"Плажът „Омаха“" - читать интересную книгу автора (Хорн Стивън)

8

В петък сутринта седях зад бюрото си и усърдно разкрасявах фактите. Един изпълнен с факти доклад от двайсетина страници би убедил всеки страничен наблюдател, разполагащ с време и желание, че си струва да го прочете. Във Вашингтон обаче нещата стояха по-иначе, тъй че докладът ми трябваше да има внушителен обем за деня, когато щяха да го хвърлят по масите или размахват пред телевизионните камери. Допълних липсващия обем с биографични данни, обстоятелства около случая и обяснения за какво ли не — от правилата за издирване на изчезнали лица до разузнавателните методи и възможности на страните от бившия Източен блок, работещи днес с ограничени средства и актуализирани приоритети. Вмъкнах дори няколко внушителни диаграми за използваните човешки ресурси и разходите по издирването. Четивото се оформяше като мрежа от факти и заключения, изградена в крайна сметка върху една проста предпоставка: ако читателят не бе склонен да смята Грийн за шпионин, нямаше да открие нищо, което да промени убеждението му. Разбира се, нямаше и нищо утешително за най-предпазливите по въпросите на националната сигурност. Моят отчет нямаше да реши въпроса веднъж завинаги, но щеше да изпълни основната си задача — да послужи на Уорън като спасителен пояс до края на първичните избори. А щом си осигуреше номинацията, той можеше да се заеме с въпроса за шпионажа малко по-отдалеч и от позиция на силата.

Някъде към единайсет Блеър позвъни да ми каже, че имало вероятност Грийн да е забелязан в Маями. В момента проучвали сигнала. Аз пък й казах, че напредвам с доклада, но съм готов да спра работата, ако има напредък по случая. Споменах, че следобед ще излизам, и тя веднага наостри уши.

— Обещай ми, че няма пак да разследваш самостоятелно.

— Измъквам се по лична работа — отговорих аз, което беше напълно вярно, и побързах да добавя: — Трябва да тръгвам. Ако има някакви новини, остави ми съобщение тук или у дома.

Малко след дванайсет напуснах кабинета и хванах такси до аерогарата. Бях посветил утрото на служебните задачи и груповите усилия; сега пристъпвах към солова акция. Хванах самолета за Ню Йорк в един следобед и след кацането се добрах с такси до Манхатън. Денят беше горещ за септември. По улиците гъмжеше от бизнесмени с разкопчани яки и жени с рокли без ръкави и високи прически. Всички изглеждаха щастливи. Все още бе лято и — слава богу — петъчният ден отиваше към края си.

Пристигнах на ъгъла на Седемдесет и пета улица и Лексингтън Авеню трийсет минути по-рано. За да убия времето, обиколих близките витрини, изядох един хотдог и отново бях на ъгъла в три и петнайсет, когато се зададе лимузина „Линкълн“. Дясното стъкло се спусна надолу и аз надникнах в сенчестото купе.

— Вие ли сте Баркли? — попита отвътре пресипнал глас.

— Аз съм. Мистър Мърфи?

Засенчих очи, за да различа шофьора — мъж на около петдесет години с тъмен костюм, оредяваща бяла коса, дебел врат и трапчинка на брадата.

— Имате ли някакъв документ?

— Разбира се.

Подадох му през прозорчето служебната си карта. Шофьорът огледа снимката и после вдигна очи към лицето ми.

— Остарели сте — каза той.

— От слънцето е — отговорих аз.

Той натисна бутона за отваряне на вратата и аз седнах до него. Стъклото плъзна нагоре и жегата и шумът останаха нейде далече, прогонени от тъмните стъкла, климатика и тихия джаз от стереоуредбата. Двигателят работеше на празен ход, а Мърфи продължи още малко да оглежда картата ми.

— Благодаря, че приехте да се срещнем — казах аз.

— Няма проблеми — отговори шофьорът и най-сетне ми върна картата. — Беше ми по път. В четири и половина трябва да взема от центъра един редовен клиент. Всеки петък го карам до имението му в Хамптън.

Той хвърли поглед в страничното огледало, после вмъкна колата в автомобилния поток, устремен на юг. Държеше волана с две ръце и аз зърнах на дясната му китка златна гривна с името „Майкъл“, а на лявата часовник „Ролекс“. Състоянието на носа и пръстите на дясната му ръка подсказваше, че в извънработно време си позволява да пийне по някой коктейл и да запали цигара без филтър, но ако не се брои биреното коремче, човекът изглеждаше здрав и стегнат.

— Инвестирате ли във взаимоспомагателни фондове? — попита той.

— По малко.

— Онзи тип управлява един от фондовете — „Бенчмарк“, „Бенчли“, нещо такова.

— Сигурно добре се справя, щом може да си позволи имение в Хамптън.

Той се усмихна и хвърли поглед към огледалото.

— В днешно време всички си позволяват имения в Хамптън, а лично аз бих избрал по-добри акции с ези-тура. Онези, дето управляват пенсионния ми фонд, би трябвало да бъдат обесени за глупост. — Спряхме на червен светофар и той се озърна към мен. — Значи разследвате, така ли?

— Аха. Изборите са догодина и сега търсим всички възможни нарушения на законите за финансиране на кампанията. Носят се слухове, че китайците пак почнали да раздават пари на всички кандидати. Трябва да проверим.

— Значи искате да знаете дали госпожата на сенатора не е бръкнала с пръстче в буркана със сладкото?

— Точно така.

Мърфи се разсмя.

— Ще ви кажа нещо, но без да ме цитирате.

Той ме погледна, очаквайки потвърждение.

— Говорете, ще си остане между нас.

— На оная кучка й нямам вяра за пет пари. На всичко е способна.

— Според пътните листове сте я возили из града цели три дни. Не вярвам да е било забавно.

— В сряда я взех от летище Ла Гуардия и я откарах до някакъв лъскав козметичен салон в Ист Сайд, после до „Плаза“. По-късно отидохме в „Армонк“ на един от онези приеми, където хвърляш десет бона, за да ядеш прав. В петък я откарах на още един такъв купон в Хамптън. Може там да е срещнала някой от вашите китайски приятели, но не съм ги видял.

— Едва ли, и на двете места е имало журналисти. Знаете ли да се е срещала с някого в хотела?

— На два пъти я чаках във фоайето и не си спомням да са минавали китайци, но и не съм си правил труда да наблюдавам.

— Естествено. В пътния лист пише, че в четвъртък сте я откарали на друг адрес в Манхатън.

Той кимна.

— До „Блаженство“.

— Това ресторант ли е?

— Балнеолечебен център. В Сохо. Там ходят богатите дами да си обновят ноктите и кожата. — Той поклати глава и се подсмихна. — Но ще ви кажа нещо. Доста жени съм откарал дотам и на излизане изглеждат по-добре, отколкото на влизане, тъй че трябва да има нещо в тая работа.

— Сигурно.

Той се озърна към мен и каза:

— Изглеждате малко разочарован.

— Тъй ли?

Канех се да отрека, но той ме потупа по ръката.

— Чакайте, не съм свършил. Може и да не е китайската връзка, но, току-виж, се окаже интересно за вас.

— Какво?

— Докато отивахме към балнеоцентъра, спряхме на едно място. Дори не ни беше по път. Завихме обратно и подкарахме през целия град.

— Накъде?

— Към „Уолдорф-Астория“. Тук наблизо, малко по-нататък по Лексингтън Авеню. Тя остана вътре около час. Не знам с кого се е срещала.

— Знаехте ли, че ще отиде там, когато я взехте?

Той поклати глава.

— Не, тя също не знаеше.

— Как разбрахте?

— Тя си изпусна часа в балнеоцентъра. Но й дадоха друг. След като се върна в колата, позвъни по телефона и им каза, че имала работа и трябвало спешно да й определят нов час. Май отговорът не й хареса, защото се вкисна и нареди да повикат управителя на телефона. — Той поклати глава. — Между нас казано, жал ми е за сенатор Йънг. Ако е чувал и една десета от онова, дето трябваше да го изтърпи онзи управител…

— Как стана онази история с „Уолдорф“? Просто й хрумна, така ли?

— Не, не беше така. Тя разговаряше с някого по телефона и я чух да казва „Уолдорф-Астория“. После ме попита за колко време можем да стигнем. Казах й, че трябва да завием обратно и да пресечем града. При това натоварено движение може да отнеме трийсет до трийсет и пет минути. Това също не й хареса. А аз какво да правя, по дяволите? В Манхатън сме все пак.

— Тя ли се обади, или й позвъниха?

— Мисля, че й позвъниха.

Замислих се дали да не проверя телефонните записи, но това беше сериозно начинание и в момента нямах време за него.

— Може ли да спрем пред „Уолдорф“? — попитах аз. Искам да се обадя по телефона.

— Използвайте моя, безплатно е.

— Разговорът е междуградски и имам служебна фонокарта — казах аз. — Освен това искам да надникна вътре. Ще отнеме само минута.

Наближихме „Уолдорф“ и той спря до тротоара южно от входа откъм Лексингтън Авеню. Влязох, прекосих фоайето, излязох през другия вход на Четирийсет и девета улица и се отправих към телефонната кабина на ъгъла — същински тотемен стълб от стомана и плексиглас. Уверих се, че е същата, която бе използвал Грийн, после се върнах пак през хотела към чакащата лимузина.

— Благодаря — казах аз на Мърфи, който гледаше в страничното огледало.

Шофьорът кимна, без да откъсва очи от огледалото.

— Май става нещо — подхвърли той.

— Какво искате да кажете?

— Виждате ли черния форд зад пощенската камионетка?

Камионетката беше паркирана до отсрещния тротоар, приблизително на еднакво разстояние от двете пресечки. В колата зад нея седяха двама мъже и гледаха право напред.

— И какво? — попитах аз.

— Засада — каза Мърфи. — Повярвайте ми, разбирам от тия неща.

— Да не сте бивш полицай?

— Цели двайсет и осем години, и то предимно в тукашния район. Онези двамата си седят в колата и се правят на разсеяни. Преди малко единият излезе и отиде до ъгъла да огледа.

Значи бе могъл да ме забележи до телефонната кабина.

— От нюйоркската полиция ли са? — попитах аз.

Мърфи поклати глава.

— Не, вероятно от някоя федерална служба, може би ФБР или Агенцията за борба с наркотиците.

Светофарът на ъгъла светна зелено и той отново се вмъкна в автомобилния поток. Черната кола остана на място.

— Какво друго искате да знаете? — попита Мърфи.

— По кое време имаше час мисис Йънг в балнеоцентъра?

— Точно в единайсет. Накара ги да я приемат в дванайсет и половина. Спомням си, защото имаше голям спор, че било по обедно време и трудно щели да я вкарат в графика.

Телефонът до „Уолдорф“ беше използван в десет и четирийсет. Вероятно Грийн бе позвънил на Даяна, докато е чакал Констанс.

— Вижте, много съм ви благодарен за информацията казах аз. — Ако се сетите още нещо за спирането пред „Уолдорф“, ще ми съобщите ли?

— Няма проблеми — отвърна с усмивка Мърфи. — Войната срещу престъпността никога не свършва.

В събота отидох на гробището. Констанс беше заета. На гроба имаше свежи цветя и повехналата трева бе заменена със зелени чимове. Бившата ми жена никога не се колебаеше между решение и действие, нито пък се задоволяваше с полумерки. Захванах се с цветята, макар че не беше необходимо — подреждах, приглаждах и през цялото време разказвах на дъщеря си какво съм прочел за морските лъвове в Националния зоопарк. Така и не бяхме успели да видим морските лъвове. Накрая споменах и за Орегон. Казах й, че пак ще можем да си говорим, а всяка година на рождения й ден ще идвам да я посетя. После приключих разговора с обичайното обещание, че един ден всички ще бъдем заедно.

След като свърших работата, аз легнах на скамейката, затворих очи и се заслушах в бръмченето на насекоми и самолети. Усещах студения камък под гърба си и топлината на слънчевите лъчи, проникващи през трептящите листа. После всичко наоколо постепенно изчезна, оставяйки само звука на собственото ми дишане и аромата на цветя.

По някое време ме събуди затръшването на автомобилна врата нейде наблизо. Вдигнах глава и видях как на петдесетина метра от мен носят махагонов ковчег към купчина прясна пръст. Затракаха още врати и след ковчега се проточи черна върволица опечалени. Пак легнах и затворих очи и скоро монотонните молитви се сляха със звуците на природата. Чух смътно: „… раб Божи Робърт…“

Почивай в мир, Робърт. Requiescat in pacem.

Задрямах отново, докато ме разбуди хрущенето на лопати, захапващи купчината пръст. Близките и роднините си бяха тръгнали, оставяйки Робърт на грижите на непознати, които разговаряха оживено, докато го затрупваха. След няколко минути спряха и запалиха по цигара. Единият отиде до голяма чанта и извади отвътре хладилна кутия. Другите се събраха около него, приклекнаха и хвърлиха предпазливи погледи на всички страни, преди да си разпределят бирите. Известно време разговаряха, пиеха и пушеха, после изпразниха кутиите, метнаха фасовете върху клетия Робърт и се хванаха отново на работа. Аз станах, демонстративно им обърнах гръб и се отправих по пътя, който лъкатушеше през гробището. Крачех бавно, оглеждах датите по паметниците и автоматично пресмятах кой колко е живял.

С усилие насочих мислите си към следствието. Ако не се броеше историята в Портретната галерия, всички думи и действия на Грийн сякаш водеха към любовна история със съпругата на председателя. Пътуването ми до Ню Йорк в общи линии бе потвърдило това. Логично погледнато, една любовна история не доказваше, че Грийн не е шпионин, но шансовете да е прикривал две пагубни тайни изглеждаха почти нулеви. Ако Мартин успешно се е занимавал с шпионаж, тогава защо да рискува с една тъй опасна връзка?

Не, реших аз, било е любовна история, и то съвсем глупава. Горкият, праведен Мартин се мотае из Ню Йорк и чака своята възлюбена. Дори и в най-благоприятни условия една любовна история с жената на шефа би била мъчително нещо, но този шеф беше кандидат за президент, а въпросната дама… как го бе казал свекър й? Констанс беше жена с апетити. И през последната ни година заедно бе станало очевидно, че ги задоволява с някого — който по-късно се оказа Уорън.

Обиколих гробището и се върнах към скамейката. Обясних на дъщеря си, че ако свърша работата добре, ако не си изкривя душата, нещата могат да станат много трудни за всички ни. Казах й, че мама се е променила, че е преживяла много трудни времена, когато малкото й момиченце отиде на небето, и че понякога хората могат да се строшат също като играчките. После взех решение. От мен се искаше да напиша доклад, че няма доказателства за изтичане на тайни от Комисията по разузнаване и че Мартин Грийн не е бил шпионин. Това не представляваше цялата истина, но все пак бе чиста истина, а и имаше ли значение? Щях да довърша проклетия доклад, да напудря несъответствията и след месец да си събера багажа. Оставях Америка на сенатора и мисис Йънг; за себе си исках само късче от Орегон. А ако някой ден Мартин Грийн изникнеше с вой пред вратата на Констанс като някакъв съвременен вариант на Стаили Ковалски — е, това вече нямаше да ме засяга.

Тръгнах по пътеката към мястото, където бе спряла катафалката. Отдясно една жена в инвалидна количка стоеше пред бордюра и се чудеше как да преодолее петнайсетте сантиметра спускане. Не забеляза, че се приближавам.

— Мога ли да ви помогна? — попитах аз.

Жената се усмихна.

— Канех се да направя салтомортале от бордюра, но щом предлагате…

Спуснах я на пътя.

— Не е много достъпно място — казах аз.

— Ужасно е — отвърна тя. — Смятам да открия гробище за инвалиди.

— Няма да имате конкуренция.

— Направо ще си умират за място там.

— О!

— Извинявайте, изплъзна ми се от езика — каза през смях тя. — Може ли да ви досадя още малко? Отивам в административната сграда да се обадя по телефона. Същият тип, който отговаря за бордюра, е забравил да изгради рампа там.

— С удоволствие.

Минах зад количката и я подкарах по пътя. Жената се озърна през рамо към мен и протегна ръка.

— Сюзан Едуардс — каза тя.

Имаше интересно лице — сърдечна усмивка, която подчертано контрастираше с твърдия поглед в очите. Тази жена умееше да оцелява.

Стиснах ръката й.

— Филип Баркли. Много ми е приятно.

— Кого посещавате?

— Дъщеря си.

— Ооо! Кога е починала?

— Преди малко повече от три години. А вие кого посещавате?

— Съпруга си. Преди седем години катастрофирахме с автомобил. — Тя потупа подлакътниците на количката. — И сега съм на колела.

Оцених небрежния й тон, както и факта, че споменаването на дъщеря ми не отприщи обичайния поток от съчувствие и разпит. На колко години беше? О, боже мой. От какво почина? О, колко ужасно. Колко време продължи? Кой я лекуваше? С каква терапия? И тъй нататък, и тъй нататък до неизбежното продължение: имам един приятел, чийто племенник… Ненавиждах подобни разговори. Ненавиждах ги и когато дъщеря ми лежеше в болницата. Не вдигах телефона. Отбягвах приятелите си. Бягах от всички онези загрижени физиономии и правех безплодни опити да се укрия в работата поне за ден, поне за час. Извинявай, в момента не мога да ти обърна внимание, закъснявам. Да, караме ден за ден. Да, нищо повече не можеш да направиш. Добре, непременно, много ти благодаря.

— Юрист ли сте? — попита жената.

— Личи ли си?

— Във Вашингтон щом носиш вратовръзка, значи си юрист. По каква линия работите?

— По държавна. Министерство на правосъдието.

— Това е важна работа.

— Не чак толкова важна, колкото много други неща.

— С престъпността ли се борите?

— Не, само пиша докладни записки.

— Съпругът ми работеше в антитръстовото законодателство. А вие?

— Не, много е сложно за мен.

— И за мен. Изобщо не го разбирах. Стигнах до фиксирането на цените, но по-нататък не успях.

Наближавахме административната сграда.

— Излъгах ви — каза жената.

— Така ли?

— Аха. Ще ми трябва още една услуга. Вътре има телефонен автомат. Ако щете, вярвайте, монтирал го е виновникът за бордюрите и рампата. Ако ми наберете номера на такситата, обещавам да не ви искам пари за разговора.

— Имам по-добра идея. Къде отивате?

— Благодаря, но вече достатъчно ви се натрапвах.

— Не бързам — казах аз. — С удоволствие ще ви метна, където искате.

Тя пак се разсмя.

— Веднъж един шофьор на такси едва не ме метна наистина. Горкият човек, уплаши се повече и от мен.

— Ще внимавам.

— Не се прибирам направо у дома. Първо ще отида в „Макдоналдс“ да си поръчам хамбургер с голяма порция картофи и ягодов шейк. След гробището винаги ходя там и си поръчвам едно и също. Изобщо нямам представа защо. — Тя се извърна. — Вие имате ли представа?

— Защото е достъпно за човек с инвалидна количка?

Тя се усмихна широко.

— Шегаджия! Наистина ли сте юрист?

Отидохме до колата и тя ми показа как да я настаня и да сгъна количката. Десет минути по-късно бяхме спрели до гишето в „Макдоналдс“ и си поръчвахме обяд.

— Къде искате да хапнете? — попитах аз.

— Защо не тук, на паркинга? Можем да пуснем радиото и да послушаме музика.

Избрах място срещу магистралата.

— Вече знаете какво работя — казах аз. — А вие?

Сюзан изстискваше няколко пликчета кетчуп върху пържените си картофи.

— Защо не правят по-стабилни кутии? — промърмори тя. Помислих си, че не иска да отговори, но после тя захапа един картоф и каза: — Проучване.

— Какво проучвате?

— Правителствени програми, служебни правилници, отчети, статистика и тъй нататък. Работя в малка компания, извършваща проучвания за клиенти, които се интересуват от намеренията на правителството. В общи линии през половината време съм в библиотеката на Конгреса, а през останалата половина работя у дома по интернет. Чета купища правилници и други правителствени издания. Скучна работа, идеално лекува безсъние, но интернет е интересен. Просто нямате представа какви неща може да открие човек по мрежата.

— Така казват.

— Не си падате много по интернет, нали?

— Отгатнахте.

Разговорът секна. Хранихме се мълчаливо, докато тя каза:

— Е, писали ли сте напоследък интересни доклади? — Двамата се разсмяхме. — Май прекалявам! — призна си тя.

— Сега вече прекалявате — отвърнах аз.

— Добре, да зарежем докладите. Може ли да ви задам един личен въпрос?

— Какъв?

— Какво стана със съпругата ви?

— Разведохме се. Защо питате?

— Просто бях любопитна. Много съм пряма, нали?

— Няма нищо.

Тя отхапа от хамбургера, сдъвка залъка и каза:

— Някога бях срамежлива, но… човек превъзмогва някои неща, нали знаете?

— Знам.

— Те сякаш вече нямат значение.

— Просто научаваш кое е важното.

Тя кимна и вдигна едно картофче.

— Като хамбургерите и пържените картофи!

— И ягодовия шейк — добавих аз.

Откарах я до дома й — красив пететажен жилищен блок в покрайнините на квартал Александрия. Поддържах количката, докато тя се настаняваше, после я избутах до входа.

— Да си разменим визитните картички — предложи тя. — Може някой път пак да си устроим подобно пиршество.

— Не си нося визитка, но ми дайте вашата.

— Всичко е тук — каза тя, докато вадеше картичка от портфейла си. — Телефон, факс и електронна поща. Достъпна съм по всички линии.

Кимнах, но не казах нищо. Благодарение на трите престоя в болница и купищата лекарства не бях излизал с жена, откакто се разведох, а сега не беше моментът да започвам връзка във Вашингтон. Тревожех се обаче, че тя може да изтълкува погрешно моята сдържаност. Въпреки цялата й прямота вероятно нямаше много възможности да си уговаря срещи.

— Е, довиждане, Филип — каза тя изведнъж и подкара количката напред. — Благодаря за всичко.

— Сюзан.

Тя спря и завъртя количката.

— Да?

— Не се срещам с никого — казах аз. — Нямам приятелка.

— Разбирам — кимна тя. — Но ако си промениш решението, аз умея да слушам. А ако се наложи, мога да поема и говоренето, и слушането.

Когато се прибрах, на телефонния секретар имаше съобщение от Блеър: Не знам къде си, но дано да получиш известието навреме. Утре в девет сутринта имаш среща с министъра. Тогава ще узнаеш новината, но ако продължаваш да работиш по доклада, можеш да спреш още сега.