"Пактът „Касандра“" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт, Шелби Филип)

ГЛАВА ШЕСТА

На осем хиляди мили на запад, на Хавайския остров Оаху, спокойните води на Пърл Харбър се греят на горещото тропическо слънце. Над пристанището се намираха административните сгради и командно-контролният щаб на флота. Тази сутрин в Нимиц Билдинг допускаха само служители със специално разрешение. Въоръжени брегови патрули сновяха отвън и отвътре, по дългите прохладни коридори и пред затворените врати на залата за съвещания.

Залата беше с размерите на гимнастически салон и лесно можеше да побере триста души, но сега само трийсет, които заемаха първите няколко реда пред подиума. Необходимостта от засилена охрана се налагаше от медалите и лентите, които украсяваха униформите на присъстващите. Те представяха всички родове войски от армията; това бяха висшите офицери от тихоокеанския боен театър, които отговаряха за установяване и премахване на всяка заплаха по бреговете на океана от Сан Диего до Тайванския пролив в Югоизточна Азия. Всеки от тях беше доказан в битките ветеран, участвал в множество сражения. Те не търпяха политици и теоретици, което означаваше, че не любезничеха с празноглавци. Разчитаха на собствения си опит и инстинкти и уважаваха само онези, които бяха доказали себе си на бойното поле. Затова сега всички очи бяха приковани към човека на подиума — генерал Франк Ричардсън, ветеран от Виетнам и войната в Персийския залив, а също и от дузина други конфликти, за които американският народ отдавна бе забравил. Но не и тези мъже. За тях Ричардсън, председател на съвета на началник-щабовете, беше истински боец. Когато имаше да каже нещо, всички го слушаха.

Ричардсън се държеше с две ръце за катедрата. Висок, възпълен мъж, той изглеждаше не по-малко внушителен, отколкото в славните си дни в Уест Пойнт. Със стоманеносивата си късо подстригана коса, невъзмутимите зелени очи и изпъкналата долна челюст генералът беше мечта за всеки специалист по връзки с обществеността. Само че Ричардсън мразеше буквално всеки, който не бе проливал кръв за страната си.

— Господа, да обобщим — каза генералът, като обхвана с поглед аудиторията си. — Не руснаците ме тревожат. През повечето време е трудно да се определи кой управлява тази проклета страна — политиците или мафията. Не можеш да кажеш кои са играчите, без да знаеш резултата.

Ричардсън направи пауза, за да се наслади на смеха, предизвикан от малката му шега.

— Но докато майка Русия клечи в тоалетната — продължи той, — не може да се каже същото за китайците. Предишните администрации така копнееха да си легнат с тях, че така и не успяха да забележат истинските намерения на Бейджин. Продадохме им най-модерната си компютърна и сателитна технология, без да си дадем сметка, че те вече са проникнали в главните ни съоръжения за ядрени изследвания и производство. За тези момчета Лос Аламос е като заведение за бързо хранене. Непрекъснато говоря на тази администрация — както и на предишната, че Китай не може да се удържи само с ядрена сила.

Ричардсън впери поглед в дъното на залата. Там стоеше мъж с русолява коса, малко над четиридесетте, в цивилен костюм. Беше се облегнал на стената и кръстосал ръце на гърдите. Генералът долови едва забележимото му кимване и побърза да смени темата:

— Но китайците не могат да се надяват, че ще ни уплашат, като цакат с ядрената карта. По-важното е, че имат алтернатива: химическо-биологическа война. Пускат зараза в някое от най-големите ни населени места и в командно-контролните ни системи и хоп! — моментален хаос. И най-невинно отричат каквото и да било участие в това. Затова, господа, е наложително вашите патрулни, контролни и разузнавателни постове да съберат максимално количество информация относно китайската програма за биологическо оръжие. Битките в следващата война няма да се водят на бойното поле или по море — поне в началото. Те ще се водят в лабораториите, където числеността на врага ще се измерва в трилиони, разположени на върха на медицинска игла. Само ако знаем как се създават, хранят и отглеждат тези батальони, как са произведени, можем да разгърнем ресурсите си и да ги премахнем.

Ричардсън направи пауза.

— Благодаря ви за отделеното време и внимание, господа.

Мъжът в дъното на залата не се включи в мощните аплодисменти. Не помръдна, когато другите наобиколиха генерала, за да го поздравят и да го обсипят с въпроси. Антъни Прайс, шеф на Агенцията за национална сигурност, винаги предпочиташе да изказва забележките си на четири очи.

След като офицерите се разотидоха, Ричардсън се приближи към Прайс, който в този миг си мислеше, че генералът много прилича на надут петел.

— Господи, обичам тези момчета! Миришат на война.

— На мен ми мирише на провал, Франк — сухо отговори Прайс. — Ако не бях привлякъл вниманието ти, щеше да им разкажеш всичко, както си е, от игла до конец.

Ричардсън го стрелна с унищожителен поглед.

— Имай ми малко доверие, а? — бутна вратата и я отвори. — Хайде. Изоставаме от графика.

Излязоха навън. Беше хубав безоблачен ден. Тръгнаха с бърза крачка по посипаната с чакъл алея, която се виеше около сградата.

— Един ден, Тони, политиците ще трябва да проумеят — заговори Ричардсън, — че да се управлява страна чрез допитване до общественото мнение е равносилно на убийство. Само кажи, че искаш да складираш антракс или ебола, и виж как рейтингът ти ще започне да пада. Това са глупости!

— Това е минало, Франк — отвърна Прайс. — Не бива да забравяш, че най-големият ни проблем са доказателствата. И ние, и руснаците се съгласихме биохимичните ни програми да се следят от международни наблюдатели. Лабораториите, съоръженията за изследване и производство, системата за доставки — всичко беше изложено на показ. Така че политиците няма какво да „проумяват“. За тях биологическото оръжие е решен въпрос.

— Само че като дойдат да ги сритат в задниците — саркастично каза Ричардсън, — ще започнат да викат: „А къде е нашето оръжие?“

— Ти можеш да им отговориш, нали? — рече Прайс. — С малко помощ от добрия доктор Бауер.

— Слава Богу, че има хора като него — процеди Ричардсън през зъби.

Зад сградата имаше малка кръгла площадка за приземяване. Там ги чакаше туристически хеликоптер „Джет Рейнджър“ с цивилни означения. Витлата му мързеливо се въртяха. Когато пилотът забеляза пътниците си, започна да загрява турбините.

Прайс понечи да се качи в отделението за пътници, но Ричардсън го спря.

— Онази работа във Венеция — започна той, като се опитваше да надвика нарастващия шум от двигателите — добре ли мина?

Прайс поклати глава.

— Всичко мина по план, но накрая събитията придобиха неочакван обрат. Очаквам всеки момент да получа нова информация.

Ричардсън изсумтя, качи се в кабината и закопча колана си. Колкото и да уважаваше Бауер и Прайс, все пак те бяха цивилни. Само войникът знае, че винаги има неочаквани обрати.

Гледката на Биг Айлънд от две хиляди фута височина винаги вълнуваше Ричардсън. В далечината се виждаше великолепният Кона Коуст с грандхотелите, наредени като големи океански лайнери по бреговата ивица. По-навътре в сушата се чернееха долините, покрити с втвърдена лава, зловещи като лунен пейзаж. В средата на тази привидно мъртва пустош имаше признаци на живот: кратерът на вулкана Килауеа бе обагрен в златисточервено от магмата, извираща дълбоко от земните недра. Сега вулканът спеше, но Ричардсън бе виждал как изригва. Сътворението, образуването на нов релеф на планетата, беше гледка, която нямаше как да забрави.

Когато хеликоптерът се понесе над ръба на обгореното от лавата поле, пред очите му изникна някогашният Форт Хауърд. Той се простираше на няколко хиляди акра между полето и океана и представляваше основната база за медицински изследвания на армията, специализирана в изнамиране на лекарства за тропически заболявания, сред които и проказата. Преди няколко години Ричардсън бе направил постъпки за затваряне на базата. Беше спечелил за съюзник един сенатор опортюнист от Хавай и с помощта на малко задкулисни игри бе успял да прокара чрез него проект за нова медицинска база в Оаху. Чрез този проект политикът си спечели голяма популярност. За да върне услугата на Ричардсън, сенаторът, който беше в Комисията за финансиране на армията, подпечата молбата на генерала за закриване на Форт Хауърд и продажбата му на частни лица.

Ричардсън вече имаше купувач, който чакаше да купи базата: биохимическата фирма „Бауер-Зермат“ АД със седалище Цюрих. След като двеста хиляди акции на компанията бяха прибрани в сейфа на сенатора, той се погрижи комисията да не приема повече кандидатури за закупуване на базата.

Ричардсън каза на пилота по микрофона:

— Направи един кръг около базата.

Хеликоптерът зави и пред генерала се откри панорамен изглед на базата. Дори от тази височина се виждаше новата ограда — десет фута висока, тип „Циклон“, покрита отгоре с бодлива тел. На четирите поста стояха хора, които приличаха на военни. Това впечатление се засилваше от камионите, паркирани пред всеки от постовете.

Самата база изглеждаше странно пуста. Сглобяемите военни бараки и складови помещения стояха на припек под тропическото слънце, наоколо не се виждаше жива душа. Само старата сграда на щаба, прясно пребоядисана, с няколко джипа отпред, изглеждаше обитаема. Външното впечатление подсказваше, че това е закрита военна база, все още извън строя, необитаема с изключение на няколко сервизни сгради, които обслужваха работещия там минимален персонал.

Но външният вид заблуждаваше. В действителност бившият Форт Хауърд сега се намираше на три нива под земята.

— Готови сме за кацане, генерале — уведоми го пилотът.

Ричардсън хвърли последен поглед през прозореца и видя малък силует, подобен на играчка, който проследяваше полета на хеликоптера.

— Приземявай — нареди той.

Беше нисък мускулест мъж малко над шейсетте, със сресана назад прошарена коса и грижливо подстригана козя брада. Стоеше разкрачен, изпънат като струна, стиснал ръце зад гърба — кален в битките офицер.

Д-р Карл Бауер проследи как хеликоптерът се сниши, задържа се малко над поляната за приземяване и кацна. Знаеше, че пристигащите ще му зададат някои трудни въпроси. Докато витлата забавяха ход, той внимателно обмисляше какво и колко да им каже. Господин докторът не обичаше да дава обяснения и извинения.

От близо сто години компанията, основана от прапрадядото на Бауер, бе сред първите в областта на химическите и биологическите технологии. „Бауер-Зермат“ АД притежаваше множество патенти, които до ден днешен бяха несекващ източник на печалба. Учените и изследователите на компанията бяха създали хапчета и сиропи, задължителни за всяка домашна аптека; в същото време бяха извадили на пазара лекарства с тайни формули, спечелили за фирмата международни награди.

Но при всичките лекарства и ваксини, които разпространяваше сред здравните работници в Третия свят, „Бауер-Зермат“ имаше и тъмна страна, за която скъпо платените рекламни агенти и лъскавите брошури на компанията никога не споменаваха. През Първата световна война тя бе разработила особено вредна разновидност на иприта, която бе причинила бавната смърт на хиляди войници на съюзниците. Четвърт век по-късно фирмата снабдяваше германски компании с някои химикали, които после се смесваха и така се създаваше газът за камерите в лагерите на смъртта из цяла Източна Европа. Тя следеше отблизо зловещите експерименти на д-р Йозеф Менгеле и други нацистки лекари. В края на войната, когато други престъпници и техните съучастници бяха осъдени и обесени, „Бауер-Зермат“ се премести в Швейцария и под прикритието на анонимността спокойно продължи медицинските изследвания, започнати от нацистите. Собствениците и ръководните кадри на компанията твърдяха, че нямат представа какво става с техните продукти, след като напуснат границите на страната.

През втората половина на XX век д-р Карл Бауер не само запази мястото на семейната фирма в челните редици на законните фармацевтични изследвания, но разшири тайната й програма с разработване на биохимически оръжия. Подобно на скакалец, той нападаше най-плодородните полета: Либия на Кадафи, Ирак на Хюсеин, племенните диктатури в Африка и непотистките режими в Югоизточна Азия. Бауер предоставяше най-добрите учени и най-модерното оборудване, а в замяна беше щедро обсипван с пари, които по компютърен път отиваха право в трезорите под Цюрих.

В същото време поддържаше и засилваше контактите си с военните както в Съединените Щати, така и в Русия. Прозорлив анализатор на глобалната политическа ситуация, Бауер успя да предвиди разпадането на Съветския съюз и неизбежния упадък на нова Русия, която се бореше за демокрация. Когато се сблъскаха двете тенденции — на руската безпътица и американското надмощие, той пусна въдицата.

Бауер пристъпи, за да поздрави посетителите си.

— Господа.

Тримата мъже си стиснаха ръцете, после тръгнаха заедно към двуетажната сграда в колониален стил, където се намираше щабът. От двете страни на изисканото фоайе, облицовано с дървена ламперия, бяха кабинетите на грижливо подбраните служители на Бауер, които се грижеха за административните дела на базата. По-нататък започваха тесните помещения, където с пот на чело се трудеха помощниците на учените. Те записваха данните от лабораторните експерименти. В дъното имаше два асансьора. Единият беше скрит зад врата, която можеше да се отвори само с кодова карта. Асансьорът беше високоскоростен и свързваше подземните лаборатории с щаба. Вторият асансьор имаше месингови решетки и приличаше на клетка за птици. Тримата мъже влязоха в него и за няколко секунди се озоваха в личния офис на Бауер, който заемаше целия втори етаж.

Помещението вероятно бе принадлежало на колониален губернатор от XIX век. Старинни ориенталски килими красяха полирания дървен паркет; по стените бяха наредени махагонови лавици за книги и статуетки от южното крайбрежие на Тихия океан. Масивното бюро на Бауер стоеше пред прозорците, които стигаха от тавана до пода. През тях се виждаше цялата база и океанът под скалите, чак до почернелите от лава поля в далечината.

— Направил си някои подобрения от последното ми посещение.

— По-късно ще ти покажа стаите на персонала, работните кабинети и местата за почивка — отговори Бауер. — Животът тук е като на нефтена платформа: моите хора почиват веднъж месечно, и то само по три дни. Удобствата, които предлагам тук, си струват.

— Колкото до отпуските — заговори Ричардсън, — как пускаш хората да излизат оттук?

Бауер тихо се изсмя.

— Не ги пускам, генерале. Изпращаме ги в луксозен курорт. Там ги следи охрана, но те не забелязват това.

— От една златна клетка в друга — отбеляза Прайс.

Бауер сви рамене.

— Досега никой не се е оплакал.

— Като знам колко им плащаш, не се учудвам — каза Прайс.

Бауер се приближи до количката с напитки.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Ричардсън и Прайс избраха пресен ананасов сок с лед. Бауер, както винаги, предпочете минерална вода.

След като седнаха, той зае мястото си зад бюрото.

— Господа, позволете ми да обобщя. Проектът, на който сме посветили пет години от живота си, е почти готов да донесе плодове. Както знаете, по време на администрацията на Клинтън едрата шарка, която трябваше да бъде унищожена през 1999 година, бе помилвана. Понастоящем в света има само две проби: едната се намира в Центъра по контрол на заразните заболявания в Атланта; другата — в Централна Русия, в „Биоапарат“. Целият ни план беше изграден върху възможността да се сдобием с проба от вируса на едрата шарка. Усилията да получим тази проба от Центъра в Атланта се оказаха безплодни; просто мерките за сигурност там са твърде строги. Но в „Биоапарат“ е друго. Предвид крайната нужда на руснаците от твърда валута успях да направя необходимите уговорки. За мен е удоволствие да ви съобщя, че до няколко дни от Русия ще тръгне куриер с проба от вируса.

— Твоите руснаци гарантират ли доставката? — попита Ричардсън.

— Разбира се. Ако случайно куриерът не успее да се срещне с нашите хора — което е малко вероятно, няма да получат втората част от уговорената сума.

Бауер млъкна и прокара език по острите си дребни зъби.

— Ще има и други, по-трайни последствия. Уверявам ви, че руснаците са съвсем наясно с това.

— Но все пак има проблем, нали? — безцеремонно изтъкна Ричардсън. — Случката във Венеция.

Бауер не отговори. Вместо това пъхна един диск в DVD плейъра. Синият фон на екрана се смени с подскачащи картини, после се появи поразително чисто изображение на площад „Сан Марко“.

— Този запис е направен от италиански журналист, който прекарвал деня в разходка със семейството си — обясни той.

— Някой друг разполага ли с него? — веднага попита Прайс.

— Не. Моите хора моментално се свързаха с журналиста. Освен че няма да му се наложи да похарчи и цент за образованието на децата си, спокойно може да се оттегли — всъщност той вече го направи.

Бауер посочи екрана.

— Мъжът отдясно е Юрий Данко, офицер с висок чин от Медицинската дивизия на руската служба за сигурност.

— А този отляво е Джон Смит — добави Прайс и погледна към Ричардсън. — Франк и аз познаваме Смит от намесата му в проекта „Хадес“. Преди това е работил в ИМИИЗАСАЩ. Носеше се слух, че е близък с някого от Медицинската дивизия на Руското разузнаване. Агенцията за Национална сигурност искаше да се свърже с този човек, но Смит отказа. Твърдеше, че няма такъв източник.

— А сега виждате кой е бил този източник: Данко — продължи Бауер. — Преди месец започнах да получавам сведения, че Данко души около „Биоапарат“ в качеството си на инспектор по сигурността. С наближаването на деня, в който нашият куриер трябваше да тръгне, Данко офейка. Но толкова бързаше, че прояви небрежност. Руснаците откриха, че е избягал, и предадоха тази информация на мен.

— И в този момент ти си се свързал с наемните убийци — каза Ричардсън. — Да беше си дал парите за по-добри.

— Хората бяха първокласни убийци — хладно отговори Бауер. — Използвал съм ги и преди и резултатите винаги ме удовлетворяваха.

— Не и този път.

— По-добре щеше да бъде, ако бяхме спрели Данко още в Източна Европа — призна Бауер. — Само че нямаше възможност. Той се движеше прекалено бързо и много добре прикриваше следите си. Венеция беше най-добрият ни шанс. Когато хората ми докладва, че са видели Данко да осъществява контакт, веднага разбрах, че трябва да премахнем и този човек.

— Но не го направихте — каза Прайс.

— Това беше грешка, която ще поправим — отвърна Бауер. — Тогава все още нямахме представа с кого ще се срещне Данко. По-важното е, че последната му инспекция е била в „Биоапарат“, а сега е мъртъв. Каквото и да е знаел, е умряло с него.

— Освен ако не е успял да го каже на Смит — прекъсна го Ричардсън.

— Прегледайте записа — предложи Бауер. — Обърнете внимание на времето.

Той пусна диска отначало. Ричардсън и Прайс внимателно се загледаха в екрана. Касапницата на „Сан Марко“ продължи само секунди.

— Пусни го пак — поиска Прайс.

Този път двамата мъже се съсредоточиха върху самата среща на Данко със Смит. Ричардсън бе извадил хронометър и отброяваше секундите, като следеше ръцете на Данко. Нищо не бе разменено между руснака и Смит.

— Прав си — каза Прайс. — Данко пристига, настанява се, поръчва кафе, двамата със Смит разговарят…

Бауер извади две копия от транскрипцията и даде по една на двамата мъже.

— Накарах човек, който чете по устните, да подготви това. Водят незначителен разговор. Нищо повече.

Ричардсън проучи страниците.

— Изглежда, си прав: Данко не е имал възможност да каже каквото и да било. Но бъди сигурен, че Смит няма да скатае палатката и да изчезне в нощта. Той ще копае настървено и дълбоко.

Генералът направи пауза.

— Кой знае какви други контакти има в Руската армия.

— Наясно съм с това — отговори Бауер. — Повярвайте ми, нямам намерение да подценявам д-р Джон Смит. Това е една от причините да ви поканя тук. Трябва да вземем решение как да действаме оттук нататък.

Прайс, който си играеше с дистанционното и забавяше образите на екрана, стопира един кадър.

— Вижте този човек, Добрия самарянин. Изглежда ми познат.

— Според моите източници се е представил за италиански лекар.

— Полицията разпитала ли го е?

— Не. Изчезнал е в тълпата.

— Какво не е наред, Тони? — попита Ричардсън.

Клетъчният телефон на Прайс иззвъня. Той го отвори с изщракване, каза името си, после погледна другите и вдигна пръст.

— Здравейте, инспектор Дионети. Радвам се, че се обадихте. Исках да ви задам няколко въпроса относно другия мъж на записа…

Седнал в своя елегантен, претрупан с книги кабинет, Дионети съзерцаваше една етруска статуетка.

— Казахте, че искате да ви информирам, ако някой се върти наоколо и разпитва за братя Рока — каза той.

— И какво?

— Един стар приятел — Питър Хауъл, някога работеше за Специалните служби на ВВС…

— Знам кой е — прекъсна го Прайс. — Какво искаше?

Дионети описа срещата си с англичанина и накрая каза:

— Съжалявам, не беше възможно да получа повече информация. Ако задаваш прекалено много въпроси…

— Какво казахте на Хауъл?

Дионети облиза устни.

— Попита дали сме идентифицирали телата. Казах му, че са братята Рока. Нямах избор. Хауъл има и други контакти във Венеция. Ако не бях му казал, другите щяха да го направят.

— Какво друго? — настоя Прайс.

— Той видя резултатите от експлозията…

— И вие, без да ви е питал, му казахте, че това е С-дванадесет.

— Какво друго можех да направя? Хауъл е бил военен. Той разбира от тези неща. Чуйте ме, Антонио. Хауъл пътува към Палермо, откъдето пристигнаха Рока. Пътува сам. Лесна мишена е.

Прайс се замисли върху това.

— Добре — каза той накрая. — Но ако ви се обади от Палермо, бих искал да го науча.

След като затвори, Прайс погледна лицето на екрана.

— Това е Питър Хауъл — обяви той на останалите.

Предаде им казаното от Дионети и набързо описа кариерата на Хауъл.

— Какво може да прави такъв човек с Джон Смит?

— Да прикрива гърба му — мрачно каза Ричардсън. — Смит не е глупак. Не би отишъл сам да се срещне с Данко — генералът се обърна към Прайс. — Този кучи син Дионети има голяма уста. Можем ли да му имаме доверие?

— Щом му плащаме — отговори Прайс. — Без нас Дионети е на крачка от разорението. Петстотин години семейна традиция… — той щракна с пръсти — ще си отидат! Просто така! И е прав: по един или друг начин Хауъл щеше да разбере за братята Рока и С-12.

— Явно Смит не е единственият, когото сме изпуснали — обобщи Бауер.

— Така е — съгласи се Ричардсън. — Но Палермо е опасно място — дори и за човек като Питър Хауъл.