"Пактът „Касандра“" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт, Шелби Филип)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Швейцарците разполагат с едни от най-добре организираните отряди за борба с тероризма в света. Превъзходно обучени, отлично екипирани, двайсетте души, известни под наименованието Група за специални операции, пътуваха към международното летище в Цюрих. Преди минути бяха получили сигнал за начало на операцията от министъра на отбраната.

„Суисеър“ 101 трябваше да кацне след двадесет минути. Командосите бяха заели позиции. Половината бяха облечени в униформи на швейцарския граничен патрул, чието неизменно присъствие на летищата и железопътните гари не правеше впечатление на пътниците, привикнали да виждат около себе си представители на службите за охрана. Другата половина бяха облечени като механици, обслужващ персонал, носачи и снабдители — все хора, които обикновено можеха да се видят около кацнал самолет.

Цивилният контингент, тежко въоръжен с автомати MP-5, димни и настъпателни гранати, щеше да нападне пръв, ако ситуацията прерасне в криза с вземане на заложници. Униформените патрули бяха вторият периметър, готови да действат, в случай че Берия успееше по някакъв начин да премине през невидимия кордон около самолета.

Накрая имаше и трети периметър, съставен от армейски снайперисти, разположени по покривите на международния терминал и хангарите за поддръжка. Те щяха да имат добър изглед към самолета, след като се придвижеше към последния изход. Там щяха да направят опит да прикрепят изходния ръкав към фюзелажа. Опитът щеше да се провали. Капитанът щеше да обяви, че има повреда и да поиска да се постави подвижна стълба на първата врата.

След като пътниците тръгнеха по стълбата, снайперистите щяха да забележат Берия и да се прицелят в него. Ако успееха, във всеки един момент най-малко трима души щяха да го държат на прицел. Съгласно плана цивилните командоси щяха да осъществят залавянето, като повалят Берия на земята и го неутрализират. Но ако поради някаква причина възникнеше проблем, снайперистите бяха готови да произведат няколко изстрела, като се целят в главата му.

Облечен в широки бели дрехи на работник по снабдяването, командирът на групата незабележимо се свърза с контролната кула и получи последна информация: полет 101 приближаваше летището. Сведението бе предадено на останалите; предпазителите на оръжията бяха свалени.

Автобусът пристигна на автогарата в Санкт Петербург, точно когато „Суисеър“ 101 се приземи на летището в Цюрих. Иван Берия тръгна след тълпата в посока към чакалнята, където се насочи към багажните сейфове. Извади ключ, отвори един от сейфовете и издърпа оттам скъп куфар.

Тоалетната беше в ужасно състояние, но бакшишът, който даде на човека на входа, му осигури относително чиста кабинка. Берия свали палтото, сакото и панталоните си и извади от куфара нов тъмносин пуловер, сиви панталони, спортна риза и удобни обувки. Освен това в куфара имаше и кожено яке, няколко найлонови торби със сувенири от Ермитажа и портфейл със самолетен билет, паспорт, кредитни карти и американска валута. Берия отвори паспорта и внимателно разгледа снимката си, на която беше с току-що облечените дрехи. Реши, че може да мине за някой си Джон Стрелников, натурализиран американски гражданин, работещ като строителен инженер за компания в Балтимор.

Берия прибра старите си дрехи в куфара и излезе от тоалетната. В чакалнята спря до щанд за безалкохолни напитки, остави куфара на земята, купи си кока-кола и продължи. Като се имаше предвид броят на бездомните, които се шляеха по автогарата, куфарът щеше да изчезне, преди още Берия да е стигнал вратата.

Отвън се качи в такси и предложи на шофьора десет американски долара над уговорената цена, ако стигнат до летището за тридесет минути. Пристигнаха с две минути по-рано.

Берия знаеше, че по това време снимката и отличителните му белези вече са разпратени по всички по-големи транспортни възли в страната. Това не го безпокоеше. Той нямаше намерение да влиза в контакт с властите.

След като мина през наскоро ремонтирания терминал, Берия стигна до мястото, предназначено за туристически групи, и се пъхна в тълпа от шейсет души, скупчени пред гишето на Финландските авиолинии.

— Къде е значката ви? Трябва да имате значка.

Берия се усмихна очарователно на изнервената млада жена, на чиято значка пишеше „ОМНИТУРС: СЪКРОВИЩАТА НА РУСКИТЕ ЦАРЕ“.

Той подаде паспорта и билета си и промърмори:

— Изгубил съм я.

Жената въздъхна, грабна документите му и го отведе до едно гише, където извади хартиена значка.

— Джон Стрел…

— Стрелников.

— Точно така. Ще напишем само „Джон“, може ли?

Тя извади един маркер, написа името на значката, дръпна ивицата с лепило на гърба и здраво притисна листчето към ревера на якето му.

— Гледайте да не я изгубите! — смъмри го жената. — Иначе ще имате проблеми на митницата. Искате ли да пазарувате нещо от валутния магазин?

Берия каза, че би било добре.

— Ще получите паспорта и билетите си след проверката на имиграционните служби — каза тя и се завтече да оправя други проблеми в групата.

Берия разчиташе на това. Много по-добре беше да остави една изтощена американска екскурзоводка да се занимава с визите и самолетните билети.

След като купи някакъв одеколон, който пъхна в плика със сувенирите от Ермитажа, Берия се нареди на опашката, която се влачеше покрай гишето на имиграционните служби. Видя как вътре двама отегчени служители удряха печати в паспортите, които екскурзоводката им беше занесла. След като чу името си, той пристъпи напред, взе паспорта си и тръгна към митническото гише във фоайето за заминаващи пътници.

Берия седна до двойка на средна възраст, които казаха, че са от Сан Франциско. Извини се, че английският му не е добър, така че новите му приятели говориха през повечето време. Берия научи, че полетът на Финландските авиолинии до летище „Дълес“ във Вашингтон ще продължи близо десет часа и че вечерята може и да е прилична, но няма да бъде кой знае какво.

Служебният самолет Ил С-22 навлезе във въздушното пространство над Германия, когато Смит научи, че Берия не е бил на борда на „Суисеър“ 101.

— Сигурно ли е?

— Абсолютно — отговори Клайн по сателитния телефон. — Огледали са един по един всички пътници. Не е бил там.

— Самолетът за Париж ще кацне след деветнадесет минути. Готови ли са?

— Хората, с които говорих, ми казаха, че са готови. Иначе поверително ми съобщиха, че в правителството са изправени на нокти. Ако нещо стане и по-късно се разчуе, че са позволили на самолета да кацне… е, можете да си представите скандала.

— Мислите ли, че правителството ще допусне да изтече информация?

— Напълно е възможно. Във Франция ще има избори след две седмици. Опозицията търси всякакви начини да го злепостави.

Смит се върна към идеята, която му бе хрумнала още в Москва, но не беше посмял да изкаже.

— Сър, ами ако помогнем малко на французите?

— Как?

— Техните самолети не са оборудвани със сигурна факс-система. „Америкън“ 1710 може да получава секретни факсове по сателита. Можете да говорите направо с капитана, да го уведомите за събитията, да му изпратите по факса снимка на Берия.

Смит млъкна и зачака. Той предлагаше нещо, което беше, меко казано, опасно. Ако приемеха предложението му и нещо се случеше с американския самолет, последиците можеха да бъдат направо катастрофални.

— Изчакайте да направя една справка — каза Клайн накрая. — Ще ви се обадя.

След няколко минути шефът му позвъни отново.

— Говорих с директора на федералната служба за охрана във Форт Уърт, Далас. Казва, че на борда на 1710 има човек от службата за охрана на авиацията.

— Още по-добре. Свържете се с него…

— С нея, Джон.

— Простете, направих погрешно предположение. Трябва да има начин пилотът да се свърже с нея. След като го направи, тя може да огледа самолета.

— Трябва да допуснем възможността Берия да пътува инкогнито.

— Киров не е споменавал, че Берия има навика да се дегизира. Може би защото никога не е излизал отвъд границите на страните, в които е живял. Добре обученият агент би могъл да го разпознае въпреки грима и протезите.

— Да информираме ли Киров — или някого другиго?

— Това е наш самолет, сър. Ако агентът го забележи, можем да сигнализираме на французите, че при тях е чисто и да предупредим англичаните, че пътува към тях. Всяка секунда преднина, която можем да им дадем, би била безценна.

Последва ново мълчание.

— Добре, Джон. Ще се погрижа да уредя нещата тук. Самолетът има още деветдесет минути път до Хийтроу. Остани във въздуха до второ нареждане.

Адам Трилор долови аромат на екзотичен парфюм и се размърда. Дочу тихо шумолене на коприна и в полезрението му се появи добре оформен задник. Сякаш уловила погледа му върху себе си, жената — червенокоса и дългокрака — се обърна. Трилор се изчерви, когато очите й се спряха върху него; смущението му се засили, когато тя се усмихна и вдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Ах ти, лошо момче!“ После жената тръгна и се скри в отделението, където се разпределяха храната и напитките.

Трилор въздъхна. Жените не го интересуваха сексуално, но той ценеше красотата във всичките й форми. В някои части на Карибско море на частни яхти Трилор често беше срещал такава възхитителна красота, която се използваше с цел да стимулира апетитите на публиката.

Гласът на пилота прекъсна размислите му:

— Дами и господа, бихме желали да ви информираме, че последната прогноза за времето за Лондон съобщава за слаби превалявания и температура 62 градуса.5 Движим се по разписание, до кацане остават един час и пет минути.

„Каква досада“ — помисли си Трилор.

Той все още разсъждаваше за нелепостта на подобни съобщения, когато жената отново се появи. Тя като че ли вървеше по-бавно, сякаш се възползваше от възможността да се поразтъпче. Когато мина покрай него, Трилор отново усети лекия полъх; руменината на лицето му се върна.

Името на жената беше Елън Дифорио, тридесет и осем годишна, доказан експерт по бойни изкуства и шампион по стрелба. Това беше петата й година във федералната служба за охрана, втората — в отдела за охрана на гражданската авиация.

„Ама че късмет! Последният ми полет — и да се случи такова нещо!“

Петнадесет минути по-рано Дифорио мислеше как ще се срещне тази вечер с гаджето си, адвокат от Вашингтон. Мечтите й бяха прекъснати от безобидното на пръв поглед съобщение, че валутният магазин на борда предлага специална оферта — парфюм „Жан Пату 1000“. Кодовите думи рязко върнаха Дифорио в реалността. Тя отброи десет секунди, взе чантата си, стана от седалката в салона бизнескласа и се запъти към тоалетните. Оттам мина през салона на първа класа, заобиколи преградата към сервизното помещение, а после незабелязано влезе в пилотската кабина.

Дифорио прочете съобщението на директора на федералната служба за охрана и внимателно разгледа изпратената по факс снимка. Заповедите бяха ясни: да провери дали този човек се намира на борда на самолета. Ако го забележи, да не осъществява никакъв контакт, нито да прави опит да го задържи. Вместо това незабавно да се върне в кабината, за да докладва.

— Защо не става дума за оръжие? — обърна се тя към пилота. — Не се споменава дали носи оръжие или бомба. Не пише и за биологическо оръжие. Кой е този човек?

Пилотът сви рамене.

— Знам само, че британците са ангажирали момчетата от Специалните служби на ВВС. Значи е нещо сериозно. Ако човекът е на борда и ние кацнем благополучно, те ще го заловят на земята — той красноречиво погледна чантата й. — Направи ми една услуга: остави тук всички опасни играчки.

Докато вървеше през салона първа класа, Дифорио забеляза смущението на странния мъж с очи като яйца.

„Ама че клоун!“

Тя беше съвсем наясно с впечатлението, което правеше на мъжете, и винаги намираше начин да го използва. Независимо дали бяха на седемнадесет или на седемдесет, те се заглеждаха по нея; едни тайно, други по-явно. Но ако пожелаеше, Дифорио можеше да ги принуди да я погледнат право в очите. Достатъчна беше една бегла усмивка, една игрива искрица в очите.

Първа и бизнескласа бяха чисти. Не че очакваше да намери обекта там. Типове като този Берия обичаха да се крият в тълпата. Дифорио дръпна пердето и влезе във втора класа.

В салона имаше три колони от по три седалки, разделени от две пътеки. Докато се преструваше, че разглежда списанията, тя огледа първите шест реда в лявата колона: пенсионери, колежани във ваканция, млади семейства, които пътуваха с минимум средства. Дифорио продължи огледа си.

Няколко минути по-късно тя стоеше пред тоалетните в края на салона. Беше огледала добре всички пътници наоколо плюс още двама, които бяха излезли от тоалетните. Останалите седяха по местата си; никой от тях не приличаше на търсения човек.

„А сега остава по-сложната част.“

Дифорио се върна оттам, по същия път, по който беше дошла, влезе в бизнессалона, заобиколи преградата, след това се върна във втора класа. Като извиваше гръб, тя се преструваше, че се опитва да раздвижи схванатите си мускули. Любопитството в мъжките погледи се сменяше със съчувствие — и оценка, когато реверите на сакото й се раздалечиха и оголиха леко гърдите й. Тя окуражи зяпачите с лека усмивка и тръгна по дясната пътека. Погледът й блуждаеше, но никога не се спираше на отделни лица. Отново извади късмет. Всички седалки бяха заети; мъжете спяха, четяха или преглеждаха деловите си документи. Дифорио се радваше, че филмът е свършил и че повечето капаци на прозорците са вдигнати, за да пуснат слънчевата светлина вътре.

Отново се озова в края на самолета. Мина покрай тоалетните, след това се върна по лявата пътека за повторна проверка, за да се увери, че не е пропуснала някого. След миг влезе в пилотската кабина.

— Обектът липсва — докладва Дифорио.

— Сигурна ли си?

— В първа класа и бизнессалона го няма. Няма нито един човек, който да има и най-малката прилика с този тип. Във втора класа всички места са заети — двеста трийсет и осем души. Сто и седемнайсет от тях са жени и, повярвай ми, всички до една са истински. Има двайсет и две деца на възраст под петнайсет; четирийсет и трима са около двадесетгодишни. От шейсет и тримата мъже двайсет и осем са на възраст над шейсет и пет години и изглеждат на толкова. Други шестнайсет са около петдесетгодишни. Остават деветнайсет възможни — никой от тях не отговаря на описанието.

Пилотът кимна към своя колега.

— Дани ще те свърже с Далас. Кажи им какво си открила — или не си — той направи пауза. — Това означава ли, че мога отново да започна да дишам?

Средствата за комуникация на борда на С-22 позволяваха на Смит да се включва към канала на френската служба за сигурност. Той чу как агентите от бюро Дьозием докладват, че пътниците излизат от самолета 612 на „Еър Франс“. Три четвърти от тях бяха вече слезли и все още нямаше и следа от Берия. Смит насочи вниманието си към американския самолет, който имаше двадесет минути до пристигане на летището, когато мобилният му телефон изпищя.

— Обажда се Клайн. Джон, току-що получих доклад от Далас. Служителката на охраната на 1710 докладва, че на борда няма човек, който да прилича на Берия.

— Това е невъзможно! Французите току-що съобщиха за пристигналите си пътници. Там го няма. Трябва да е в американския самолет.

— Не и според служителката на въздушната охрана. Тя е почти сигурна, че Берия не е в самолета.

— „Почти“ не е достатъчно.

— Осъзнавам това. Предадох думите й на англичаните. Благодарни са ни, но това няма да ги задоволи. Хората от Специалните служби на ВВС са заели позиции и ще изчакат на тях.

— Сър, мисля, че трябва да помислим върху възможността Берия да се е качил на друг самолет или да използва друг начин, за да стигне до Щатите.

Въздишката на Клайн се чу отчетливо в другия край на линията.

— Мислиш ли, че е толкова дързък, за да направи това? Не може да не знае, че сме пуснали в ход всичко, за да го заловим.

— Берия се е заловил с тази работа, сър. Убил е няколко души, за да я доведе докрай. Мисля, че е твърдо решен да стигне до Щатите — той направи пауза. — Москва е основното място, откъдето може да се лети на Запад, но не е единственото.

— Санкт Петербург!

— Там кацат много самолети от и за Скандинавските страни и Северна Европа. „Аерофлот“, Скандинавските аеролинии, Финландските авиолинии, „Роял Дъч“ — всички извършват редовни полети до и от там.

— Киров ще получи инфаркт, когато му кажа, че Берия може да е стигнал чак до Санкт Петербург.

— Стигнал е ужасно далеч. Той не бяга, а следва добре обмислен план. Затова винаги е с една стъпка преди нас.

Смит дочу нещо по френския канал. Извини се, слуша няколко минути, след това се върна към разговора си с Клайн.

— Париж потвърждава, че самолетът им е чист.

— Каква е следващата ти стъпка, Джон?

Смит се замисли за момент.

— Лондон, сър. Там ще кацна.