"Пактът „Касандра“" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт, Шелби Филип)

ГЛАВА СЕДМА

След като пристигна от Хюстън, от Андрюс Джон Смит потегли право към дома си в Бетесда. Изкъпа се, приготви дрехи за една седмица и нае кола с шофьор, който да го откара до летище Дълес.

Тъкмо включваше алармената система, когато звънна секретният телефон.

— Обажда се Клайн, Джон. Уреди ли всичко необходимо?

— Имам резервация за полета на „Делта“ за Москва, сър. Самолетът отлита след три часа.

— Добре. Говорих с президента. Той даде зелена улица на Приют едно. Можем да действаме, както намерим за добре, но бързо.

— Разбрано, сър.

— Ето информацията, от която ще имаш нужда…

След като му съобщи подробностите, Клайн добави:

— Джон, знам, че между теб и Ранди Ръсел имаше някои недоразумения. Не позволявай това да ти попречи в събирането на необходимата информация.

Смит овладя гнева си. Тактичността не беше от силните качества на Клайн.

— Ще ви докладвам на всеки дванадесет часа, сър.

— Тогава късмет. Да се надяваме, че какъвто и да е проблемът, руснаците имат начин да се справят с него.

Когато „Делта L-1011“ се издигна в нощното небе, Смит се намести на удобната седалка в салона бизнескласа. Хапна малко и заспа. Спа през целия път до Лондон. След като презареди, самолетът продължи на изток и кацна в Шереметиево рано сутринта. Тъй като пътуваше с военния си документ за самоличност, Смит нямаше проблеми с митническите и имиграционните власти. След четиридесет и пет минути път с такси той пристигна в новия хотел „Шератън“ близо до Червения площад.

Окачи на вратата си табелка „Не ме безпокойте“, отми прахоляка от пътуването и поспа още четири часа. Като повечето войници отдавна бе овладял изкуството да почива, когато може.

Малко след обяд излезе. Облъхна го хладният пролетен московски въздух. Смит извървя пеша разстоянието между шестте пресечки до покрита арка пред сграда от XIX век. По пътя имаше луксозни магазини, които предлагаха всичко: от кожи и парфюми до безценни икони и сибирски „сини“ диаманти. Продавачите изглеждаха заможни хора и Смит се запита кои от магазините са собственост на новия бизнеселит и кои — на обикновени престъпници. В нова Русия границата между двете категории се размиваше.

Почти подмина арката, когато забеляза адреса, който Клайн му беше дал. Надписът със златни букви — на кирилица и латиница — гласеше: „БЕЙ ДИДЖИТАЛ КОРПОРЕЙШЪН“.

През стъклото на витрината Смит забеляза административно гише, а зад него няколко бюра с компютри, не по-малко модерни от тези, които могат да се видят на Уолстрийт. Елегантно облечени мъже и жени вършеха работата си енергично и ефективно, но вниманието му бе привлечено от една служителка над трийсетте, висока, с късо подстригана златиста коса. Имаше същия прав нос и издадена брадичка като друга жена, която някога бе познавал, същите тъмни очи… като тези на София.

Смит пое дълбоко дъх и влезе. Понечи да се представи на служителката зад гишето, когато русокосата жена вдигна глава. За миг му се стори, че се задушава. Сякаш София се беше върнала в света на живите.

— Джон?

Ранди Ръсел не можа да скрие учудването си, което привлече любопитните погледи на останалите служители. Тя се запъти с бърза крачка към административното гише.

— Да влезем в кабинета ми — предложи, като се стараеше да запази делови тон.

Смит я последва в малък, но уютно обзаведен офис, изпълнен с акварелни пейзажи от крайбрежието на Санта Барбара, поставени в рамки. Ранди Ръсел затвори вратата и огледа госта си от главата до петите.

— Не мога да повярвам… — каза тя и поклати глава. — Кога? Как…?

— Радвам се да те видя отново, Ранди — спокойно заговори Смит. — Съжалявам, че не те предупредих за пристигането си. Реших да пътувам в последната минута.

Ранди присви очи.

— Ти не решаваш нищо в последната минута, Джон. Как разбра къде да ме намериш?

Смит знаеше, че след трагедията, причинена от проекта „Хадес“, Ранди бе заминала за Москва като полеви агент на ЦРУ. Но Клайн трябваше доста да се порови, за да получи точна информация за прикритието й и мястото, където можеше да бъде открита.

Смит огледа помещението.

— Можем ли да говорим тук?

Ранди посочи нещо, което приличаше на DVD плейър.

— Най-модерната техника за засичане на подслушвателни устройства. Впрочем нашите „чистачи“ претърсват стаята всяка нощ.

Смит кимна.

— Добре. Първо, знаех, че си в Москва, но нямах представа къде да те търся. Други хора ми помогнаха за това. Второ, имам нужда от помощта ти, защото един човек — добър човек — е мъртъв и аз трябва да разбера защо.

Ранди помисли върху думите му. Можеше да познае кога някой я лъже, дори ако човекът беше професионалист в тази област. Инстинктът й подсказваше, че Смит говори истината — или поне част от нея, доколкото му бе позволено.

— Слушам те, Джон.

Смит нахвърли някои данни за Данко, после подробно разказа за срещата си с руснака. Не спести зловещите детайли от кръвопролитието на площад „Сан Марко“. Ранди беше привикнала към насилието.

— Сигурен ли си, че убийците не са търсели теб? — попита тя.

— Ако аз бях главната мишена, вече щях да съм мъртъв — мрачно отговори Смит. — Целта им беше Данко и те се погрижиха да го премахнат. Чак след това се захванаха с мен.

Ранди поклати глава.

— Да те спаси някакъв роял! Боже мой! Не мога да повярвам, че си хукнал след тях невъоръжен. Имаш късмет, че някой друг те е изпреварил — тя пое дълбоко дъх. — Какво точно искаш, Джон — да отмъстиш за Данко или да проникнеш в „Биоапарат“?

— Юрий жертва живота си, за да ми донесе секретна информация — отвърна той. — Ако я науча, ще открия кой го е убил. Но мисля, че каквато и да е тя, убиецът или убийците също са свързани с „Биоапарат“.

— Какво искаш от мен?

— Най-ценните ти познанства в Русия — хора с авторитет, на които може да се вярва.

Тя се загледа в акварелите.

— Олег Киров, генерал-майор от Руската федерална служба за сигурност. Той много прилича на Данко, както ми го описа: реалист, благонадежден, патриот. Негов помощник е Лара Телегина. Много умна, политически грамотна, изключително квалифицирана в своята област.

— Помня, че съм се срещал с Киров, докато работех в института — каза Смит. — Но не го познавам достатъчно добре, за да му се обадя направо. Можеш ли да ми уредиш среща с него?

— Разбира се. Но Киров ще иска да знае дали работиш за някоя официална организация. Аз също трябва да знам.

— Не работя нито за института, нито за разузнавателна агенция. Това е истината.

Ранди Ръсел го изгледа иронично.

— Ти го казваш — тя вдигна ръце, за да спре протестите му. — Хей, знам как стоят нещата в агенциите. И Киров е наясно.

— Това означава много за мен, Ранди.

Ранди Ръсел махна с ръка на благодарностите му и между тях се възцари неудобно мълчание.

— Имам да ти казвам някои неща — каза Смит накрая. — От личен характер.

Той й разказа за посещението си на гроба на София.

— След погребението чувствах, че има неща, които ти и аз трябва да си кажем, но така и не го направихме. Просто се разотидохме и повече не се видяхме.

Ранди го погледна.

— Разбирам какво имаш предвид. Но тогава все още те обвинявах за случилото се със София. Трябваше ми дълго време, за да го преодолея.

— Още ли ме обвиняваш?

— Не. Ти не можеше да направиш нищо, за да й помогнеш. Не знаеше нито за Тремон и екипа му от убийци, нито, че София представляваше заплаха за тях.

— Имах нужда да чуя това от теб — призна Смит.

Ранди погледна снимката в рамка, която стоеше на бюрото. На нея бяха двете със София в Санта Барбара, много преди зловещите събития. Бе изминала почти година, а Ранди все още не можеше да си прости, че не беше близо до сестра си, когато тя най-много се нуждаеше от помощта й. Докато София умираше в болничното легло, Ранди се намираше на хиляди мили от нея, в Ирак, където работеше под дълбоко прикритие и подпомагаше съпротивата срещу режима на Саддам Хюсеин. Научи за убийството на София със седмици закъснение, когато Джон Смит изникна в Багдад ненадейно, като джин от бутилка.

Всред опустошението на скръбта Ранди успя да намери спасителна сламка, за която да се улови. Но чувствата й към Смит останаха неопределени. Беше му благодарна, че е бил до София в последните мигове от живота й, че не я е оставил да умре в самота. Но колкото повече разплиташе мрежите на проекта „Хадес“, толкова по-често си задаваше въпроса дали Смит не е могъл да предотврати по някакъв начин убийството на сестра й. Отговорът беше нееднозначен и това я подлудяваше. Знаеше, че любовта му към София бе искрена и че той никога не би застрашил живота й съзнателно. И все пак, когато се изправяше пред гроба на сестра си, Ранди продължаваше да вярва, че Смит е можел да направи нещо, за да спаси София.

Пропъди последната мисъл и се обърна към него.

— Ще ми трябва малко време, за да ти уредя среща с Киров. Искаш ли да се видим по-късно и да пийнем по нещо?

— С голямо удоволствие.

Уговориха си среща във фоайето на хотел „Шератън“, след като Ранди свърши работа.

— Какво точно представлява „Бей Диджитал“? — попита Смит. — И какво правиш ти тук?

— Искаш да кажеш, че хората, които са те изпратили, не са ти споменали за това? — каза Ранди и се усмихна. — Джон, не мога да повярвам. Аз съм управител на московския клон на преуспяваща финансова компания, която търси да инвестира в перспективни руски открития в сферата на високите технологии.

— Само че средствата не идват от частни инвеститори или съмнителни фондове — отбеляза Смит.

— Откъдето и да идват, в Русия за хората с пари всички врати са отворени. Аз имам връзки, които се простират от Кремъл и армията до руската мафия.

— Винаги съм казвал, че имаш недостойни приятели. И нима в тази страна има такова нещо като високи технологии?

— Ако щеш вярвай. Руснаците нямат нашето оборудване, но дадеш ли им всичко необходимо, те ще блеснат с възможности — Ранди докосна ръката му. — Наистина ми е приятно, че те виждам отново, Джон, независимо какви причини са те довели тук. Има ли нещо, от което се нуждаеш в момента?

Смит си представи вдовицата и детето на Данко.

— Кажи ми, какво носят руснаците, когато отиват на гости у жена, току-що изгубила съпруга си — без дори още да го знае?