"Работилницата на дявола" - читать интересную книгу автора (Канел Стивън)

12. Бягството

Напуснаха Ванишинг Лейк бързо — още когато войниците нахлуха там. Намериха някаква пътека в хълмовете и се изкатериха на една горска поляна на няколко километра от селото. Това им отне няколко часа. Здрачаваше се. През последните десет минути чуваха далечния звук на двата „Блекхоук“.

Седнаха да си починат. Лъки още не бе успял да се сдобие с бутилка алкохол и усещаше настъпването на делириум тременс. Цветовете изглеждаха твърде ярки и сякаш нещо пъплеше по кожата му. После щяха да започнат да му се привиждат буболечки и паяци и кожата му щеше да настръхне. Когато почувстваше това, Лъки заставаше неподвижно и се изпълваше със самосъжаление.

— По дяволите! — каза той. — Трябват ни пари за вино.

— Тук няма да намерим пари, приятелю.

— Тогава трябва да откраднем нещо, което можем да продадем. Например радио от кола.

В същия миг откъм долината се чуха експлозии.

— Какво беше това, по дяволите? — възкликна Майк и скочи.

— Не знам.

Лъки се бе облегнал на едно дърво. От опит знаеше, че ако не пийне нещо, скоро ще изпадне в ужасен илюзорен кошмар.

Чуха още две силни експлозии и Лъки погледна по посока на тътена.

— Знаеш ли на какво прилича? — попита той.

— Не — отговори Майк.

— Когато пуснеш газта и отначало не иска да се запали. Оставяш я и накрая пламва. Издава точно този звук.

— Мамка му. Точно така.

Сетне се разнесоха далечни откоси от автоматично оръжие, последвани от силен трясък и мощна експлозия. Звукът отекна в хълмовете. Лъки също скочи.

— Това приличаше на разбиване на хеликоптер — каза той и моментално забрави за настъпващия делириум тременс.

Чуха се няколко по-слаби взрива, досущ далечни фойерверки.

Майк разчеса ухапванията от комари на ръката си и те започнаха да кървят. Той избърса кръвта в панталона си и погледна Лъки — беше почнал да се катери по хълма.

— Къде отиваш?

— На ей онази скала. Искам да видя какво става.

Двамата тръгнаха нагоре и стигнаха до високо скалисто плато, откъдето се виждаше селото. Лъки се стъписа. Крайбрежната ивица гореше. Един „Блекхоук“ още бръмчеше там като разгневен стършел, като ту навлизаше в черните облаци дим, ту се появяваше на светлината на пожара.

— Копелета! — прошепна Лъки. — Взривяват шибаното село.

Железарията се срути. След пет секунди трясъкът на падащите греди стигна до тях. После се чуха далечни изстрели.

— В железарията сигурно избухват боеприпаси — каза Майк.

— Аха — рече Лъки, припомняйки си подготовката си на морски пехотинец. — Петдесети калибър. Като за картечниците на „Блекхоук“.

Не можеше да проумее, че това става наистина. Струваше му се, че вече е изпаднал в делириум тременс.

— И ти ли виждаш всичко това? — попита Лъки.

— Разбира се — отговори Майк, озадачен от въпроса. Изведнъж бензиностанцията в края на селото се взриви в кълбо от пламък. Експлозията беше оглушителна.

— Знаеш ли какво мисля? — бавно попита Лъки.

— Какво?

— Мисля, че е време да офейкваме.

— Ще се справя — рече Майк и докосна наранените си ребра.

Слязоха по хълма и взеха одеялата и раниците си.

— Не трябва ли да направим нещо? — прошепна Майк.

— Какво? Да хвърляме камъни ли?

Започнаха да се катерят по осветения от луната склон и се насочиха към железопътната линия, която се намираше на около три километра.

— Трябва да се измъкнем оттук и да вземем влак по линията „Пасифик Юг“ — каза Лъки. — Освен това трябва отнякъде да намеря пиячка, защото пак изпадам в онова състояние.

Майк кимна. Беше виждал Лъки в делириум тременс и това го бе уплашило до смърт.

— Дали да не отидем в Калифорния? — предложи Лъки, решил, че е по-добре да говори, за да не мисли за въображаемите паяци и за ужаса на запаленото рибарско село. „Защо хеликоптерите обстрелваха селището?“ — запита се той.

Единственото, което знаеше, беше, че вече никога няма да бъде герой. После над главите им се разнесоха изстрели от автоматично оръжие.

— Какво става, по дяволите? — попита Майк.

— Тихо. Не мърдай! — заповяда Лъки, припомнил си миналия си живот.

Той пусна раницата си и тръгна по посока на звука. Движеше се в гъстата гора, като се опитваше да не вдига шум, за да не издава местонахождението си. Стигна до края на хребета и стотина метра надолу видя поляна, където имаше трийсетина въоръжени мъже — бяха облечени в дрипи и приличаха на скитници. Осветяваха ги фаровете на военен джип. Двама униформени войници лежаха по лице на земята, а няколко от скитниците ги държаха на прицел. До тях се приближи висок мъж със сребристобели коси. Той каза нещо и после, без предупреждение, насочи пистолета си надолу и застреля единия войник в главата. Вторият войник се надигна, но белокосият стъпи на врата му и натисна лицето му към земята. После дълго разговаряха, но Лъки беше твърде далеч и не разбра нито дума. Простреният на земята войник говореше бързо и явно казваше на белокосия нещо важно. Накрая мъжът махна крака си от врата му, отстъпи крачка назад и го застреля.

Лъки се втрещи от двете хладнокръвни убийства. Хеликоптерът продължаваше да бръмчи над селото и да го обстрелва. Лъки отново се запита дали всичко това не е халюцинация, предизвикана от липсата на алкохол, и дали съзнанието му не превръща света в апокалиптичен кошмар. Мъжът със сребристобелите коси застана пред двамата мъртви войници и вдигна ръце, сякаш се молеше над труповете на хората, които току-що бе убил. Лъки допълзя до мястото, където го чакаше Майк.

— Какво стана? — попита той.

— После ще ти разкажа — мрачно отговори Лъки и грабна раницата и одеялото си. — Да се махаме оттук.

Високите пламъци обхванаха целия източен бряг на езерото и Стейси трябваше да се придвижва бързо, за да бъде далеч от огъня. В мрака се чуваше шумолене на животни, които бягаха от пожара. Тя се страхуваше, че в хълмовете може да се натъкне на войници. Преди слънцето да залезе, бе видяла патрули. Зад джиповете им се вдигаше прахоляк, който отбелязваше местонахождението им в далечината.

Тя се изкатери по склона, откъдето можеше да види затвора по-добре.

Намери скрито място и остана потресена, като видя пламъците. Огънят бе обхванал стотици акри и гореше неконтролируемо по възвишенията около езерото. Светлината озаряваше тъмното небе. Въздухът миришеше на горящи дървета.

Тя погледна към затвора, долепи око до фотоапарата и през телеобектива видя хора, които се движеха в здрача. Двама войници търчаха с огромни контейнери на гърбовете. Други мъже влизаха и излизаха от ниската постройка в централния двор, изнасяха кашони и ги слагаха в камиони.

Стейси ги наблюдава в продължение на четирийсет минути. Беше й ясно, че изнасят доказателствата от лабораториите. Знаеше, че ще се разрази страхотен скандал, скандал от национален мащаб. Нямаше начин да го потулят. Цяло село беше изгорено, хеликоптер и екипажът му се бяха взривили, трийсет-четирийсет цивилни граждани бяха убити и в гората на източен Тексас бушуваше пожар. Стейси се запита как адмирал Зол и хората му ще опитат да обяснят всичко това.

Направи няколко снимки на мъжете, които товареха кашоните с научни разработки в камионите. Надяваше се че фотографиите ще са ясни, въпреки оскъдната светлина. След като изнесоха всичко, войниците с контейнерите тръгнаха покрай сградите и ги запалиха с огнепръскачки. Тя направи още снимки, после започна да слиза, промъквайки се по-близо до мястото на действието. Искаше — да снима лицата на хората там, за да могат властите да ги разпознаят.

След двайсет минути беше достатъчно близо до затвора, за да усеща топлината на пожара в двора. Приклекна в тъмнината. Надяваше се, че войниците няма да я видят. Камионите бяха потеглили и сега мъжете изнасяха кашони от централните сгради и ги товареха на двата хеликоптера „Блекхоук“, кацнали на бейзболното игрище.

И изведнъж Стейси видя Декстър Демил. Адмирал Зол го водеше към портала на затвора. Доктор Демил вървеше сковано и държеше лявата си ръка. Стори й се, че прилича на човек, когото скоро ще екзекутират.

Дойдоха в стаята му в шест вечерта, без да кажат нищо, сложиха му белезници и го поведоха към огромната кула в блок В. Декстър бе принуден да изкачи металните стъпала до петия етаж, където допреди два дни държаха Силвестър Суифт и Трой Лий Уилямс.

Защо правите това? — няколко пъти попита той, но те отказаха да отговорят. Лицата им бяха непроницаеми.

Силните им ръце го блъснаха в една от килиите и треснаха вратата.

Декстър седна на стоманената пружина на леглото и зачака, обзет от страх. Около осем чу мощна експлозия и после далечни изстрели на автоматично оръжие. Знаеше, че всичко отива по дяволите и че вероятно ще умре преди нощта да свърши. Седеше в килията и се проклинаше за пропиления си живот. Депресията го обгърна като студена сива мъгла.

В десет и трийсет вдигна глава и видя, че в коридора стои адмирал Зол. Изненада се, че не го е чул да се приближава. Адмиралът беше в сиво-кафява униформа и яке на военновъздушните сили.

— Искам да подпишеш нещо, Декстър.

Демил го погледна и се вцепени от страх. Зол му подаде лист хартия през решетките. Демил го взе и го вдигна към светлината, за да прочете текста.

„Аз, доктор Демил, поемам пълната отговорност за действията си. Не мога да живея с последиците, които предизвикаха научните ми изследвания. Знам, че незаконните ми опити с приони са възмутителни и че не трябваше да ги извършвам. Инцидентът във Ванишинг Лейк стана изцяло по моя вина. От лабораторията ми избягаха комари, носители на приона «Бледия кон». Никой във Форт Детрик не знаеше за работата ми и аз поемам цялата отговорност. Дано един ден Господ и моята страна ми простят.“

— Не мисля така — каза Декстър, погледна адмирал Зол и му върна писмото.

— Тази нощ ти ще умреш, Демил. Единственият въпрос е дали това ще стане безболезнено, или в адски мъки. Времето ти тук свърши. Обещавам ти, че рано или късно ще подпишеш това писмо… И колкото по-скоро го направиш, толкова по-добре за теб.

Декстър стана от леглото и заотстъпва назад, докато не опря гръб в отсрещната стена на килията.

— Няма да подпиша — заекна той. — Това е лъжа. Цялата програма е твое дело.

Адмиралът кимна на капитан Зинго и той пристъпи напред и отключи вратата на килията. Отиде до учения, сграбчи лявата му ръка, намери чувствителната точка на нерва между палеца и показалеца и натисна с всичка сила. От ръката до рамото на Демил премина агонизираща болка.

Той изкрещя.

— Капитан Зинго знае всички нервни точки в тялото — каза Зол и отново кимна.

Зинго натисна още веднъж.

Коленете на Декстър се огънаха. Болката беше непоносима и той едва запази съзнание. Издържа на мъчението само три минути, сетне ги замоли да спрат.

А после, ридаейки, подписа писмото.

Адмирал Зол, Ник Зинго и двама командоси от Делта Форс изведоха Декстър Демил през портала на затвора.

Декстър се влачеше едва-едва. Погледна през рамо и видя, че лабораториите му горят. Зол се качи в единия от натоварените хеликоптери и без да каже нито дума на Демил, затвори вратата. Хеликоптерът забръмча и перките се завъртяха. Въздушното течение разпръсна прахоляк и камъчета и огромният „Блекхоук“ излетя.

Стейси зареди последния си филм във фотоапарата. Освен Декстър Демил на бейзболното игрище останаха петима мъже и един хеликоптер. Тя тръгна приведена в мрака и направи още няколко снимки през високите треви.

Сетне ужасена видя как Ник Зинго извади деветмилиметров пистолет „Берета“ и го насочи към учения. Демил започна да го моли да не го убива. Изглеждаше безпомощен и гласът му беше писклив и пронизителен. Стейси се вцепени и за миг забрави за фотоапарата в ръката си. Изведнъж се разнесе изстрел и гърдите на капитан Зинго се обагриха в червено.

Декстър се обърна озадачен. Един по един войниците падаха, като се държаха за гърдите, без дори да могат да извадят оръжията си.

Стейси се сви в храстите. Само Декстър още стоеше прав.

После от мрака зад игрището излезе висок мъж със сребристобели коси. До него вървяха още петима-шестима души. Всички бяха облечени в мръсни дрипи, но държаха автоматични оръжия. Стейси видя, че всеки има една и съща татуировка на десния бицепс — ПТВА. Белокосият се приближи до Декстър. Двамата бяха само на двайсет крачки от нея.

Нали ти казах, че ще станем приятели — рече белокосият.

— Той щеше да ме убие — заеквайки каза Демил. — Как разбра?

— Знам всичко за теб, братко. Твоята поява е предсказана в Откровението на Йоана.

— Какво? — озадачено попита Декстър.

— „И едно от четирите животни даде на седемте Ангели седем златни чаши, пълни с гнева на Бога… И отиде първият та изля на земята своята чаша; и по човеците, които имаха белега на звяра и се покланяха на образа му, появиха се лоши и люти струпеи“ — издекламира Фанън и му се усмихна. — Ти и аз ще излеем над земята онзи гняв, който си забъркал в твоята чаша. Ще унищожим низшите раси. Негрите и евреите. Какво ще кажеш, приятелю?

После проповедникът хвана Демил за лакътя и го поведе към гората.

Стейси използва последния си кадър, за да заснеме осветеното от пламъците лице на Фанън Кинкейд.