"Работилницата на дявола" - читать интересную книгу автора (Канел Стивън)

13. Измъкването

— Той изпуска въздух — рече Лъки, когато товарният влак започна да излиза от прохода.

Въздушните спирачки изсвистяха — машинистът намаляваше скоростта, подготвяйки се за предстоящото спускане по склона. Влакът затрака надолу по северния хребет на Черните хълмове.

За щастие, пристъпът на делириум тременс на Лъки бе отслабнал. Това вероятно се дължеше на изтощението от качването на влака или на предишния прилив на адреналин, докато бе наблюдавал убийството на двамата войници. Но стомахът му се бунтуваше и от един час Лъки имаше чувството, че ще повърне…

Двамата бяха избрали идеалното място, където да се качат на влака, който бе намалил скоростта и се движеше през планинския проход с осем километра в час. Първите петнайсет вагона бяха цистерни, а следващите двайсет бяха пълни с огромни метални контейнери, които се местеха насам-натам и можеха да те ударят лошо, когато заспиш, затова не бяха удобни за пътуване. После минаха десетина затворени вагона, последвани от серия платформи.

— Мамка му! — измърмори Лъки. — Трябваше да се качим при цистерните.

Докато влакът се изнизваше покрай тях, Лъки най-после видя няколко затворени вагона с тесни метални платформи в двата края — стари вагони, които вече се използваха рядко. Не бяха най-добрият избор, но поне човек лесно можеше да се качи на тях и да седне.

— Хайде. Качваме се на зеления, втория след редицата червени — каза Лъки и протегна ръце, за да провери в какво състояние са нервите му. Ръцете му силно трепереха. — По дяволите! Пак се започва.

Майк не отговори. Лъки го погледна и видя в очите му странен и обезпокоителен израз.

— Хайде! — повтори Лъки.

Хукнаха по чакъла покрай релсите. Лъки се чувстваше непохватен и тромав. Накрая успя да се хване за стълбичката и се покатери на тясната платформа на задната част на вагона. Майк се вкопчи в най-долното стъпало и стисна зъби от болка. Лъки го сграбчи за фланелката и го издърпа.

Седнаха на платформата и се облегнаха на вагона. Под тях металните колела скърцаха и стенеха по релсите.

— Как са ти ребрата? — попита Лъки. Майк отново не отговори.

Влакът вече се спускаше по склона, увеличавайки скоростта.

Платформата, на която седяха, беше широка само шейсет сантиметра. Ако паднеха, щяха да полетят в пространството между вагоните и да бъдат осакатени или прегазени.

Лъки провеси крака от тясната платформа, погледна Майк и попита:

— Добре ли си?

Майк рязко обърна глава към него и му се сопна:

— Престани да питаш. Да не си ми бавачка.

Очите му блестяха заплашително. Лъки за пръв път виждаше този поглед.

— Успокой се. Аз само…

Влакът навлезе в тунел и двамата се озоваха в непрогледен мрак.

— Минавал съм през този тунел — извика Лъки. — Дълъг е само километър и половина. Не дишай.

— Млъкни, да ти го начукам! — изкрещя Майк.

Изведнъж Лъки усети, че пръстите на Майк се вкопчват в него.

— Какво правиш? — извика Лъки и блъсна ръката му.

— Не се будалкай. — Тук е опасно.

В тунела цареше пълен мрак и въздухът беше пълен с дизелови изпарения.

— Майната ти! — изкрещя Майк, вкопчи пръсти в гърлото на Лъки и стисна с всичка сила.

— Какво ти става, по дяволите? — изхриптя Лъки и в същия миг чу, че зъбите на Майк изтракаха до ухото му. Приятелят му се опитваше да го ухапе! — Пусни ме!

Лъки пое дълбоко дизеловия пушек, който запуши гърлото му.

Не искаше да удря Майк, но започна да усеща, че се задушава и губи съзнание. Не виждаше нищо в тъмния тунел. Накрая отчаяно замахна напосоки и чу, че Майк изкрещя от болка. Пръстите на гърлото му се отпуснаха и той успя да си поеме въздух.

Двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се бият на тясната платформа. Лъки се опитваше да спаси живота си, без да изхвърли Майк от влака.

Нямаше представа защо Майк го напада. Шумът на тракащите колела беше оглушителен, но Лъки чу, че Холивуд крещи:

— Мъртъв си, копеле!

Щом махна ръцете на Майк от гърлото си, Лъки инстинктивно си припомни подготовката си в специалните сили на морската пехота. Вместо да го блъсне, той го доближи до себе си, сграбчи го с две ръце и го стисна с всичка сила. Холивуд изкрещя, когато остра болка прониза ребрата му. После Лъки го удари с глава.

Влакът излезе от тунела. Лъки се дръпна от Майк, бързо уви ръка около гърлото му и започна да го души, притискайки сънната му артерия, докато Холивуд не изпадна в безсъзнание. После го хвана, за да не падне от тясната платформа.

— Какво те прихваща, по дяволите? Аз съм ти приятел. Какви ги вършиш?

Майк не отговори.

Изтощен, Лъки се изправи и сложи приятеля си да легне, сетне измери пулса му. Беше неравномерен. Той седна и се опита да прочисти белите си дробове от дизеловия пушек, като се молеше да не е прекършил ларинкса на Майк. И тогава видя първата буболечка — пълзеше по ръката му.

— Махни се! — извика Лъки и удари въображаемото насекомо.

Усети, че тварите лазят по гърба му. Сетне запъплиха по главата му и се насочиха към очите.

Майк започна да се съвзема, но явно не можеше да говори и преглъщаше с усилие. Лежеше по гръб на платформата на вагона и от устата му течаха слюнки и пяна. Лъки помисли, че му е нанесъл непоправими увреждания.

— Какво ти става бе? — попита той и се опита да си внуши, че буболечките са въображаеми, но въпреки това прокара пръсти през косата си, за да ги прогони.

Майк Холивуд продължаваше да мълчи. Нещо по-лошо, погледът му беше разфокусиран и той гледаше Лъки с безизразни, изцъклени очи.

Слънцето още не се беше показало на хоризонта, но вече озаряваше небето на изток. Лъки видя низа от вагони, когато влакът, който още се спускаше по склона, започна бавно да завива. Лъки седна и изстена, защото отново усети, че по лицето и под фланелката му лазят буболечки.

— Не… Махнете се. Не издържам…

И започна да се удря по ръцете и гърба, опитвайки се да ги прогони.

Неочаквано тялото на Майк се разтърси от силна конвулсия. Лъки се стресна, подскочи и ужасен видя, че приятелят му се гърчи неконтролируемо.

— Недей така, човече! Мамка му… Хайде! Слизаме! — изкрещя Лъки.

Трябваше да забави влака, за да могат да скочат. Знаеше, че за да го стори, трябва да прекъсне въздуха във вагона. Тогава спирачките щяха да се задействат автоматично и да забавят движението на влака.

Извади старо джобно ножче и се наведе над буферите. Сърцето му започна да бие като обезумяло, но буболечките изчезнаха. Той не знаеше каква част от подсъзнанието му го зарежда с енергия, но приливът на адреналин поне прогони делириума. Лъки бързо сграбчи въздушната спирачка и я преряза. Струята изплющя в лицето му като камшик. Той изпълзя до тясната платформа и чу свистенето на спирачките. Влакът намали скоростта.

Минаваха по дървен мост. Лъки погледна надолу. Склонът се спускаше на триста метра. Той дръпна Майк да седне. От устата на приятеля му пак потече слюнка. Майк се закашля, но не каза нищо. Очите му бяха премрежени и унесени, сякаш бе припаднал.

Влакът започна да се движи само с петнайсет километра в час и премина моста. Лъки знаеше, че по-нататък машинистът ще спре и ще провери вагоните. Значи трябваше да измъкне Майк веднага.

Той го нарами на гръб, сетне пое дълбоко въздух. Трябваше да скочи колкото е възможно по-далеч от колелата и да се жертва, като стъпи на крака, вместо да се претърколи. Лъки приклекна и предпазвайки главата на Майк, се хвърли на земята. Претърколи се веднъж и спря.

Очите на Майк бяха отворени, но Лъки никога не бе виждал такова изражение. Майк беше в съзнание, но душата му сякаш бе изчезнала.

Лъки се изправи и видя, че се намира до малък кантон. Слънцето надничаше над хоризонта. Вдясно имаше селце — само няколко сгради и магазин. Селището вероятно обслужваше гарата.

Лъки се надяваше, че там има лекар. И алкохол. „Господи, трябва на всяка цена да пийна нещо“ — помисли той. Инак нямаше да се справи с буболечките. Не и сега, когато Майк умираше.