"Работилницата на дявола" - читать интересную книгу автора (Канел Стивън)

14. Роско Мос Младши

Роско Мос се бе опънал на стария диван в задната част на магазина за зърнени храни на брат си. Не бе мигнал почти цяла нощ, защото помагаше на кобилата на Шеп Холуърт да се ожреби. Жребчето не беше нормално. Едното му око липсваше и рефлексите му бяха забавени. Не можеше да се изправи, колкото и пъти да го вдигаха. После белите му дробове спряха. Роско направи всичко, на което беше способен, но бе получил основните си познания по медицина като шофьор на линейка в морската пехота и нямаше уменията на ветеринарен лекар, за да спаси животното. Накрая Шеп реши, че ще е по-лесно и евтино, ако убият жребчето.

Това изтощи Роско. Той се върна в магазина, взе бутилка уиски и докато гледаше късния нощен филм на стария черно-бял телевизор, се напи и някъде преди зазоряване заспа.

Главната работа на Роско беше да охранява гарата. В Бадуотър често спираха дълги композиции от товарни вагони — стояха по няколко дни и чакаха някой голям влак да ги закачи и да ги закара на север, в Пуебло, Колорадо. Роско беше упълномощен от шерифа да извършва арести, ако някой се опита да открадне радио от японските автомобили, които бяха натоварени на вагоните и чакаха връзката. Бе арестувал двайсетина души, предимно индианци от близкия резерват. Ако не бяха рецидивисти, обикновено ги задържаше за по няколко часа в магазина и после ги освобождаваше. Роско Мос беше наполовина чернокож и наполовина индианец, затова сърцето не му даваше да вика шерифа заради изнемогващите от немотия индианци.

В шест сутринта Роско се събуди от тропане по прозореца.

— Хей! — викаше някой.

Роско се надигна и потърка очи, сетне прокара пръсти през гъстата си черна коса. Видя зад стъклото дрипав дългокос рус мъж с обезумял поглед. Непознатият тропаше на прозореца с мръсните си пръсти. Главата на Роско още беше замаяна от уискито. Най-после той стана и извика:

— Отваряме в девет!

— Трябва ми лекар. Къде е лекарят?

— Тук няма лекар. Трябва да отидеш в Гъвърнмънт Кемп, на деветдесет и пет километра по-нататък, към планината.

Роско пак понечи да легне, но непознатият продължи да тропа по прозореца. Роско се ядоса и извика:

— Тук няма лекар. Стига си тропал, че ще изляза и ще те ступам!

Роско Мос Младши беше бивш морски пехотинец и шампион по обяздване на бикове. Беше четирийсет и осем годишен, но по тялото му нямаше грам излишна тлъстина. Под загорялата му от слънцето кожа играеха яки мускули.

— Отвори бе! Трябва ми телефон! — изкрещя безделникът и продължи да блъска по прозореца.

Роско гневно се запъти към вратата, дръпна резето, отвори и сграбчи дрипавия мръсен мъж за фланелката.

Без да разбере какво точно става, Роско Мос изведнъж изгуби равновесие, завъртя се във въздуха и след секунда се озова на земята. Скитникът седеше на гърдите му и държеше стиснатия си юмрук само на няколко сантиметра от лицето му.

— Казах, че ми трябва телефон! — изръмжа той. Роско не бе свикнал да го подмятат като парцалена кукла, но от друга страна, още не беше изтрезнял. Вдигна глава и видя, че гневът в сините очи на скитника е отстъпил място на молба и отчаяние.

— Трябва да ми помогнеш. Здравата съм загазил. Приятелят ми умира! Целият треперя… Трябва да пийна нещо.

— Пусни ме — каза Роско.

Безделникът стана. Роско се изправи, отупа прахоляка от дрехите си и рече:

— За човек, който трепери, се движиш доста бързо.

— Приятелят ми умира — повтори Лъки.

Роско се вторачи в него. Непознатият се бе придвижил мълниеносно. Мерна му се само като неясно петно, после Роско усети, че прелита през вратата и безпомощно пада по гръб. Скитникът беше дрипав и рошав, а краката му бяха увити в найлонови чували за боклук.

— Трябва ми лекар — настоя Лъки.

— Ще им отнеме повече от половин час, за да дойдат тук от Гъвърнмънт Кемп.

— Не можем да чакаме толкова дълго. Той се задушава!

— Разбирам малко от ветеринарна медицина. Може да успея да му помогна.

— Тогава побързай.

Влакът спря и двамата спирачи дотичаха и се вторачиха в Майк. Единият коленичи и измъкна златния пръстен от пръста му.

— Хей! Какво правиш? Остави го! Това е подарък от баща му — извика Лъки, който тъкмо се бе върнал при приятеля си, и грабна пръстена от ръката на мъжа.

— Няма да му трябва. Този лайнар вече е ритнал камбаната.

Лъки го блъсна, коленичи до Майк, сложи глава на гърдите му и уплашено каза:

— Не чувам нищо!

Роско Мос извади стетоскопа от чантата си и го долепи до гърдите му. И той не чу сърдечен ритъм. Провери на още няколко места, сетне сложи ръка на челото на младия скитник. Тялото вече беше изстинало.

— Съжалявам — тихо каза той.

— Вие двамата прерязахте спирачките на влака, нали? — попита спирачът, който се бе опитал да открадне пръстена на Майк.

Лъки безпомощно гледаше приятеля си. Изведнъж другият спирач пристъпи към него и с всичка сила го удари по главата с дългия метален ключ. Коленете на Лъки се огънаха и той се строполи върху Майк. На тила му зейна рана и кръвта обагри фланелката му.

— Защо го удари бе? — изкрещя Роско на спирача.

— Тези копелета срязаха спирачките на влака, за да скочат. Непрекъснато го правят. Сега ще стоим тук половин ден, докато ги оправят. Шефът в Сиера Бланка ни се кара, че не спазваме разписанието. Ще извикам шерифа и ще му кажа да вкара този тип в затвора поне за трийсет дни.

— Няма нужда да викаш никого — каза Роско. — Аз съм пазачът на тая гара. Ще се обадя на шерифа.

Роско бръкна в джоба си, за да им покаже значката си, но не я намери. Вероятно я бе забравил в караваната си, която беше паркирана зад къщата на брат му. Или беше в жабката на пикапа му. Не беше сигурен.

Когато Лъки дойде в съзнание, буболечките лазеха по цялото му тяло. Влизаха в очите му и гризяха клепачите му. Той се надигна и се опита да ги махне от лицето си, но неизвестно защо, не можа да помръдне ръце.

— Мамка му! Мамка му! — изкрещя той.

— Млъкни! — каза Роско, който имаше непоносимо главоболие от уискито.

— Те пълзят по мен… О, не! Не! Махни ги!

Лъки беше в задната стая на магазина. Ръцете му бяха оковани с белезници за тежка дървена пейка.

— Няма нищо по теб. Какви ги бръщолевиш, по дяволите?

Лъки бе изпаднал в делириум тременс и вече не можеше да различава деменцията от реалността. Имаше чувството, че буболечките гризат лицето му. Но най-лошото беше, че не можеше да помръдне ръце, за да ги прогони.

— Мамка му! — изкрещя Лъки. — Те ядат очите ми! Помогни ми, за Бога!

Той започна да се мята на пейката и отчаяно да дърпа белезниците. После отвори очи и видя стъписаното лице на Роско. Но освен това видя и гигантски паяк тарантула на лявата си китка. Паякът бавно запълзя нагоре и се пъхна под мишницата му. Съзнанието на Лъки се замъгли.

— Те пъплят по цялото ми тяло! Махни ги, моля те! Роско беше изумен от крясъците и движенията на скитника. Лъки дърпаше белезниците толкова силно, че от раните, където се бяха впили металните окови, потече кръв.

— По дяволите! — каза Роско. — Престани!

Не знаеше какво да направи. После грабна телефонната слушалка и каза:

— Дай ми доктор Флечър. Спешно е. След миг се обади лекарят.

— Какво има, Роско?

Мос обясни какъв е проблемът. Лъки дърпаше белезниците толкова силно, че остави дълбоки бразди в страничната облегалка на пейката.

— О, Боже… Моля те!

— Вземи алкохол и му го излей в устата — каза доктор Флечър. — Това е единственото, което можеш да направиш. Или го остави, докато не припадне.

Роско затвори, извади бутилката и наля уиски в устата на Лъки, който го изгълта като човек, дълго пътувал в пустинята без вода. После, когато алкохолът се абсорбира в кръвта му и укроти бунтуващата се нервна система, започна да се успокоява.

— По дяволите — рече Роско. — Хич не си добре, приятел. Трябва да се стегнеш.

Китките на Лъки бяха разкървавени, но той се ухили, когато уискито сгря стомаха му, прогонвайки болката и халюцинациите.

— Господи, така е много по-добре — каза той, сетне блажено затвори очи.

Час по-късно, когато се събуди, още беше окован с белезници за пейката. Мускулестият бивш морски пехотинец седеше на дървения стол срещу него и го гледаше изпитателно.

— Откъде си научил онази хватка? — попита Роско.

— От морската пехота — отговори Лъки.

— И аз бях там. Четири години.

— Главата ми ще се пръсне от болка — изстена Лъки.

— Онзи тип добре те подреди. Удари те с гаечен ключ. Почистих раната и я превързах, но трябва да те зашият.

Лъки се опита да се надигне, но му се зави свят и той отново се отпусна на пейката.

— Разкажи ми какво се случи с приятеля ти. Как така ще умре такъв млад човек?

Лъки нямаше намерение да споделя подробности за случилото се. Ако разкажеше на пазача за нападението на Майк и за схватката на платформата на товарния вагон, вероятно щяха да го арестуват за убийство. Затова измисли съкратен и изменен вариант на историята.

— Качихме се на товарния влак, докато минаваше покрай Ванишинг Лейк. Мисля, че той си удари лошо гръкляна. Уплаших се и затова прерязах спирачките и скочихме.

— Ванишинг Лейк — разтревожено попита Роско. — Казват, че там изпуснали някаква бактерия убиец. Хората полудявали и се нападали един друг. Някой запалил голям горски пожар. Съобщиха го по радиото.

— Какво? — попита Лъки. — Каква бактерия убиец?

— Не знам. Поставили са района под карантина. Може би приятелят ти се е заразил!

— Едва ли. Според мен прекърши ларинкса си, докато се качвахме във влака. Удари гърлото си в дръжката на вратата — излъга Лъки.

Но се замисли върху думите на пазача на товарната гара и си припомни странните инциденти, на които бе станал свидетел във Ванишинг Лейк, безпричинното нападение на Майк, ругатните му и отчаяната им борба на тясната платформа.

После погледна окованите си в белезници ръце.

— Арестуван си — обясни Роско. — Ще те държа тук, докато дойде шерифът. Той ще се забави, защото в момента работи с военните. Търсят някакъв учен, който е запалил пожара. Блокирали са пътя.

— Къде сложи тялото на Майк?

— В другата стая. Брат ми ще побеснее. Какво ще го правиш?

Нищо. Аз само пазя спрелите тук товарни влакове. Не се занимавам с такива неща. Шерифът ще измисли нещо, когато дойде. Вероятно ще го изпрати на съдебния лекар в Гъвърнмънт Кемп. После вероятно ще го погребат в гробището за бедняци и скитници като всички останали мъртъвци без установена самоличност, които намираме наоколо.

— Няма да го направите.

— Защо? Ей така.

— Не знам. Това не е моя работа.

Лъки не възнамеряваше да чака шерифа. Знаеше, че няма да издържи в студената килия, целият покрит с буболечки. Лъки се прокашля и се наведе напред.

— Прякорът му беше Холивуд, но истинското му име е Майкъл Бразил.

— Така ли? — без да проявява интерес, каза Роско.

— Баща му е известен кинорежисьор.

Роско се усмихна и недоверчиво поклати глава.

— Да бе. Сигурно.

— Отиди и погледни в устата му.

— И какво ще разбера, по дяволите? Да не би името на баща му да е гравирано там?

— Погледни в устата му и ще видиш. — Уискито бе затоплило тялото на Лъки и му бе вдъхнало смелост. — Хайде, отиди.

След дълъг миг на колебание Роско стана и влезе в другата стая, като мърмореше под носа си. Махна брезента, с който бе покрил тялото, взе клещи и внимателно отвори устата на Майк. Беше по-трудно, отколкото предполагаше, защото челюстите вече се бяха вкочанили. Роско погледна в устата му, но не видя нищо, затова взе фенерче.

— Какво трябва да търся? — попита той.

— Мост.

Роско наистина видя сложна златна зъбна протеза.

— Сигурно струва доста — извика той, изключи фенерчето и се върна при Лъки. — Е, и какво от това?

— Майк ми разказа, че миналото лято катастрофирал на Мълхоланд Драйв. Разбил поршето на баща си и си счупил няколко зъба. Колко двайсетгодишни скитници познаваш, на които е правена зъбна протеза за десет бона? — Лъки отвори уста и показа счупения си зъб, за да е по-убедителен. — Няма да искаш да си човекът, погребал хлапето на Бъди Бразил в общ гроб за бедняци.

— И какво според теб трябва да направя?

— Снимка. И я изпрати на баща му в Холивуд. Може да ти даде някаква награда.

Роско Мос най-после кимна.

— А какво ще има за теб?

— Майк беше мой приятел. Искам да го погребат както е редно. — Лъки се поколеба, сетне добави: — Не мога да отида в затвора, човече. Няма да издържа. Аз ти помогнах и ти трябва да ми помогнеш. Един морски пехотинец на друг. Винаги верен.

Роско изглеждаше обезпокоен.

— Ще имам големи неприятности. Началникът на гарата ще дойде от Сиера Бланка. Познавам го добре. Много е проклет. Пък и онези двама спирачи ще се развикат, че вие, скитниците, непрекъснато режете спирачките на влаковете. Шефът ще започне да мърмори за натоварената стока, която струва пари. С лихвата изплащали заплатата му за десет години. Ще трябва да слушам глупостите му часове наред. — Роско замълча, сетне попита: — Научил си онази хватка в морската пехота, така ли?

Лъки се усмихна.

— Трябва да използваш силата на противника срещу него. Има пет-шест точки на удушаване. Убиваш врага безшумно за няколко секунди.

— Рейнджър ли си бил?

Лъки кимна. Роско го погледна изпитателно и каза:

— Въпросът е там, че не обичам да арестувам хора. Някак не ми е присъщо.

После стана и излезе.

Лъки се вторачи в окървавените си китки, сетне погледна през прозореца. Прашният пейзаж беше безплоден и мрачен, също като последните четири години от живота му. Той се запита какво всъщност се бе случило с Майк Холивуд. Спомни си как Майк се бе задушил в собствената си слюнка. Очите на приятеля му блестяха от безумие, после станаха безизразни и изцъклени, лишени от жизненост. Изведнъж Лъки изпита желание да избяга. Никога не бе чувствал толкова силен подтик да бъде някъде другаде. Той искаше нов живот… без алкохол, без делириум тременс, безнадеждност и скитничество.

От три години и половина Лъки пътуваше по товарните влакове и живееше в биваците за скитници. Кръстосваше цялата страна. Движеше се на изток, запад, север и юг, зареждан с енергия от неспокойствие и евтин алкохол. Спеше върху кашони, застлани със стари вестници, и после отново потегляше в неизвестна посока.

Изведнъж изпита желание да спи в легло в топла стая, където няма да го събуждат и да го пребиват от бой заради маратонките му.

Смъртта на Майк тежеше на съвестта му и Лъки знаеше, че пътуването е свършило. Трябваше да се откаже от алкохола. Да се прибере вкъщи. Да разговаря със стария си приятел Кланси Блек… Кланси щеше да му помогне да се пребори с проблема си.

Роско се върна след десет минути, отключи белезниците на Лъки и отвори задната врата.

— Излез оттук. Все ще измисля какво да кажа на началника на гарата.

Лъки тръгна към вратата, без да поглежда пълната до половината бутилка уиски.

— Как се казваш?

— Лъки7.

Роско си помисли, че този скитник наистина е късметлия.

— И къде ще отидеш сега?

— В Пасадина, Калифорния.

— Защо там?

— Там е домът ми.

— Желая ти успех, морски пехотинецо — каза Роско. Стиснаха си ръцете, сетне Мос се обърна и влезе в магазина. Докато излизаше през задната врата, Лъки пъхна под палтото си бутилката с уиски. Беше приключил с пиенето, но я открадна за всеки случай.