"Кръстоносен поход по джинси" - читать интересную книгу автора (Бекман Теа)

9. НАРОДНИЯТ СЪД

Когато се завърнаха в лагера, Каролус и неговите ловци свариха някаква необичайна тишина. Момичетата бъркаха мълчаливо в казаните. Други нареждаха на купчини сушена и пушена риба и я връзваха на връзки със здрава конопена връв. Дори най-малките не продумваха. Играеха с кукли от шишарки, с пръчици и клонки, с всичко, което обикновено използваха като играчки, но не викаха, не се боричкаха…

— Какво става тук — запита Каролус обезпокоен — Гледате, сякаш сте на погребение. Децата плахо мълчаха. Каролус се засегна. В други дни завръщането на ловците вдигаше на крак целия лагер. Всички се вълнуваха, дивяха се. На малкия крал това му липсваше силно. Каролус сърдито метна плячката си на земята и тръгна да търси Рудолф. Той сигурно щеше да може да му обясни какво означаваше потиснатото настроение тук. Но никъде не виждаше издължената фигура на приятеля си, никъде не чуваше заповедите на познатия му глас. В далечината съзря събрани на купчина деца. Запъти се ядосан към тях.

— Какво се е случило? Някакво нещастие ли? Някой има нужда от помощ ли? Децата се отдръпнаха и Каролус видя този, когото търсеше. Сам самичък, а наоколо му бе оставено широко празно пространство. Рудолф явно се молеше. Бе навел глава, без да поглежда ни нагоре, ни встрани. Дори когато пред него се изправи Каролус с дребната си, крехка фигурка и извика.

— Рудолф ван Амстелвен! Гледай краля, когато ти говори. Какво се е случило? И в същия миг той забрави за достойнството си, коленичи, сграбчи ръцете на Долф и уплашено прошепна:

— Нали не си болен? О, Рудолф, остани при нас, чуваш ли! Долф вдигна глава.

— Каролус…

— Какво се е случило? Някой да не е нападнал стана? Да не си ранен? Кажи нещо, де!

— Към мен е отправено обвинение, Каролус. Довечера дом Анселмус ще доказва, че съм еретик и слуга на дявола.

— Ти, най-верният ми васал, най-добрият ми приятел? — извика Каролус. Той започна да ръкомаха и възбудено да подскача — Това не бива да става. Аз, кралят на Ерусалим, няма да го допусна. Ама че смешно обвинение. От кого идва? Ще заповядам да го нарежат на парчета, в тъмница да го хвърлят! На колене ще моли за милост. Кажи, кой дръзна да те обвини?

— Николас. По средата на танца си Каролус застина на един крак и онемя. Бавно затвори уста, отпусна вдигнатия си крак и се опита да смели новината. След това решително поклати глава.

— Това е недоразумение. Напълно е възможно някое глупаво момче, което случайно се казва Николас, да те е обвинило, но това не значи да си го слагаш на сърцето. Тук е пълно с празноглавци. Понякога говорят най-невероятни неща и измислят най-неочаквани лудории … Това е детска игра, Рудолф. Долф поклати глава.

— Тук има само един Николас, който смее да ми излезе насреща.

— Нашият Николас ли?

— Че кой друг?

— Но това е невъзможно, това е лудост. Такова невероятно нещо през живота си не съм чувал. Докато съм на лов, те да сеят раздори зад гърба ми… няма да го позволя. Напетият Каролус изхвърча като стрела от някой от собствените си лъкове, за да търси обяснение в шатъра. Долф се засмя и го проследи с поглед. Ако в стана имаше дете, което той да обичаше повече от Марике, това бе малкият Каролус, лудетината със златното сърце. Но Долф знаеше също, че при сериозни конфликти малкият ловец беше безсилен. Той можеше да се прави на кралче изненадващо добре, беше бърз, сръчен и изобретателен и всички му се възхищаваха. Но Каролус бе твърде смешен, за да се гледа сериозно на него. Той беше едно красиво облечено клоунче, един слънчев палячо. За Анселмус малкият крал бе неравностоен. Той само щеше да вдигне рамене и да си кара, както си знае. Рибарите се върнаха с Леонардо и дом Тадеус. Те не свариха предишната тишина в стана, тъй като от потока си бяха дошли гладни и кожарите. Новината за предстоящия процес ги бе развълнувала силно. Франк произнасяше огнена реч пред отряда си и размахваше ножа, който му бе дал Долф. Петер събра рибарите, за да протестират незабавно срещу обвинението. Малко след това се върнаха част от ударния отряд, много момичета с кошници, пълни с горски плодове, грудки и билки, и Марике, която веднага се завтече към Долф, но бе спряна от дом Тадеус.

— Почакай — строго каза той.

— Защо — извика бурно тя. Как смеят да обвиняват Рудолф ван Амстелвен? О, Бог да ги накаже!

— Бог да накаже Николас ли? — ужаси се Тадеус. Марике го изгледа, пребледняла като мъртвец.

— Николас ли? — попита тя с пронизителен глас.

— Николас и дом Анселмус са отправили обвинението и довечера ще представят доказателствата. Марике изпъшка презрително.

— Няма какво да доказват, Рудолф не е еретик.

— Ах, Марике, не… знаеш, че е.

— Това не ме засяга — викна момичето и затропа с крак — Ако пратят Рудолф на кладата, и аз ще умра с него.

— Нека се помолим — разтреперан предложи дом Тадеус.

— Не искам да се моля, искам при Рудолф — изкрещя Марике и побягна. Тя занесе яденето на Долф и мълчаливо седя до него цели два часа, докато Леонардо обикаляше лагера и разузнаваше настроенията. Децата почти не знаеха какво да мислят. Повечето признаваха, че Рудолф винаги им се е виждал малко „странен“ и не особено набожен. Но също така бяха съгласни с Леонардо, когато ги призоваваше да бъдат верни на господаря си — на новия си господар: Рудолф ван Амстелвен. В същото време потреперваха от страх, като чуеха думата еретик, и се опитваха да си представят какво ли значеше да си слуга на дявола…Но най-трудно бе на дом Тадеус. При мисълта, че Рудолф е в голяма опасност, сърцето му се свиваше. Същевременно гой знаеше, че обвинението в еретичество е оправдано. Съмненията му бяха прекъснати от една много трезва мисъл: „Трябваше да се очаква някой ден Рудолф и Анселмус да влязат в пререкание, но че това ще стане точно сега, не съм очаквал. Изглежда разпрата е избухнала в неподходящ момент.“ Тадеус беше прав. Анселмус сновеше из лагера навъсен и с широки крачки и хиляди детски очи бяха в него със страх. Той кипеше. Досега внимателно бе избягвал открития сблъсък с Рудолф. В шатъра беше отстоявал различията в мненията им, доколкото бе могъл. Защото детската войска още имаше нужда от това момче. Зад стана се издигаха сурови и заплашителни Алпите. Ако някой бе в състояние да ги преведе читави през планинските вериги, то това беше Рудолф ван Амстелвен. Всъщност за Анселмус бе чудесно, че момчето полага толкова усилия, без да можеше да предположи защо! В действителност обвинението в еретичество и богохулство се бе изплъзнало от устата на монаха против волята му, на всичко отгоре и в присъствието на стотици деца. А пък Николас, този глупак, съвсем наля масло в огъня. Вече нямаше връщане назад. Сега бенедектинецът беше принуден да върви към гибелта на Рудолф. Дом Анселмус избра старателно мястото, където трябваше да се проведе процесът. Недалеч от стана се простираше обширна поляна, която леко се спускаше към езерцето. Там сигурно щеше да се съберат осем хиляди деца. Почти в края имаше голям скален отломък, Отгоре седна Николас в ослепително бели одежди, до него се намести Каролус, крачетата му се люлееха, но беше облечен като за бал. Малкият крал бе надянал всичко впечатляващо, което имаше: красивата си червена мантия, колана със сребърен обков, прекрасната кама, баретата с пера. До Каролус седеше дом Йоханис, който явно се чувстваше нещастен. До Николас бе дом Анселмус. В основата на скалата се бяха разположили останалите деца с благородническа кръв. Зад този трибунал образуваха полукръг стотина нагледвачи, всеки с горяща факла, тъй като започваше да се смрачава. Момчетата бяха изпънали тела и гледаха право напред. Пред големия камък бе оставено доста голямо място и там се бе изправил Долф. Сам-самичък. Останалата част от полето зад гърба му беше изпълнена от хиляди и хиляди деца. Най-отпред най-малките, по-големите.

— Малко по-назад, но тъй като местността бе наклонена, дори най-задните можеха да виждат какво става. Хората от средновековието се опиваха от церемониалностите и от демонстрациите на сила. Макар че тази вечер ставаше въпрос за живота на Рудолф ван Амстелвен, когото боготворяха, децата се наслаждаваха на ролята, която им бе позволено да играят. Анселмус знаеше това и беше решил да устрои разкошно представление, с което веднъж завинаги да внуши на децата кой е всъщност господарят тук. Николас откри процеса, като се изправи върху камъка и изрече обвинението. Пронизителният му глас се чуваше надалеч. — Сигурно е вече, че Рудолф ван Амстелвен е събрат на сатаната. Той общува с евреи и магьосници. Прави езически жертвоприношения на дяволи и демони. Искаше да погуби свещената детска войска с болест и чума. Той…Долф бързо вдигна едната си ръка и извика:

— Нищо от това, което казваш, не е сигурно, Николас. Трябва да го докажеш. Сред огромната тълпа се надигна ропот. На обвиняемия се полагаше да мълчи и да говори само когато го питат. Тогава се изправи дом Анселмус и гласът му прогърмя:

— Рудолф, вярно ли е, че си роден в графство Холандия, далече на север?

— Вярно е — спокойно отвърна Долф. Той изведнъж бе престанал да се страхува. Един измислен процес като този не можеше да бъде истински момчето имаше чувството, че играе в някакъв увлекателен телевизионен сериал, а както е известно, тези филми винаги свършват добре за героя. Естествено, Долф знаеше също, че това сравнение е само на шега. Нещата бяха адски сериозни. Но илюзията му бе необходима, за да може да запази спокойствие.

— Ами вярно ли е, че си се присъединил към нас в Шпайер, а не още в Кьолн? — продължи Анселмус разпита.

— Да.

— Как си се озовал в Шпайер?

— Бях тръгнал за някъде — рече Долф.

— Сам? — усъмни се монахът.

— Заедно с моя добър приятел Леонардо Фибоначи вървяхме към Болоня.

— Може ли Леонардо, синът на търговеца Боначи, да потвърди казаното? Студентът мълчаливо пристъпи в кръга. Той се подпираше леко на тоягата си и спокойно гледаше обвинителите.

— Ето ме.

— Къде срещна Рудолф ван Амстелвен?

— Бях тръгнал от Париж на югоизток. Рудолф ван Амстелвен ми спаси живота, когато ме нападнаха пладнешки разбойници. Факта, че сега съм тук и мога да свидетелствам за неговата честност, набожност и разум, дължа на смелостта му. Децата се разбъбриха. Те бяха влюбени в Леонардо и най-вече в неговото магаренце, което толкова често бе носило ранени и изтощени.

— Разкажете ни защо се включихте в детския кръстоносен поход — грубо заповяда Анселмус.

— Малко преди Шпайер попаднахме на детската войска. Съжалихме няколко изостанали деца, а после не ни пуснаха в града. Тъй като малките следваха нашия път, тръгнахме с тях.

— Не виждам защо е било нужно — подигравателно вметна Анселмус.

— Да, но аз виждам — спокойно отвърна Леонардо — Тези деца бяха изложени на неописуеми страдания. Видяхме колко зле бяха облечени, как пристъпваха на кървящите си крака и едно по едно отпадаха, как някои се свличаха мъртви по пътя и дори не бяха погребвани. Помислихме си: предводителите не са на мястото си, ние сме нужни тук. И бяхме нужни, повярвайте ми. Затова незабавно започнахме да учим децата как да се грижат за себе си. Не жалехме сили, ни Рудолф, ни аз. Ние изпълнявахме християнския си дълг, да, ние! Бум, право в целта! От обвинител Анселмус бе застрашен да се превърне в обвиняем. Монахът подуши опасността и заповяда на Леонардо да се оттегли.

— Значи установихме, че както Рудолф ван Амстелвен, така и Леонардо от Пиза са се присъединили към нас по пътя. Добре! Мнозина го сториха и бяха добре дошли. Но, Рудолф, кой ти даде правото да поемеш ръководството на кръстоносния ни поход, без някой да те е молил за това? Кой ти даде правото да командваш тези деца? Долф отметна глава.

— Никой — ясно произнесе той — Аз си дадох това право. Но дадох възможност на децата да избират какво да работят. Никога не съм заставял дете да върши нещо, което не иска. И имам осем хиляди свидетели на това твърдение. Децата нададоха весели възгласи и заръкопляскаха. Те се радваха от сърце. Но Анселмус нямаше да се даде лесно и Рудолф го знаеше.

— Смееш ли да отречеш, Рудолф ван Амстелвен, че имаш свръхчовешки сили?

— Разбира се, че смея да отрека — прокънтя гласът на Долф — Аз също съм най-обикновен човек. В борба сигурно ще загубя от Берто. В турнир ще бъда по-слаб от Каролус. Ако направим състезание по плуване, Петер и поне още двадесет момчета ще ме победят с гръм и трясък. А ако си достатъчно учен, за да можеш да провериш научните ни познания, бързо ще разбереш, че Леонардо знае много повече от мен. Аз имам само повече разум и силно тяло. Престъпление ли е това? И ако да — откога? Децата ревнаха. Долф вдигна ръка и помоли за тишина.

— Аз съм силен и не се разболявам лесно. Още веднаж — грях ли е това? Здравето, разумът и силата са дар Божи, за който никога не можем да му се отблагодарим. Всеки ден благодаря на Господ за това. „Така, вече е сигурно, че съм и набожен“ — помисли момчето. Дом Анселмус се изсмя подигравателно.

— Благодариш на Господ ли? Че кога? Повече от четири седмици си сред нас. Малцина са забелязали да се молиш. Виждал съм те как минаваш край църкви и параклиси, без дори да се прекръстиш! Рудолф ван Амстелвен, тези осем хиляди деца могат да потвърдят, че ти си безбожник! Долф нямаше намерение да отрича явни факти. Той извика:

— Никога не съм служил на Бог с показност. Служил съм му със сърцето си.

— Добре казано, сине — сърдечно кимна дом Йоханис. Но децата вече не подкрепяха Долф с възгласите си и той взе да се чувства несигурен.

— Нямал си време да се молиш, а? — изръмжа Анселмус — Много беше зает да се правиш на велик господар, нали? Долф тропна с крак.

— Ти си дребнав — провикна се той — Какво значение може да има за теб или за децата откъде съм и по колко пъти на ден се кръстя? Това си е моя работа! Тук става въпрос дали съм сторил някакво зло на децата, да или не. А аз не съм! — Той се обърна и разпери ръце — Деца, удрял ли съм ви с камшик, бил ли съм ви, ритал ли съм ви, ругал ли съм ви?

— Не, не, не — разпалено ревнаха те. Долф пак бе победителят, великият герой на детската войска.

— Дадох ли ви да ядете?

— Да, да, да — надигна се всеобщ вик. — Кой се грижеше за болните, кой прогони скарлатината, кой закриляше малките и слабите?

— Рудолф ван Амстелвен! — изкрещяха те с все сила — Да живее Рудолф! „Спечелих“ — с облекчение си помнели момчето. Но и този път се излъга.

— Тихо! — изрева Анселмус. Зарадвани, че представлението не е свършило и спорът ще продължа, децата утихнаха веднага. Монахът пое дълбоко въздух и заговори с пронизнтелен глас: — Мили деца, ще ви разкажа какво всъщност вършеше Рудолф ван Амстелвен под предлог, че нека да ви помогне. С дяволска хитрост той се опята да ни отклони от правилния път. Налагаше ви престой след престой. Защото не нека да стигнем до Ерусалим. Разпространяваше зли духове и насъска приятелите си срещу Николас. Открито заявяваше, че Николас не е Божи избраник. Той каза, че морето нямало да се отдръпне пред Николас, а вълните щели да погълнат цялата детска войска. Деца, послушайте ме, послушайте вашия благословен от Бога съветник. Искате ли да отидете в Ерусалим, в Белия град, осквернен от дяволските сарацини?

— Да! — викнаха децата — Искаме!

— Как да накажем този, който се опитва да ни отклони от свещената ни мисия?

— Пребийте го. Пратете го на кладата. Хвърлете го в езерото с вързани ръце. Опечете го на бавен огън…Децата бяха неизчерпаеми в измислянето на мъчения и екзекуции. Да се разпъне на колело, да се обеси, да се хвърли в пропаст, да се разчекнех волове… Колко изобретателни бяха само! Не мислеха ли? Нима искаха да унищожат другаря си, когото само преди минута бяха подкрепили с възгласите си? Долф нищо не разбираше. Изби го пот и краката му се подкосиха. Той замаха лудо с ръце:

— Докажи го! Докажи, че искам да попреча на детската войска да стигне до Ерусалим! Гласът му почти се губеше във врявата наоколо. Но избухването на децата всъщност не означаваше нищо. Те просто отговаряха на зададения им въпрос. Изразяваха какво мислят за всеки, който се опитваше да осуети твърдото им намерение да отидат в Ерусалим. Гневът им не бе насочен срещу Рудолф ван Амстелвен, но момчето не ги разбра. Ударът от това, което той считаше за неблагодарност, бе прекалено силен. Сега вече не воюваше за тяхното добро, а за собствената си кожа.

— Докажи го — надвика Долф останалите — Това са само думи, които нищо не значат за нас. Не е трудно да обвиниш някого, но дай доказателства.

— Имай търпение — изсъска Анселмус, който бе разбрал всичко. В средновековието хората не бързаха, когато ставаше дума за нещо толкова важно като народния съд — Ще го докажа. Слушайте, деца, слушайте ме. Междувременно нагледвачите и дружините на Франк и Петер бяха поуспокоили разбеснелите се деца. Те зачакаха с интерес по-нататъшния ход на процеса — Рудолф ван Амстелвен, кажи ми истината — започна Анселмус, щом наоколо отново утихна — Не опече ли стотици хлябове за една нощ с помощта на сатаната?

— Хлябовете опече Гардулф от Ротвайл. Помагахме му аз, приятелите ми и неговите чираци. За тези хлябове платих скъпо и прескъпо с всичките холандски пари, които ми бяха останали.

— Откъде намери толкова пари, та да платиш осемстотин хляба? Долф презрително сви рамене.

— Кой студент от добро потекло би тръгнал на такъв дълъг път, от Холандия за Болоня, без да вземе достатъчно пари със себе си? Баща ми е богат човек…Тези думи произведоха върху децата точно впечатлението, което момчето бе очаквало.

— Гардулф, хлебарят, е познат в Ротвайл като безверник — изкрещя Анселмус — И името му е такова. — Глупости — извика Долф — Гардулф е толкова безверник, колкото и вие, дом Анселмус. Човекът е от ирландски произход. А би трябвало да знаете, че Ирландия е крепост на християнската вяра и не друг, а ирландците са разпространили тази вяра в Европа преди няколко, века. Би трябвало да знаете, че този народ е основал десетки разкошни манастири, от които е започнал победоносният поход на християнството в земите на франките и германите. Ако това не е известно, значи сте по-глупав, отколкото си мислех.

— Рудолф ван Амстелвен говори истината — ненадейно прозвуча гласът на дом Тадеус от тълпите деца — Църквата дължи голяма благодарност на ирландските мисионери. Истинска чест е да си от ирландско потекло. Долф се ухили широко.

— Ти откъде знаеше, че хлебарят Гардулф е от ирландски произход? — запита Анселмус, вече извън себе си. „Познах го по косата и очите“ — помисли Долф, но отвърна:

— Той ми го каза онази нощ, докато печахме хляба за децата. Споменът за чудото на хлябовете бе още пресен. Онази сутрин малко деца се бяха замислили откъде ли е дошла тази прекрасна закуска. Сега вече всички разбраха. Рудолф ван Амстелвен се бе погрижил за това. Тези неща можеха да бъдат оставени в ръцете на Рудолф, той намираше изход за всичко, дори за глада. Децата се разбъбриха и зашепнаха помежду си, радостни, че имат такъв силен закрилник.

— В хлябовете имаше отрова — изписка изведнъж дом Анселмус — От този час трябваше да се борим срещу скарлатината.

— Това е лъжа — гневно избухна Долф — Близо тридесет деца бяха тежко болни още преди да пристигнат хлябовете. Всички ядоха от тях, и вие дом Анселмус, и аз, и Леонардо, и дом Тадеус — и разболяхме ли се? Как само ни се усладиха. Вие, дом Анселмус, знаете, че не аз донесох болестта в стана. Напротив, вие знаете, че аз я прогоних. Но сега извъртате нещата, тъй като ме мразите. Това не е правораздаване, това е мошеничество. Тук Долф сбърка. И веднага го усети. Трябваше да внимава повече, когато отговаря, но стореното не можеше да се поправи. Целият му разум и хитрост го бяха напуснали. Свободолюбието на човека от двадесети век беше въстанало срещу тази комедия. Той щеше да изкрещи истината, пък макар и да се касаеше за живота му.

— Как се осмеляваш да наричаш лъжец един ръкоположен духовник, злодей такъв — изпищя изведнъж Николас.

— Ще се осмеля да кажа и още много неща — викна Долф извън себе си.

— Всичките ви твърдения и обвинения са безпочвени. Те са лъжи и децата знаят това. Аз не се опитвам да ги спра да не ходят в Генуа. Защо ми е нужно? Нали също съм тръгнал натам. И аз искам да видя чудото. Искам да съм там, когато Николас се изправи на брега, разтвори ръце и накара морето да пресъхне. Че кой не желае да стане свидетел на такова нещо?

— Защо тогава непрекъснато се опитваш да ни наложиш почивки? — рязко го прекъсна Анселмус.

— Налагам ви почивки, защото честта ми забранява да изоставя болните и слабите. Защото честта ми забранява да оставя децата да мрат от глад по пътя. Само затова! Ако това е грях, ако грижата за ближните е престъпление, аз съм съгласен да се покая. Но не съм съгласен да бъда руган от хора, конто са поели предводителството на този кръстоносен поход, а явно не са в състояние да се грижат за поверените им деца! Долф чу зад себе си одобрителна врява. Нещата пак потръгнаха.

— Ти ме оскърбяваш, Рудолф ван Амстелвен. Оскърбяваш и Бог.

— Това не е вярно. Не съм оскърбил Бог с грижите си за Божиите деца. Изведнъж Долф се обърна към уплашения Николас.

— Ето, Николас, пастирчето, е светец. Чул е гласа на ангелите. Нека той каже дали доказателствата, които така нареченият дом Анселмус представи, са достатъчни, за да бъда осъден. Аз ще се подчиня на неговата присъда. На Долф вече му бе омръзнало и се опитваше да ускори нещата. Осланяше се на нерешителността на Николас, макар да знаеше на какъв риск се излага. Ако пастирчето застанеше на страната на Анселмус, той бе загубен. Но дали щеше да посмее? Глъчката зад гърба му показваше, че повечето деца го подкрепяха. Николас не бе ненормален, несъмнено и той беше забелязал това. Дали щеше да дръзне да се опълчи срещу децата? Долф гледаше право в Николас, който, изумен, бе седнал и се чувстваше неловко. Тъй като стоеше с гръб към тълпите деца, Рудолф не забеляза как Франк и една голяма група момчета излязоха напред. Малкият кожар държеше в ръка прословутия нож, с който бе работил цял ден, острието му проблясваше в светлината на факлите. Другите държаха остри като бръснач камъни и късове желязо, с които обработваха кожите. От другата страна зад гърба на Долф отново бе пристъпил напред Леонардо заедно с Марике и Петер, последвани от много момчета и момичета с къси копия, ръждиви игли и парчета въже с твърди топки на края. Застанал до стотината момчета с факли, Фредо бе вдигнал ръка, сякаш готов всеки момент да даде заповед. Но наоколо цареше мъртва тишина. Децата стояха в светлината и чакаха присъдата на Николас. Той усети заплахата, която идеше от тях. Двамата монаси върху скалата също забелязаха знака за метеж. Анселмус пребледня. Йоханис се усмихна и смирено събра ръце, сякаш искаше да помоли Бог да дари Николас с мъдрост за справедлива присъда. Напрежението растеше. Ала още някой сметна за необходимо да упражни натиск — Каролус. Докато Николас, потънал в мисли, претегляше „доказателствата“, които бе изброил Анселмус, малкият крал на Ерусалим изпълзя върху скалата. Червената му мантия грееше в светлината на факлите, сребърната бродерия на колана му блестеше. Той представляваше прекрасна гледка.

— Протестирам срещу начина, по който се води този процес — високо се провикна той — Не е работа нито на монаси, нито на Николас да раздават правосъдие. Това е работа на един владетел. Аз съм вашият бъдещ крал и няма да търпя в моето кралство да се осъждат невинни и да се убиват най-добрите сред нас. Чуйте ме, деца на Ерусалим. Аз отхвърлям от Рудолф ван Амстелвен обвинението в еретичество, богохулство и магьосничество, тъй като той е велик предводител, честно момче и моят най-верен васал. Но го обвинявам в липса на страхопочитание, в надменност и бруталност. Това не са тежки престъпления, а леки грехове, в които на всички ни се случва да се провиним. Затова, Рудолф ван Амстелвен, аз повелявам да коленичиш пред този трибунал и да молиш дом Анселмус да ти прости обидата, която му нанесе тази вечер. Всъщност намесата на малкия Каролус бе особено хитър ход, с който всичко можеше да свърши добре, като бъде задоволено чувството за справедливост на всички деца. Долф погледна удивен напетия Каролус и кимна. Той също смяташе, че малкият крал има право и че по този начин конфликтът ще бъде бързо уреден. Момчето вече правеше крачка напред…Но думите на Каролус събудиха силен гняв у Николас. Достойнството, в което овчарчето бе облечено преди шест седмици, внезапното превъплъщение от крепостник в предводител на свещена детска войска, фактът, че притежаваше собствен волски впряг и като равен делеше шатъра с децата от благородническо потекло, всички тези неща му бяха завъртели главата. Той се имаше за най-важната личност в цялата войска, за единствения действителен вожд, чиято дума изискваше безпрекословно подчинение. А ето че този малък вироглавец Каролус си мислеше, че е господар и трябва да му вземе под носа окончателната присъда. Какво си въобразяваше този хлапак?

— Млъкни! — подскочи Николас. Белите дрехи плющяха около тялото му. В светлината на факлите те изглеждаха като облени в кръв — Млъкни, Каролус. Още не ти е дошло времето. Ти ще станеш крал едва след като аз ви заведа в Ерусалим. Дотогава този кръстоносен поход е мой! И аз казвам: „Рудолф ван Амстелвен е виновен. Той се е съюзил с дявола. Нощем принася тайно жертви на страшния си господар. Предрешил се е като дете, като един от нас и се прави, че иска да ни помогне. Но всъщност не е сторил нищо друго освен да ни пречи и да ни бави. Той е виновен, виновен, виновен и още веднъж виновен! И аз, Николас, пратеникът на ангелите, осъждам еретика Рудолф ван Амстелвен на смърт!“ Зад Долф се надигна ропот и той бързо се обърна, като инстинктивно се приготви за бой, защото мислеше, че децата ще се стоварят отгоре му като лавина. Но видя приятелите си, заплашително вдигнали оръжие. Видя и деца, които напираха и искаха веднага да изпълнят присъдата на Николас, докато една част явно се колебаеше, а много други протестираха енергично. Те се блъскаха и дърпаха, тропаха с крака и крещяха. Тогава прогърмя гласът на Фредо и заглуши останалите.

— Пазете го! Леонардо размаха сопата си и се провикна със святкащи очи:

— Смърт на предателите! Защитете Рудолф! И в този момент Долф разбра, че нещата вървят към кървава баня.

— Разкъсайте го на парчета! — пищеше Анселмус, танцувайки върху камъка.

— Не го докосвайте! Деца, спасете своя закрилник! Децата вече се бяха хванали гуша за гуша. Долф крещеше, но беше безсилен да спре боя. Надигаха се гневни възгласи. Леонардо замахна с тоягата си към една група деца, които се канеха да нападнат Долф.

— Не! — изкрещя момчето. Тогава изведнъж се появи дом Тадеус с вдигнати ръце и твърд глас:

— Недейте! Тихо, тихо. Не го докосвайте, деца, не го докосвайте. Рудолф е невинен и аз ще го докажа. Той повтори неколкократно думите си, надвиквайки врявата. От любопитство да чуят какво ще каже третият монах децата се поукротиха. Нагледвачите разтърваха борещите си и ги сложиха по местата им.

— Хайде, млъкнете. Дом Тадеус ще говори. Редицата от момчета с факли бе прекъсната. Те също бяха излезли напред, за да защитят Долф с горящите си главни. Ала виковете на дом Тадеус ги накараха да отстъпят. Децата се поуспокоиха и потънаха в очакване. Но продължаваха да бъдат нащрек с изпънати телца, сякаш готови всеки миг да връхлетят едно връз друго. Каролус подскачаше върху скалата и също крещеше:

— Тишина, тишина! Нека чуем какво има да ни каже дом Тадеус. Бенедектинецът все още стоеше с вдигнати ръце в призрачната светлина на кръга, непосредствено до Долф. Той заповяда на Леонардо, Франк и Петер да се поотдръпнат, което те сториха бавно и не без съпротива. Но го сториха. Тогава Тадеус хвана момчето за ръката и го дръпна напред до самата скала. Изправен, Анселмус изсъска:

— Не чу ли присъдата на Николас, брате Тадеус? Тя е изречена и трябва само да бъде изпълнена. Защо идваш да се месиш и ти? Дом Тадеус свали качулката си и светлината заигра по обръснатия му череп.

— Слепци — заговори той високо и бавно — Глупци и слепци сте вие! Не отличавате ли Божия пратеник още щом го зърнете? Защото това е той, същият, Рудолф ван Амстелвен. Той ни е пратен от небето, за да се погрижи детската войска да стигне здрава и читава в Обетованата земя. Когато видя, че Николас не е дорасъл за великата задача да храни и закриля хиляди деца, Бог изпрати на войската още един свой избраник: Рудолф ван Амстелвен. С единственото поръчение да се грижи за здравето на Божите деца. Нима Рудолф не се залови за тази работа с усърдие и изпълнено с любов сърце? Когато, ожесточен от невинността на децата, лукавият им изпрати сатанинските си пълчища и ни донесе скарлатината, Рудолф ван Амстелвен успя да отблъсне дяволските орди. Рудолф ван Амстелвен ни донесе хляб и здраве, смелост и сили, а вие, брате Анселмус, и ти, Николас, сега се осмелявате да обвинявате този избраник в еретичество! Засрамете се! Искате да накарате да го убият децата, които му дължат живота си. Така ли отвръщате на Божията добрина? Тогава зло ще ви сполети, дом Анселмус, и теб, Николас.

Анселмус се задавяше от безсилна ярост.

— Брате Тадеус, думите ти са като удари от кама. Не се оставяй да те подведат. Как може един еретик да е Божи пратеник?

— Бог си служи с неочаквани оръдия, за да наложи волята си, брате Анселмус.

— Усукваш го, брате Тадеус. Упрекваш ни, че не сме познали избраника на небето в лицето на Рудолф ван Амстелвен. И по какво да го познаем? По смирението му ли? Такова той няма! По чистотата му ли? Чистотата е примамка на дявола. Децата се притискаха напред, но пазеха мъртва тишина. Новият дуел, а този път и между двама духовници, бе приковал вниманието им. Как ли щеше да завърши? Те бяха забравили за разпрата помежду си и следяха спора с наострени уши, зачервени бузи и отворени усти.

— Да, дом Тадеус — намеси се пламнал Николас — Вие само така си говорите. Искате да защитите Рудолф ван Амстелвен. Ала не можете нищо да докажете.

— Напротив — извика Тадеус, не по-малко възбуден — Вие можахте само да обвинявате. Аз имам доказателство. Много ясно доказателство.

— Представете го! — изписка Анселмус с фалцетов глас и страхливо погледна към празните ръце на Тадеус, сякаш очакваше да види була с печата и собственоръчния подпис на Господ.

— Ето доказателството — тържествено заяви монахът. Той отново улови Долф за лявата ръка, нави му ръкава на пуловера и показа доказателството. Един белег. Когато беше малко дата, Долф бе ухапан от куче. Дълбоко се бяха врязали зъбите на звяра и бяха направили три кървави дупки над китката. Раните заздравяха бързо, ала останаха белези. Неравни трапчинки от вътрешната страна на ръката, които не потъмняха и през лятото светлееха върху загорялата му кожа. Той знаеше, че има малки белези, и изобщо не се сещаше за тях. Преди години няколко деца в училище ги бяха забелязали и го бяха попитали:

— Някой да не те е набол на вилицата си?

След това се бяха изсмели. Но как можеха следите от ухапването на куче да докажат невинността му, това бе пълна загадка за Долф. Той се беше втренчил слисан в ръката си.

— Това е знакът, с който Бог е белязал Рудолф ван Амстелвен, когато го е посветил в мисията му. Знакът на Светата троица. Смеете ли още да се съмнявате, глупци? Не познахте ли Божия знак? Намесата на дом Тадеус произведе неописуемо впечатление. Децата се бутаха напред, за да могат и те да видят. Насмалко да откъснат ръката, на Долф. Те коленичиха пред него, целуваха обувките му, разръфания подгъв на джинсите, ръцете му и най-вече белега. Без малко щяха да го смажат във въодушевлението си. Тези, които бяха викали най-силно „Убийте го!“, сега пълзяха по земята само да могат поне да го докоснат. Дори Николас слезе от камъка, разбута настрани децата и така малко облекчи Долф.

— Я да видя — рече пастирчето. Долф му показа белезите. Той не проумяваше какво става и бе загубил ума и дума. Струваше му се абсурдно, че три невинни бели петънца могат да предизвикат такъв ефект. Но разбираше, че бе спасен. И не само това. Съобразителността на дом Тадеус или по-точно — неговата хитрост, бе предотвратила едно клане.

— Направете път! — заповяда Николас. Децата се поотдръпнаха, любопитни какво ще стане. И ето, двамата избраници се изправиха един срещу друг: Николас, предводителят на детския кръстоносен поход. И Рудолф, който се бе появил внезапно преди няколко седмици — странен, покоряващ. Николас хвана Долф за китката и дълго разглежда трите бели трапчинки. Вече бе виждал такива белези на хора, нападани от вълк, които по чудо бяха оживели. Дали Рудолф, преди да стане кръстоносец, се беше борил с вълк през зимата в гората — и бе убил звяра? Дали беше толкова силен? — изведнъж пастирчето си спомни всички заплахи, които съперникът му бе изрекъл в шатъра — и които винаги се сбъдваха. Веднаж прокле двамата монаси — и те веднага се разболяха. Веднаж прокле покритата каруца — и тя изгоря същата нощ. Явно Рудолф ван Амстелвен притежаваше сила, много надвишаваща Николасовата. Не биваше човек да си спечели враг в лицето на такова момче. Щом не можеш да го унищожиш (а кое дете щеше сега да посмее да му посегне?), трябва да го направиш свой приятел. Тези мисли минаха светкавично през ума на овчарчето, защото, както казахме, то не бе глупаво. Селската хитрост му подсказваше какво да прави. Той мълчаливо пусна ръката на Долф и коленичи.

Децата нададоха диви възгласи. Гледката им се стори толкова вълнуваща, че понечиха да последват примера на Николас, но бяха застанали много нагъсто. Анселмус гледаше от високото си място и не реагираше. Фактът, че Николас бе паднал на колене пред очите му, означаваше за монаха такъв жесток удар, че му се щеше да избяга разярен и никога повече да не се захваща с детския кръстоносен поход. Възпираше го само мисълта за Генуа. Това вече бе много за Долф. Той не обичаше Николас, но не искаше момчето да се унижава пред него. Бързо го вдигна на крака.

— Стани, Николас — високо каза той — Няма защо да коленичиш пред мен. Бъди ми приятел отсега нататък. И прегърна предводителя. Децата сякаш бяха полудели. Те се смееха, танцуваха, целуваха се. Държаха се толкова необуздано, че никой не би и предположил колко работа бяха свършили през деня. Хванати за ръка, играеха по полето. Пееха песни като на празник. Тези, които до преди малко се бяха били, си прощаваха от цялото си сърце и шумно се целуваха. Двадесетина здрави момчета вдигнаха Долф на рамене и триумфално го занесоха в стана. Марике тичаше след тях, хълцайки от облекчение. Едва късно вечерта лагерът се успокои. Изгря луната, звездите затрепкаха. Повечето деца заспаха с усмивка на уста. На другия ден щяха да щурмуват планината, но с Рудолф ван Амстелвен сред тях и с големите вързопи продукти на гърба щяха да бъдат достатъчно силни, за да преодолеят всички трудности. Долф беше уморен, ала не можеше да спи. Събитията от вечерта му се бяха отразили зле. Той почувствува, че Леонардо търсеше пипнешком ръката му. Дали и студентът щеше вече да гледа на него като на небесен пратеник? Момчето искрено се надяваше да не е така. Той чу приглушения смях на Леонардо.

— Голямо куче ли беше или вълк? — прошепна младежът.

— Куче — Тихо отвърна Долф — Бях само на четири годинки…

— Как ли си надул гайдата — едва чуто се пошегува студентът.

— Да, сигурно. Почти нищо не си спомням, толкова отдавна беше. Едва бе свършил и през тъмнината до ухото му стигна гласът на Леонардо, който предпазливо му пошушна.

— Николас не е луд. А е и овчар. Той позна белезите не по-зле от мен.

— Мислиш ли? — изненада се Долф.

— Анселмус също…

— Какво искаш да кажеш?

— Че са прозрели хитрината на дом Тадеус. Внимавай, Рудолф, макар засега да си в безопасност. Ти имаш много приятели и няма да допуснем косъм да падне от главата ти, но…

— Леонардо — сериозно каза Долф — най-малко желая сред децата да има разпри. Бях невероятно щастлив, когато се намеси дом Тадеус, защото те пак са единни.

— Това ще се обърне против тебе — прошепна Леонардо. Само имай търпение до утре…

— Какво ще стане тогава?

— Ще видиш. Анселмус има да се пули, повярвай ми. Долф се опита да проумее значението на този намек, но не успя. А и мислите му бяха прекалено заети с планината, която хвърляше черната си сянка върху лагера. За Долф Алпите означаваха цяла войска от скрити врагове, които трябваше да бъдат нападнати и победени. И от които изпитваше смъртен страх дълбоко в сърцето си. „Утре — каза си момчето — И Бог да ни е на помощ.“