф, двамата му чираци, Франк и аз не подвихме крак цяла нощ. Сатаната не ни бе нужен, ние самите имахме достатъчно сили.

— Хлебарят Гардулф! Цял Ротвайл знае, че той е неверник, още името му като чуеш и ти става ясно. И хлябът дойде тъкмо от неговата хлебарница. Значи признаваш, Рудолф ван Амстелвен. „Дявол да го вземе, ама че повратлив човек“ — помисли си Долф.

— Това са безпочвени обвинения, дом Анселмус. Ако Гардулф наистина беше неверник, ротвайлчани отдавна да са го изгонили от града си. Да не са луди да го държат! Думите му прозвучаха логично на децата. Те кимнаха и пак пристъпиха напред. Словесният двубой заприлича на турнир и те се забавляваха. Напрегнато зачакаха следващата нападка на Анселмус, но тя не дойде. Наместо него Николас каза с писклив глас:

— Докато Рудолф ван Амстелвен е сред нас, никога не ще стигнем до морето. Нещата бяха на път да тръгнат зле, защото от тълпата се надигна гневен ропот.

— Бог ще ни изостави, ако допуснем това дяволско изчадие да тръгне с нас — продължи Николас, като натъртваше на всяка дума — Той вече ни изпрати едно предупреждение — изпрати ни скарлатината. Изпрати ни лошото време и стотици трудности. И бедите ще се сипят връз главите ни, докато той, Рудолф Веха ван Амстелвен е при нас и се опитва да ни попречи да стигнем Обетованата земя. Децата напираха около Долф заплашително. Малкият Тис извика уплашено: — Недейте! „Трябва да печеля време отчаяно помисли Долф. Ако продължава така, Николас ще настрои децата да ме линчуват.“

— Стойте! — Той вдигна, повелително ръце над главата си. Хвърли строг и заповеднически поглед към разгневените хлапаци — Стойте! Към мен е отправено обвинение. Аз не отричам правото на Николас или на дом Анселмус да ме обвиняват в ерес и магьосничество, но отричам правото им да ме осъждат без процес. Да изречеш едно обвинение не е достатъчно. Нужни са и доказателства. Затова настоявам да се проведе честен процес, в който да участва цялата детска войска. Обещавам, че ще се подчиня на окончателната присъда, каквато и да е тя. Освен това няма да правя опити за бягство. Но държа това да стане още тази вечер, съгласно правилата. Не се боя, защото невинният няма от какво да се бои, невинният може да се уповава на Бог, а аз съм такъв. Това е всичко, което мога да ви кажа. След тези думи Долф обърна гръб на Николас и тръгна направо към децата, които незабавно се отдръпнаха и му направиха път. Без да гледа ни назад, ни настрани, отиде на мястото си и седна до пепелта от огъня.

— Пазете го — чу той пискливия глас на Николас — Тази вечер ще му направим процеса, дето иска.

„Така — с облекчение си каза Долф — Дотогава имам цели часове да се подготвя.“ Децата се разпръснаха. Двадесетина, въоръжени с тояги, обградиха Долф и неговия огън с кордон. Той се направи, че не ги забелязва. С нищо не показа и растящия си страх от вечерта. Каква ли тежест имаше тук обвинението в ерес? Доколко можеше да се осланя на приятелите си, на детската благодарност? Вероятността да му изменят, да се уплашат от него и да го пратят на бърза ръка на кладата му се виждаше съвсем не малка. Бедният Долф. Ако можеше да разбере по-добре средновековния манталитет, щеше да е наясно на какво може да разчита. На несломимата вярност на приятелите си, вярност, която нямаше да бъде нарушена нито от смъртна опасност, нито от суеверие, нито от заплахи. Защото Долф идваше от двадесети век, от златното време на опортюнизма и предателството, от епохата, а която дадената дума не означаваше нищо, в която най-спокойно се престъпваха тържествени клетви, когато малцина познаваха приятелството и солидарността.

Зад него Алпите, мрачни и заплашителни, издигаха своята непристъпна снага и суровите си върхове. Там зееха тесни проходи, водопади се стоварваха с гръм. На сутринта детската войска щеше да навлезе в тази планина — но още вечерта щеше да се реши дали това ще стане под ръководството на Рудолф ван Амстелвен или не. Долф мълчеше с наведена глава, а в най-дълбоките кътчета на душата му се зараждаше нещо, което той не смееше да назове, но което неудържимо тласкаше към устните му думите: „Помогни ми… Закрилнико на бедните и слабите, помогни ми…“ От брега на езерцето дом Тадеус наблюдаваше как децата ловяха риба. Това му доставяше удоволствие. Прекрасно бе да гледа с какво въодушевление и младежка сила дърпаха мрежите във водата. С усмивка слушаше радостните им възгласи, когато изтегляха тежкия като олово товар. Дори се смееше на разочарования им хленч, щом някоя мрежа се скъсаше и сребърният улов се изплъзнеше. Със задоволство съзерцаваше мокрите им, обгорени от слънцето тела, отблясъците на водните пръски, белите шапки на върховете в далечината, зелените склонове наоколо, юлското слънце над главите им — цялата тази красота бе според дом Тадеус доказателство за Божията доброта и безмерна любов. Той обичаше децата. Затова ги следеше, твърдо реален да им помага с каквото може. Едва се бе присъединил към малките поклонници в Шварцвалд и беше забелязвал едно високо момче, чиято удължена фигура и повелителен глас издаваха благородническото му потекло. Роден вожд. Отначало монахът помисли, че това не може да е друг освен Николас, овчарчето-избраник. И почувства как това момче завладява сърцето му. Едва след няколко часа разбра грешката си. Николас бе друг. Наистина, също снажен юноша, чието превъзходство над децата обаче не се дължеше на вроден предводителски талант. Овчарчето се познаваше отдалеч по снежнобялата дреха, по унесения поглед и известна доза достойнство, което подобаваше, но съвсем не му подхождаше.

Голямо бе разочарованието на Тадеус. Кое беше тогава странното високо момче? През следващите три дни, преди да стигнат до Ротвайл, монахът бе забелязал много противоречиви неща. Младият Рудолф, който не можеше да е друг освен синът на някой велик владетел, не спеше в шатъра при останалите благороднически деца. Рядко говореше с Николас или с двамата монаси, а ако го правеше, то мнението му се различаваше от тяхното. Тадеус чу, че необикновеният юноша бил от север и се включил в кръстоносния поход някъде по пътя — и незабавно се проявил. Той говореше латински твърде зле, но изглеждаше да е нещо като учен, прекрасен лечител, смел и обиколил много страни, който обаче никога не участваше в опасните ловни походи или при ловенето на риба, не печеше питки, не щавеше кожи, не плетеше постели и въпреки това очи не можеше да вдигне от работа. Човек можеше да го открие навсякъде, където някой имаше нужда от съвет или решение; той слагаше ред, организираше и децата доброволно му се подчиняваха. Такова нещо дом Тадеус не беше срещал досега при никое дете. А дали Рудолф бе дете? Лицето беше детско, ръстът — на възрастен, мъдростта — на стар отшелник… Че Рудолф бе дете, пролича, когато монахът го свари да плаче пред покритата каруца. Но за себе си ли плачеше момчето? Не, то плачеше, защото детската войска бе застрашена от скарлатина и защото предвиждаше големи страдания.

Тогава дом Тадеус не можеше да направи друго, освен да се разкрие, да го заговори и да му предложи помощта си. Духовникът бе изумен от борбата на Рудолф срещу скарлатината и когато момчето спечели битката с мръсните твари и успя да ги отблъсне до последния им бастион, волската каруца, а другите двама монаси в неблагоразумието си отказаха да я унищожат, на него му оставаше само едно — да се погрижи колата да избухне в пламъци. След това децата продължиха пътя си здрави и весели. Но откъде бе взел Рудолф ван Амстелвен медицинските си познания? Откъде знаеше неща, които никой не знаеше: кои са причинителите на скарлатината? Потънал в мисли, дом Тадеус гледаше втренчено ловящите риба малчугани. Колко ги обичаше! И другите деца с техните невинни личица, звънки гласове, пъргави крачета — колко ги обичаше и тях! Но това бе нищо в сравнение с любовта, която изпитваше преди всичко към другото, чуждоземното дете Рудолф ван Амстелвен. Това безпокоеше монаха. Той се боеше, че мълчаливото му удивление е голям грях. Негов дълг беше да обича всички тези деца, а не някои повече, други по-малко. И Тадеус, един умен, но смирен човек, молеше Бог да му прости тази голяма слабост. А и нещо не бе наред при Рудолф.

По въпросите на вярата момчето бе невероятно наивно. С невинно изражение на лицето, можеше да изрече неща, от които монаха тръпки го побиваха. Дали бе еретик? Дълбоко в сърцето си дом Тадеус не хранеше голямо уважение към Николас и двамата монаси, тръгнали с детската войска от Кьолн. Но той не се осмеляваше да се усъмни в свещената им мисия. А Рудолф бе стигнал до там, очевидно сам. Тадеус съзнаваше, че трябва да обича като братя както Анселмус, така и Йоханис. Затова че не можеше, виновен бе Долф с неговите подозрения. От ужасни по-ужасни… Освен това монахът разбираше, че някой ден конфликтът между Рудолф и Анселмус ще достигне връхната си точка, и не знаеше на чия страна да застане тогава. Дългът му повеляваше да избере страната на църквата, значи на Анселмус. Но на противната страна щеше да стои момчето, което така отчаяно обичаше…Децата натовариха улова за деня на магарето и поеха с песен към стана. Леонардо махаше енергично към дом Тадеус. Но той не го забелязваше. С наведена глава монахът следваше малките рибари; един честен човек, разкъсван от съмнения.