"Пактът „Касандра“" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт, Шелби Филип)

ГЛАВА ОСМА

В 7:36 хюстънско време д-р Адам Трилор се качи на самолет на Британските авиолинии, който летеше директно през Атлантика до лондонското летище „Хийтроу“. С пристигането му го придружиха до фоайето за транзитно преминаващи, където в качеството си на пътник от първа класа се остави на грижите на масажистка. След бърз душ Трилор взе току-що изгладения си костюм от камериера и се запъти към изход шестдесет и осем, където му посочиха пътя към предния салон на друг самолет на Британските авиолинии, този път за Москва. Двадесет и осем часа след началото на пътешествието си Трилор мина през руските митнически и имиграционни власти без каквито и да било усложнения.

Той се придържаше стриктно към разписанието, което двамата с Рийд бяха съставили. След като таксито го остави пред новия хотел „Нико“ на отсрещния бряг на Москва река с изглед към Кремъл, Трилор се регистрира и даде на носача щедър бакшиш, за да занесе багажа му до стаята. След това излезе от хотела и нае друго такси, което го откара на гробищата на проспект „Михалчук“. Старата жена, която продаваше цветя на входа, се изненада при вида на банкнотата от двадесет американски долара за букет повехнали маргаритки и слънчогледи. Трилор тръгна по алея с относително пресни гробове, разположени успоредно на ред брези. Остави цветята под внушителен православен кръст, който бележеше последната обител на майка му, Хелън Трилор, с рождено име Елена Святославовна Бунина.

Когато Трилор кандидатстваше за поста главен медицински експерт, агентите на ФБР, разследвали миналото му, надлежно бяха отбелязали, че майка му е родена в Русия. Но никой не вдигна шум около този факт. НАСА, която се състезаваше с частния сектор по набиране на способни медицински специалисти, можеше само да се радва, че е привлякла капацитет като Адам Трилор, дошъл да работи в агенцията след петнадесетгодишен стаж в „Бауер-Зермат“ АД. Никой не се поинтересува защо Трилор се е отказал от високия си пост в такава престижна фирма, нито защо се е съгласил да получава заплата, с 20 процента по-ниска от предишната. Вместо това Агенцията за космически изследвания прие на доверие безупречните му препоръки и каза на бюрото да побърза с разследването на миналото му.

След края на Студената война пътуването до Русия стана много по-лесно отпреди. Хиляди американци можаха да посетят роднините си, които в повечето случаи бяха виждали само на снимка. Адам Трилор също отпътува за Русия, за да види майка си, която след развода се бе завърнала в родната Москва. През следващите три години той летеше дотам всяка пролет, за да прекара една седмица с нея.

Преди две години Трилор уведоми началниците си в НАСА, че майка му има последен стадий на рак. Те му изказаха съчувствието си и му позволиха да ползва отпуск по лични причини, колкото и когато пожелае. Като грижовен син той увеличи пътуванията си до три пъти годишно. Миналата есен, когато Елена Бунина почина, Трилор се върна в Москва за цял месец, по всяка вероятност да уреди необходимите формалности.

Той не се съмняваше, че ФБР следи пътуванията му до Москва. Но също така знаеше, че както всички бюрократи, и те се успокояват, щом намерят обяснение за дадено явление, особено ако това явление е постоянно. През годините Трилор беше създал точно такова явление, което променяше само в случаите, когато имаше сериозно основание за това. Тъй като се навършваха шест месеца от смъртта на майка му, би било неуместно да не посети гроба й.

Докато пътуваше с такси обратно към хотела, Трилор премисли свършеното дотук. Шофьорът от летището, носачът в хотела, старицата на гробищата, другите шофьори на таксита — всички щяха да го запомнят заради щедрите бакшиши. Ако някой дойдеше да разпитва, нямаше да се усъмни в целта на пътуването му. А сега нямаше нищо по-естествено от това да прекара няколко дни в Москва, преди да потегли обратно. Но лекарят на НАСА бе включил в плана си и други точки освен разглеждане на забележителности.

Трилор се прибра в стаята си и поспа няколко часа. Когато се събуди, над града се беше спуснала нощ. Взе душ, избръсна се, облече чист костюм и загърнат в топло палто, излезе на разходка из тъмния град.

Докато вървеше, в главата му нахлуваха неканени мисли. Колкото повече го завладяваха, толкова повече му се струваше, че никога няма да се отърве от тях. Затова се предаде, остави ги да го обсебят и задъхан зачака да се разсеят.

Адам Трилор вярваше, че е белязан от съдбата подобно на Каин. Беше прокълнат, завладян от ужасяващи стремежи, които не можеше нито да контролира, нито да пропъди. Те бяха причината да пропилее кариерата си в „Бауер-Зермат“.

Някога Трилор беше най-блестящият кадър на отдела по вирусология в „Бауер-Зермат“. Радваше се на уважението на колегите и ласкателствата на подчинените си — особено на един, черноок фавн, толкова красив, че Трилор не можа да устои на изкушението. Но фавнът се оказа козел, вързан за един от съперниците на „Бауер-Зермат“. Козелът беше изпратен да постави капан на лековерния ухажор, да го компрометира и да го принуди да се подчини на волята на съперника.

Трилор нито за миг не заподозря клопката; имаше очи само за красавеца. Но по-късно, когато в апартамента му нахлуха непознати хора и му пуснаха порнографски записи, в които той играеше главната роля, прозря доста неща. Предложиха му труден избор: пълни разкрития или сътрудничество. Поради частния характер на изследователската работа, провеждана в „Бауер-Зермат“, всеки служител трябваше да подпише стриктно съставен договор, чиито положения включваха и морална клауза. След като пуснаха записите, изнудвачите на Трилор недвусмислено му я припомниха. Принудиха го да осъзнае факта, че има малко алтернативи: да предоставя информация за изследванията на компанията или да се изложи на публично опозоряване. Разбира се, нещата нямаше да приключат само с това. Щеше да последва публично обвинение в шпионаж. И след заклеймяването пред очите на цялото общество, гражданските — а може би и криминалните — обвинения щеше да бъде безполезно да си търси друга работа в която и да било компания, занимаваща се с медицински изследвания.

Дадоха му четиридесет и осем часа да обмисли възможностите си. Първите двадесет и четири Трилор посвети само на това. После, като надникна в бъдещето и видя там само развалини, той осъзна, че изнудвачите му са паднали в собствения си капан: бяха го поставили в положение, в което нямаше друг избор, освен да нанесе ответен удар.

Благодарение на високата длъжност, която заемаше в „Бауер-Зермат“, Трилор успя да си уреди лична среща с д-р Карл Бауер. В елегантната обстановка на офиса на Бауер в Цюрих той изложи обстоятелствата и начина, по който го изнудваха. Предложи да поправи случилото се с всички средства, на които е способен.

За учудване на Трилор Бауер ни най-малко не се смути от неочакваните събития, връхлетели неговия неблагоразумен служител. Той изслуша разказа му, без да коментира, и след това нареди на Трилор да дойде пак на другата сутрин.

Злополучният служител така и не разбра какво се случи. На следващата сутрин, когато отиде при Бауер, му бе съобщено, че никога повече няма да чуе за изнудвачите. Свидетелствата за прегрешенията му никога нямаше да видят бял свят. И нямаше да има никакви слухове за тях.

Но от него се искаше да плати за стореното. Бауер го уведоми, че за да запази бъдещето си в сферата на медицинските изследвания, Трилор трябва веднага да напусне компанията. Щяха да му предложат работа в НАСА и той трябваше да приеме. На колегите трябваше да обясни, че му се предоставя възможност да участва в изследвания, с които не би могъл да се занимава в „Бауер-Зермат“. Щом пристигнеше в НАСА, трябваше да предложи услугите си на д-р Дилън Рийд. Рийд щеше да го напътства и да му нарежда, а Трилор трябваше да се подчинява безпрекословно.

Той си припомни хладнокръвието и точността, с които Бауер произнесе присъдата му. Спомни си гневната искра в очите на Бауер, сменена с учудване, когато Трилор боязливо попита с какъв род изследвания ще се занимава в НАСА.

— Работата там няма да бъде основната ви грижа — отговори началникът му. — Интересува ме вашата връзка с майка ви, с Русия. Мисля, че ще се виждате редовно с нея.

Трилор присви рамене от студа и закрачи срещу вятъра, от ярките светлини на площад „Горки“ към тъмните улички, които водеха към „Садовое колцо“. Баровете ставаха по-долнопробни, бездомните и пияниците — по-агресивни. Но това не беше първото идване на Трилор в района на „Садовое“ и той не се боеше.

Малко по-нататък той зърна познатия неонов надпис: „КРОКОДИЛ“. След секунда почука на тежката врата и зачака шпионката да се отвори. Чифт черни очи го огледаха подозрително, после някой дръпна резето и вратата се отвори. На влизане Трилор даде на гигантския монголец двадесетдоларова банкнота.

С рязко движение на раменете свали палтото си и усети как последните тежки мисли го напускат под влияние на ярките светлини и оглушителната музика. Непознати лица се обърнаха към него, множество погледи се впиха в чуждестранния му костюм. Подскачащи тела се заблъскаха в него, повече умишлено, отколкото случайно. Управителят — пъргаво дребно създание, подобно на пор, се завтече да посрещне клиента чужденец. За секунди в ръката на Трилор се появи чаша водка и го поведоха към края на дансинга, където имаше сепарета с дивани с кадифена тапицерия и меки табуретки.

Той се отпусна на диваните и въздъхна. От топлината на алкохола, която се разля в тялото му, връхчетата на пръстите му изтръпнаха.

— Да ви доведа ли компания? — прошепна подобното на пор същество.

Трилор кимна доволно. Затвори очи и се остави на шумната музика да го обгърне. Усети леко докосване по бузата и трепна.

Пред него стояха две русокоси момчета с ясносини очи и безупречно телосложение. Не бяха на повече от десет години.

— Близнаци ли са?

Дребосъкът кимна.

— И, което е по-хубаво, девствени.

Трилор ахна.

— Но са много скъпи — предупреди го дребосъкът.

— Няма значение — отвърна Трилор с дрезгав глас. — Донеси ни някакви мезета. И безалкохолни за моите ангелчета.

Той потупа дивана от двете си страни.

— Елате при мен, ангелчета. Дайте ми да вкуся от Рая…

На шест километра от „Крокодил“ се извисяваха три многоетажни сгради. Мястото беше известно като площад „Дзержински“. До началото на 90-те години там се помещаваше щабквартирата на комунистическата организация КГБ; след демократизацията комплексът беше зает от новосформираната Руска федерална служба за сигурност.

Генерал-майор Олег Киров, скръстил ръце зад гърба, стоеше пред прозорците на кабинета си на петнадесетия етаж и се взираше в московското небе.

— Американците пристигат — промърмори той.

— Какво казваш, любов моя?

При тези думи Киров чу почукването на токчетата по паркета, усети как тънки пръсти се плъзват по гърдите му, долови мириса на топлина и сладникав парфюм. Той се обърна, прегърна красивата червенокоса жена и жадно я целуна. Почувства, че тя отговаря на страстта му, когато езикът й докосна неговия, а ръцете й се плъзнаха към колана му и по-надолу.

Киров се отдръпна и надникна в предизвикателните зелени очи, които го гледаха изкусително.

— Де да можех — тихо каза той.

Лейтенант Лара Телегина, адютант на Киров, сложи ръце на хълбоците си и изгледа изпитателно любовника си. Дори в невзрачната военна униформа тя приличаше на дефилиращ модел.

— Обеща ми, че днес ще вечеряш с мен — нацупи се Телегина.

Киров не можа да сдържи усмивката си. Лара Телегина бе първенец на класа във Фрунзенската военна академия. Беше отличен стрелец; същите тези ръце, които страстно го галеха, можеха да отнемат живота му за секунди. Но освен професионалист тя бе предизвикателна жена без задръжки.

Той въздъхна. Две жени в едно тяло. Понякога не можеше да каже коя е истинската. Но и двете му носеха наслада, на която не можеше да се насити. На тридесет години Лара едва започваше кариерата си. Несъмнено щеше да се издигне в йерархията, а някой ден да стане и командир. Киров, който беше с двадесет години по-възрастен от нея, бе неин любовник, кръстник — или, както обичат да казват американците, „равин“, който защитаваше интересите на любимката си.

— Не си ми казал за американеца — заговори Лара с абсолютно делови тон. — Кой е той? Напоследък посрещаме много американци.

— Не ти казах, защото цял ден те нямаше и аз трябваше сам да се занимавам с отвратителната бумащина — промърмори Киров.

Той й подаде компютърна разпечатка.

— „Д-р Джон Смит“ — прочете тя. — Много обикновено и много познато — Телегина се намръщи. — ИМИИЗАСАЩ?

— Нашият д-р Смит е всичко друго, но не и обикновен — сухо отбеляза Киров. — Срещал съм се с него, когато работеше във Форт Детрик.

— „Работеше“? Мислех, че още работи.

— Според Ранди Ръсел той все още е свързан с института, но е в безсрочен отпуск. Тя ми се обади, за да ме пита дали бих се съгласил да се срещна с него.

— Ранди Ръсел… — Лара не довърши изречението.

Киров се усмихна.

— Не ставай злобна.

— Ставам злобна, само когато имам сериозно основание — рязко отговори Лара. — Значи тя помага на Смит… който, както пише тук, е бил сгоден за сестра й.

Киров кимна.

— Тя беше убита заради проекта „Хадес“.

— А Ръсел, която, както подозираме, работи за ЦРУ, ще може ли да гарантира за него? Да не би двамата да участват в някаква операция? Какво става, любов моя?

— Мисля, че американците имат проблем — важно каза Киров. — Или ние сме засегнати, или те се нуждаят от помощ. При всички случаи скоро ще разберем. Ще се срещнем със Смит тази вечер.

В късния следобед Смит излезе от жилищната сграда на улица „Марково“. Вдигна яката си, за да се предпази от вятъра, и се втренчи в мрачната бетонна фасада на блока. Някъде зад невзрачните прозорци на дванадесетия етаж Катерина Данко бе изправена пред непосилната задача да обясни на шестгодишната си дъщеричка Олга, че никога повече няма да види баща си.

За самия Смит разговорът с роднините на загинал човек беше най-болезненото преживяване. Подобно на всички съпруги и майки, Катерина разбра защо е дошъл още в мига, в който отвори вратата и го видя. Но тя имаше железен характер. Бореше се със сълзите и не ги остави да надделеят. Попита Смит как е загинал Юрий Данко и дали е страдал. Смит й каза каквото можа, после й съобщи, че вече е уредил останките на Данко да бъдат пренесени със самолет в Москва, веднага щом властите във Венеция приключат с формалностите.

— Разказваше ми много за вас, господин Смит — промълви Катерина. — Казваше, че сте добър човек. Виждам, че е бил прав.

— Искаше ми се да мога да ви кажа повече — призна Смит.

— С какво ще ми помогне това? — попита Катерина. — Знаех с какво се занимава Юрий — за секретността, за мълчанието. Но той вършеше тази работа, защото обичаше страната си. Гордееше се със службата си. Единственото, за което се моля, е смъртта му да не е била напразна.

— Обещавам ви, че няма да бъде.

Смит се върна в хотела и прекара следващия час в размисъл. След като се видя със семейството на Данко, той осъзна колко неотложна е мисията му. Разбира се, щеше да се погрижи Катерина и дъщеря й да бъдат добре обезпечени. Но това не беше достатъчно. Сега повече от всякога имаше нужда да разбере кой е убил Данко и защо. Искаше да може спокойно да погледне вдовицата му в очите и да каже: „Не, мъжът, когото обичахте, не е умрял напразно.“

С падането на нощта Смит се запъти към бара във фоайето. Там вече го чакаше Ранди, облечена в тъмносин костюм.

— Изглеждаш ми блед, Джон — побърза да каже тя. — Добре ли си?

— Ще се оправя. Благодаря ти, че дойде.

Те си поръчаха водка и мезета — мариновани гъби, херинга и други неща за хапване. След като сервитьорката се отдалечи, Ранди вдигна чаша.

— За отсъстващите приятели.

Смит повтори тоста й.

— Говорих с Киров — каза Ранди и му съобщи подробностите около предстоящата среща. Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгваш. Мога ли да направя още нещо за теб?

Смит отброи няколко рубли и ги остави на масата.

— Да видим как ще тръгнат нещата с Киров.

Ранди се приближи и пъхна в ръката му визитна картичка.

— Адресът и телефонният ми номер — за всеки случай. Имаш секретна връзка, нали?

Смит се потупа по джоба.

— Последно поколение дигитално кодиран клетъчен телефон.

Той й издиктува номера.

— Джон, ако откриеш нещо, което трябва да знам… — тя не довърши мисълта си.

Смит стисна ръката й.

— Разбирам.

Джон Смит бе посещавал Москва няколко пъти, но никога не му се бе удавал случай да посети площад „Дзержински“. Сега, докато стоеше в подобното на пещера фоайе на сградата Замат 3, си припомни всички истории, които бе чувал от участниците в Студената война. Мястото беше невзрачно и бездушно и прясната боя не можеше да скрие това. По лакирания паркет сякаш отекваха стъпките на осъдените — мъже и жени, които още от зората на комунизма са минавали оттук на път към стаите за разпит в мазетата. Смит се запита как хората, които работят тук, се справят с витаещите наоколо призраци. Дали долавяха присъствието им? Или бързаха да забравят миналото от страх, че то може да се завърне?

Смит тръгна след съпровождащия го младши офицер към асансьора. Когато кабината се понесе нагоре, той прехвърли в ума си всички подробности, които Ранди му бе съобщила за кариерата на генерал-майор Олег Киров и за тази на неговата помощничка Лара Телегина.

По всичко личеше, че Киров бе от онези войници, които осъществяваха връзката между миналото и бъдещето. Израснал при комунистическия режим, той се бе отличил в битките в Афганистан, руския Виетнам. След това бе застанал на страната на реформаторите. Когато крехката демокрация дойде на власт, новите управници дадоха на Киров пост в новосформираната Федерална служба за сигурност. Реформаторите хвърлиха всички сили в разрушаването на старите структури на КГБ и прочистването на редиците си от бивши агенти. Единствените хора, на които можеха да поверят това прочистване, бяха доказани в битките войници като Киров, чиято лоялност към нова Русия не подлежеше на съмнение.

Ако Киров беше мост към бъдещето, Лара Телегина бе сред най-добрите надежди на това бъдеще. Получила образованието си в Русия и Англия, Телегина олицетворяваше новата прослойка руски технократи: тя говореше няколко езика, имаше съвременни възгледи за света, беше специалист в областта на високите технологии и умееше да борави с Интернет и Windows по-добре от повечето хора на Запад.

Но Ранди бе подчертала, че когато става дума за националната сигурност, руснаците продължаваха да бъдат потайни и подозрителни. Можеха да пият с вас цяла нощ, да споделят с вас своите най-интимни и съкровени преживявания, но зададете ли им неподходящ въпрос на неподходяща тема, моментално биха ви се обидили и доверието им към вас би изчезнало.

„«Биоапарат» е точно такава болна тема — помисли си Смит, докато го водеха към кабинета на Киров. — Ако Киров не приеме казаното от мен както трябва, ще се кача на първия самолет за дома.“

— Доктор Джон Смит!

Гласът на Киров прогърмя в стаята. Той се приближи и стисна ръката на Смит. Беше висок, с широк гръден кош, силно прошарена коса и лице, сякаш слязло от гърба на римска монета.

— Радвам се да ви видя отново — каза той. — Последния път се видяхме… в Женева, преди пет години. Прав ли съм?

— Да, така беше, генерале.

— Позволете ми да ви представя моя адютант, лейтенант Лара Телегина.

— За мен е удоволствие, докторе — каза Телегина и огледа Смит с нескрито любопитство, видимо одобрявайки видяното.

— Удоволствието е изцяло мое — отговори Смит.

Помисли си, че Лара Телегина е типичната изкусителна героиня от руски роман от деветнадесети век; сирена, която омайва иначе разсъдливите мъже и ги отвлича в своята обител. Киров посочи към бюфета.

— Мога ли да ви предложа питие, доктор Смит?

— Не, благодаря.

— Много добре. В такъв случай, както вие, американците, обичате да казвате: Какво сте си наумили?

Смит погледна към Лара Телегина.

— Не искам да ви засегна, лейтенант, но въпросът е строго поверителен.

— Не се засягам, докторе — невъзмутимо отговори тя. — Все пак имам достъп до материали от най-високо ниво на секретност, от онези, които вие бихте занесли на президента. Впрочем, разбрах, че вие не идвате тук от името на която и да било официална институция. Така ли е?

— Лейтенантът се ползва с пълното ми доверие — добави Киров. — Можете да говорите свободно, докторе.

— Отлично — отговори Смит. — Ще приема, че този разговор не се записва и че мястото е проверено.

— Можете да го приемете — увери го Киров.

— „Биоапарат“ — произнесе Смит.

Тази единствена дума предизвика очакваните реакции: изненада и загриженост.

— Какво ще ни кажете за „Биоапарат“, докторе? — тихо попита Киров.

— Генерале, имам сериозни основания да вярвам, че има пробив в сигурността на комплекса. Ако вече не липсва материал, в ход е план за кражбата на някои от пробите, които се съхраняват там.

— Това е нелепо! — избухна Лара Телегина. — „Биоапарат“ е снабден с най-модерните системи за сигурност в света. И преди сме чували подобни твърдения, доктор Смит. Честно казано, понякога Западът смята, че ние сме нещо като палави ученици, които си играят с опасни играчки. Това е обидно и…

— Лара!

Гласът на Киров беше тих, но ясно пролича заповедният тон.

— Трябва да извините лейтенанта — обърна се той към Смит. — Тя не понася покровителственото или бащинско отношение на Запада към нас — каквото той наистина демонстрира от време на време. Не сте ли съгласен с мен?

— Генерале, не съм дошъл да критикувам вашите системи за сигурност — отговори Смит. — Нямаше да бия целия този път, ако не смятах, че имате сериозен проблем — или ако не се надявах, че поне ще ме изслушате.

— Тогава моля ви, разкажете за нашия „проблем“.

Смит събра мислите си и пое дълбоко дъх.

— Най-вероятно става въпрос за вашите проби от вируса на едрата шарка.

Киров пребледня.

— Това е лудост! Никой разумен човек не би се опитал да открадне такова нещо!

— Никой „разумен човек“ не би се опитал да открадне каквото и да било от „Биоапарат“. Но ние имаме информация, че се подготвя такава кражба.

— Кой е източникът ви, докторе? — настоятелно попита Телегина. — Доколко е надежден?

— Много надежден, лейтенант.

— Ще ни го съобщите ли, за да можем да се уверим в надеждността му?

— Източникът е мъртъв — отвърна Смит, като се постара гласът му да не трепне.

— Много удобно — отбеляза тя.

Смит се обърна към Киров.

— Моля ви, изслушайте ме. Не казвам, че вие или руското правителство сте замесени в това. Кражбата е дело на трета страна, която до този момент ни е неизвестна. Но получаването на проба от Русия изисква сътрудничеството на хора, работещи в структурата на „Биоапарат“.

— Предполагате, че е замесен или изследователският персонал, или охранителната служба? — каза Киров.

— Може да бъде всеки, който има достъп до пробите на едрата шарка — Смит направи пауза. — Не искам да съдя вашите хора или охраната ви, генерале. Знам, че повечето от работещите в „Биоапарат“ са също толкова лоялни, колкото и хората, които работят в нашите комплекси. Но ви казвам, че имате проблем, който скоро ще стане наш проблем, а може би и на целия свят, ако тези проби излязат оттам.

Киров запали цигара.

— Изминали сте толкова път, за да ми кажете това? — бавно произнесе той. — Но сигурно имате и план, нали?

— Затворете „Биоапарат“ — каза Смит. — Незабавно. Обградете го с военен кордон. Нищо да не влиза — разбира се, нищо и никой да не излиза. На сутринта лично проверете пробите от вируса. Ако са там, добре, в безопасност сме и вие ще можете да хванете „къртицата“.

— А вие, доктор Смит? Къде ще бъдете вие през това време?

— Бих ви помолил да ми осигурите статут на наблюдател.

— Нямате ли ни доверие? Не ви ли е достатъчно да ви кажем, че всички проби са непокътнати, докторе? — подразни го Телегина.

— Това не е въпрос на доверие, лейтенант. Ако ситуацията беше обратната, вие нямаше ли да искате да присъствате на място в нашия комплекс?

— Все още ме безпокои вашият източник — напомни му Киров. — Разберете, докторе. За да направим това, за което ни молите, аз трябва да отида лично при президента. Разбира се, мога да гарантирам за вас. Но ще ми трябва много сериозна причина, за да го събудя. Ако знам името на вашия източник, ако мога да проверя досието му, това до голяма степен ще придаде тежест на всичко, което ми казахте.

Смит се обърна. Знаеше, че може да се стигне дотук: да изтъргува самоличността на Юрий Данко в замяна на сътрудничеството на Киров.

— Човекът има семейство — каза той накрая. — Трябва да ми обещаете, че те няма да пострадат и че ако пожелаят, могат да напуснат страната.

Смит вдигна ръка, за да изпревари отговора на Киров.

— Този човек не беше предател, генерале. Той беше патриот. Обърна се към мен само защото не знаеше до какво ниво се простира конспирацията. Пожертва всичко, което имаше, за да не обвинят Русия, ако нещо се случи.

— Разбирам това — отговори Киров. — Уверявам ви, че семейството му няма да пострада. Нещо повече, единственият човек, с когото ще разговарям, е президентът Потренко. Освен ако не смятате, че и той по някакъв начин е замесен.

— Не вярвам, че случаят е такъв — каза Смит.

— Тогава се споразумяхме. Лара, обади се на дежурния офицер в Кремъл. Кажи му, че е спешно и че пътувам натам.

Той се обърна към Смит.

— А сега ми кажете името, моля.

— Мисля, че имате голямо доверие на американеца — каза Лара Телегина, когато двамата с Киров влязоха в подземния гараж и тръгнаха към колата му. — Може би прекалено голямо. Ако се окаже лъжец или още по-лошо — провокатор, ще ви се наложи да отговаряте на някои неудобни въпроси.

Киров отвърна на поздрава на шофьора и отстъпи крачка встрани, за да направи път на Лара.

— Неудобни въпроси — повтори той, след като седнаха в колата. — Само това ли?

Тя хвърли поглед към преградата, която отделяше шофьора от пътниците в колата, и се увери, че е вдигната догоре. Подобни навици бяха дълбоко вкоренени у нея, резултат от обучението й във военното разузнаване.

— Знаеш какво имам предвид — каза. — Имаш крайно прогресивни възгледи за военен. С тях си създаваш много врагове.

— Ако под „прогресивен“ разбираш, че искам Русия да влезе в XXI век, тогава се признавам за виновен — отговори Киров. — И ако трябва да се нагърбя с непосилния риск тези възгледи да надделеят срещу неандерталците, които искат да ни върнат обратно към банкрутирала политическа система, тъй да бъде.

Той стисна дръжката на вратата и колата се стрелна по широкия булевард покрай площад „Дзержински“.

— Чуй ме, Лара — продължи Киров. — Хора като Джон Смит не хвърлят думите си на вятъра. Можеш да бъдеш сигурна, че той не изпълнява някаква налудничава мисия. Онези, които заемат високи постове в американското правителство, са сметнали информацията за достатъчно важна, за да изпратят Смит тук. Разбираш ли какво имам предвид? Фактът, че са му позволили, че са му казали да направи това — защото инициативата не е негова, потвърждава, че американците вярват в тази информация.

— Вярват в думите на един предател — горчиво каза Лара.

Бяха й необходими двадесет минути, за да извърши проверка и да се увери, че Юрий Данко е изчезнал и че следите му са изгубени.

„Само американците, дявол ги взел, знаят, че е мъртъв!“

— На пръв поглед Данко е предател — съгласи се Киров. — Но нали виждаш каква е неговата дилема: ако беше отишъл при прекия си началник или по-високо в йерархията и се окажеше, че този човек е част от „конспирацията“? Пак щеше да е мъртъв, но ние нямаше да знаем нищо.

Той се загледа през бронирания прозорец в уличните светлини, които профучаваха край тях.

— Повярвай ми, бих искал американците да грешат — тихо каза той. — Най-много от всичко бих искал да докажа на Смит, че охраната на „Биоапарат“ е абсолютно сигурна и че той е станал жертва на дезинформация. Но засега не мога да го направя, затова трябва да приема съмненията му за основателни. Разбираш ли, любов моя?

Тя стисна ръката му.

— По-добре, отколкото си мислиш. В края на краищата, имам предимството да се уча от майстора.

Голямата лимузина мина през Спаската порта на Кремъл, като спря само на поста, където охраната провери самоличността на пътниците. След няколко минути Киров и Телегина влязоха в онази част на Кремъл, където се помещаваше президентският апартамент и личният му работен кабинет.

— По-добре да изчакам тук — каза Телегина, когато спряха в просторното сводесто фоайе, построено от Петър Велики. — Очаквам да получа нова информация за Данко.

— Ще я получиш — Смит ще ни я съобщи — отговори Киров. — Но сега смятам, че е настъпил подходящият момент да се научиш да общуваш с цивилните си началници.

Телегина с мъка прикриваше учудването и трепета си, докогато вървяха след дежурния офицер по двойното стълбище. Той ги въведе в изящно обзаведена библиотека, където край запалена камина седеше човек, загърнат в дебел халат.

— Олег Иванович, надявам се, че имате основателна причина да измъкнете един старец от леглото посред нощ.

С достолепието на патриций Виктор Потренко стана да стисне ръката на Киров.

— Позволете да ви представя моя адютант, лейтенант Лара Телегина — каза Киров.

— Лейтенант Телегина — промърмори Потренко. — Чувал съм добри неща за вас. Заповядайте, седнете.

На Лара й се стори, че Потренко задържа ръката й по-дълго от необходимото. Може би слуховете за седемдесет и пет годишния президент бяха верни — че има слабост към млади жени, особено балерини.

След като седнаха, Потренко продължи:

— А сега ми кажете каква е цялата тази история с „Биоапарат“.

Киров набързо изложи най-важното от разговора си със Смит. В заключение каза:

— Мисля, че трябва да приемем това на сериозно.

— Така ли? — попита Потренко замислен. — Лейтенант Телегина, вие как смятате?

Лара изведнъж разбра, че от следващите й думи зависи цялата й бъдеща кариера. Но също така знаеше, че двамата мъже до нея познават до съвършенство нюансите на гласа и интонацията. Те забелязваха лъжата и двуличието, тъй както сокол — плячката си.

— Боя се, че трябва да застана в ролята на адвокат на дявола, господин президент — каза тя, след което обясни резервите си по отношение на думите на Смит.

— Добре казано — похвали я Потренко и се обърна към Киров: — Гледайте да не я изгубите — той направи пауза. — Е, какво ще правим? От една страна, американците нищо не печелят, като всяват ненужна паника. От друга страна, трудно е да приемем, че кражба в такъв мащаб може да се извърши под носа ни — без ние изобщо да разберем.

Потренко стана и пристъпи към камината, за да стопли ръцете си. Сякаш измина цяла вечност, преди да заговори:

— Край Владимир има тренировъчен лагер на специалните части, нали така?

— Така е, господин президент.

— Обадете се на командира и наредете незабавно да постави „Биоапарат“ под карантина. А вие, лейтенант Телегина, и доктор Смит ще отлетите натам рано сутринта. Ако е извършена кражба, ще ме уведомите незабавно. При всички случаи искам подробен доклад за процедурите за сигурност.

— Да, господин президент.

— Олег?

— Господин президент?

— Ако липсва дори грам от вируса на едрата шарка, незабавно уведомете нашите ловци на вируси. След това арестувайте всички в комплекса.