"Пактът „Касандра“" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт, Шелби Филип)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Като изпускаше облаци син дим изпод гумите и миризма на нажежени спирачки, „Америкън“ 1710 кацна на лондонското летище „Хийтроу“. Съгласно инструкциите на командира на Специалните служби на ВВС, пилотът съобщи на пасажерите, че е открит механичен проблем с ръкава, който е определено да бъде закачен за вратата на техния самолет. Контролната кула ги пренасочва към друг участък от летището, където ще докарат подвижни стълби.

Стюардите на самолета минаха през първа класа и бизнес-салона и успокоиха пътниците, че ще успеят да направят връзка с други полети.

— А какво става с полета до „Дълес“? — попита Трилор.

— Престоят ни на земята ще бъде възможно най-кратък — отговори му стюардът.

Трилор се молеше човекът да е прав. Зарядите от азот в контейнера щяха да стигнат за още дванадесет часа. Обикновено престоят на „Хийтроу“ беше деветдесет минути; а полетът до „Дълес“ продължаваше шест часа и петнадесет минути. След минаване през митническите и имиграционните служби той се надяваше, че ще му останат три часа, за да откара вируса в хладилна камера. Имаше и още малко допълнително време за непредвидени обстоятелства.

Когато стъпи на стълбата, Трилор откри, че самолетът е спрял близо до гигантски ремонтен хангар. Слезе надолу и видя багажни колички, натоварени с куфари и два автобуса на летището, които чакаха със запалени двигатели до вратите на хангара. В долната част на стълбите симпатичен млад митничар му предложи да влезе в хангара, подготвен за временно посрещане на пътниците и за чакалня за транзитно преминаващите.

Когато Трилор и спътниците му небрежно се запътиха натам, те нямаха представа, че всяко тяхно движение се следи от зорки очи зад оптически прицели. Не биха могли да познаят в младите служители на митническите и имиграционните служби, а също така в носачите, шофьорите на автобусите и персонала по поддръжката тежко въоръжени агенти на Специалните служби на ВВС под прикритие.

Точно преди да мине през вратата на хангара, Трилор чу оглушителен рев. Той се обърна и видя малък кокетен самолет грациозно да каца на пистата, която се намираше на двеста ярда от него. Предположи, че самолетът принадлежи на баснословно богат предприемач или на някой шейх. През ум не можеше да му мине, че в този Ил С-22 седи човек, който в същия миг получава подробното му описание от снайперист, държащ на прицел главата му.

— Британците казват, че 1710 е чист, сър.

Гласът на Клайн отекна в слушалката на секретната линия:

— И аз получих същите сведения. Трябваше да чуеш Киров, когато му го съобщих. Сигурно цяла Москва се е затресла от ругатните му.

Смит седеше в рулирания Ил и продължаваше да следи оживлението около американския самолет ДС-10.

— Има ли новини от Санкт Петербург?

— Киров съставя списък на всички самолети, излетели досега от там. Мъчи се да се сдобие със записите от наблюдателните камери на летището, а също да изпрати хора, които да разпитат служителите.

Смит прехапа устната си.

— Всичко това ще отнеме много време, сър. С всеки изминал час Берия се отдалечава все повече и повече.

— Знам. Но не можем да стреляме, без да сме открили целта — Клайн направи пауза. — Какъв е следващият ти ход?

— В Лондон няма какво да правя. Помолих екипажа на 1710 да ме вземе и те се съгласиха. По разписание трябва да тръгне след седемдесет и пет минути. Ще пристигна във Вашингтон по-рано, отколкото ако разчитам на транспорт от военните.

— Не ми допада идеята да пътуваш без секретна телефонна връзка.

— Екипажът знае кой съм и че съм на борда, сър. Ако получите някакви новини от Москва, можете да се свържете със самолета.

— При тези обстоятелства няма по-добро решение. Междувременно гледай да си починеш в самолета. Всичко едва сега започва.

Антъни Прайс седеше в просторния си кабинет на шестия етаж в сградата на Агенцията за национална сигурност, Форт Мийд, Мериленд. В качеството си на заместник-директор той отговаряше за всекидневните операции на агенцията. Точно сега това изискваше от него да ангажира хората си със ситуацията в Москва. До този момент руснаците се придържаха към версията, че кръвопролитието е предизвикано от чеченски терористи, което идеално устройваше Прайс. Това му даваше основателна причина да се занимава с инцидента. И колкото по-дълго руснаците преследваха въображаемите терористи, толкова по-лесно щеше да бъде за Берия и Трилор да се измъкнат незабелязани.

На вратата се почука и Прайс вдигна глава.

— Влез.

Беше главният аналитик — пълничка млада жена с вид на библиотекарка.

— Ето последните данни от нашите източници в Москва, сър — каза тя. — Изглежда, че генерал Киров е силно заинтересуван от някакъв запис на видеокамерите в Шереметиево.

Прайс усети как сърцето му подскочи, но успя да овладее вълнението в гласа си:

— Така ли? Защо? Какво има на този запис?

— Никой не знае. Но по някаква причина руснаците са го иззели от охраната на летището. По всяка вероятност качеството не е добро.

Прайс трескаво разсъждаваше.

— Това ли е всичко?

— Засега — да, сър.

— Искам да следите какво става със записа. Всеки, който чуе и дума за това, да ме уведоми незабавно.

— Да, сър.

След като жената излезе, Прайс се обърна към компютъра и извика разписанието на полетите до „Дълес“. Имаше само една причина руснаците да проявяват такъв интерес към записите от видеокамерите на летището: Берия да е забелязан с някого. А този някой можеше да бъде само Адам Трилор.

„Америкън“ 1710 трябваше да кацне по разписание след малко повече от шест часа. Руската техника за фотоанализ и увеличение трудно можеше да се нарече шедьовър. Щяха да минат часове, докато машините им подобрят изображението. Дотогава 1710 щеше да е кацнал, а Адам Трилор — в безопасност.

Прайс се облегна на директорския си кожен стол, свали очилата си и почука с рамката по предните си зъби. Операцията в Москва заплашваше да завърши с провал. Бягството на Берия от кръвопролитието на гарата беше цяло чудо. Не по-малко учудващ беше фактът, че бе успял да стигне до Шереметиево навреме, за да предаде контейнера с вируса на Адам Трилор.

Но камерите за наблюдение бяха запечатали връзката между двамата. Киров я беше уловил. Веднага щом успееха да подобрят качеството на изображението и да видят лицето на Трилор, генералът щеше да го разпространи по всички митнически и имиграционни служби. Щеше да разбере точно кога Трилор е влязъл и излязъл от Русия. Щеше да уведоми отделите на ЦРУ и ФБР в посолството.

„Тогава ще трябва да се покрием Трилор, ако не за друго, то поне за това, че е бил видян с Берия… Но дали Киров подозира, че Трилор е истинският куриер?“

Прайс не вярваше да е така. Все пак всичко подсказваше, че главната мишена е Берия. И руснаците свиваха обръча около него. Бюлетините, които пристигаха от информаторите на Агенцията за национална сигурност в Санкт Петербург, показваха засилена активност на контраразузнаването там.

Прайс извика друг списък на пристигащи самолети. Ето това беше: полетът на Финландските авиолинии, на пет часа път от Дълес. Можеха ли руснаците да сверят информацията си и да установят със сигурност, че Берия е излетял от Санкт Петербург? И ако вдигнеха тревога, колко време щеше да е нужно на ФБР, за да заложи капана си на летище „Дълес“?

„Не много.“

— Само с толкова време разполагаш, приятелче — каза Прайс на компютъра си.

Посегна към телефона и набра секретния номер на Ричардсън. В основния план присъствието на Берия в Съединените щати фигурираше като непредвидено обстоятелство. Но тъй като разкриването на Трилор беше неизбежно, този статут щеше да се промени.

Генерал-майор Киров не беше лягал почти цяло денонощие. Болкоуспокояващите, нечуваното предателство на Лара Телегина и неистовото желание да залови Иван Берия го държаха буден.

Докато гледаше през прозореца как небето просветлява, Киров обмисляше ситуацията. Въпреки това, което беше казал на Клайн, търсенето на Берия все още бе съсредоточено в Москва. Той беше изслушал предположението на американеца и не скри скептицизма си по отношение на теорията му, че убиецът е заминал за Санкт Петербург, за да опита оттам да се измъкне от Русия. Киров вярваше, че провалът на железопътната гара напълно е объркало сложния план на Берия. Очевидно наблизо го е чакала свръзката, готова да вземе от него вируса на едрата шарка. Също така беше възможно стрелбата да ги е изплашила. Със сигурност е имало поне една провалена среща. Но освен милицията и службите за сигурност Киров бе изпратил още осем хиляди души да претърсват града за едно-единствено лице. Страховитият наемник от Балканите можеше да се придвижва само с цената на голям риск за себе си и свръзката си. Тъй като добре познаваше Берия, Киров вярваше, че престъпникът се укрива някъде в града. Ако беше така, залавянето му и връщането на пробите бе само въпрос на време.

Но въпреки увереността си генералът бе достатъчно опитен, за да заложи всичко на една карта. За да изпълни обещанието, което беше дал на Клайн, Киров се обади на началника на Федералната служба за сигурност в Санкт Петербург. И службата, и полицията вече разполагаха с описание на Берия; обаждането от Москва удвои усърдието им. Киров инструктира командира на ФСС да съсредоточи ресурсите си върху железопътните гари и автогарите — местата, откъдето Берия най-вероятно беше проникнал в града, а също така върху летището. Междувременно списъците на пътниците и записите от камерите за наблюдение на летището бяха грижливо проверени. Ако имаше и най-малката вероятност Берия да е бил или още да се намира в града, Киров щеше да научи незабавно.

Два часа след излитането на „Америкън“ 1710 от Лондон Адам Трилор допи виното от вечерята си и прибра подноса от храната в страничния джоб на седалката си. Отиде до тоалетната, изми ръцете и зъбите си с нещата от пътническия несесер, който бе получил в самолета. На връщане към мястото си реши да се поразтъпче.

Дръпна пердето и влезе в бизнескласата. Тръгна по лявата пътека на тъмния салон. Някои от пътниците гледаха филм на личните си видеоекрани; други работеха, четяха или спяха.

Трилор измина целия път до дъното на втора класа, зави при тоалетните и се върна по дясната пътека. Когато отново влезе в бизнессалона, той рязко спря: нечий калкулатор падна до краката му. Наведе се, за да го вдигне и тъкмо го подаваше на пътника от крайната седалка, когато погледът му случайно се спря на човека до прозореца, който спеше.

— Добре ли сте? — попита шепнешком мъжът до него.

Трилор кимна и с бързи крачки се отдалечи. Скри се зад завесата и влезе в първа класа.

„Невъзможно! Не може да е той.“

Дишането му се учести. Той отчаяно се мъчеше да запази спокойствие. Човекът до прозореца спеше с лице към него. Това беше Джон Смит.

— Мога ли да ви предложа нещо, господине?

Трилор се втренчи в стюарда, който се беше приближил към него.

— Не… благодаря.

Забърза към мястото си, седна и се зави с одеяло.

Спомни си запознанството със Смит в Хюстън. Беше допуснал грешката да се издаде пред Рийд, че го е чул да споменава Венеция и Смит. Тогава Рийд го предупреди, че това не го засяга. Увери Трилор, че няма причина да се страхува от Смит, защото никога повече няма да се срещнат.

„Тогава какво прави тук? Дали не ме следи?“

Въпросите нахлуваха един след друг в главата на Трилор. Той погледна ръчната си чанта, пъхната отстрани на седалката. В съзнанието си виждаше лъскавия контейнер, а вътре в него — ампулите със смъртоносната златистожълта течност. Не можеше да помръдне от паника, но се опита да я овладее.

„Мисли логично! Ако Смит знаеше за вируса, щеше ли да те остави да продължиш полета? Разбира се, че не! Досега щеше да си окован с белезници. Значи той не знае. Присъствието му тук е случайно съвпадение. Няма друг начин!“

Размислите му го успокоиха малко, но след като отговори на първата поредица от въпроси, веднага изникна друга: може би Смит знае, че Трилор носи вируса, но не е имал време да организира арестуването му в Лондон. Може британците да са отказали да се намесят. Възможно е и Смит да го остави да се прибере у дома, защото му е необходимо време, за да подготви нещата на летище „Дълес“. И щом слезе, да се нахвърлят върху него…

Трилор придърпа одеялото към брадичката си. В слънчевата и безопасна обстановка на ресторанта в Хюстън планът на Рийд му се бе сторил лесен и съвършен. Разбира се, имаше риск, но той беше безкрайно нищожен в сравнение с онова, което щеше да получи като награда за усилията си. А преди риска го очакваха удоволствията, които Москва предлагаше.

Трилор поклати глава. Припомни си какво трябваше да направи след пристигането си на летище „Дълес“. Но сега необяснимото присъствие на Смит превръщаше в пух и прах грижливо подготвения му план. Нуждаеше се от нечии напътствия, разяснения, успокоителни думи.

Трилор извади ръце изпод одеялото и придърпа телефонния автомат на седалката. До този момент на операцията контактите бяха строго забранени. Но след като Смит беше само на няколко крачки от него, това правило бе вече неприложимо. Той извади кредитната си карта и я пъхна в процепа на слушалката. След секунди транзакцията беше одобрена и връзката се осъществи.

Стаята до кабинета на Ранди бе оборудвана като малък конферентен център, снабден с най-модерното аудиовизуално оборудване, плоски монитори и професионална видео/DVD апаратура, която не можеше да се сравни дори с тази в анимационния център на Дисни. През повечето петъчни следобеди служителите на фирмата се събираха в залата, хапваха сандвичи и гледаха последните филми на DVD, които се разпространяваха от Amazon.com.

Ранди седеше до Саша Рубльов и гледаше как дългурестият тийнейджър използва софтуера, за да подобри замъгленото изображение на лицето, което се виждаше на записа. Саша седеше на компютъра от часове. Спираше само колкото да гаврътне кутия кока-кола и след това с нови сили се залавяше за работа.

През цялото време Ранди мълчеше и наблюдаваше. Беше поразена от това как Саша оправяше пиксел след пиксел изображението, което приличаше на размазано петно. Малко по малко изображението на лицето стана фокусирано.

Той натисна няколко клавиша на клавиатурата и завъртя глава, за да разкърши схванатия си врат.

— Това е, Ранди — каза Саша. — По-добре не може да стане.

Ранди стисна рамото му.

— Справи се отлично.

Загледа се в изображението на пълното лице, което изглеждаше още по-месесто от пухкавите бузи и дебелите устни. Очите бяха най-запомнящи се: големи и опулени, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите.

— Грозен мъж — отбеляза Саша и гласът му накара Ранди да трепне.

— Какво искаш да кажеш?

— Прилича на трол. В него има нещо зло — той направи пауза. — Инцидентът на гарата…?

— Не знам — откровено призна Ранди и припряно го прегърна. — Благодаря ти. Много ми помогна. Трябват ми две минути, за да довърша някои неща и после ще отидем да хапнем.

Саша посочи лаптопа и мобилния телефон на масата за заседания.

— А какво ще правим с тези неща?

Ранди се усмихна.

— Може би ще се заемем с тях по-късно.

След като остана сама, тя установи секретна връзка по електронната поща с началника на службата за чужденци в посолството, който освен това беше и шеф на местния отдел на ЦРУ. Щом я разпозна, тя изпрати спешно съобщение с молба да получи цялата налична информация за човека, чиято снимка ще изпрати.

Ранди пусна разпечатка на снимката по факса, погледна часовника си и пресметна, че отговорът ще пристигне след около тридесет минути. Взе чантата си и се сети за Джон Смит. Запита се защо ли този грозен мъж бе толкова важен за него.

— Успокой се, Адам. Само се успокой.

Адам Трилор се беше свил в ъгъла на просторната си седалка до прозореца. Беше благодарен за удобствата на салона първа класа и боботенето на двигателите. Въпреки това говореше шепнешком.

— Какво да правя, Прайс? — настоятелно попита той. — Смит е на борда на този самолет. Видях го!

Антъни Прайс се завъртя на стола си и се обърна с лице към прозорците с бронирани огледални стъкла. Избра произволна точка в небето и се втренчи в нея. След това пропъди от главата си всички други мисли освен тази, която бе най-важна за момента.

— Но той не те е видял, нали така? — каза той, като се мъчеше да звучи максимално убедително. — И няма да те види. Трябва само да внимаваш.

— Но какво прави тук все пак?

Прайс от все сърце желаеше да узнае това.

— Не мога да ти кажа със сигурност — предпазливо произнесе той. — Веднага щом приключим разговора, ще проверя. Но помни: Смит не ти влиза в работата. И не виждам абсолютно никаква причина да се интересува от теб.

— Не ме лъжи! — изсъска Трилор. — Мислиш, че не знам за намесата на Смит в проекта „Хадес“?

— Смит вече не работи за института — отговори Прайс. — А и има нещо, което може би не знаеш: в проекта „Хадес“ загина годеницата му. Сестра й работи в Москва за някаква финансова компания.

— Искаш да кажеш, че Смит е пътувал до Москва по лични причини?

— Напълно е възможно.

— Не знам… — промърмори Трилор. — Не обичам съвпаденията.

— Но понякога те наистина стават — успокои го Прайс. — Адам, чуй ме. Ще уредя да те посрещнат на „Дълес“. Ще минеш набързо през митническите и имиграционните служби, а там един от нашите хора ще те чака с кола. Вече си у дома. Така че просто се отпусни.

— А ти просто се погрижи нищо да не се обърка. Ако намерят…

— Адам! — рязко произнесе Прайс. — Никой не иска това да стане.

— Извинявай…

— Обади ми се веднага, щом се качиш в колата. И не се тревожи.

Прайс прекъсна връзката. Трилор от самото начало бе слабата брънка във веригата. Но също така беше незаменим. Той бе единственият участник в споразумението, който имаше причина да пътува редовно до Русия. Но това не пречеше на Прайс да го презира. Той не обичаше слабите.

— Само се прибери, Адам — прошепна Прайс, загледан в небето. — Стигни дотук и със сигурност ще получиш достойно възнаграждение.