"Кръстоносен поход по джинси" - читать интересную книгу автора (Бекман Теа)

3. БУРЯТА

Звънът на камбаните, които биеха тревога, изкара жителите на Шпайер от домовете им. Подплашени и смаяни, те се стичаха към отбранителните валове и разтревожено питаха какъв враг приближава. Но почти не получаваха отговор. Няколкото мъже, които успяха да се доберат до наблюдателниците, видяха морето от деца, разляло се по пътя към града — и разбраха всичко.

— Децата са, онези от похода към Обетованата земя — провикнаха се те към останалите — Хилядите малки крадци и плячкаджии. Въпреки това някои жени настояваха да се отворят портите и да се пусне детската войска. Ала първенците на града не разрешиха. Разясниха на съгражданите си, че почти нямало град в Немско, който да ги е пуснал.

— Те са безчет! Повечето от малчуганите са изгладнели до смърт и само да стъпят на градските улици, започват да грабят каквото им попадне. Нали са убедени, че Бог ще им прости всички грехове, щом като са тръгнали да разгромят обсадата на Ерусалим. Нима вие, спирчани, искате да бъдат плячкосани къщите и дюкяните ви. Най-добре ще сторите, ако приберете вътре собствените си чеда. По цяло Немско знаят, че детската войска на Николас е непреодолима примамка за всяко младо човешко същество. Дори потомци на рицари и благородници забягват от замъците на дедите си и се присъединяват към детския кръстоносен поход. Ала повечето бранници са сирачета, скитници, мързеливи и непокорни твари, жадни за приключения, които не се свенят да грабят почтените граждани. Нали самият им предводител, младият Николас, е бил крепостен! Плиткоумен, безкнижен овчар бил той, говорел, че му се явил Господ Бог, и ангелски гласове чувал. Да — подбиваха се първенците — само че не Господ Бог, а богатства са му се явили, и не ангелски гласове, ами звън на злато е чувал.

— Това е богохулство — надигна се писклив глас от тълпата — Николас е свято момче и Господ го е призовал.

Градът се раздели на две мнения. Но тъй като мнозинството, загрижено за имането си, настояваше портите да се затворят, така и стана.

Неколцина състрадателни хора се изкачиха на валовете, за да видят минаващите под тях деца. Докараха хлябове и ги пуснаха сред малките просяци, които се нахвърлиха върху тях с диви крясъци и се затъркаляха по земята, удряйки се един друг. С отчаяните си опити да докопат някой комат те стъпкаха хляба в прахта. Най-малките и слабите изобщо не успяха да се доберат до него. Не след дълго шпайерчани видяха, че децата се настаниха в един гигантски лагер недалеч от града, край брега на реката. Походът в непоносимата горещина бе отнел последните им сили. Тук поне щяха да утолят жаждата си, а може би и да заситят глада си, ако хванеха по някоя риба. Стотици малчугани се престрашиха и влязоха надълбоко, други останаха на плиткото. Мнозина се изподавиха.

Привечер по брега на реката лумнаха, огньовете. Към града се понесе миризма на печена риба и месо. Откъде ли бяха взели децата месо? Ами брашно? Сигурно бяха плячкосали житните полета и смлели полузеленото зърно с камъни, за да изпекат твърд, несмилаем хляб. Някакъв възмутен свещеник държеше пламенна реч на площада пред катедралата.

— Горко нам, спирчани, Господ Бог ще ни накаже за нашето жестокосърдечие — предвещаваше той. — Децата пред градските порти изпълняват Неговата воля, а ние безжалостно ги оставяме вън. Ние ги тласкаме към кражба и грабеж. Ние ги принуждаваме да измъкват чужди свине от кочините. Ние, безмилостните граждани на Спирс, стоварваме тежки грехове връз плещите на тези деца. И оскърбяваме Бог. В Писанието се казва да дадем хляб на гладните, вода на жадните и риза на голите. А какво вършим ние. Залостваме портите и не искаме да се вслушаме в Божата заповед. Горко вам, безверници, Бог ще ви накаже. И така нататък. Но ужасът пред десетте хиляди алчно грабещи детски ръце надделя над милосърдието. И така портите не бяха отворени, разнесе се вечерният камбанен звън, огнищата бяха изгасени и гражданите на Шпайер си легнаха. Те бяха прекалено развълнувани от събитията през деня, за да усетят задухата, натегнала във въздуха. Прекалено дълго бяха стоели по валовете, взирайки се в стана край реката, за да забележат, че оловна пелена бе забулила небето и затъмнила залязващото слънце. Към седем часа Леонардо и Долф стигнаха града, но не можаха да влязат.

— Явно не пускат никого, дори мирни пътници, които нямат нищо общо с безумната детска войска — каза студентът разочаровано. Долф кимна към дребосъците, които клюмаха на магарето.

— С тия двамата никой няма да ни повярва, че не сме от тях засмя се той — Но все някъде трябва да пренощуваме. Беше му страшно горещо в зимните дрехи. Слънцето се бе скрило, но времето беше все още тежко. Небето висеше над земята като задушаваща влажна завивка. Ни дъх не полъхваше сред листата на дърветата. Добитъкът стоеше на полето и не мърдаше. Всяко движение струваше необикновено много енергия. Леонардо погледна слисано новия си приятел.

— Ти да не би да мислиш да спим край пътя? — попита той недоумяващо.

— А защо не? Нощта ще е топла. Студентът поклати глава изумен.

— Ей така, край пътя…, човече, ами че нали на секундата ще ни прережат гърлото. Рудолф, струва ми се, че пак не си на себе си. Как, за Бога, си дошъл здрав и читав от Холандия до тук, като нехаеш за тези работи?

— Какво да правим тогава? — попита безпомощно Долф. Леонардо кимна към брега на реката.

— Ще предадем двамата малчугана, а после ще е най-добре, струва ми се, да прекараме нощта в стана. Там има много народ. Ако все пак децата бъдат нападнати от разбойници, то ще пострадат само тези по краищата. По средата ще бъдем на сигурно място.

— Не искам да спя сред децата — сопна се Долф, — Не мога да ги гледам, колко са нещастни. Леонардо явно не разбра добре и тези думи.

— Големият им брой е за нас закрила, каквато няма да имаме, където и да се установим. Естествено, разговорът не протече така гладко, както го предаваме в книгата. Долф имаше големи трудности с езика. Студентът говореше с италиански акцент и използваше думи, които бяха излезли от употреба преди векове — както в немски език, така и в нидерландски. От друга страна половината от словесния запас на момчето беше непонятен за Леонардо. Но Долф, този безспорен талант в езиците, се справяше все по-добре с новия език. Той се съгласи неохотно. Под стоманено сивото небе двамата се запътиха към лагера на детската войска. Долф беше жаден. Знаеше, че мехът на студента е почти празен. Ала щом стигнаха реката и видяха стотиците деца, които вървяха по брега, газейки във водата, миеха се и пиеха, ужас сви сърцето му:

— Но те пият от реката! — възкликна той.

— Че как иначе — отсече студентът, и също се спусна към водата заедно с магарето си. Животното незабавно наведе глава и започна жадно да пие. Леонардо клекна, напълни меха, поизми се, пи… „Ох, една баня няма да ми се отрази зле — помисли си Долф, чувствувайки, че ризата лепне на гърба му — Само че това е Рейн …“ Той взе да се съблича, докато остана по гащи. Скри дрехите си в храстите и се гмурна в реката. Повечето деца около него пляскаха голи-голенички във водата, смееха се, пръскаха се. Тънките им бели телца блестяха под оловното небе. Изведнъж Долф откри, че реката беше чиста! Водата му стигаше до хълбоците и въпреки това виждаше пръстите на краката си. Той отпи, вкусът и беше чудесен. Но отчаян вик за помощ привлече вниманието му. Някакво момче беше влязло навътре, бе се препънало и течението го бе понесло. То явно не можеше да плува и не беше в състояние да премине няколкото метра до брега. Цапаше с ръце и крака от страх и така още повече се отдалечаваше. Долф изобщо не се поколеба, хвърли се напред и заплува към детето. Хвана го за дългите коси, като гледаше да остане извън обсега на ръцете му, търсещи за какво да се уловят, и започна да се отблъсква навън.

Скоро усети опора под краката си. Изправи момчето, остави го на брега и веднага се гмурна обратно в реката, защото отново се чу детски вик за помощ. Неочаквано видя до себе си друго момче. То доплува изненадващо бързо до давещия се. Долф му кимна и се върна обратно, но преди да стигне брега, до ушите му стигна нов вик. Нямаше ли кой да наблюдава непредпазливите малчугани. Накрая Долф вече не си спомняше колко деца беше извадил от водата. Пет ли, шест ли… А и съвсем не бе единственият, който спасяваше давещи се. Започна да се стъмва. Децата наобиколиха огньовете, за да се изсушат. Набодоха на шишове уловените риби и мръвките от едно откраднато прасе. Намачкаха краденото жито в горещата пепел и изпекоха твърди като камък питки. Дърва за горене имаше достатъчно. Бяха спрели да ловят риба и да се къпят. Лека-полека всички се успокоиха. Съборени от умората, мнозина заспиваха, незавършили бедната си вечеря. Юмручетата им все още стискаха здраво парчетата питка, но останалите ги измъкваха. Биеха се за по-добро място за спане. Най-силните заграбваха най-големите комати и най-удобните местенца. Долф намери Леонардо край един огън, където студентът хранеше с хляб и месо двамата си избраника, както и още няколко присъединили се към тях дребосъци: Долф не взе нищо, приятелят му също. Но те можеха да минат и без храна. Момчето имаше толкова много въпроси, толкова неща искаше да научи, ала напрежението от спасителната операция и всичките преживявания през деня го бяха уморили. Той се опъна край огъня като Леонардо. Студентът беше накарал магарето си да коленичи между двамата и лежеше, увил юздите около китката си.

— Малките обесници може да ми откраднат магаренцето през нощта и да го заколят — измърмори той обяснението на действията си. В Шпайер биха вечерните камбани. Децата реагираха автоматично. Хвърлиха пясък в огньовете, за да намалят пламъка, и незабавно налягаха. Долф пъхна якето под главата си и също се опита да заспи. Но това, което иначе можеше да направи, както си беше буден, посред бял ден, в тъмното не му се удаваше. Той се мъчеше да се заслуша в шумовете от реката, в скоковете на рибите, в плясъка на водата по брега, в шумоленето на тревата. Ала над всичко неудържимо изплуваше мисълта за Амстелвен, за родителите му. Изведнъж Долф си представи, че преди дванайсет часа живееше все още в двадесети век: гимназист във ваканция, и болка прониза гърдите му. Преди дванайсет часа той беше все още момче, което бе получило разрешение да разгледа лабораторията на д-р Симиак и неговия асистент, тъй като имаше добър баща, приятел на известния учен от студентските години. Тази сутрин, преди дванайсет часа, зимният студ все още щипеше бузите му. Преди девет часа стоеше пред трансмитера на материя и с възторжена непоколебимост придумваше двамата учени…

Изведнъж той се сети за селянчето, което бе изтеглено вместо него в двадесети век и сигурно се чувствуваше също така чуждо и откъснато.

— Поне не съм единственият, попаднал в погрешна епоха помисли си той почти на глас. Колкото и да е странно, тази мисъл го утеши до известна степен. Докато се мъчеше да си представи как ли е реагирало момчето от тринайсети век, попадайки в напълно чуждия му двайсети век, Долф заспа. От далечината долетя глух тътен.

В два часа през нощта бурята избухна с пълна сила. Екна силен гръм и децата наскачаха. Неочаквано бързо след него блесна светкавица и ярката и светлина сякаш подпали реката. Долф също се стресна и седна. Чу шумолене и изневиделица дъждът рукна отгоре му като из ведро. Тлеещите огньове засъскаха и изгаснаха. Децата трепереха. Уплашени молитви се възнасяха към небето. Няколко гласчета захванаха нерешително една песен, ала бяха заглушени от трясъка на гръмотевиците, барабаненето на дъжда и свистенето на вятъра.

Долф посегна към якето си, но преди да успее да го облече, вече бе подмокрен до кости. Той чу гласа на Леонардо, който се опитваше да усмири пощурялото си магаренце. Уплашени до смърт, децата се купчеха едно в друго, държаха се за ръцете, вдигаха побледнелите си личица към разгневеното небе. Сълзите им се сливаха с дъжда, който се лееше върху тях, пороят изглежда не можеше да прекоси реката и вилнееше над главите им с такава сила, сякаш небето щеше да се продъни. Към Долф допълзя десетина годишно момиченце. То трепереше цялото и изглежда нямаше нищо друго освен една дрипава рокля, изпокъсана на много места. Долф отново съблече якето си и го наметна върху слабичките му раменца. Дрешката беше добра, платът бе непромокаем, подплатата — от агнешка кожа. Детето въздъхна от задоволство и понечи да се сгуши още по-плътно до гърдите му. Клетото малко същество …

Бурята връхлетя не само върху детския стан, но и върху град Шпайер. Една камбанария (не на катедралата) бе ударена от гръм. Дървеният покрив и скелето на камбаните веднага бяха обхванати от буйни пламъци. Въпреки изливащия се дъжд, силният вятър раздуха огъня. Големи парчета горящо дърво полетяха във въздуха към покривите на къщите, които бяха дървени или сламени. Над града виснеше злощастие. Хората напуснаха презглава къщите си, всеки с необходимите две ведра в ръце. Наредиха се в редица до пристанището и започнаха да си подават дървените съдове един на друг, шибани от дъжда. Изведнъж в средата на веригата удари гръм и уби две жени. Надигна се страшен вой, но хората продължиха да си подават ведрата над овъглените трупове, тъй като пожарът заплашваше да обхване целия град.

Децата, скупчени около угасналите огньове, онемели от страх, се взираха в града и гледаха как високо във въздуха лумват пламъци. Сред грохота на бушуващата стихия до ушите им долитаха крясъци откъм валовете. Леонардо, прилепен до Долф и уплашеното момиченце, също гледаше като прикован към призрачната картина.

— Така им се пада — извика той на приятеля си.

— Скоро ще пламне целият град — отвърна му Долф, но студентът поклати глава.

— Не вярвам, при това време …

И наистина, много градски къщи така бяха прогизнали от вода, че още щом ги докоснеха, летящите из въздуха искри угасваха. Хората хвърляха безспир цели ведра в огненото море на църквата и околните къщи. Водата изсъскваше и веднага се изпаряваше, облаците от пара се смесваха с облаците от пушек и образуваха застрашително покривало над града. Целият този театър се осветяваше от светкавиците и от запалените факли на шпайерчани, които сновяха по улиците и валовете. Децата не издаваха ни звук. При фантастичната гледка на пожара в града те бяха забравили собствения си страх. А може би им се струваше, че небето отмъщава заради тях. Мълчаха и не откъсваха поглед от пламъците, които се стрелваха над валовете, после се снижаваха, за да лумнат отново. Сред стихията на бурята се разнесе мощен звън. В града нямаше църква без камбанария и сега всичките камбани изпращаха своя вик за помощ над околните поля и гори.

Най-сетне бурята сякаш се набушува. Хоризонтът припламна още няколко пъти, но дъждът намаля и покривалото от облаци се разкъса. Тук-там по небето грейнаха звезди, месецът се спусна ниско над реката, хвърли лъч светлина върху мокрите до кости деца и веднага изчезна зад препускащите облаци. Но Долф усети, че малките се успокоиха, след като луната им бе намигнала. Момиченцето в ръцете му се размърда и измърмори нещо на себе си. Той си помисли смътно: „Никога не съм имал сестричка“, но веднага забрави за това. Питаше се дали да не стане и да отиде да помага в града. Но краката му, обути в просмуканите с вода джинси, тежаха като олово. А и какво щеше да прави с гражданите на Шпайер. Чу гласа на Леонардо до себе си:

— Добре, че не ни пуснаха снощи.

Тази мисъл бе минала и през неговата глава. Какво гореше там? Хижа ли, кметството ли или някое стоварище? Той не знаеше, но какво ли го и засягаше. Тук на полето, под открито небе, бе на сигурно място. Беше мокър, зъзнеше, но мълниите бяха подминали детския стан. Около него се отправяха молитви. В усилващата се светлина на утринния здрач Долф видя, че Леонардо се прекръсти. Дълбоко в себе си той почувствува необходимостта да направи същото или да изрази по някакъв друг начин благодарността си. Това го изненада, защото в дома на семейство Веха богослужението никога не е било на почит.

Денят настъпи с едно мокро слънце, което бързо набираше сили и скоро започна да разпраща топлина. Пожарът в града явно бе потушен. Наистина все още се издигаха стълбове дим, идващ от тлеещите останки, но голямата опасност бе преминала и изнурените шпайерчани можеха да изгасят последните въгленчета.

Свещеникът от предната вечер държеше проповед на площада пред катедралата:

— Спирчани! Аз вече предвещах, че ще ви стигне наказанието Божие, ако прокудите светите деца от къщите и улиците си. И виждате ли какво се случи тази нощ? Господ Бог, който с великата Си милост е дал прошка на толкова грешници, не можеше да не отмъсти за обидата, която нанесохте на Неговите чеда. Той изпрати огън от небето, за да удави града ви в море от пламъци и дим. Но градът е още читав, ще кажете вие? И си мислите, че сте били пощадени? Хилядите деца отвън на полето, които Бог призова да освободят гроба на Неговия син от сарацините, тези свети деца ви пожалиха, граждани на Спирс. Те измолиха милостта Божия за града. И Бог се смили, и върна огъня на небето, и дъжда прати да изгаси пламъците. Молитвите на тези деца спасиха домовете ви, на същите тези деца, на които вие хляб и сол отказахте. Покайте се, спирчани, покажете, че не сте напълно покварени, че Лукавият не е завладял напълно душата ви. Покайте се и покажете благодарността си. Занесете на децата богати дарове, че без тях, загинали да бяхте тази нощ!

С наведени глави и натежали колене тръгнаха гражданите на Спирс към домовете си, към пощадените си домове…

В лагера на децата цареше голямо оживление. Осем хиляди захвърлени на произвола на съдбата същества сушаха дрехите си и събираха оскъдното си имущество, разпръснато от нощната буря. Те миеха калта от личицата си и пълнеха празните си стомаси с речна вода. Щъкаха забързани напред-назад из полето и представляваха почти весела гледка. Всички се радваха, че са оцелели. Радваха се, че всяка направена крачка ги приближава към мечтания бял град Ерусалим. Още щом ги видеха, дивите сарацини трябваше да се разбягат и да бъдат изгорени от жаркия дъх на Бог. И тогава пред тях щяха да се разтворят вратите на един празен бял град, най-красивия, най-богатия и най-свещения сред градовете, и те щяха да бъдат щастливи, докато свят светува. С тази вяра живееха децата…

— Гладен съм — каза Долф на Леонардо, който търкаше магарето си с шепа трева.

— Мисля — отвърна невъзмутимо студентът, посочвайки с един замах на ръката огромния лагер — че всички те също са гладни.

Долф млъкна засрамен. Момиченцето, което бе подирило през нощта закрила при него, го гледаше в очакване. То го следваше като сянка. Какво ли беше открило в това момче, та му имаше такова доверие? Долф едва го забелязваше. Той се бе съблякъл и си сушеше дрехите на слънце. Момиченцето също смъкна мократа си рокличка. Под нея не носеше нищо друго освен една захабена, скъсана ризка. То се почеса, каза нещо на Долф, което той не разбра, и неочаквано хукна към реката, влачейки със себе си рокличката.

Изведнъж Долф се стресна и побягна след него. Докато се къпеше, детето можеше да се залиса и да влезе надълбоко. Но скоро той видя, че безпокойството му беше неоснователно. Момиченцето клекна край едно плитко заливче, съблече си и ризката и започна да пере дрехите най-старателно, като не смееше да навлезе в чистата вода по-навътре, отколкото до кръста. То си миеше косите и телцето така усърдно, че Долф се изненада. В училище беше учил, че хората от средновековието били невероятни мърльовци, че изобщо не се грижели за чистотата и затова ги нападали най-страшни болести.

Долф наблюдаваше слабото бяло телце със съжаление. Плешките на момиченцето стърчаха като криле. Ребрата му се брояха. Тесният ханш и тънките крачета като че ли едва удържаха тежестта му. Ала движенията му излъчваха естествена грация и неутолима жизнерадост.

Преди да се покатери на брега, то навлече още мократа си ризка. Вдигна усмихнато поглед, развеселено, че момчето го е последвало и го пази. Едва сега Долф видя личицето му, обкръжено от тъмноруси коси, от които капеше вода. Момиченцето беше много мило. Той му подаде ръка, издърпа го и му кимна. Погледна го в големите сиви очи, които изглеждаха още по огромни, защото беше толкова слабо. Забеляза благородната линия на челото му, нежната извивка на брадичката и изпита някакво особено вълнение. Кое ли беше това дете? Как ли бе попаднало сред колективното безумие на детския кръстоносен поход? Долф взе мократа рокличка, изцеди я и я простря на тревата. Момиченцето спокойно седна до него.

— Как ти е името? — попита той.

— Марике — Гласът и беше нежен и ясен.

— Откъде си? Момиченцето не го разбра. Думичката „име“ му беше позната, но „откъде си“ беше на чужд за него език.

— Wo kommst du her? — опита пак Долф и този път то грейна и му кимна с глава.

— От Кьолн. Гражданче! Раснало е в сянката на високи зидове, а през тесните прозорци е прониквал шумът от строежа на площада. През 1212 година строителството на след време така прочутата Кьолнска катедрала е било в разгара си. Долф случайно знаеше този факт. Той не посмя да я разпитва по-настойчиво. Марике беше едно от многото, едно от осемте или деветте хиляди заблудени деца. Какво я вълнуваше, какво я беше довело до тази безумна постъпка, това той, здравомислещият ученик от двадесети век, може би никога нямаше да разбере.

— Хайде — каза Долф и се изправи. Но тя отказа да го послуша и се опита наново да го привлече до себе си.

— Какво искаш?

— Как ти е името? Марике имаше право. Щом задаваш въпроси, трябва и да отговаряш. Долф изпъшка и клекна, като сложи пръст на гърдите си:

— Рудолф Веха ван Амстелвен. Тя пребледня. Сивите и очи гледаха уплашено.

— Рудолф…Марике отстъпи назад, устните и трепереха.

— Няма да ти сторя нищо лошо — бързо добави той.

— Благородник — прошепна тя плахо. Най-сетне всичко му стана ясно. Марике го бе взела за дете на рицар, а може би и за избягал паж. Както изглеждаше, името Рудолф се даваше само на момчета с благородническо потекло. Той поклати решително глава: Баща ми е учен … чиновник е. Дали го беше разбрала. Очевидно да.

— Можеш ли да четеш — попита тя, изпълнена със страхопочитание.

— А да пишеш? — той кимна.

— Къде се намира Амстелвен?

— Много далеч, в Холандия.

Явно беше чувала за Холандия. Тя вдигна ръка и приглади косите си.

— Кой е господарят на баща ти? И Долф сгреши:

— Баща ми е на служба при кралицата на Холандия. Марике поклати глава. „Колко съм тъп — помисли си Долф — През 1212 година Холандия не е имала никакъв крал, нито кралица, ами е била част от Свещената германска империя, просто едно графство…“

— Нашият господар е граф Вилхелм Холандски1 — поправи се той бързо.

— О-о. Той ли те пусна или си избягал?

— Баща ми не знае къде съм — каза Долф и този път говореше самата истина. Отговорът му явно задоволи Марике. Тя го погледна с възхита, стана и го задърпа за ръката към лагера. Леонардо беше оправил магаренцето си. Момиченцето нахлузи почти изсъхналата си рокличка.

— Ще тръгваме ли! — попита студентът.

— Къде? — учуди се Долф, докато се обличаше.

— Как къде… към Болоня, естествено! Момчето не знаеше какво да каже. Но преди да успее да измисли нещо, Марике го дръпна за ръката, като възбудено сочеше към града. Двамата разтъркаха очи — не им се вярваше, че това, което виждаха, бе истина.

Ала то си беше самата истина. Портите зееха широко отворени и от града се стичаха хиляди мъже, жени и деца, натоварени с кошници, купи и вързопи. Те бързаха към стана, колкото им държаха краката, а децата очакваха процесията в учудено мълчание. Тогава от детската войска се отдели едно момче. То носеше дълга, снежнобяла дреха и твърде стабилни ботуши. След него напред излязоха двама монаси в тъмни раса. Тази открояваща се тройка се отправи срещу шествието на шпайерчани. Когато ги пресрещнаха, тримата размениха няколко думи с първите в редицата. Бялото момче направи тържествено движение с ръка, сякаш благославяше тежко натоварените хора. После отстъпи крачка настрани, взе един голям самун и се обърна към слисаните деца. Пронизителният му глас се чуваше надалеч:

— Деца, Бог ни праща своите дарове. Благодарете му за Неговата доброта. Хиляди деца паднаха на колене, отправяйки своята благодарност към небето.

— Ясно, ясно, носят ни ядене — отбеляза сухо Леонардо. Жителите на Шпайер се пръснаха из лагера, като раздаваха с пълни шепи храната. Този път имаше достатъчно за всички, дори за най-малките. Марике държеше в ръцете си една още топла питка и лицето и грееше. Тя забиваше зъбките си с такова настървение, че беше истинско удоволствие човек да я гледа. Долф си раздели с Леонардо едно печено пиле и забеляза учудено, че досега не беше опитвал нещо по-вкусно. Как така изведнъж проявяваха такава щедрост гражданите на Шпайер, след като бяха прекарали една тежка нощ? Това човеколюбиво дело беше в такова несъответствие с тяхната неумолимост от предната вечер, че Долф бе направо объркан. Леонардо му показа изгорялата камбанария.

— Уплашили са се — каза той пренебрежително и пъхна в торбата на седлото парчето хляб, което им бяха дали. Децата бяха обхванати от буйно веселие. Група след група, сити, сухи и отпочинали, те започнаха да се изтеглят от полето, заточиха се покрай градските стени, след което поеха по стария боен път, който водеше на юг край реката. Долф гледаше след тях. „Ами аз?“ — помисли си той отчаяно — Може би най-разумното беше да остане в околностите на Шпайер, близо до камъка. Друга възможност да се върне някога в собствения си век той нямате. Но от къде щеше да разбере д-р Симиак, че момчето ще чака на същото място, докато оправят трансмитера? Та това можеше да продължи цели три месеца. И от какво щеше да живее през цялото време? Той знаеше толкова малко за тази странна, жестока, несигурна епоха. Естествено, можеше да опита да се пазари за чирак в града. Но отново щяха да го обсипват с неудобни въпроси. На бърза ръка щяха да го обявят за магьосник или еретик и да го прогонят. Ако не го хвърлеха в някоя тъмница, разбира се. Какви шансове имаше да оцелее?

Децата се точеха край него и пееха. Тревата шумолеше под босите им крачка. Леонардо забеляза един малчуган с подут глезен, който едва вървеше, и го вдигна върху гърба на магаренцето си.

— Засега — каза той уж с безразличие — смятам да се присъединя към детската войска. В една посока сме. Наистина, малко бавничко ще трябва да вървя, но затова пък ще стигна здрав и читав.

Думите на студента — или по-точно значението им — минаха покрай Долф. Той разбираше, че в този момент трябваше да вземе решение, от което щеше да зависи бъдещето му. Беше накарал да го телепортират в средновековието, воден от романтичното желание да види рицарски турнир. Поради някаква грешка в изчисленията бе кацнал посред детската войска, тръгнала на кръстоносен поход, който му се струваше чисто безумие, но от друга страна дълбоко го вълнуваше. Погледът му се плъзна към раненото дете върху магаренцето на Леонардо. После към безбройните боси крачета, които крачеха край него. И най-накрая към Марике с нейното колосално доверие във възможностите му — и тогава Долф разбра. Той не можеше да изостави тези деца. Той знаеше повече от тях, беше по-силен, по-добре обучен и по-сръчен от който и да е малчуган. Марике имаше нужда от него. Изостаналите на опашката, ранените, обезсърчените сякаш го зовяха. Сред близо деветте хиляди възторжени малки поклонници сигурно имаше поне хиляда, които се нуждаеха от помощ. Които нямаше да издържат на лишенията, дългия път, горещината и глада. Долф се сети за децата, които бе извадил от реката. Сети се за Леонардо, странстващия студент. Защо искаше пък той да се присъедини към детската войска? От страх пред опасностите по пътищата? Глупости. Младежът не беше такъв страхливец, току що бе чул зова на отчаянието. Знаеше че е нужен.

— И аз идвам — каза Долф. Вече нямаше връщане назад. С тези три думи гой отхвърли последната възможност за спасение и прие участта на човек от средновековието. Последната надежда отлетя и последната връзка със собствения му свят се скъса.

— Добре — зарадва се Леонардо. Марике пъхна ръчичката си в неговата ръка и те тръгнаха. С другите деца, към Ерусалим.