"Плажът „Омаха“" - читать интересную книгу автора (Хорн Стивън)

7

— „Йънг за президент“, добър ден.

— Добър ден. Мичъл Глас, моля.

След като изходът от разследването на Блеър бе предрешен, вече нищо не ми пречеше да започна свое собствено проучване.

— Мичъл Глас на телефона.

— Мичъл, обажда се Филип Баркли. Аз…

— Има ли някакви новини за Мартин?

— За съжаление не. Все още разследваме.

— О… Защо ме търсите?

— Доколкото разбрах, с него сте били приятели. Работили сте заедно в Комисията по разузнаване.

— Вече казах това на ФБР. Нямам ни най-малка представа къде е отишъл. — Чух как някой наблизо изрича името му. — Изчакайте малко, ако обичате — каза той и преди да отговоря, ме прехвърли на изчакване. Минаха цели пет минути, докато се обади отново без капчица извинение. — Има ли нещо друго? — запита нетърпеливо той.

— Само призовката.

— Призовка ли?

— Имам някои въпроси към вас и работя по много напрегнат график. Ако сте прекалено зает, за да поговорим в момента, тогава ще трябва да ви призова по съдебен ред.

— О… Може ли да се преместя на друг телефон?

— Действайте.

След няколко прещраквания той се обади отново.

— Извинявайте, мистър Баркли. Не исках да бъда груб, но тук съм под страхотен натиск. Занимавам се с финансовата отчетност на кампанията и работя по четиринайсет часа дневно, без почивни дни. Дори когато вляза в тоалетната, все ще се намери някой досадник да ме заговори през вратата.

— Май е по-тежко, отколкото в комисията.

— Така е, но поне има шанс за награда. Знаете ли, опитах се да го кажа на Мартин. Посъветвах го да дойде тук. Щом имаш шанс да работиш за човека, който сигурно ще е новият президент на Съединените щати, струва си да използваш случая максимално.

— Максимално?

— Какво ще направи за хората от Комисията по разузнаване, ако го изберат? Най-много да се яви на прощалното празненство. Но ако работиш в кампанията… е, пълководците винаги пускат армията си да плячкосва, нали?

— Така е. Мартин не прояви ли интерес?

— Никакъв. Той винаги си е бил особняк.

— Мичъл, вие с Мартин сте били приятели. Забелязахте ли нещо особено в поведението му, преди да изчезне?

— Той не беше на себе си. Определено имаше нещо наум. Нещо го плашеше или тревожеше, но не знам какво.

— Смятате ли, че би могло да е свързано с приятелката му?

— Даяна ли? Не знам. По някое време мислеха да се женят, но не знам какво стана после. Мартин никога не говореше за това, а не вървеше да го попитам направо. Просто до някое време имаше такава тема, после край.

— Да не би да е имало и друга?

— Не знам. Той е симпатично момче, много възможности му се отварят, само че не ми е споменавал дали ги използва. Но пък, от друга страна, е много потаен. Може да е кръшкал всяка вечер, без никой да разбере.

— Май няма друг като него по тия места — казах аз.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Какво?

— Вярно ли е онова, дето го пишат по вестниците?

— Не знам. Вие как мислите?

Той мълча дълго, вероятно обмисляше отговора си.

— Знаете ли, откакто прочетох онази статия, обмислям всеки спомен за него. Мартин Грийн да е шпионин? Както казах, той е много потаен, тъй че в това отношение нещата пасват, но все пак ми звучи шантаво. Той сякаш искрено се вълнуваше — не само за работата, но и за хората. Как може човек да е доброволец за всяка дейност в полза на съседите си, а после да прецака всички ни?

— Като прикритие е страхотно, нали?

— Сигурно. Може би всичко е някаква сложна схема за проваляне на кандидата. И това е безумно, но не чак колкото шпионажа.

— Да провали Йънг?

— Да, знам, че е глупост. Тук сме наблъскани като сардини и нивото на параноята, включително и при мен, е хвръкнало до тавана. Започнах да обмислям всяка дума и постъпка на Мартин в търсене на скрит смисъл.

— Точно това се прави в подобни ситуации.

— Да, така е.

— И… открихте ли нещо?

Той се разсмя тихо.

— Не знам какво може да означава, но имахме странен разговор около седмица преди да изчезне. Не разказах за това на ФБР. Не че криех, просто го бях забравил.

— Добре.

— Всъщност… сетих се, но ми се стори, че няма връзка с въпросите, които задаваха, разбирате ли?

— Разбирам. Продължавайте.

— Бях се върнал на Капитолия за прощалното празненство по случай пенсионирането на Ърскин. Това е конгресменът от Оклахома. Двамата с Мартин стояхме в ъгъла и си приказвахме, когато изведнъж влязоха сенаторът и мисис Йънг, и… ъъъ… нали я знаете…

— Разведени сме от години. Продължавайте.

— Добре де, влизат те като златната двойка в гимназията — героят от футболния отбор и неговата приятелка мажоретката. Уорън е висок, издокаран, с идеална прическа. Богат, сенатор, вероятно бъдещ президент и не стига всичко това, ами и води под ръка тази… богиня.

— Схващам картината.

— Хей, знам много добре, че всеки си носи отговорност за живота, но — дявол да го вземе! — тоя тип е пипнал голямата печалба в лотарията, нали?

— Така си е.

— Гледаме ги ние и аз подхвърлям на шега, че няма справедливост на тоя свят. Един човек обира всичкия късмет.

— А Мартин какво каза?

— Каза: „Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат“.

— Какво е искал да каже?

— Не разбрах. С това разговорът приключи, а когато имаш работа с Мартин, приключеното е приключено. Слушайте, отвън се е натрупал народ да ме търси. Има ли нещо друго?

— Само още един въпрос. Вие ли държите сметка за разходите по кампанията?

— Адски се надявам да е така. Иначе ще си имаме страхотни проблеми с Федералната избирателна комисия.

— Доколкото разбрах, Мартин не е работил по кампанията.

Гласът му изтъня.

— Хей! Никой не бива да пресича тая черта. Ако някой държавен служител се е включил в кампанията за сметка на данъкоплатеца, станало е изцяло без мое знание! — Той помълча, за да се съвземе, и когато заговори отново, в гласа му несъмнено звучеше тревога. — Казва ли някой, че има такова нещо?

— Успокойте се. Просто пиша доклад и трябва да проверявам всичко по два пъти. Разполагате ли вече с разходите за август?

— Имам компютърна разпечатка до края на миналата седмица.

— Защо не ми я пратите по факса? Може да ми потрябва, ако се наложи да изтъкна, че работата на Мартин за сенатора не е имала нищо общо с дейностите по кампанията. Вероятно се подразбира, но за всеки случай…

— Дадено, имате я след десет минути. И моля ви, обадете се, ако изскочи нещо ново.

— Непременно. Сигурно ще разговарям и с други приятели на Мартин.

— Естествено.

— Вероятно ще почна от Наоми.

— Коя е тя?

— Извинявайте, май не е Наоми. Не мога да го разчета. Така или иначе, ако излезе нещо важно, ще ви съобщя.

Когато бях прокурор, интуицията ми почти винаги излизаше права. Постепенно свикнах да вярвам на инстинкта си, дори когато догадката изглеждаше невероятна, и така си спечелих репутация. Човек може да загуби кариера, семейство, престиж, дори вяра в себе си, но не и инстинктите.

— „Градски лимузини“. Да ви обслужим е удоволствие.

В гласа звънтеше уникалната смес от забързаност и светска умора, характерна за всички от бранша на услугите в Ню Йорк.

— Добро утро, името ми е Филип Баркли. Обаждам се във връзка с президентската кампания на сенатор Йънг.

— Да, сър. Кола ли желаете да поръчате?

— Не, не днес. С кого разговарям?

— С Майк.

— Майк, занимавам се с финансовите проблеми на кампанията. Пред мен има квитанция за кола и шофьор, предоставени на Констанс Йънг от осми до десети август.

— Разбрано. Има ли нещо нередно с квитанцията?

— Не, нищо нередно. Просто счетоводството има изискване да отделяме личните разходи от служебните. Питам се дали имате дневник с часове и маршрути, за да направя уточнения. Налага се да бъдем много внимателни.

— Изчакайте — каза човекът отсреща и вместо гласа му в слушалката прозвуча песен на Франк Синатра.

Провеждах телефонно разследване по списъка на разходите, който бях получил от Мичъл Глас. Открих, че по време на едноседмичния престой на Мартин в Ню Йорк Констанс е отседнала в хотел „Плаза“. В сряда вечер тя била основната атракция на приема за събиране на средства в „Армонк“, през целия четвъртък и в петък сутринта имала срещи с организаторите на кампанията в Ню Йорк и с други важни личности. В петък следобед долетял Уорън, за да се включат в съботния празник в имението на един от дванайсетте хиляди инвеститори, оставили своята диря върху топографията на Източен Лонг Айланд.

Двама души в град с осем милиона жители.

Отново се раздаде гласът на Майк:

— Готово, открих ги… Пътни листове за сряда, четвъртък, петък и… да, продължило е до петък вечер. Откарали са я на адрес в Саутхамптън и с това е приключило. Искате ли копия?

— Можете ли да ми ги пратите по факса?

— Да ви обслужим е удоволствие — повтори той. — Десет минути.

Тъкмо започвах да преглеждам пътните листове, когато ме прекъсна телефонен звън. Обаждаше се Еванс.

— Искам да направиш нещо — каза той. — За съжаление отказ не се приема.

— Какво?

— Трябва да осведомиш Едуард Йънг за хода на следствието.

— Не.

— Ще те чака утре сутрин.

— Работя над поверителен доклад по разследване, Алан.

Това тук е Министерство на правосъдието и той не е крал, а най-обикновен гражданин.

Еванс замълча. Чувах го как прави дихателни упражнения.

— Добре — каза накрая.

— Добре ли?

— Само се чудя дали да пратя Секирата по дяволите, или да му кажа, че не ме слушаш. Резултатът ще е все същият, но при първия вариант загивам малко по-доблестно, не смяташ ли?

— Страхотна управленческа техника, Алан, да се правиш на заложник.

— Грубичка, но ефективна. Какво ново около жената-чудо?

— Жената-чудо ли?

— Още не мога да се сетя на кого ми прилича.

— В Ню Йорк е. Обиколили са телефонните кабини, които е ползвал Грийн, но засега имат само най-общи изводи. В смисъл, че Манхатън е много голям.

— Все още има изгледи да спазим срока, нали?

— Аз си върша работата, а доколкото усещам, и тя държи здраво откъм нейния край.

— Не ще и дума. Познаваш ли Дийн Лъстигард от Бюрото?

— Не.

— Той ми разправи една историйка за нашата агент Търнър.

— Само без неприлични подробности, Алан.

— Не, не е каквото си мислиш. Било някъде през втората или третата й година. Отива тя заедно с още един агент, някой си Бродерик, да разпитат бившата приятелка на един беглец на име Тачър, който убил пазач по време на банков обир. Както я разпитват, онзи Тачър изскача от другата стая и почва да гърми на поразия. Бродерик се просва на пода, а Търнър вади пищова и стреля два пъти. Лъстигард разправя, че в гърдите на Тачър имало две дупки, които спокойно можело да се закрият с монета от четвърт долар!

— Впечатляващо.

— Не забелязах, когато беше дошла тук, но според теб къде си носят оръжието жените агенти?

— Мисля, че нейното е на колана за жартиерите.

Еванс помълча, докато осмисли идеята.

— Оказа се, че е от армейско семейство — каза той. — Учила се от националния шампион по стрелба с пистолет или нещо подобно. Дийн разправя, че за онзи случай й дали медал и оттогава поела нагоре. Как ти се струва, а?

— На твое място не бих я нарекъл жената-чудо.

Еванс се разсмя.

— Да, определено не е добре да си развалям отношенията с нея.

— Алан, билетът за Портланд е в чекмеджето ти, нали?

— Утре в десет сутринта те чакат в Двореца.

Едуар Льожьон, елзасец по рождение, изплувал от Втората световна война бездомен и без пукната пара. Според официалната му биография около 1950 година вече бил натрупал малко състояние, „прехвърляйки стоки и материали от места, където били необходими, към други места, където били още по-необходими“. Емигрирал в Съединените щати, превел фамилията си, означаваща млад, на английски и започнал да прилага в процъфтяващата американска икономика уроците, усвоени от европейския черен пазар. Йънг бил привърженик на принципа на лоста — ресурси, капитали и сведения да се използват с максимален ефект. Когато инвестирал в някое начинание, правел го преди обществената заявка. Когато купувал имот, избирал ключовия парцел, необходим за бъдещ строеж. А когато било полезно да се знае нещо, научавал го пръв. През 1965 година вече се нареждал сред най-богатите хора в страната.

Той отрано разбрал разликата между богатство и власт, която представлява сбор от богатство и влияние. Властта може да улесни натрупването на още по-голямо богатство. Нещо повече, богатство без власт е скучно и незадоволително. Йънг си поставил за цел да придобие влияние. Използването на принципа на лоста за постигане на влияние е самата същност на политиката, затова той започнал да подпомага кандидатите за общински и щатски постове, но скоро осъзнал, че е необходимо участие на национално ниво. Преместил се от Ню Йорк в Маклийн, щата Вирджиния, където построил копие на елзаски замък върху терен от петдесет декара, обкръжен с двуметрова желязна ограда. Мястото скоро станало известно сред вашингтонските кръгове под названието Двореца и се превърнало във важна забележителност от политическия пейзаж. А от прозорците му в далечината се мержелеел най-мощният лост на американската политика — Пенсилвания Авеню 1600.

Пазачът на главната порта огледа внимателно пропуска ми от Министерството на правосъдието, провери дали фигурирам в списъка на поканените и накрая ме пусна да продължа по дългата каменна алея до широк двор, където двама слуги ме насочиха към входа на гаража. Единият взе ключовете на колата, другият ме въведе в преддверието. Точно в десет без пет бях придружен до кабинета на Йънг. Кабинетът беше овален, но по-голям от онзи в Белия дом и с по-хубав изглед — през прозорците се виждаше река Потомак и градът южно от нея.

Останах сам и използвах случая, за да огледам сбирката американски картини от осемнайсети век, смятана за една от най-добрите в света. Те покриваха всички стени, с изключение на пространството зад бюрото, където висяха снимки на патриарха с всевъзможни големци. Огледах и тях. Представляваха истинска енциклопедия на американската политика през последните петдесет години, започвайки от вицепрезидента Никсън.

Точно в десет безшумно се отвори още една врата; тя се сливаше със стената и беше почти незабележима. Обърнах й внимание едва когато откъснах поглед от поредната картина и видях един старец, застанал на прага, да ме оглежда с кисела физиономия.

— Тъкмо разглеждах колекцията ви — казах аз.

Вместо отговор той се обърна да затвори вратата, което стори бавно и с известно усилие, после затътри нозе към креслото си. Отдръпнах се от картините и застанах пред бюрото.

— Филип Баркли от Министерство на правосъдието — представих се аз.

— Филип Баркли — повтори дрезгаво Йънг и ми направи знак да седна.

Той плъзна поглед към чаша вода върху сребърен поднос край десния му лакът. Хвана чашата с две ръце, отпи глътка и внимателно я върна върху подноса. Личеше си, че е на повече от осемдесет години. Беше мършав, с изтъняла пергаментова кожа, осеяна с вени и старчески петна, а около устата му имаше дълбоки вертикални бръчки, подчертаващи почти пълната липса на устни. С кичурите сивкавобяла коса от двете страни на главата и влажните очи, увеличени от дебелите лещи на очилата с черни рогови рамки, приличаше на престарял бухал.

Стана ясно, че чака да заговоря пръв.

— Министърът на правосъдието ме помоли да се срещна с вас.

— Хюлет — каза той.

— Точно така.

— Тук сте, за да ми разкажете за разследването — уведоми ме той.

— Да — отговорих аз. Той нетърпеливо ми направи знак да започвам. — Все още не сме открили Мартин Грийн.

Внезапната сила в гласа му ме изненада.

— Знам това — изрече свадливо той. — Ако го бяхте открили, щях да узная от вестниците.

— Имаме напредък в някои отношения.

Йънг небрежно махна с ръка и пак посегна към чашата. Изчаках го да отпие.

— Казвайте — заповяда той, докато оставяше чашата.

Разказах му за разговора с Даяна Морис, за кризите в отношенията й с Грийн и подслушаното име Наоми. Описах тайното пътуване до Ню Йорк и използването на телефонни кабини. Настроението на Йънг се колебаеше между досада и отвращение. Той седеше, пиеше по малко вода и тихичко си мърмореше.

— Това ли е? — попита той, когато млъкнах.

— Има още нещо. Грийн е седял на една маса със служителка от унгарското…

— Знам това — прекъсна ме Йънг и добави презрително: — Пак глупости. — Плъзна пръсти по полираната повърхност на бюрото. Плътта му беше толкова тънка, че очаквах всеки момент да се разпадне. — Вие ще напишете доклад — каза той.

— Така е.

— И ще кажете, че тия шпионски истории не са верни.

Неволно се изчервих. Защо ли бях дошъл да му повтарям неща, които вече знаеше?

— Това ще е междинен доклад — казах аз. — Не се знае какви ще бъдат окончателните изводи.

— Вие вярвате ли, че онзи човек е шпионин? — попита Йънг.

— Аз само анализирам фактите. Засега разполагаме единствено с косвени улики и няма никакви доказателства за нарушение на държавната тайна.

Той кимна.

— Разбирам…

Отново настана тишина и той вдигна чашата, за да отпие още една глътка вода. Беше толкова съсухрен, че се нуждаеше от редовно напояване.

— Това е единственото, което трябва да докладвам — казах аз.

Вече се питах защо съм повикан тук. При слабия интерес, който проявяваше, би могъл да научи всичко от един телефонен разговор с министъра и най-вероятно бе сторил точно това.

Йънг остави чашата и замислено се вторачи в мен.

— Вие бяхте женен за Констанс — каза накрая той. — Затова ви възложиха тази задача.

— Знам — казах аз и се запитах до каква степен е участвал в това решение. Кой знае, може би идеята идваше изцяло от него. Можех да се окажа марионетка, провиснала на конци под тези костеливи ръце, осеяни със сини вени и старчески петна.

Йънг насочи поглед към града отвъд реката.

— Констанс много помага на Уорън.

— Тя е много способна — отвърнах аз, посягайки към куфарчето си.

Йънг се навъси.

— Тя е жена — докато търсеше подходящата дума, главата му се клатушкаше на тънката шия… — с апетити.

И той впи очи в моите, дебнейки реакцията.

Вдигнах куфарчето на коленете си.

— Ако няма нещо друго, което желаете да узнаете за разследването, трябва да се връщам на работа.

Той искаше да ме разпита за снаха си; усещах го по лицето му.

— Довиждане, мистър Баркли — каза накрая Йънг. — Ще чакам доклада ви с нетърпение.