"Кръстоносен поход по джинси" - читать интересную книгу автора (Бекман Теа)

4. КРАЛЯТ НА ЕРУСАЛИМ

Гигантската войска се точеше бавно-бавно по брега на Рейн по един стар боен път, водещ към Базел. Леонардо, Марике и Долф вървяха на опашката. Макар че се чувствуваха достатъчно бодри и спокойно можеха да настигнат челната колона, Долф подозираше, че студентът нарочно се влачи едва-едва, за да може, ако види някое изнемощяло или паднало дете, да го вдигне за няколко часа на магарето. Бяха разтоварили животното и носеха багажа на собствения си гръб. Нерядко се налагаше вярното магаре, което беше поне наполовина по-малко твърдоглаво от Долф, да носи три или четири дечица. Две от тях бяха направо болни. Не пееха, не искаха и да куснат хляба, който им предлагаше момчето, само гледаха с трескав поглед пред себе си. Долф беше уверен, че дори нямаше да протестират, ако ги свалеше край пътя, ами щяха да чакат кротко смъртта да сложи край на мъките им.

От известно време той не задаваше въпроси. Отмерената стъпка, неспирното ходене по лошия, нагрят път, монотонното пеене замайваха главата и притъпяваха любопитството му. Макар жегата да не бе така потискаща както предния ден, Долф се потеше обилно в зимните си дрехи. Беше съблякъл якето и го бе вързал на гърба си. След един час поход той свали и пуловера, но кожата му беше още бяла от зимата и имаше опасност да изгори под жарките лъчи на юлското слънце, затова не му оставаше нищо друго освен да облече пак дебелия си пуловер. Удареното рамо го болеше по-слабо, а краката му, обути в здравите зимни обувки, не се затрудняваха по лошия път. Но как стъпваха хилядите боси деца по острите камъни, това беше загадка за него. За Долф цялата процесия, простираща се на километри, представляваше една развълнувана, анонимна маса. Освен Марике той не познаваше никого. От време на време зърваше малкото момче в разкошната премяна, което бе привлякло вниманието му още предния ден. Момчето се стрелваше между редиците и изглеждаше, страшно заето, ясният му глас току просичаше песента на децата. Всеки път, щом го видеше, Долф си казваше: „Ама че наперен петел.“ Но веднага след това забравяше за хлапето. Безпокоеше се за двете дребосъчета, които седяха оклюмани върху гърба на магарето и мълчаха. Изведнъж цялото гигантско шествие спря. От далечината долетя камбанен звън и децата реагираха автоматично. Те нападаха по земята или се разпръснаха из тревата край пътя. Като по някаква невидима заповед застанаха на колене и взеха да се молят. Марике също. Дори Леонардо. Долф съобрази, че трябва да последва примера им, явно така се полагаше. Той погледна крадешком нечупливия си часовник — беше дванадесет и двадесет. Сигурно камбаните оповестяваха, че е време за нещо като обедна почивка. Марике бе клекнала пред него и ходилата и бяха точно пред очите му. Той не можа да устои на изкушението и внимателно ги докосна. Тя изобщо не усети. Пръстите му напипаха дебела, мазолеста кожа и някаква коричка от мръсотия — спечената кръв от скоро заздравяла рана, също заобиколена от мазоли. Как можеше да върви с тия крака? Но това явно не я притесняваше. Може би цял живот бе ходила боса по калните улици на стария Кьолн, дори през зимата. Като свършиха молитвата си, децата се настаниха, колкото се може по-удобно, и наизвадиха остатъците от храната си. А тези, на които не им бе останало нищо или бяха приключили с яденето, се излегнаха, за да съберат сили за следващите часове. Изведнъж Долф видя единия от монасите, които бе зърнал сутринта. Облечен в тъмно расо, със сандали на краката и със сурово неподвижно лице той крачеше сред почиващите деца. Пронизващите му тъмни очи обхождаха с изпитателен поглед дългите редици. Дали ги броеше? „Да не би това да е един от ръководителите? — помисли си Долф — В крайна сметка все някой е организирал този безумен кръстоносен поход. Сутринта видях двама монаси и онова чудновато момче в бяло. Сега пък единият от тях върви цели километри през колоната и ни оглежда като генерал, който прави преглед на войските си. Вчера на обяд, когато онова дете падна мъртво на пътя, не го видях. Къде беше той тогава?“

Сега, когато седеше и главата му не беше замаяна от безкрайното местене на краката — сур-сур-сур — въпросите отново го заляха като вълна. Той гореше от желание да разкрие тайната на този кръстоносен поход. И кой освен Марике можеше да му даде по-добри сведения, тя очевидно се бе присъединила от самото начало.

Веднага щом тръгнаха наново, Долф я хвана за ръка и започна:

— Кога потеглихте от Кьолн? Наложи му се да повтори три пъти въпроса си, докато момичето разбере какво го пита. То се изкиска като ученичка, чийто учител е казал нещо смешно в клас.

— Говориш толкова чудновато — поде Долф наново.

— Ами нали съм от друга страна.

— Вярно.

Кьолнският диалект на Марике всъщност наподобяваше много по-силно на днешния нидерландски отколкото Леонардовият среднонидерландски. Говорът и обаче приличаше леко на жабешко квакане, с което Долф още не беше свикнал. Но той бързо го възприе и така разговорът потече сравнително добре.

— Кога тръгнахте от Кьолн?

— Десет дена преди Петдесетница.

— И как тъй се решихте?

— Николас ни донесе посланието. Разказа ни за новата църква. Ах, колко хубаво говореше. Човек нямаше, дето да не му повярва.

— Николас ли?

Долф вече беше чул да споменават това име. Марике посочи напред към необятното море от деца.

— Николас е чул Божиите ангели — заразказва тя въодушевено — Те му се явили и му предали Божията воля.

— Те ли му заповядали да свика детската войска? — недоверчиво попита Долф. Марике кимна.

— Чудо стана — възторжено обяви тя — Истинско чудо. И аз бях там.

— Когато ангелите говорели на Николас ли?

— Не по-сетне. Когато Николас държеше проповед на църковния площад. В Кьолн — Е и какво?

— Ами вдигнахме кръста и тръгнахме подире му. Бяхме много деца от града. И от селата. Беше толкова хубаво …

— А сега вече не е ли хубаво? — сухо попита Долф. Момичето го погледна недоумяващо.

— Вече не е ли хубаво? — повтори той — Не ти ли харесва вече? Мъчно ли ти е, задето си избягала от къщи? Тя явно разбра само последните думи.

— Аз нямам къща.

— Ами в Кьолн?

— И в Кьолн нямам. Аз съм си… Долф беше поразен. Как беше възможно това красиво като кукла дете, с такова съвършено личице да е сираче, да го подритват от врата на врата, да се скита по улиците на големия град, никой да не се грижи за него, да живее от подаяния.

— Значи нямаш ни баща, ни близки, така ли? Марике поклати глава.

— И майка ли нямаш?

— Тя умря. Значи наистина сираче. Ничие дете. Нищо чудно тогава, че се е присъединило към Николас, който сигурно е обещавал на децата планини от злато.

— А какво са казали ангелите на Николас? — продължи да разпитва Долф.

— Казали му, че Бог иска от него да събере колкото може повече деца. И всичките трябвало да са още непорочни. Тогава Бог щял да ги заведе в Обетованата земя, щели да минат през планините и да стигнат до морето. А морето щяло да се отдръпне, щом Николас прострял ръце над него. И така сме щели да стигнем до Обетованата земя, без да се намокрим и без да се удавим. Николас щял да ни заведе до Ерусалим и…

— Но там има турци!

— Бог ни праща, Бог ще ни закриля. Той ще ослепи сарацините и ще ги изгори с мълниите си. Земята ще се отвори и ще ги погълне, защото са дяволи и изчадия на ада. А ние ще останем завинаги в красивия бял Ерусалим и няма да познаем ни глад, ни студ. И вечно ще сме щастливи. Ще садим цветя на Божия гроб и ще се грижим за светите места. Ще срещаме поклонниците и ще ги гощаваме. Горе-долу това беше разказът на Марике. По всичко личеше, че момичето повтаряше думи, които направо му бяха набити в главата. Долф само мигаше. Що за деца бяха тия, че можеха да им натъпчат мозъка с такива щуротии. Кой беше подшушнал на Николас тази идиотска идея. Мошеник ли беше той или луд, на когото се привиждат и причуват разни работи?

— Какви са тия монаси? — строго попита той.

— Дом2 Анселмус и дом Йоханис. Двама свети люде, които дойдоха в Кьолн заедно с Николас. Те казаха, че Николас е свято момче и е чул волята Божия. Разправиха ни, че един ден, през пролетта, както си пазел стадото, той видял високо във въздуха голям трептящ кръст. От кръста звучали ангелски гласове. Те ни го разказаха, значи е истина.

— Истина е, защото го казват те, така ли? — настойчиво попита Долф. Марике го погледна учудено.

— Ама те са ръкоположени свещеници… как така.

— Естествено — побърза да се съгласи Долф, като се сети за пронизващия поглед на монаха, който правеше преглед на войската през обедната почивка.

— Кой от двамата идва на обяд? — попита той Марике.

— Дом Анселмус. Но ние най обичаме дом Йоханис.

— Добре ли се грижат за вас монасите?

— Не те разбирам.

— Грижат ли се да сте добре нахранени? Лекуват ли болните? Внимават ли изоставащите да не се загубят? Марике само мигаше.

— Кой наглежда всичките тези деца? — упорстваше Долф.

— Ами нали Бог се грижи за нас — възкликна момичето, което най-сетне схвана смисъла на думите му.

— Винаги ли? — усъмни се той.

— Ама че глупаво момче си ти, Рудолф ван Амстелвен — припряно каза Марике — Нали сам видя как жителите на Спирс ни донесоха храна тази сутрин. Бог ги беше пратил.

— А ти, Марике, вярваш ли, че морето ще ви направи път?

— Да, дом Анселмус казва, че направило път на Моисей. Винаги се отдръпвало пред светиите. „Светец — ядоса се Долф — тази дума се върти във всяка уста. С нея предумват и мамят децата. Иначе кой възрастен човек ще вземе на сериозно фантасмагориите на едно душевно болно овчарче?“

— Сам архиепископът на Кьолн ни изпроводи и ни благослови — замечтано разказваше Марике — Беше толкова хубаво. „Все по-забавно става — помисли си Долф — Но какво да се прави, това са то средновековните хора. Нали знаят за Моисей, дето прострял ръце над Червено море и водите му се разцепили, та да мине народът му невредим на другата страна? А после вълните отново се сключили над египетските войни, които преследвали бягащите израилтяни. И всички безрезервно вярват в тази библейска притча. Защо в такъв случай чудото да не може да се повтори? И децата са последвали Николас, за да го видят. За да видят как едно цяло море — дали имат представа какво е това? — как едно цяло море ще се разцепи и те ще тръгнат по дъното му към Обетованата земя, като да са излезли за половин час на разходка! Само това чудо искат да видят те, надеждата ги крепи и им дава сили да извървят пеш хиляди мили. Нима аз съм единственият в тази безбройна детска войска, който знае, че това е невъзможно“? Марике го дръпна за ръката.

— Сърдиш ли ми се? — нацупи се тя, готова да заплаче. Сигурно се бе уплашила от израза на лицето му. Долф я хвана утешително за слабичките раменца.

— Не на теб, мила Марике.

— А на кого тогава? Това той самият не знаеше.

— Не могат ли да оставят някой друг да прави кръстоносни походи, например Готфрид Булонски — попита той гневно.

Марике направо се задави от смях. Долф никога нямаше да разбере това мило дете!

Ами че Готфрид Булонски отдавна е на небето! В главата на Долф изплуваха няколко цифри. 1096 година. Първи кръстоносен поход.

Права си Марике, объркал съм годините. Исках да кажа всъщност Ричард Лъвското сърце.

— И той умрял, така чух — натъжи се Марике.

— Нали има други като него — безукоризнени рицари с брони, добри коне и стрелци. Нека те да освободят Обетованата земя. Това не е работа за невъоръжени деца. Марике му хвърли поглед, пълен с упрек.

— Ти си син на благородник, Рудолф. Как можеш да говориш така?

— Баща ми не е нищо повече от един чиновник — не се стърпя Долф и избухна. Но като видя, че очите и се наляха със сълзи, съжали за невъздържаността си.

— Чуй, Марике, не исках да кажа нищо лошо. Ти си толкова мила…И тя отново се утеши. Марике вдигна едно паднало дете, което Долф, потънал в дълбоки мисли, бе подминал. Тъй като денят напредваше, броят на изоставащите и отпадащите пак започна да нараства. „Колко ли детски живота ще взема този поход всеки ден?“ питаше се отчаяно момчето. И как да им помогне. Не можеше да ги носи всичките.

Изведнъж той съзря подвижното като невестулка момче в хубавите дрехи. То бързаше напред, взело едно малко дете на гърба си. Биваше си го хлапака, силен бе! Леонардовото магаре още малко и щеше да се строполи под тежестта на болните и ранените. Самият студент дърпаше с двете си ръце по едно дете, което едва се движеше. Марике наглеждаше грижливо малките върху магарето, които можеха всеки момент да се свлекат на земята. Долф теглеше четири деца с въже. Много малчугани около него носеха или подкрепяха по-малките от тях. Значи не бяха толкова равнодушни един към друг, както си бе помислил предния ден, слисан от първата си среща с тях. Но това не пречеше по пътя непрекъснато да падат деца, на които никой не обръщаше внимание. Дългият горещ ден бе започнал да взема своя дан.

Опашката, в която вървяха те, напредваше толкова бавно, че имаше опасност да се откъснат напълно от челната група. Краката на Долф взеха да напомнят за себе си. Мъчеше го жажда. Според часовника му скоро щеше да стане четири и половина — само преди един ден още можеше да се надява. Не, не биваше повече да мисли за това. Беше проиграл своя шанс и на негово място друг бе изтеглен в двайсети век. А той живееше сега, в 1212 година, и в този горещ, летен следобед се влачеше към морето по един каменист път. Не искаше повече да се задълбава какво е можел да направи. Трябваше да се опита да оцелее в епохата, от която не можеше да избяга. „Може да живея при Леонардо в Болоня — смътно си помисли той. Аз съм готов учител по смятане, който познава тайните на арабската школа. Ако залегна малко над латинския, ще мога да преподавам в университета, за който говореше той. Или ще стана счетоводител. В този век сигурно ще имат нужда от такива. Само че с колко трудности ще трябва да се преборя. Може на стари години да опиша за поколенията преживяванията си като времекрушенец.“ Макар да не го съзнаваше, Долф вече усилено се приспособяваше към епохата.

Най-сетне те стигнаха полето, където трябваше да опънат стана си за през нощта. Докато не бяха изпохапали от изтощение, децата се пръснаха да събират дърва. Някои се опитаха да влязат в реката, за да наловят, както обикновено, риба. Но се върнаха разочаровани. Брегът беше заблатен и широката ивица тръстика им пречеше да стигнат до водата. Тази вечер нямаше да има риба. Жаждата си утолиха в един ленив поток, който се точеше едва-едва към реката. Макар че целият ден беше горещо, полето също бе мочурливо. Сигурнопрез нощта бе валяло много. Долф се огледа и не одобри мястото за лагера. Още един дъжд като снощния и щяха да газят кал до колене.

Леонардо проследи погледа му и явно прочете мислите му.

— Не се безпокой, Рудолф. Тази вечер няма да има буря. Въздухът е прозрачен. Това е знак за студена, но суха нощ.

Долф нямаше и понятие от предсказване на времето. Когато се канеше да ходи на палатка с приятели, той хвърляше вечерта един поглед във вестника или пускаше телевизора и научаваше съвсем точно какво ще бъде на другия ден. Ала сега имаше доверие в Леонардо, и тръгна с облекчение да търси дърва.

Но и дървата бяха рядкост тук. Малкото клонки, които децата намериха, бяха влажни или прекалено зелени. Няколко малчугани нареждаха лагерните огньове с такава вещина, сякаш години наред бяха членували при скаутите. Други не можеха да се оправят, клоните им бяха твърде големи и с часове се чудеха откъде да ги подхванат. Долф довлече колкото дърва за горене можа да намери. За себе си и Леонардо той не се тревожеше. Дори нощта да беше студена, те двамата щяха да издържат. Но тънко облечената Марике? Ами двете болни дечица, които цял ден трепереха върху гърба на магарето. Долф предполагаше, че се бяха простудили по време на бурята предната вечер. Ако не стояха на топло, щеше да ги хване бронхопневмония и с тях беше свършено. Двете несретничета нямаха никакви защитни сили. Когато огънят се разпали, Леонардо извади от торбата си последните запаси от храна. Една кесийка, пълна със сушен грах, малко зелени подправки, комат хляб. Долф се сети, че биха могли да сварят супа, ако имаха тенджера, и каза на Марике:

— Ще видя дали няма да намеря някоя тенджера. Ти наглеждай болните и от време на време им давай да пийнат нещо.

Той тръгна из гигантския стан, като се оглеждаше на всички страни. Видя, че много малчугани вече спяха. Други ядяха храна, чийто произход не му бе известен. Но видя и още нещо. Зъзнещи от треска деца. Колко ли се бяха простудили по време на бурята предната нощ?

Видя ранени деца, чиито разкървавени крака не бяха превързани. Чиито разбити колене бяха покрити с кръв, спечена мръсотия и мухи. Видя деца с ударени глави, гноясали рани, разкървавени носове, възпалени очи, подути глезени. И никой нищо не можеше да направи за тях. Но повечето бяха здрави и весели. Бореха се с непокорните огньове, опитваха се да стъкмят някаква вечеря с последните остатъци храна от Шпайер. Закачаха се, играеха, пееха песнички, край някои огньове дори свиреха на чудновати инструменти: флейти, шалмай3, някакъв примитивен струнен инструмент.

В далечината биеха камбани. В цялата околност не се виждаше ни къща, ни село. Най-сетне край един огън Долф откри четири момчета, седнали кротко едно до друго. До тях имаше студена чугунена тенджера. Той ги попита дали ще му я дадат за малко.

— Нали сте се нахранили вече… Но момчетата изглежда изобщо не бяха яли.

— Тази сутрин Берто раздаде последните парчета хляб — плахо се обади едното. Странните дрехи на Долф му вдъхваха недоверие.

— Елате тогава при нас — предложи Долф — Ще варим супа. — Стори му се, че едното момче беше отличният плувец от предната вечер. След като си пошушнаха, четиримата станаха и последваха Долф, който ги заведе при Леонардо. Марике отиде веднага за вода.

— Виж — каза студентът, който изобщо не се възпротиви, че бяха дошли още четири гладни гърла. В дланта му се мъдреха две напъстрени яйца.

— Къде ги намери?

— В тръстиката. Пълно е с гнезда. Но не са оцелели много яйца Въпреки това момчетата се спуснаха нататък, за да видят дали няма и те да намерят нещо. След половин час се върнаха с още шест яйца и една млада убита патица, почти пате. От супата се получи някакъв странен миш-маш — яйцата и грахът и придаваха гъстота, подправките — пикантност, ала всичко заедно беше по-вкусно, отколкото очакваше Долф. Леонардо си носеше и дървена лъжица, с която Марике изсипваше варивото в устите на болните деца. Те я гледаха благодарно като кученца. След това момичето, студентът и момчетата изядоха останалата супа, като надигаха един след друг тенджерата. Съдържанието не беше голямо, но ги сгря. След това се отпуснаха и развеселиха.

— Добре беше — каза Долф със задоволство.

Сега той имаше време да разгледа по-отблизо четирите момчета. Запознаха се. Най-големият (според Долф той изглеждаше четиринайсетинагодишен) се казваше Франк и беше син на кьолнски шивач. Защо се бе присъединил към детската войска, това не стана напълно ясно. Името на плувеца беше Петер. Той бе ниско, набито момче с яки юмруци и твърдеше, че е някъде към дванайсетгодишен. Израсъл бил край едно езеро южно от Кьолн, в имението на архиепископа. Третото момче беше по-малко, казваше се Еверард. Баща му бил дървар и то не бе виждало нищо друго освен безкрайните лесове и ловните дружини на господаря си, нямаше нещо за гората и горските животни, което Еверард да не знаеше. Четвъртият, Берто, беше по-голям и не искаше да разкаже нищо за живота си.

— Нали сега съм кръстоносец, другото не е важно — отсече той. Но Долф го хареса — изглеждаше добро момче.

Самият той се представи както обикновено — като Рудолф Веха ван Амстелвен, това име винаги произвеждаше огромно впечатление.

Долф посочи местността около себе си.

— Мястото не е подходящо за лагер. Еверард се съгласи с него на минутата.

— Можехме да продължим още малко — Той се обърна на юг. Там брегът изглежда по-висок, и гора има.

— Кой определя къде ще се нощува? — попита момчето.

— Николас — отвърна Франк, без да се двоуми — Той е нашият предводител. Ала най-често се допитва до дом Анселмус.

— Монаха ли? Момчетата кимнаха почти едновременно. — Долф стана.

— Мисля че е крайно време да поговоря с този Николас — каза той. Берто бе направо изумен от тази вест и зяпна новия си приятел с отворена уста.

— Можете ли да ме заведете при него? — продължи Долф.

— Ама то не може току-тъй… — престраши се Берто.

— Рудолф може — изписука Марике — Той е от благороднически род. Явно не бе възможно тази представа да и се избие от главата. Франк също се надигна.

— Да тръгваме — спокойно каза той — Ей там, зад оня гъсталак е опънат шатърът му.

— Какво е опънато? — Долф помисли, че не е чул добре.

— Шатърът му. Там е и покритата му каруца.

— Да вървим тогава!

Един до друг двамата вървяха опипом през стана. Повечето деца вече спяха. Огньовете димяха и гаснеха. В далечината отново забиха камбани. Камбанен звън се носеше по цял ден, но Долф имаше повече вяра на часовника си — херметик, антишоков, който вървеше съвсем точно и се навиваше автоматично. И според него часът бе осем и половина. Както винаги след горещ ден, от реката и полето се надигаха пари, които обвиваха децата със студената си влага и намаляваха видимостта.

— Каква хубава гривна имаш само — каза Франк, който бе забелязал, че Долф гледа часовника си.

— Да, подарък от баща ми.

— Сребърна ли е?

— Неръждаема стомана.

— Дамаскинска стомана ли!

— Нещо такова.

— Баща ти богат ли е?

— Доста — отвърна Долф с неприятно чувство. В сравнение със средновековните хора баща му беше истински богаташ. През двайсети век д-р Веха беше учен със средно висока заплата.

— Тогава защо си избягал, щом ти е било толкова добре вкъщи? продължи да пита Франк — Ей така, заради самото приключение.

Франк бе удовлетворен. Явно и гой се беше включил в детския кръстоносен поход поради тази причина.

След дълго ходене двамата стигнаха до едно леко възвишение сред неравното поле. Почвата тук не бе така мочурлива. Щом подминаха гъсталака, видяха голям огън, около който бяха насядали в кръг възрастни хора и дена Макар да се стъмваше, зад огъня Долф зърна стар боен шатър. Край гъсталака кротко преживяха два бели вола. Малко по-нататък се белееше платнището на волска каруца, зорко охранявана от двайсетина момчета с тояги. Явно Николас не се излагаше на ни най-малък риск. Групата около пращящия огън вечеряше. От ястията се разнасяше такова ухание, че устите на Долф и Франк се напълниха със слюнка. Няколкото глътки супа, които бяха сръбнали, далеч не можеха да заситят глада им. Над огъня се въртяха на шиш още мръвки от дивеч. Долф различи очертанията на птица. Очевидно децата бяха успели да подмамят няколко водни пернати.

В групата влизаха момчето в бяло, двамата монаси и осмина малчугани, чието висше потекло си личеше по дрехите, маниерите и фините ръце. Пъргавото момченце, което Долф вече бе мярнал веднаж, също седеше в кръга. Смаяни, с пълни уста, те впериха поглед във високото момче, което бе изникнало така внезапно сред тях. Долф пак беше наумил нещо и се движеше право към целта, със сляпа упоритост, но без да загуби ни за момент разсъдъка си.

— Аз съм Рудолф Веха ван Амстелвен — произнесе той бавно и тържествено. Както винаги, името произведе силно впечатление. Слабият монах, когото казваха дом Анселмус, вдигна ръка. Дом Йоханис, много по-млад, по-дебел и по-дружелюбен, му кимна с глава. Николас сякаш понечи да се изправи, но остана на мястото си. Издокараните момчета го гледаха с любопитство. От изненада те забравиха да дъвчат.

— … и съм гладен — невъзмутимо добави Долф, сочейки към шиша. Напереният петел незабавно му набучи парче дивеч и се отмести.

— Седни, Рудолф ван Амстелвен. Добре дошъл. По всичко личеше, че членовете на тази елитна група го взеха за свой, за дете на благородници. Само дето дрехите му сигурно бяха загадка за тях. Долф махна с ръка на Франк да седне до него, което останалите явно не посрещнаха с възхита. Те си размениха неодобрителни погледи.

— Ти кой си? — строго попита дом Анселмус. Франк си каза името. Долф съобрази, че съсловното различие между сина на свободни граждани и децата на барони трябва да бъде заличено, и бързо обгърна с ръка раменете на Франк.

— Това е моят другар — рече той! Възцари се потискащо мълчание. Но въпреки това напереният петел подаде на Франк парче месо и с това веднага стана симпатичен на неговия приятел. Щом се засити, Долф огледа внимателно елитния кръг. Децата също го разглеждаха с любопитство и леко подозрение. Той забеляза едно красиво момиче в дълга одежда, изтъкана от фин лен. То беше цялото обкичено с накити, а на гърдите му искреше кръст със скъпоценни камъни, окачен на сребърна верижка. Момчето до Долф носеше тъмночервена горна дреха, жълти панталони и везан със сребро колан, в него бе втъкната прекрасна кама, а дръжката и — цялата в драгоценни камъни. Останалите деца бяха не по-зле нагласени. Момчето в бяло бе естествено Николас. Долф заговори. Той сниши глас, за да не се забелязва чуждият му акцент и за да прикове вниманието на другите. Когато някой говори тихо, хората го слушат по-съсредоточено.

— Вчера аз също се включих в детския кръстоносен поход. Искам да тръгна с вас за Обетованата земя и да помогна да завземем Белия град — каза той в доказателство на своята почтеност. Монасите кимнаха в знак на съгласие, а погледът на Анселмус изпитателно обхождаше здравата му фигура.

— Аз съм от Холандия, където хората говорят другояче и се обличат другояче — продължи Долф, за да обясни всичко, което можеше да им се стори странно у него. A то не беше малко! Дори това изявление бе прието като непозната вест.

— …това, което виждам в детската войска, не ми се нрави — най-сетне Долф стигна до същината на въпроса — Забелязах неща, дето силно ме разтревожиха. Благото на децата е моята първа грижа. Ала видях болни, за които никой не се грижеше. Видях деца, падащи от изтощение по пътя. Видях ранени, за които никой нищо не правеше. Видях деца да умират, други да се давят. Отче — обърна се той неочаквано към Анселмус — този кръстоносен поход е зле организиран. А може да бъде много по-добре.

Тъмният монах сбърчи вежди, ала нищо не каза. Веднъж Йоханес прояви интерес. Николас вдигна ръка към небето.

— Господ всичко вижда, Господ ни пази — каза той като автомат.

— Господ сигурно няма да ни се разсърди, ако му помогнем малко — изпусна се Долф. Кръгът изтръпна от ужас.

— Да ни поучаваш ли си дошъл, Рудолф ван Амстелвен? заплашително попита дом Анселмус.

— Да. Когато казах, че съм гладен, вие незабавно ми дадохте парче месо. Затова съм благодарен. Но тук на полето има още осем, може и десет хиляди деца, и всички те са гладни. А какво се прави за тях?

— Бог ще ги нахрани — отново отвърна Николас, но този път малко прибързано. Тогава Долф се обърна право към овчарчето.

— Чуй ме, Николас — заговори той сериозно и бавно — Бог те е избрал за предводител на тези деца до Обетованата земя. Но по този начин Бог е снел върху теб и отговорността за тях. Ти си натоварен с тежката мисия да ги заведеш здрави и читави пред портите на Белия град. Пътят е дълъг, опасностите големи. Но при по-добра организация и повече здрав разум ще можем да предотвратим много страдания. Не може Бог да е пожелал повечето от тези деца да измрат по пътя. Той те е избрал за водач, но да водиш означава да се грижиш за повереното ти стадо.

— Рудолф ван Амстелвен има право — обади се неочаквано момчето с красивите дрехи. — Когато тръгваше на война, баща ми осигуряваше добра храна на войните си за из път. Дом Анселмус изсъска:

— Затваряй си устата, Каролус. Ала Каролус не се остави да му затворят устата.

— Вие не знаете нищо, защото се возите все в началото на колоната — извика той, — но отзад, на опашката, цари ужасен хаос. Аз вече ви се оплаках и се радвам, че Рудолф ван Амстелвен подкрепи думите ми. „Добре, че имам поне един на моя страна“ — с благодарност си помисли Долф.

— Рудолф ван Амстелвен греши — отбеляза дом Анселмус с леден глас — Това не е обикновен кръстоносен поход. Ние не сме тръгнали на път, за да проливаме кръв и да завладеем Ерусалим с меч в ръка. Ние ще прогоним сарацините с непорочността си.

— Зная — невъзмутимо отвърна Долф — Но това не означава, че сме тръгнали, за да измрем от глад, студ и оскъдица. Всички тези деца — той махна с ръка — всички тези деца очакват да видят Ерусалим. Както вървят нещата, и една десета от тях няма да издържат на похода. Защото предводителите им не се грижат за тях. А самите те не се лишават от нищо.

Долф отново посочи с ръка — този път укорително — остатъците от вечерята, шатъра и покритата каруца.

— Вие не вървите, а се возите. Вие не гладувате. Вие не се простудявате, когато вали и бурята бушува над стана. Вие си избирате удобно местенце за нощуване, без дори да си зададете въпроса дали то е подходящо за хилядите деца, които нямат шатри, където да се подслонят.

— Воловете бяха уморени — намеси се накиченото момиче.

— Долината тук се разширява и има място за всички — защищаваше се Николас.

— Да, но е мочуреста и ветровита. Снощи много деца са се простудили и утре ще се разболеят. Какво се прави за тях? Кой се грижи за тях, кой им дава топъл билков чай, кой поддържа огъня, за да им е топло?

Лека-полека Долф загубваше самообладание. Гневът му напираше.

— Слушай, Николас. Бог може да изпрати на детската войска много изпитания, но не за да я унищожи. — Ние, като предводители на този кръстоносен поход, имаме задачата децата да оцелеят и да се появят пред портите на Ерусалим в пълния си брой. Бог е избрал не само теб, Николас, но и всички нас! И щом Бог иска нещо от нас, трябва да го свършим, колкото може по-хубаво. В момента нещата съвсем не вървят на добре. Всеки ден мрат деца от глад, жажда и умора. А сме още в началото… Не може това да е Божията воля, Николас. Без съмнение, Бог ще ни накара да страдаме, но той иска да си помагаме един друг и да доведем докрай делото, което ни е възложил. Затова трябва да се организираме по-добре. Затова трябва да използуваме възможностите си, всеки от нас. За прослава на Господа. — Амин — рече момченцето до него. „Ама че работа, говоря като поп по телевизията — засрами се пред себе си Долф — Откъде ми дойде наум тази проповед? Да не би и на мен да ми е завъртял главата кръстоносният поход? Хем знам, че нищо няма да излезе…“ Но той забеляза, че речта му бе направила дълбоко впечатление. Момченцето до него въодушевено изръкопляска, прекръсти се и накрая прегърна Долф.

— Ти си достоен син на своя благороден баща — радостно възкликна то.

Двамата монаси седяха неподвижно. Дом Анселмус не откъсваше пронизващия си поглед от странното момче. Ала кръглото лице на Йоханис се разля в топла усмивка.

— Рудолф ван Амстелвен, мисля, че ти си ценно откритие за нас — рече сърдечно той — Може ли да чуя някои твои предложения? Долф вече бе обмислил през деня и плана си.

— Най-напред трябва да разделим децата на групи, всяка със своя задача. Участниците са толкова много, че това няма да бъде трудно — Той взе да брои на пръсти — На първо място ще са ни нужни нагледвачи. За тази цел може да подберем най-големите момчета и момичета, които ще трябва да си намерят някакво оръжие — например сопа. Те ще отговарят за безопасността на децата. Задачата им ще е да ни бранят денонощно от нападения и да следят за реда сред малките. Освен това ще ни трябват големи дружини ловци, които ще осигуряват достатъчно количество прясно месо. Както вече това е бракониерство Долф посочи шиша — А откъде са тези диви патици?

— Каролус ги уби — каза Николас. Момченцето до Долф кимна гордо и посочи към шатъра. Край отвора беше подпрян собственоръчно направеният му лък до него колчан със стрели. — Улучвам птица в полет — радостно каза то — И без сокол мога да ловувам. — А това не е ли бракониерство? — Може би … — Николас сви рамене. Темата явно започваше да му досажда.

— Значи, ти твърдиш — сърдито продължи Долф — че дивечът в полята и горите, през които минаваме, е под закрила?

— Под закрила ли? Отново имаше опасност от недоразумения поради различието в езика.

— Дивечът принадлежи на господарите, през чиито владения минаваме. Само те имат право да ловуват там. Нима искаш светите деца да посегнат на яребиците и сръндаците на някой велик господар?

— Да, точно това искам — изръмжа Долф и се обърна към малкия стрелец — Ти какво ще кажеш, Каролус? Малчуганът подскочи от радост.

— Аз ще подбера ловните дружини — извика той — Ще ги науча да правят стрели и лъкове. И как само ще ловуваме, ще видите! Дори където е забранено. Защото Рудолф ван Амстелвен има право: децата трябва да ядат.

— Благородник-бракониер — провикна се едно от изтънчените деца.

— Това не е бракониерство, това е Божията воля — изкрещя Каролус. Останалите не смееха да се обадят.

— Освен това аз съм кралят и имам свещеното право да свикам ловна дружина. Нали, Рудолф? Долф не схвана напълно думите на Каролус, но кимна, защото момчето му бе много симпатично. А ако се окажеше, че може да лови дивеч за детската войска, щеше да е прекрасно. Независимо дали беше законно или противозаконно — гладът не признаваше никакви закони.

Ще ни са нужни и рибарски дружини — каза той — Видях, че някои деца плуват добре, други имат мрежи. Но в тия дружини трябва да влизат само плувци, за другите е твърде опасно — Долф се обърна към Франк — Ще може ли Петер да събере рибарите?

Да — отвърна Франк без колебание — Той плува като риба и има много приятели сред децата.

— Чудесно. Каролус ще предвожда ловците, а Петер — рибарите. А кой ще води нагледвачите?

— Аз — обади се едно напето момче от благородниците. Момчетата при каруцата също са под моя заповед, А и смятам, че Рудолф има право — целият стан трябва да се пази. Вечер се крадат деца.

Долф потрепери. Рицарският син се казваше Фредо и явно му беше драго да стане нещо като военачалник. Долф кимна в знак на съгласие.

— Ще ни е нужна и група от болногледачи, които да се грижат за ранените и болните деца по пътя. За тази цел ще трябва да разделим колоната другояче. Най-напред ще вървят момчетата с тояги или лъкове и стрели, за да разгонват разбойниците и всякаква долна паплач. Ще ги следват най-малките и немощните, сред които ще има по-големи, за да им помагат при нужда. С волската каруца можем да превозваме децата, които вече не са в състояние да се движат. Ще се опитваме да подслоним болните и ранените в първия град, който стигнем. Вие сте здрави и можете да ходите! След най-малките ще вървят отново по-издръжливи деца, които ще могат да прибират изоставащите. На опашката ще се съберат пак яки, добре въоръжени момчета и ще посрещат евентуалните нападения в гръб. По този начин вече няма да има изоставащи, които да умират, незабелязани от никого в страшни мъки. Съгласен ли си с мен, Фредо?

— Намирам, че планът е твърде добър — кимна момчето.

— Значи ще трябва да вървя, така ли? — плахо попита момичето с накитите — Аз обаче не искам. Долф погледна към изящните му Обувчици, същински сребърни пантофки. С тях то нямаше да стигне надалеч.

— Ти коя си? — попита той.

Хилде фон Марбург. Името нищо не му говореше, но изглеждаше да е благородническо.

— Ако си съгласна да наглеждаш болните, можеш да се возиш на каруцата при тях — реши той. Хилде кимна с облекчение. Каролус се обърна към Долф.

— Аз не съм се возил много — каза той, не смятах, че е съвсем честно, освен това един крал трябва да се грижи за поданиците си. А и мога прекрасно да вървя сам.

Долф топло му се усмихна. Будният Каролус все повече му се нравеше. Той се чудеше какво ли бе накарало това дете да се присъедини към войската на отритнатите.

— Говориш, като да си давал цял живот заповеди, Рудолф ван Амстелвен — рече дом Анселмус — Колко са големи владенията на баща ти? Най-старшият син ли си?

Долф се изправи. Със своите метър и шейсет той беше висок колкото обикновен възрастен човек от онова време. Сигурно го мислеха за осемнайсетинагодишен. Височината му и увереността, с която говореше и се движеше, плашеха средновековните хора. В епохата на Долф всичко това беше напълно нормално за едно петнайсетгодишно момче. Той реши да подсили, колкото може повече, впечатлението, което бе направил.

— Простете — каза Долф — Не мога да говоря за миналото и младостта си без болка. Моля ви да не ми задавате въпроси. Отговорът им ме затруднява.

Децата в кръга кимнаха с разбиране. И те предпочитаха да не си спомнят за замъците, които бяха напуснали, за суровите господари, грубите войни, вонящите крепостни, за скуката през дългите зими. В Ерусалим, сърцето на света, беше вечно лято, цветята там цъфтяха през цялата година… След като отклони въпросите за своето минало, Долф продължи да развива плановете си.

— Отсега нататък станът за нощуване ще се разполага другояче. Трябва да съберем още дружини — дървари, готвачи и стражи. Ще са ни нужни обаче големи казани за готвене и много панички. Нагледвачите ще събират храната, която сме намерили или уловили през деня, и ще я пазят до вечерта. Тогава ще се залавят за работа готвачите ще напалват големи огньове и ще хранят цялата детска войска. Нощем отряди от големи момчета и момичета, добре въоръжени, ще стоят на стража по краищата на лагера.

Каролус кимаше с глава през цялото време. Фредо също, но дом Анселмус каза рязко:

Всичко това ще ли отнеме много време. Ще се движим едва-едва, а преди есента трябва да сме превалили планините. Долф отговори:

— Отначало ще минат няколко дни, докато свикнем, но после, щом всяко дете разбере какво се иска от него, ще видите, че нещата ще потръгнат и ще напредваме по-бързо.

Той погледна към другия монах, към дом Йоханис, който му се усмихваше сърдечно. Този човек изглеждаше добър. Каролус възкликна:

— Рудолф ван Амстелвен е самата мъдрост. Добрият ред е задължителен за всяка войска. Рудолф, можеш да разчиташ на мен.

Тъй като думата на Каролус явно се чуваше, останалите благородничета не смееха да се възпротивят. Долф реши да подсили още повече нещата, тъй като видя, че Николас гледаше през цялото време изпод вежди и клатеше глава.

— Всички тези деца — рече той, протягайки ръка към спящия стан, идват отнякъде, понаучили са нещо. Да вземем момчето, което седи край моя огън, израсло е в горите и познава всички следи на животните. Такива момчета ще са много полезни в ловната дружина на Каролус.

— Как се казва? — заинтересува се Каролус.

— Еверард. Утре сутринта ще ти го пратя, сигурно ще ти се понрави. Защото, ако искаме дружините ни да вършат работа — да намират храна за цялата войска и да ни пазят от опасностите, трябва да дадем, доколкото е възможно, свобода на децата да избират сами заниманието си. Всяко от тях знае или може нещо, което да използуваме за всеобщото благо.

Думите на Долф предизвикаха всеобщо смайване. В средновековието всеки си е знаел мястото. Раждал се е на това място и е оставал верен на съсловието до края на живота си. Естествено и през тринайсети век е било възможно човек да се издигне. Обществото е проявявало известна гъвкавост и най-умните, общо взето, са успявали да подобрят положението си. Но да се предостави на всяко дете свобода да избира, и то за всеобщото благо, тази мисъл бе толкова чужда на елитната група около огъня, че всички поклатиха слисани глава.

Долф обаче съзнаваше напълно какво прави. Той знаеше, че няма по-голяма полза от един човек, който върши с охота работа, каквато му допада. Като видя колко учудени бяха другите и разбра, че е казал нещо недостойно за тях, той бързо премина към друга тема.

— Чух, че дом Анселмус спомена някакви планини. Всъщност по кой път се движим към Обетованата земя? Картата на Европа отдавна се бе запечатала в съзнанието му. Чудеше се как тези хора знаеха накъде вървят.

Отговори му дружелюбно настроеният дом Йоханис.

— При Генуа ще стигнем до морето.

— Генуа ли? — попита Долф — Нищо не разбирам. Какво ще дирим в Генуа? — Бог е наредил на Николас да заведе детската войска до Генуа — отсече мрачният дом Анселмус. „Ама че работа“ — помисли си момчето и изведнъж се сепна.

— Значи тогава ще минаваме през Алпите! Монасите кимнаха и Долф почувствува как кръвта му се смразява — Как ли са изглеждали Алпите през тази епоха? Дали е имало пътища? Да, сигурно. Римляните са ги прекосили преди повече от хиляда години. И Ханибал със своите слонове. Но ужасен от мисълта, че ще трябва да премине най-лошата планина на Европа с осем хиляди беззащитни деца, Долф гледаше втренчено пред себе си и размишляваше. Дали цялата история нямаше да свърши като някаква страшна драма? Той познаваше Алпите. Колко пъти беше ходил в Швейцария, Австрия и Италия? Но се возеше в удобна кола и по асфалтирани пътища, заобиколени от ресторанти, хотели и места за пикник. Охранявани от полиция, кръстосвани от колите на Пътна помощ. Трудно можеше да се случи нещо лошо на пътниците, отиващи на почивка. Долф си даваше сметка, че сега положението беше съвсем друго. Лоши, тесни пътища покрай страховити пропасти. Злодеи, които дебнат — и нападат нищо неподозиращите странници. Феодали, които събират пътен данък, ако преди това не са прерязали гърлото на пътниците и не са ги ограбили. — Значи през Алпите към Генуа — каза високо Долф — А после какво ще правите? От Генуа до Ерусалим остават още хиляди мили.

Той знаеше предварително отговора, ала искаше да го чуе от устата на възрастен човек. И го чу.

— Бог ще извърши чудо и водите на морето ще се отдръпнат, та да можем да стигнем пеш до Обетованата земя.

„Дали и монасите вярват в това“ — почуди се Долф.

От доста време той бе забелязал в сянката извън светлината на огъня една тъмна фигура, която явно следеше с внимание разговора им. Стори му се, че това е Леонардо с неговия кривак. Какво правеше той тук?

Щом тъй и тъй ще прекосяваме Алпите — каза Долф, ровейки се в паметта си — предлагам да минем през прохода Бренар. Там не е така високо и опасно.

— Решили сме да следваме стария боен път през Мон Сени — отряза го Анселмус — Той е най-кратък и го познавам добре. Вече съм ходил на поклонение в Рим.

— И аз го познавам — почти панически изкрещя Долф — Та той е чудовищно страшен, почти като Големия Сен Бернар. — Последва смутено мълчание. Долф се изчерви. — Аз съм пътувал много — добави той тихо. Майка му не беше привърженик на самолетите. Твърде много обичала прекрасната земя, за да си позволи да подмине цели страни, често казваше тя. Затова семейство Веха винаги ходеше на почивка, с кола, като всеки път минаваше през различен проход в Алпите. А бащата на Долф бе завладян от спортна страст и избягваше дори големите тунели. Така човек виждаше малко свят. Както всички хора от равнините, момчето беше влюбено във високите планини и дивните пейзажи. Затова се наслаждаваше на тези пътувания с цялото си същество. Ала сега…

Нека при Страсбург да свием на изток — предложи той — ще минем през Шварцвалд и Бавария и ще прекосим Карвендел, тъй като на отвъдната му страна се намира Инсбрук. А след Инсбрук започва проходът Бренар. Ще се насочим право към Болцано. Вярно, че доста ще заобиколим, но това, е единствената ни възможност, ако искаме да прекараме осемте хиляди деца здрави и читави през планината.

— Не — припряно каза Анселмус — Това заобикаляне е безсмислено. Да не говорим, че Карвендел гъмжи от разбойници.

— Ах, че то ще е така из цялата планина — простодушно вметна Долф.

— Ходил ли си там? — запита Каролус заинтригуван. Познаваш ли планината?

— Да. Минавал съм през всички проходи. Естествено никой не му повярва. Дом Йоханис рече плахо:

— На Мон Сени има прочута манастирска обител, където пътниците могат да намерят храна и подслон.

— Осем хиляди души наведнъж?

присмя се Долф — Пък дори и четири хиляди. Защото, докато стигнем дотам, сигурно ще загубим половината деца.

Неочаквано тъмната фигура от сянката излезе напред. Това действително беше Леонардо. Облегнат на своята тояга, той спокойно заговори:

— Простете, че се намесвам в разговора на това светлейше общество. Аз съм Леонардо Фибоначи да Пиза, странстващ студент на път за Болоня. От състрадание временно се включих в детския кръстоносен по-ход. Аз също познавам Алпите и някои проходи, затова мога да ви уверя, че Рудолф ван Амстелвен има право. Преходът през Мон Сени е невъзможен, ще ни коства живота на хиляди малки деца. На тази ужасна височина не расте нищо, храстче даже не се вижда, въздухът е леден. Децата ще погинат от глад, ще измръзнат през мразовитите нощи… Проходът Бренар не е разположен толкова високо и не е така недружелюбен.

— В Карвендел ще ни изядат мечките — обади се мрачно Анселмус.

Мечки ли? — стресна се Долф и в следващия момент му идеше да си отреже езика, защото Николас извика: — Виждам, че нищо не знаеш за планините. Долф беше отстранен от бойното поле, но не и Леонардо.

— Нима на голия Мон Сени няма мечки и вълци? — тросна се той. Монасите бяха принудени да се съгласят с него. „Втасахме я сега, мечки имало — мислеше си Долф — За това пък изобщо не съм се сещал, че и вълци! Какво ли още ни чака?“

Облегнат на кривака си, студентът най-спокойно наблюдаваше насядалите около огъня. Беше слаб и малко по-висок от Долф. Но излъчваше някакво превъзходство, предимно заради хладнокръвието и самоувереността си. Долф му се възхищаваше, особено когато Леонардо непринудено чукна по земята със сопата си и невъзмутимо подметка:

— Я вижте, с тоя другар никоя мечка не може да ни излезе насреща.

Малкият Каролус, който щеше да литне от въодушевление, извика:

— Не може да не се вслушаме в съветите на двама патили и препатили странници.

— По-тихо — обади се едно момиче в синя мантия — Мен ме е страх от мечките и вълците. Долф вече бе възвърнал самообладанието си.

— Всички ни е страх — каза той — но като се подготвим както трябва и съберем дружина от храбри ловци и нагледвачи, ще можем да държим на разстояние дивите животни.

Спорът продължи до късно през нощта. Най-накрая бе взето решение да се откажат от прехода през несигурния Мон Сени и да изберат пътя, предложен от Долф и Леонардо. Момичето е накитите бе заспало върху рамото на Каролус. То сигурно нямаше дванайсет години и беше много красиво — с дълги руси плитки. Сърцатият Каролус бе обвил с ръка кръста и и влюбено гледаше русата и главица — Сестричка ли ти е Хилде? — попита Долф.

— Хилде фон Марбург е дъщеря на граф Лудвиг — прошепна Каролус. — Израсла е в имението на чичо си, архиепископа на Кьолн.

— В манастир, естествено. Архиепископът ни нареди да я вземем с нас. Тя ще стане кралицата на Ерусалим.

— Не е зле — изпусна се Долф.

— А аз… — замечтано продължи Каролус — аз ще бъда провъзгласен за крал. На Ерусалим. Ще живея с невестата си Хилде в бял дворец и ще бъда вечно щастлив.

Детски мечти, детски фантазии — вълнуващи и нереални. Какво можеше да каже Долф? Той не успя да измисли нищо друго, освен да се поклони пред малкия крал. Каролус радушно прие отдадената му почест.

— Рудолф ван Амстелвен — рече той, без да става, тъй като не искаше да събуди момичето — обявявам те за мой пръв оръженосец — и докосна Долф по рамото със свободната си ръка.

— Това ти дава право да нощуваш в шатъра — добави заговорнически малкият крал.

— Благодаря ти, Каролус, но предпочитам да спя край моя огън. Там също има едно мило момиче, което се нуждае от моята закрила, нали разбираш. Каролус кимна одобрително. Долф стана. „Ето, че съм повишен в рицарски сан от краля на Ерусалим — мислеше си той развеселен — и ще трябва да тръгна с хиляди закачливи и мечтателни деца на поход, пред който биха се стъписали стотици силни, въоръжени юначаги. Що за безумно време е това?“

И Долф отново осъзна, че никога нямаше да разбере хората на средновековието.

Заедно с Леонардо и полузаспалия Франк той се върна при огъня си. Само Петер бодърстваше и вярно пазеше другите. Франк му разказа накратко за какво бяха говорили.

В това време Долф се готвеше също да си легне. Той се опъна върху твърдата земя до Леонардо и тихо го попита.

— Как така се появи изведнъж там, приятелю? Проследи ли ме?

— Ами — измърмори студентът, привидно безучастно — Просто предохранителни мерки. Щом видях, че двамата с Франк тръгнахте и лицата ви сякаш казваха „сега ще им дадем да се разберат на тия“, разбрах, че здравата може да си изпатите. Сметнах за най-добре да се навъртам покрай вас. А иначе какво мислиш за двамата монаси? Глупаци — отвърна Долф, без да се замисли. Леонардо си търсеше по-меко местенце за гърба. Докато се местеше насам-натам, той прошепна:

— Не са глупаци, Рудолф. Най-вече Анселмус… Обаче се правят на монаси.

— Сигурен ли си? — почти извика момчето.

— Ш-ш-т, не толкова високо. Да, сигурен съм. Още вчера го забелязах. Нещо тук не е наред. Какво смятат да правят тия хора с детския кръстоносен поход?

— Да завладеят Ерусалим.

— Е, да, така казват — изломоти Леонардо. Долф се зарадва, че не е единственият, който има някакви съмнения.

— Защо смяташ, че не са истински монаси?

— Учудих се, че те оставиха да се изприкажеш — отвърна Леонардо унесено — че не скочиха и не те обвиниха в еретичество.

— А аз тъкмо си мислех колко набожно слово съм държал — невинно каза Долф. Леонардо се усмихна, той беше направо потресен.

— Рудолф, момчето ми, за пръв път през живота си чувам да се говорят такива необикновени неща, както тази нощ. Ти си едно необуздано, будно момче и не мога да си обясня откъде си насъбрал толкова знания и опит на тази възраст. Но че си еретик, еретик си и на твое място щях да бъда малко по-предпазлив. Долф изпъшка. Това беше вярно: колкото и да се стараеше, не можеше да се оправи с богоугодните чувства на тринайсети век.

— Ама аз най-искрено се опитах да спомена неща, които те също твърдят, за божиите заповеди, например — заоправдава се той. Студентът се надигна и сериозно изгледа Долф.

— А вярваш ли това, което говореше там, Рудолф? Момчето почувства как се изчервява. За щастие огънят едва мъждукаше и италианецът не можеше да го види.

— Ти вярваш толкова, колкото и аз, Рудолф, с други думи, не вярваш. Доста съм странствал, доста свят съм видял. Мисля, че Николас също е честно момче, но двамата мошеници с откраднатите раса и смирените лица го използват. Те не са духовници. Разбрах го още в момента, когато не възпряха думите ти. Това не беше нормално. И най-тъпият поп би ти затворил устата. А как постъпиха те? Изслушаха предложенията ти с най-голямо внимание. Явно имат някаква изгода закарат до Генуа колкото е възможно повече деца. Защо? Задавал ли си си този въпрос, Рудолф?

— Да — веднага отвърна Долф.

— Добре. Тогава знаеш защо трябва да си предпазлив и за какво да внимаваш. Леонардо отново реши да спи, но Долф го бутна по ръката.

— Вярваш ли, че морето ще се отвори пред нас, приятелю?

— Хм.

— Вярваш ли в чудеса?

— Понякога — Леонардо отново се понадигна — Ето, ти си едно чудо. Тъкмо когато щях да бъда повален от двама пладнешки разбойници, ти падна като от небето, избави ме и ми разкри невероятната наука за арабските цифри. А после — изведнъж двамата открихме, че сме попаднали сред детския кръстоносен поход и отново се случи чудо: чужденецът, появил се неочаквано в деня на св. Ян, се представи за водач с повече разум и страннически опит от всички така наречени предводители, взети заедно. И ме питаш дали вярвам в чудеса? Та аз само това виждам около себе си. Долф се поусмихна, Леонардо също.

— Лека нощ. След пет минути и двамата вече спяха.