"Кръстоносен поход по джинси" - читать интересную книгу автора (Бекман Теа)

5. ОПАСЕН ЛОВ НА ДИВИ СВИНЕ

След тази вечер положението на детската войска в блатистото поле южно от Шпайер се подобри. Всяка сутрин след молитвата и краткото слово на дом Анселмус, който напомняше на децата с каква цел са тръгнали на път, Долф, Леонардо, Франк, Петер, Фредо и Каролус започваха да определят групите. През първите дни все още цареше някаква бъркотия, но полека-лека взе да настъпва ред. Най-тежко болните, които вече щяха да бъдат под непрекъснат надзор, бяха прибрани в покритата каруца. Хилде, малката кралица на Ерусалим, се грижеше за тяхното лечение. Не само защото много и се искаше да се вози. В манастира, в който бе възпитана, тя беше учила как да гледа болни и сега се радваше, че и е отредена такава човеколюбива работа. На собствена отговорност избра още няколко момичета, които можеха да и помагат, и им показа как да варят билкови чайове, средства за усилване и храна за болни. Превързочни материали нямаха, но децата сами ги приготвяха. Долф беше удивен от странния начин, по който вършеха това.

Няколко момичета изплитаха широки ленти от жилава трева, навиваха ги на руло и ги слагаха настрана. Кървящите рани първо се покриваха е тънък слой прясна трева, сдъвкана и примесена със слюнка: тя спираше кървенето и предотвратяваше инфектирането. Естествено, само здрави деца можеха да дъвчат тревата. Около тази лапа се увиваше ивица „бинт“ и се завързваше. И толкова. За изненада на Долф имаше много малко случаи на отравяне на кръвта. Слюнката на здравия човек явно съдържаше силни защитни вещества. Скоро Долф се убеди, че спокойно можеше да повери на Хилде фон Марбург организацията на дружината болногледачи. Да дава заповеди и да взема решения — това и беше в кръвта. Николас също нямаше да върви, защото някой трябваше все пак да кара каруцата. Но когато и двамата монаси понечиха да се качат, Долф се противопостави.

— Как е възможно да не искате да споделите изпитанията на децата? — извика той така силно, че да го чуе всеки, който не беше прекалено далеч от него. За да не загубят влиянието си над орляците от деца, на двамата не им оставаше нищо друго, освен да вървят край каруцата. От погледа, който дом Анселмус му хвърли, Долф разбра, че си е спечелил опасен враг. Това малко го интересуваше. Прекалено много работа имаше, за да се занимава с мними монаси.

Фредо, синът на воюващ рицар, знаеше точно как да организира отбранителните сили. Долф тайно ги наричаше „ударни отряди“. Те ревностно се заеха да фабрикуват стрели, лъкове и боздугани. Каролус ги учеше да стрелят, а Леонардо им показваше как да размахват боздугана, за да го запратят точно в целта. Тези войнствени деца охраняваха нощем големия лагер по краищата му, като се сменяха на два часа.

През деня човек можеше да ги види навсякъде по протежение на километричната върволица, където те разтърваваха каращи се, пазеха челото и опашката на колоната и държаха на разстояние дивите животни. Тези диви животни бяха понякога и хора. Зли селяни, които се бояха децата да не им изпотъпчат или плячкосат нивите. Обеднели благородници, които се опитваха да подмамят някои деца да напуснат редиците, за да ги продадат или използват като работна ръка. Отвратителна сган, която се мъчеше да се смеси с децата, с кой знае какви лоши намерения. Ударните отряди държаха на разстояние всички тези хора и малките се чувстваха повече в безопасност. Въоръжените малчугани не бяха чак съкровища. От време на време някой от тях проявяваше склонност да тиранизира малките деца. Но всички знаеха, че могат да се оплачат на Леонардо и че той веднага ще прекрати тези опити.

Без да се стреми съзнателно, Долф, подпомаган от студента, се оказа действителния предводител на детския кръстоносен поход. Защото носеше от двадесети век нещо напълно непознато на по-голямата част от тези деца: чувство за отговорност. Социално съзнание. Той, рожбата на своето столетие, беше захранен с тези неща още с майчиното мляко.

За него всички бяха еднакви. Не правеше разлика между деца на крепостни деца с благородническа кръв, деца на свободни граждани или бездомници. Той оценяваше всяко дете според собствените му достойнства и възможности и който притежаваше определени заложби за дадена работа, можеше да бъде сигурен, че тази работа ще бъде дадена на него. Така Петер, който през целия си живот не бе представлявал нищо друго освен жалък роб, сега стана всепризнат водач на рибарската дружина. Той показваше на останалите как да плетат мрежи, как да различават издайническите течения във водата и по тях да познават къде се крие рибата. Рибарчетата бяха все деца, които умеят да плуват, и тъй като осигуряваха голяма част от ежедневната храна, останалите се отнасяха с уважение към тях.

Каролус, главният ловец, си избра за най-близки сътрудници Еверард и силния Берто и изпълнен с въодушевление, обучаваше своята ловна дружина. Тези малчугани също вършеха добра работа. Те разбираха, че това, което правеха, можеше да бъде обявено за бракониерство (престъпление, наказващо се със смърт по онова време), и гледаха на всяка цена да избягват срещите с ловните дружини на благородниците. Естествено, това не винаги им се удаваше. Случваше се да попаднат на някой разгневен горски пазач, на зли селяни или на разярен благородник. Тогава трябваше да бягат, колкото им държат краката. Или се налагаше малкият Каролус да употребява цялото си красноречие и всичките си познания за дворцовия живот, за да разясни на побеснелите господари, че Бог е дал на детската войска правото да се храни с всичко, което предлага природата. За кратко време малките ловци захитряха и тъй като непрекъснато се движеха напред и никога не бракониерстваха повече от един път в едни и същи владения, те съумяваха да се изплъзнат от ръцете на Наказателните експедиции и дебнещите горски пазачи.

От главата на Долф не излизаше мисълта, че след няколко седмици ще стигнат суровата планинска земя, и момчето гледаше с ужас босите, изранени, окървавени крачета. Той спомена за това на Франк. Синът на кожаря веднага разбра какво се иска от него. Всяка вечер плячката на Каролусовия ловен отряд се одираше. Меките заешки, порови, сърнешки и еленови кожи се събираха. Щом се стъмнеше, стотици трудолюбиви момчета и момичета се залавяха да ги щавят и омекотяват. След това ги разкрояваха и съшиваха. Трудна работа, тъй като детската войска притежаваше малко уреди. Но колко изобретателни бяха те, тези дечица! Няколко момичета се занимаваха само с изработването на тънки и здрави въженца от жилави треви. За какво ли не се из ползваха те: за рибарски мрежи, за направата на обувки, за ушиването на дрехи. Употребяваше се и лико, подсилено с кожа. Не след дълго към това се прибавиха и обувки, подходящи за силно изранени крака.

Освен храната, която ловджийските и рибарските дружини успяваха да отмъкнат, децата получаваха много неща от жителите на селата и градовете. Въпреки лошите връзки, през средновековието новините и слуховете се разпространяваха бързо. Съдбата на град Шпайер бе вече известна на разстояние от осемдесет километра в околността. Всеки знаеше как отначало гражданите на богатия град се бяха отнесли егоистично към детската войска и как Бог им бе изпратил още същата нощ небесния огън, за да ги накаже за коравосърдечието им. Единствено на пламенните молитви за милост на децата трябваше да се благодарят шпайерчани, задето беше опожарена само част от града им.

Тази новина бе направила дълбоко впечатление навред. Още щом безкрайният поток от деца се появеше някъде, граждани, селяни и търговци бързаха да откупят с храна отмъщението на небето. Ударният отряд на Фредо следеше всичко, което получаваха, да се съхранява грижливо до вечерта. На децата бе позволено да ядат хляб само по време на обедната почивка. Да запазиш нещо за себе си, това се заклеймяваше като „грях“.

— Защото — казваше Долф — всички ние имаме да извървим един и същ път и всички ние имаме една и съща цел, това ни прави равни. Който си присвои повече, отколкото му се полага, съгрешава спрямо свещената детска войска и не е достоен да види Ерусалим. И те, децата, го разбираха. Така те напредваха покрай Рейн към Страсбург. Естествено, имаше и трудни дни, когато слънцето се скриваше зад гъсти дъждовни облаци, над хълмовете духаше пронизващ вятър, водите на реката бушуваха и риболовът ставаше опасен за живота. В такива дни лошо облечените деца страдаха от влага и студ. Броят на болните нарастваше обезпокоително Когато краката им цапаха в калта и по два дена не можеха да изсушат прогизналите си дрехи, когато огньовете за готвене се поддържаха с дърва, от които капеше вода, понякога на човек му беше трудно да повярва в смисъла на всички тези мъки. Но тогава винаги се появяваше Каролус с ботушите си от еленова кожа, с красивата си мантия и сребърен колан! И през най-черните дни малкият крал изглеждаше зареден с електрическа енергия. Човек можеше да го види навсякъде в колоната. Той сигурно изминаваше двойно по-дълъг път, като младо куче. Изпитваше състрадание към плачещите и треперещи деца, към болните им крака и раздиращите се от кашлица телца. Отстъпи мантията си на едно дете, което едва гледаше от страдание. От тънки клонки и дълги стръкове трева изплете сръчно нещо като чадър, който четири деца можеха едновременно да носят над главите си и да се поприкриват от леещия се дъжд.

Останалите го наблюдаваха как върши това и също започнаха да пробват. Видът на безбройните момчета и момичета, които държаха чадърите си четири по четири и газеха в локвите с весели песни, накара Долф да избухне в буен смях. Ала с това Каролус му стана още по-скъп. В един сух, но студен ден, когато тръгна на лов със своята дружина, малкият крал откри в гората три овце, откъснали се от стадото. Той ги опази да не ги убият и триумфално ги въведе в лагера.

— Ще ни дадат вълна — каза Каролус на Николас — Трябва да ги острижем и момичетата ще изпредат вълната. От нея ще направим дрехи. — А месото на овцете ще изядем — кимна Николас, без да се замисли.

— Не — реши Каролус. — Няма да ги убиваме, а ще ги вземем с нас. Овцете могат да вървят добре.

— Аз искам да ги заколим — каза Николас, на когото явно се ядеше овнешки бут. Този ден ловът беше беден, намираха се в рядко населена област. Каролус нареди да извикат Долф. Макар че предводител беше всъщност Николас, малкият крал имаше повече доверие в Рудолф ван Амстелвен. Когато чу за какво става дума, Долф веднага се въодушеви.

— Естествено, че ще оставим животните — каза той високо, така че да го чуят и наоколо — Ще ги заколим и изядем едва когато има опасност да умрем от глад. После, в планините. Николас, който не беше глупав, а само неук, тъй като никой никога не си беше направил труда да го науча на нещо друго освен да се моли и да гледа овце, се страхуваше малко от високото момче от север. На него му беше известно, че Рудолф ван Амстелвен си бе спечелил за кратко време много приятели, готови и в огъня да се хвърлят за него. А и бе видял как това момче бе успяло да намали значително броя на ежедневно умиращите деца. Беше видял как за няколко дни хаотичната детска войска се бе превърнала в добре оформени групи, където всеки имаше своя задача. И не го проумяваше.

Откъде идваше превъзходството на това момче, още дете? Какво искаше да каже то с думите: „Един за всички, всички за един“? За суеверната душа на Николас Рудолф беше човек, с който трябва сериозно да се съобразяваш и да не му възразяваш твърде често. И така овцете бяха временно задържани. Още същата вечер пастирчето им съблече дебелото руно. Не му бе за пръв път и вълната се смъкна неразкъсана. След като я изпраха и изчеткаха добре, разпределиха я между момичетата, които умееха да предат. Долф ги наблюдаваше с удивление. Всяко от тях нави по няколко вълма на една пръчка, която пъхна под лявата си ръка. След това започнаха внимателно да изтеглят нишки и да ги усукват с пръсти, докато се получи груб конец, много по-здрав, отколкото си мислеше Долф. Друго момиче улавяше конеца и отново го навиваше на една пръчица, така се получаваше цяло кълбо. „Нима така се преде вълна?“ — с учудване си помиели Долф.

— А аз винаги съм си мислел, че е нужен чекрък. Но през 1212 година чекръкът още не е бил измислен и това не му дойде толкова бързо наум.

Да се преде можеше и докато се върви, така че това не ги забави. Двамата монаси и Николас непрестанно подканваха върволицата да бърза. Всяко забавяне ги хвърляше в ужас. Макар че не се придвижваха толкова бавно, тъй като вече нямаше много изоставащи, болните се превозваха с покритата каруца, а за бракониерстване, просене и търсене на ядене губеха малко време. Ловните дружини се състояха от добри бегачи, които можеха да настигнат детската войска веднага щом спреше, за да си устрои бивак за през нощта. Долф беше наредил да спират в четири часа. Монасите не бяха съгласни, особено Анселмус, който искаше да вървят до залез слънце. И този път момчето спечели борбата на мнения, най-вече защото следобед децата почваха силно да се уморяват и да искат почивка, малко работа и храна. Така рибарската дружина имаше възможност да отиде до реката, докато нагледвачите опъваха шатъра и хранеха воловете, а дърварчетата мъкнеха дърва.

Когато огньовете лумваха, първите количества риба вече пристигаха, а ловният отряд влизаше в лагера с прясно месо. Обикновено приключваха с яденето преди седем часа и можеха да използват светлината от последните часове на деня, за да тъкат, да обработват кожите, да перат и шият дрехи и да правят оръжия. Долф подканваше децата да се изкъпят, но винаги под ръководството на няколко рибари, умеещи добре да плуват. Вече нямаше случаи на удавени без надзор. Скоро те стигнаха Страсбург, където бяха сърдечно посрещнати, получиха помощ, храна и разрешение да оставят най-тежко болните. След това минаха на другия бряг на Рейн по един голям дървен мост. Отсега нататък щяха да се движат на изток, първо през долината на Кинциг, после щяха да прекосят Дунав и да се отправят към Боденското езеро. Анселмус се опита още веднаж да склони Долф да промени намерението си и да се спре на пътя през Мон Сени, тъй като ще е по-къс от дългото пътешествие през Бавария. Но Долф не искаше и да чуе за това.

— Ако искаме да стигнем бързо в Генуа, трябва да изберем път, подходящ за хилядите малки крачета. А не пътека, която да води децата към истинско унищожение — упорстваше той. В същото време момчето се питаше: „Защо ли бърза толкова Анселмус? Още е юли. Имаме цели три месеца да прекосим тези високи планини.“ Ала той нито казваше нещо, нито поставяше въпроси. Не беше забравил предупреждението на Леонардо да бъде предпазлив.

Но с дом Йоханис Долф се погаждаше. Винаги жизнерадостен, този монах умееше да поддържа духа на децата през дъждовните и трудни дни. Малките го обичаха и му вярваха сляпо, докато дом Анселмус им вдъхваше страх с пронизващия си поглед и режещия глас. „Йоханис може би е подлец — мислеше си Долф — но в такъв случай си го бива.“ Те вече навлизаха в Шварцвалд. Висока и обрасла с гъсти гори се извисяваше край тях планината, проряза на от Кинциг.

— Тясна, бистра река, гъмжаща от пъстърва. Долф непрекъснато се дивеше на девствената природа. На прекрасната вода, студена, но сладка, на многобройните боброви бентове, на изобилието от дивеч в горите. Животните почти не се плашеха от хората и бяха лесна плячка за бързите като стрела малки ловци. Децата посрещаха с луд възторг ловните походи, при които можеха да се извършат истински подвизи. Долф никога не тръгваше с Каролус, Еверард и Берто, когато повеждаха своите ловци. Той разбираше, че бракониерството бе необходимо, но не можеше да гледа как колят някоя сърничка или отрязват главата на малко зайче.

През двадесети век ловът беше станал почти смъртен грях и тази представа се бе загнездила дълбоко в него. Но преминаването на Шварцвалд не беше лесно. Плодовете и зеленчуците изчезнаха от менюто на децата. Марике, която всъщност не можеше да върши нищо, тъй като никога не беше се учила, правеше каквото бе по силите и, за да бъде полезна. Тя се сприятели с Фрида, дете на крепостни, което бе израсло на село и познаваше всички горски плодове, билки и ядивни корени. Двете събраха една групичка и имаха грижата да доставят богати на витамини растения, да берат горски плодове и да търсят билки. Не че разбираха нещо от витамини — но Марике бе чула Долф да се оплаква от липсата на плодове и зеленчуци и това и стигаше, за да разбере, че са необходими.

Хилде също почувствува помощта на тези момичета, защото носеха билки за болните и я улесняваха, когато смъкваше висока температура. Тъй като никога не напускаше лагера, Долф нямаше представа колко опасности грозяха децата, които бродеха навън. Малкият Каролус не можеше току-така да забрави благородническия си произход и кралското си бъдеще и се излагаше на рискове, които лесно можеха да завършат злополучно. Планината беше пълна с диви свине. Животните обикаляха горите на големи стада — по средата женските и малките, охранявани от огромни зверове с чудовищни бивници. Свинското месо беше вкусно и ловците не се двоумяха да нападнат някое стадо, когато Каролус ги подканеше. Нерядко те плащаха със сериозни наранявания. Една вечер докараха в лагера Берто с разкъсано бедро. Хилде пребледня от уплаха, но ни за минута не загуби самообладание. Тя прати да извикат Рудолф и му каза:

— Нужна ми е помощ. Раната трябва да се зашие. Положиха Берто върху импровизирано легло от борови клони и четири силни момчета го хванаха здраво. Хилде започна решително да боде в месото му с почистена игла, като събираше краищата на раната и ги зашиваше със здрави нишки. Берто се превиваше, но не издаваше ни звук. Каролус стоеше до него и хлипаше.

— Той ми спаси живота — развълнувано разправяше малкият крал — Свинята ме нападна, а Берто се хвърли пред мен. Улови животното, с копието си, но то се счупи…

— Раната изглежда по-зле отколкото е в действителност — успокояваше го Долф — Повярвай ми, Каролус, цялата тази кръв изглежда ужасно, но чрез нея нараненото място се почиства. Берто скоро ще оздравее. Въпреки това той забрани занапред лова на диви свине, защото беше твърде опасен. Ала се случваше децата да попаднат на някое стадо и да бъдат подгонени от ловци и Долф не можеше да ги предпази. Опасност представляваха и рисовете. Тези диви котки не нападаха току-така хора, но имаше вероятност някоя женска с малки да се подплаши от приближаващите деца и да скочи върху тях. Това животно можеше здравата да подреди някой малчуган.

Пътят край Кинциг не беше нещо повече от неравна пътека, понякога толкова тясна, че покритата каруца на можеше да помръдне и се налагаше да я бутат с общи сили покрай издатините и по големите камъни, като внимаваха да не се обърне и озове в реката. Това им струваше часове къртовски труд и всички болни трябваше да слизат. Освен това непрекъснато ги безпокояха разбойници, селяни от долините, скитащи пройдохи или въглищари, които виждаха опасност в детската войска. Тогава ударните отряди трябваше да доказват значението си. Долф закопня с цялата си душа за мига, в който щяха да оставят зад гърба си тази планина.