"Кръстоносен поход по джинси" - читать интересную книгу автора (Бекман Теа)7. БОРБА СЪС СКАРЛАТИНАТАДолф се събуди, тъй като някой го дърпаше за ръката. Мина доста време, докато осъзнае къде се намира. Видя, че слънцето е високо, а наоколо му беше необичайно тихо. Леонардо го бе събудил. — Да тръгваме. Станът беше полупразен. В далечината, малко след Ротвайл, се носеха песните на децата, поели вече на път. Останала беше само каруцата с болните, а малко по-нататък Долф видя стотина въоръжени момчета и момичета да сноват из полето. Не след дълго те щяха да образуват ариергарда. В края на стана чакаха десет ездачи в ризници. — Но ние не можем да продължим — извика Долф, който изведнъж се сети какво бе положението. — Налага се — мрачно каза Леонардо и посочи войните. Оставих те да си починеш, колкото може повече. Получи се вест от градската управа до пладне да изчезнем от земите на Ротвайл. „Болестта — мина през ума на Долф — Ротвайлчани са се уплашили.“ Той се изправи като вдървен. Болеше го цялото тяло, но си съблече пуловера и почувствува как слънцето сгрява изнурените му рамене. Ах, ами че той имаше най-обикновена мускулна треска! Долф си събра разсеяно нещата, Марике сложи ръчичката си в неговата и го дръпна да вървят. Леонардо Франк и Петер ги последваха, Фредо подкара волската каруца. Ударният отряд тръгна след тях. Кратката почивка бе свършила, походът продължаваше, те трябваше да потеглят заедно със своята беда. Долф хвърли плах поглед към колата. — Колко станаха? — боязливо попита той? — В каруцата лежали двадесет и четири все малки — промълви Марике. Долф промърмори цифрата на себе си и се опити проумее какво означаваше това. Двадесет и четири смъртноболни деца, друсани в една каруца — нямаха ли сърце тези ротвайлчани? „Вероятно имат малки деца, които искат да предпазят — помисли си тогава той — също както хлебарят Гардулф,“. И макар да беше възмутен, Долф не можеше да се сърди на жителите на Ротвайл, задето прогонваха заразената детска войска от земите си. Той се обърна. След ударния отряд яздеха десетте тежко въоръжени мъже. — Съпровождат ни… След много дълъг ден без почивка стигнаха до едно голямо езеро. Долф се сети, че това трябва да е Боденското езеро. Опънаха стана върху един заоблен хълм край брега и битката с огнената епидемия започна. Рудолф започна да разпределя всичките осем хиляди деца на групи. Водени от добри плувци, една след друга групите се отправяха към езерото и получаваха заповед да се изкъпят най-старателно и да изперат дрехите си. В това време вече чистите наклаждаха големи огньове, край които Долф започна също да въвежда някаква организация. Доколкото бе възможно, малките бяха разделени едно от друго и разпределени сред по-големите. До този момент бе констатиран само един съмнителен случай сред децата над осем години. Големите явно имаха повече съпротивителни сили или имунитет. Най-малките бяха разпръснати, за да бъдат ограничени контактите помежду им, а с това и възможността да се заразяват едно друго. Освен това така бе по-лесно да не ги изпускат из очи. Дали билковият чай, с който ги мъчеха непрекъснато, щеше да повиши съпротивителните им сили, това Долф не знаеше. Но се надяваше. В единия край на огромния лагер бе подредена болница. Там вече лежаха в редица и бълнуваха над осемдесет болни на смъртно легло. Увити с всичко, което гледачите и гледачите бяха успели да намерят. Каролус, незаменимият малък крал на Ерусалим, бе изнамерил начин за плетене на топли завивки от треви и слама. Щом умреше, някое дете, веднага изгаряха покривалото и сламената му постеля. Паничките, от които ги хранеха, се отделяха грижливо и след всяко ядене се изтриваха с вряща вода и пясък. Вода имаше в изобилие. Над сто момчета събираха и влачеха по цял ден дърва за горене. Стотици момичета плетяха постели и завивки. Риба се ловеше почти денонощно. Ловците, рибарите, ударните отряди и събирачите потегляха на походи. Долф не се интересуваше откъде вземаха храната. — От езерото, от оборите или стопанствата в околността, от селските плевни, от горите или направо от нивите… Малките трябваше да поддържат силите си. В разгара на епидемията, три дена след като бяха устроили лагера край езерото, умряха тридесет деца за един ден и постъпиха нови четиридесет и две. Долф бе наредил да изкопаят на няколко мили голям ров, който да служи като общ гроб. Край него непрестанно горяха огньове, за да държат на разстояние дивите животни, любопитните деца и обезпокоените селяни от околностите. Освен това денонощно дежуреше стража. На четвъртия ден имаше осемнадесет мъртви, сред които едно голямо момче на около четиринадест години, и дванадесет нови случая. Покритата каруца се използваше вече само за превозване на умрелите до гроба. Гробарите бяха доброволци, Долф бе поел ръководството им. Риба можеха да ловят и без него. Поради една или друга причина той изглеждаше като омагьосан от болестта. Непрекъснато обикаляше край лагера на болните, заемаше се да извлече труповете, да изгори постелите. В бивака на здравите вече не влизаше. На петия ден имаше шест умрели и седем нови случая. На шестия — един нов и седем мъртви. На седмия — нито един нов, но петнадесет умрели. Смъртта беше постоянна спътница на хората от средновековието. Те се бояха от нея, но и я приветстваха, защото означаваше преминаване от земния към вечния живот. Който си отиваше със съзнанието, че няма тежки грехове, умираше спокойно — защото небето щеше да се смили над нето. Всички вярваха, че умрелите деца биват приемани направо в царството Господне, тъй като Бог обичал невинността, а децата по правило са невинни. Долф Веха обаче бе дете от двадесети век. В неговата епоха на смъртта се гледаше като на нещо сериозно, понеже половината от човечеството смяташе, че с нея всичко свършва. Затова той не разбираше много средновековните хора. Как можеха да са толкова спокойни и весели, когато сред тях бродеше Смъртта? Тези, които не бяха болни, играеха, смееха се, веселяха се. Престоят край езерото им допадаше, това бе нещо като ваканция. Когато беше нужно, те работеха здраво: но веднага щом изпълнеха дълга си, ставаха отново предишните безгрижни деца, които си разказваха приказки, учеха песни, боричкаха се. Когато се появеше нов случай, той се съобщаваше съвсем лаконично. Някое от по-големите деца идваше при Хилде с хленчещо малко за ръка. — Вероника я боли гърлото, не иска да яде… — Малкият Петер все вика майка си, мисля, че има висока температура… След това голямото дете се обръщаше и отдалечаваше, оставяйки малкото на грижите на Хилде. Който се разболееше, трябваше да бъде заведен в болничния лагер, толкоз! Дали е умрял или е оздравял, нали все щяха да чуят. Животът в това време продължаваше. Хилде работеше повече от когото и да било. От красотата и не бе останало много. Блясъкът на накитите и, които тя никога не сваляше, бе помътнял. Бузите и бяха хлътнали, а под очите и имаше кръгове. Но тя изглеждаше неизтощима. Даваше нареждания на другите момичета, както някога бе видяла да прави майка и вкъщи. Като кралица — но истинска, крачеше сред болните и ни една подробност не убягваше от погледа и. Тук някое дете се изцапало и трябва да се изчисти. Там друго повърнало. Трето пък се изхлузило в треската си от рогозката и се отвило. Четвърто вика за свещеник… Със строгостта и всеотдайността на старша сестра Хилде следеше паничките да се мият според указанията. На всеки новопостъпил да се дава чиста постеля. Здрави деца да не се въртят наоколо и да не влизат в болничния лагер. Тя беше навсякъде, виждаше всичко и заповядваше. Навик, който се бе създавал в рода и поколения наред. Но Хилде се справяше добре и Каролус бе горд с нея. Фрида също оправдаваше присъствието си със своите билкови лекове против висока температура. И Фредо, който командваше дружината от нагледвачи като истински генерал. И Франк, който доставяше заедно със своите малки кожари по двадесет чифта обувки на ден. И Леонардо, който помагаше на Долф във всичко и въпреки това намираше време да занимава скучаещите деца с приказки, игри или преподаване на азбуката. От Николас нямаше голяма полза. Пастирчето предпочиташе да чете молитви и да моли Бог да махне страшната болест от пътя им. А монасите едва сварваха да утешават умиращите деца и да правят опела. Междувременно непрекъснато растеше броят на изявилите се малки водачи, които съдействаха на Долф за изпълнението на всички мерки. Те имаха безгранично доверие във високото момче, което явно знаеше точно какво трябва да се направи. Всъщност Долф вече не знаеше. Не знаеше точно. Беше изровил от ума си всичко, което някога бе чел или чул за борбата с епидемии. А то се оказа доста много. Той често сам се учудваше от този факт, но после си казваше, че не случайно е прекарал десет години от живота си в училище в една епоха със силно развита наука. За останалото се уповаваше на здравия си разум. След около осем дни Долф забеляза, че започва да печели борбата със скарлатината. От два дена нямаше съобщения за нови случаи. В болничния лагер още лежаха седемдесет и осем деца, близо шестдесет от които започваха да се възстановяват. Те отново се хранеха, температурата спадаше, огненият цвят на кожата им избледняваше. Тези шестдесет деца не можеха още да стават от слабост, но при тях атаката на бацилите бе отбита. Долф въздъхна с облекчение. Малко повече от седмина — и щяха да могат да продължат похода си. Същия следобед той получи покана да се яви в шатъра на Николас. Беше уморен, но въпреки това отиде любопитен да чуе какво има да му каза пастирчето. Дали искаше да му благодари, задето бе успял да ги избави от една напаст? Долф не уважаваше много Николас, но не бе споменавал за това никому, дори на Леонардо. Децата боготворяха пастирчето. То беше светец. Това се виждаше по разкошните му бели дрехи. Това се чуваше по гласа му, разговарял с ангели. Това се четеше в смирените му очи, свидетели на видения. В лицето на Долф те виждаха могъщ господар строг, но добър, чиито заповеди и молби можеха да изпълняват, без да се замислят, тъй като бе толкова умен. Имаха доверие в него. Той бе улеснил похода им и превърнал тяхното ходене по мъките в добре организирано пътешествие. Той им намираше занимания — лов, риболов — които не бяха тежки, а приятни. В шатъра Долф бе посрещнат от двамата монаси и Николас. Децата с благородническа кръв отсъстваха. Каролус, Фредо и Хилде имаха работа, останалите аристократчета, които никога нищо не правеха, се забавляваха на плажа. — Седни — дружелюбно каза Николас и Долф се отпусна на земята. Не попита нищо, изчакваше. — Болните намаляха доста — започна Анселмус. Той не питаше, само констатираше един факт. — Да, за щастие — радостно отвърна Долф — Повечето се възстановяват бързо. Смятам, че след седмица ще можем да продължим. — Утре — хладно каза Анселмус. — Какво! — Прекалено дълго се застояхме. Долф го погледна разярен. — И какво смятате да правите с тези седемдесет и осем деца в болничния лагер? Може би ще ги изоставите? — Естествено не. Някои ще умрат още тази нощ. А утре, който не може да върви от болестта или от слабост, ще се вози във волската каруца. — И дума да не става — отсече Долф — Досега можехме да оставяме колкото си искаме деца в градовете, но това бяха обикновени болни: с болки в корема или настинали. А тези е невъзможно да бъдат подслонени където и да било. Болестта им е заразна и трябва да бъдат държани на разстояние от всички здрави деца. Не може да сте толкова глупав, та да не го знаете. Николас вдигна уплашено ръка. Той видя, че Анселмус бе пребледнял от гняв. — Трябва да продължим — каза пастирчето. Снощи ми се яви насън ангел и ме укори, че се бавим. Ерусалим ни очаква. — Ерусалим е на четири хиляди години и може да почака още няколко седмици — сряза го Долф. Николас го гледаше като втрещен. Долф се опита да се овладее, но това едва му се удаде. — Няма и да търсим подслон за болните, ще ги вземем с нас — реши Анселмус. Долф направо подскочи. — Знаете ли — каза той, а гласът му трепереше от ярост, бих искал вие самият да се разболеете и да ви държат дни наред в някоя каруца да се клатите и подскачате с болки в костите и бучене в главата. — Грешни са думите ти, Рудолф ван Амстелвен — изрева свещеникът. — Но не колкото вашата припряност, дом Анселмус. Не можем да тръгнем, все още не можем. Вероятно след седмица, но в никакъв случай утре. Предложението ви е равно на престъпление. — Кой си ти, та си мислиш, че можеш да решаваш тук? — Кой съм аз, това си е моя работа — отряза го Долф — но зная едно нещо. Вие искате да заведете в Генуа колкото може повече деца. Защо — това е загадка за мен, защото там те ще изживеят най-голямото разочарование в живота си. Но ако тръгнем утре, до Генуа не ще стигне и половината. Това бе вече дързост. И да искаше, Долф не можеше да изрази по-ясно съмненията си в свещената мисия на Николас. Анселмус се тресеше от ярост. Николас побърза да процеди: В Генуа Бог ще сътвори чудо — Чудо ли? — избухна Долф. Морето щяло да пресъхне… да, наистина ли вярваш, че това ще стане? — Бог ми обеща — отвърна Николас. Долф изпъшка презрително. — Децата ще те разкъсат, щом чудото не стане — изръмжа той. Николас пребледня и се разтрепери. — Рудолф ван Амстелвен, твоите слова пробождат сърцата ни като кама — каза Анселмус с режещия си глас — Защо работиш толкова усърдно за децата, щом не вярваш в мисията на Николас? — Защото не мога да ги спра, затова! — изрева Долф, вече извън себе си — Вие… вие сте разказали на децата някаква красива приказка, каквато не са чували през живота си, и сте им замаяли главите. Но чуйте какво ще ви кажа, дом Анселмус, когато работата в Генуа не стане и осем хиляди деца се завайкат по брега, че илюзията им се е разбила на парчета, тогава ще си получите заслуженото! Обещавам ви! След тези думи той стана и напусна шатъра. Долф насмалко щеше да събори Леонардо, който стоеше на стража с тоягата и всичко необходимо пред шатъра. — О, пак ли ме пазиш? — смъмри го Долф, все още бесен от яд. Леонардо се усмихна спокойно. — Утре сме щели да тръгваме, чувам. — Само през трупа ми! — извика Долф и хукна към болничния лагер. Още отдалеч той съзря пушечния стълб от кладата на Петер. Видя също, че впрягат воловете. — Колко? — кратко попита момчето, като спря при Петер. Малкият рибар разбута огъня и отговори рязко: — Три…„Значи още петнадесет тежко болни“ — помисли си Долф. Смъртта на трите деца почти не го засегна. След толкова много умрял и той също започна да става твърд. А бъдещето изглеждаше мрачно: след няколко дни вече нямаше да са само три, ами тридесет или триста…Долф междувременно бе опознал добре Анселмус и му беше ясно, че този път монасите и Николас ще наложат плана си да тръгнат рано сутринта на другия ден. Анселмус бързаше. Защо ли? Каква ли тайна се криеше зад този безумен детски кръстоносен поход? Той се загледа замислено в Петер, докато гневът му започна бавно да се уталожва и да отстъпва място на страха, грижата, тъгата. — Ходи ли ти се в Ерусалим, Петер? — неочаквано попита той. — На всички ни се ходи в Ерусалим. Това беше типично за Петер, винаги да отговаря уклончиво. Ала Долф много го ценеше, защото имаше особени качества. Той беше не само добър ръководител, но и умен. За няколко седмици това дете на крепостни се бе превърнало в достоен млад човек с изумително правилен поглед за нещата — и бе открило свободата. — Защо си избягал от къщи, Петер? Момчето вдигна глава. — А ти, Рудолф ван Амстелвен, няма ли да избягаш, ако получаваш по-голяма порция бой отколкото ядене? И като знаеш, че можеш да отидеш в Ерусалим, където слънцето грее вечно и никой не трябва да работи. — Нямаш ли братя и сестри, които също искаха да тръгнат? Петер прехапа устни. — Аз бях най-големият. Имах шест братчета и сестри чета, три от тях умряха от скарлатина преди няколко години. И аз се разболях, но оживях. Значи затова бе познал болестта още при първите случаи. А може би и затова болничният лагер го привличаше толкова много. Изведнъж Долф бе пронизан от една мисъл — Петер! Ти знаеше ли, че четирите дребосъчета, за които се молеше да бъдат прибрани в Ротвайл, са болни? — Естествено, че знаех. Нали ги видях. — И въпреки това… въпреки това… Петер, как можа да го направиш? Защо не ми каза веднага…? Петер отново се бе втренчил в огъня и подритваше няколко сламки към кладата. — Алчни хора са тия ротвайлчани. Купичка каша им се свиди да ни дадат. На Долф му се стори, че земята под него се разтваря. Бяхме в кулата на кметството — продължи Петер с мекия си, безизразен глас. Нарочно ни приеха там, за да видим през прозорците полята им, ливадите и големите стада добитък. Знаехме, че зад хълмовете има още плодородни земи е храна и месо. Богати са тези ротвайлчани. Градът им е красив и много къщи са съградени от камък. В планината имат каменоломни, от реката вадят злато, сребро от хълмовете, желязо от мините на север… А на Николас казаха, че нивята и стадата им се пазели и само някое дете с пръст да ги докоснело, щели да го убият, без да им мигне окото. И аз присъствах, Рудолф ван Амстелвен, и аз трябваше да слушам всичко това. — Да — прошепна Долф. Той почувства как кръвта се оттегля от лицето му. — Тогава — беззвучно продължи Петер — дом Анселмус заплаши височайшите господари с Божия гняв. Разказа им за Шпайер. Ала първенците на града му се изсмяха. Аз разбрах защо се смеят, нали съм израсъл на село. Тази нощ нямаше защо да се боят от буря. Затова… — …се сети за болните — с ужас промълви Долф — И нареди да ги закарат в един благоденстващ, здрав град, където гъмжи от малки деца. Той си спомни за червенокосите дребосъчета на хлебаря Гардулф и направо му се дорева. — Тава бе Божията воля — едва чуто измърмори Петер. Той сложи думите в устата ми. — О, Петер…Малкият рибар не продума повече. Той хвърляше с шепите си пясък върху купчинката пепел от три смъртни одъра. Долф стоеше до него съкрушен. Каква омраза можеше да натрупа един крепостен — а този беше и още дете. — Срещу височайшите особи, срещу богатите? Какви бездни се криеха в смирените души на тези средновековни хора? И колко лесно се изплъзваха от отговорността за делата си! Не те, а Бог ръководеше техния свят. Не се колебаеха да припишат на Бог или на дявола най-тъмните си помисли, желанието си за мъст, илюзиите си. Не Петер, а някаква висша сила бе пробутала скарлатината на ротвайлчани и край, Долф се помъчи да ги разбере, но това не му се удаде напълно. Той гледаше приятеля си, който всеки ден рискуваше живота си, за да достави достатъчно храна за детската войска, и тръпки го побиваха. Който бе спасил десетки деца от удавяне. Който изстискваше и последните сили от жилавото си тяло, за да подпомогне похода. Но който при всичко това си остваше загадъчния средновековен човек. Долф въздъхна и се обърна. Той взе да проверява сламените постели в болничния лагер, но не виждаше почти нищо. Не погледна нито към Хилде, нито към свещеника, коленичил край един умиращ. На другия ден трябваше да тръгват… на другия ден целият му труд от последната седмица щеше да бъде унищожен от трескавата припряност на Анселмус. Как можеше да се налее в главата на такъв човек поне малко здрав разум? Коленичилият монах се изправи, наведе се над сламената постеля и скръсти ръцете на умрялото дете върху един кръст, направен от клонки. После му затвори очите и се обърна. „Четвъртият мъртвец за днес“ — автоматично регистрира мозъкът на Долф, но умът му отказа да обработи тази мисъл. Той разбираше единствено, че епидемията не е потушена и че преждевременното потегляне можеше да завърши с ново злощастие. Но не беше в състояние да задържи децата. Монасите и Николас бяха по-силни от него, тъй като можеха да се позовават на Божествени заповеди, без да се колебаят. Изведнъж го обхвана нещо като учудване. Лека-полека осъзна, че бенедектинецът го гледа, но нали току-що бе седял в шатъра и се беше карал с двамата монаси. Макар да не бе проронил нито дума, Йоханис присъстваше. След Това Долф разговаря с Петер пред болничния лагер и не бе забелязал кога е минал край тях един свещеник. Погледът му потърси лицето на непознатия и срещна две сини очи, които гледаха добродушно. — Вие? — промълви момчето, щом позна монаха. — Да, сине. — Как дойдохте? — Пеш, като вас. — От Ротвайл ли? Той не откъсваше благия си поглед от Долф — Не, сине. Вече две седмици съм участник във вашия поход. Долф зяпна от учудване. Как не съм ви забелязал досега? — Вероятно не се набивам в очи — дружелюбно от върна монахът. Момчето смътно си спомни, че сварваше някакъв духовник при всяко идване в болничния стан. Но почти не му бе обърнало внимание. Без много да му мисли, беше решило, че това е единият от монасите на Николас. — Кой сте вие всъщност? — Дом Тадеус. От манастира при Хаслах. — Къде се намира това? — На изток от Страсбург. Минахте край него. Долф се замисли. Беше видял някакви сгради високо сред върховете на Шварцвалд: абатства. Монахът явно бе слязъл от някое от тях, за да се присъедини към детската войска. А Долф дори не го беше забелязал. Не му бе направило впечатление, че наоколо изведнъж обикалят не двама, а трима бенедектинци. Освен пред стените на Ротвайл, когато този странен мъж неочаквано се бе появил до него и снел от раменете му част от грижите. Преуморен и с изпълнено от страх сърце Долф изведнъж изпита непреодолимото желание да излее душата си, да сподели с някого тревогите си, но и да намери съюзник в разпрата си е Анселмус и Николас. — Дом Тадеус, ще имате ли малко време за мен? — Разбира се, сине. Те отидоха в края на болничния стан и седнаха на един широк камък. — Кажи ми какво тежи на сърцето ти, сине. Долф посочи четирите реда сламени постели. — Отче, аз зная откъде идва тази страшна болест. Децата са били нападнати от малки твари, изпратени от дявола. Те са толкова малки, че не се виждат с просто око. И са безброй, защото дяволът е силен. Той се опитваше, доколкото можеше, да говори като човек от средновековието. И тези твари, дом Тадуес, са страшно опасни, те проникват в гърлото на безпомощните малки деца, дори пропълзяват до кръвта и по този начин съсипват здравето им. Не можеш да ги хванеш и убиеш, защото са прекалено дребни. Единственият начин да се пребориш с тях е да внимаваш да не стигнат до децата. Могат да бъдат убити с много чиста вода, с огън и пушек. Щом връхлетят малките, възможни са два изхода: или детето е силно и тялото му е в състояние да отбие нападението. То наистина се разболява, защото гърлото му се възпалява и кръвта му се заразява, но ако е била чиста и здрава, дяволските пълчища се удавят в нея и състоянието му се подобрява. Ала малките, изнемощели от глад, от преумора или други болести, нямат толкова защитни сили и умират. — Можете ли да ме разберете, дом Тадеус? Монахът кимна мълчаливо. Долф пое дълбоко въздух и продължи: — Когато една такава невинна жертва си отиде, тези твари се опитват да се прехвърлят върху някое здраво дете. За да не им позволя това, наредих да отделят всички болни и веднага да изгарят постелите, в които са умрели, защото и те естествено са пълни. Пак заради това заповядах здравите да се къпят често, да се хранят добре и да промиват гърлото си със силен билков чай, тъй като трябва да са яки и способни да дадат отпор. — Това е битка, дом Тадеус, дълга и ожесточена битка, защото дяволът не се предава бързо. И ние почти я бяхме спечелили, понеже от два дена не са пристигали нови болни. Повечето от старите вече се възстановяват. — Бог изтреби дяволската сган — кимна дом Тадеус. Долф се опита да запази спокойствие. — Да, отче, затова и трябва да му благодарим. Той ни помогна в битката. Изпрати ни топло слънце и меки нощи, защото съжали болните деца, които трябваше да лежат на открито в полето. Осигури ни храна и дърва за горене, и чиста вода, за да сме по-добре въоръжени за борбата. Даде ни разум, за да разберем, че всички заразени деца трябва да се отделят. Но дяволските орди съвсем не са изкоренени, отче. Още умират деца всеки ден. Тварите, проникнали в нас, само чакат удобен случай за ново нападение. — Лукавия искаше да погуби цялата свещена войска на децата и злите животинки са сърдити, защото това не им се удаде. А пък дяволът е бесен и замисля ново настъпление. Затова е внушил на Николас и на двамата монаси, че е крайно време да продължим похода си. От това ще произлезе ново бедствие, защото болни и здрави деца пак ще се смесят и пълчищата ще могат да се прехвърлят. Разбирате ли? Това не бива да се случи. — Бог е по-силен от дявола, сине. Ако отсъди, че е още рано да тръгваме, той ще ни попречи да го сторим. „И тук няма да постигна кой знае какво“, помисли си Долф унило — Не вярвате ли на това, което ви разказах за ордите от гадни твари, изпратени от дявола? — Вярвам ти, защото видях, че болестта отстъпи благодарение на грижите ти. Радвам се, че Бог те е дарил с нужните знания и разум, за да се пребориш с хитрините на лукавия. Но, сине, защо не се оставиш с повече упование в неговите ръце? Бог на небето бди над нас. — Да — упорстваше Долф — но само ако докажем, че сме достойни за неговото бдение. Монахът го изгледа стъписано. Момчето каза едва чуто: — Бог е добър, но не може да търпи глупаците. Ако някой се хвърли от тъпоумие в дълбоки води, без да може да плува, той ще се удави. Господ няма да го спаси, защото го има за глупак. Когато безразсъдството триумфира, триумфира дяволът. — Ти си от север, нали? Там ли те учиха на тези работи? — недоверчиво попита монахът. — Да, отче, и съм сигурен, че се верни. Да потеглим утре сутрин е непростима глупост. Дом Тадеус поклати глава изумен. — Странно момче си ти, Рудолф — промърмори той. — Да, зная. Но кой съм и какъв съм е без значение. Не искам върху детските глави да се стовари беда, не искам да мрат със стотици на ден, аз искам те да стигнат Ерусалим. И затова трябва да се боря, не само срещу сганта на лукавия, но и срещу неблагоразумието на дом Анселмус. И ви моля да ми помогнете. Дом Тадеус положи ръка върху рамото на момчето. — Сине, ако всичко, което ми каза, е вярно, Бог ще осуети тръгването ни. Имай ми доверие. След това той стана, защото Хилде дойде да го извика, Долф го проследи с разочарован поглед — Добър човек, но не трябва да очаквам кой знае каква помощ от него — омърлушено измърмори той. Беше време за храна. Последните групи деца се връщаха от всекидневната си баня, като бъбреха, смееха се и играеха. Над обширния стан се носеше миризмата на ядене, която стигна до Долф, и той неочаквано откри, че е гладен. Надигна се уморено и се завлече до своята част, където Марике разпределяше порциите. Леонардо не се виждаше никъде. Вече бяха се нахранили, когато студентът най-сетне се появи и се нахвърли върху дажбата си. — Къде беше? — попита Долф. — Ами днес пошетах малко на господарите в шатъра — равнодушно отвърна студентът. — Защо точно ти? Нали си имат достатъчно помощници. — Всички се приготвят да тръгват утре сутрин и нямат време — каза Леонардо беззвучно. Думите му върнаха страховете на Долф. За ужас на Марике и на останалите той избухна в плач. Момчето не видя как студентът намигна на Марике. Оставиха го да се наплаче и зачакаха. Но Долф не каза нищо повече. Ядосано напъха якето си под главата, легна с гръб към огъня и затвори очи. „Ще видят те помисли си той уморен — Щом отказват да се вслушат в здравия разум, нека да видят. Направих каквото можах. А това ще е краят им…“. |
|
|