"Пактът „Касандра“" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт, Шелби Филип)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Поради часовата разлика между Москва и Източното крайбрежие на Съединените щати беше още нощ, когато Антъни Прайс наближи с колата си северния пропускателен пункт на Форт Белвоар, Вирджиния. След като компютърът сканира пропуска му, той продължи по алеята, настлана с натрошени мидени черупки, която водеше към щаба на генерал Ричардсън — великолепна викторианска сграда, заобиколена от грижливо подстригана морава. На третия етаж светеше, точно както Прайс бе очаквал.

Шефът на Агенцията за национална сигурност намери Ричардсън в кабинета му. Лакираните етажерки бяха пълни с книги в кожени подвързии, снимки и почетни военни грамоти, поставени в рамка. Генералът стана иззад бюрото си и махна с ръка към подноса с кафе.

— Извинявай, че те измъкнах от леглото, Тони, но исках да видиш това със собствените си очи.

Прайс, който рядко спеше повече от четири часа в денонощие, си сипа кафе, после заобиколи бюрото и застана така, че да вижда компютърния екран.

— Последното съобщение от Телегина — каза Ричардсън, като посочи разшифрования текст.

Прайс прочете първите няколко изречения и вдигна глава.

— Значи всичко в „Биоапарат“ е минало по план. Какъв е проблемът?

— Прочети останалото.

Прайс присви очи.

— Джон Смит? Какво, по дяволите, прави в Москва?

— Според Телегина си пъха носа в нашите работи. Изглежда, че замалко да предупреди Киров.

— Но и Берия, и Трилор са се измъкнали… Нали така?

Ричардсън потърка уморените си очи.

— Тъкмо затова ти се обадих: не знам. Телегина трябваше да докладва, след като двамата избягат. Не е докладвала. Провери защо.

Ричардсън натисна няколко клавиша и последните новини на CNN изпълниха екрана.

— Проблем на железопътна гара в Москва — каза той. — Някой е решил да тренира стрелба. Руснаците бързо са овладели положението, затова подробностите са оскъдни. Но си струва да се запиташ: какво се е случило с Телегина?

— Ако не ти се е обадила, значи е мъртва — отсече Прайс.

— Или заловена. Ако Киров я е…

— Не е! Телегина е професионалист. Никога не би се оставила да я заловят жива — той посочи към екрана. — Тук пише, че има поне петима убити — цялата охрана. Знам, че Берия си го бива, но за да избие толкова хора, някой трябва да му е помогнал. Мисля, че Телегина се е намесила.

След няколко секунди мълчание Ричардсън каза:

— Да приемем, че Берия се е измъкнал невредим. Но все още имаме проблем. Киров и Смит ще се захванат с Телегина — действия, контакти, информация. Може да е оставила отпечатъци.

Прайс закрачи по ориенталския килим, чието място беше по-скоро в някой музей.

— Ще отида във Форт Мийд. Стрелба на железопътна гара в Москва? По дяволите, това е терористичен акт от компетенцията на Агенцията за национална сигурност. Никой няма да се учуди, когато възложа на хора да работят по случая.

— Какво ще правим със Смит? — попита Ричардсън.

— Той е военен, така че ти ще направиш проверката. Сигурно работи за някого, а и доколкото разбирам, е завързал твърде много познанства. Първо се среща с Юрий Данко, сега се появява в Русия…

— Ранди Ръсел е агент на ЦРУ. Работи под прикритие в Москва.

— Не мисля, че Смит е прелетял седем хиляди мили, за да се разходи, Франк. Трябва да разберем кой му издава заповедите — тогава ще му подрежем крилцата!

Когато Ранди Ръсел изключи алармата и отвори вратата на „Бей Диджитал“, първото, което забеляза, беше, че не е сама. Макар че системата за сигурност не показваше, че някой е влизал, тя долови слабата миризма на тютюн с аромат на карамфил.

— Морковче, ти ли си? — извика.

— Тук съм, Ранди.

Тя въздъхна и заключи вратата след себе си. Беше подранила с надеждата да се възползва от спокойствието и тишината, за да напише няколко доклада.

— Къде „тук“?

— В стаята с компютрите.

— По дяволите!

Ранди скръцна със зъби и тръгна към дъното на офиса. Стаята с компютрите всъщност беше просторен килер, където стоеше последното компютърно оборудване. На теория само тя трябваше да знае комбинацията.

Ранди влезе в помещението с контролирана температура, където завари неканения гост да сваля последната компютърна игра от поверителните файлове на японска електронна компания.

— Морковче, предупредих те — каза Ранди, като се опитваше да придаде на тона си по-голяма строгост.

Саша Рубльов — по прякор Морковчето заради гъстата си рижа коса — й се усмихна обезоръжаващо. Висок и строен, с бистри зелени очи, които — Ранди не се съмняваше — подлудяваха момичетата, той беше само на седемнадесет години и бе може би най-големият компютърен гений в Русия.

— Саша, много скоро ще задействаш някоя аларма и ще ми се обадиш от местното управление на милицията.

Саша се престори на обиден.

— Ранди, как изобщо може да ти хрумне такова нещо? Системата ви за сигурност е много добра, но…

„… за такъв като теб е детска играчка.“

Ранди откри Саша Рубльов на компютърен семинар, който „Бей Диджитал“ провеждаше за студенти от Московския университет. Високият младеж привлече вниманието й не само защото беше най-младият от всички присъстващи, но и защото тихомълком работеше на лаптоп и разбиваше системите на Руската централна банка, за да провери състоянието на златния резерв.

Ранди веднага разбра, че Рубльов е неоткрит гений. Докато хапваха чийзбургери с кока-кола, тя с изненада научи, че този син на московски кондуктор от метрото притежава коефициент на интелигентност, който е извън схемите, но поради бюрокрацията продължава да бъде обвързан с остарялата гимназиална система. Накрая Ранди поиска разрешение от семейството на Саша да го вземе на работа в „Бей Диджитал“ за няколко часа в седмицата и през почивните дни. Привързаността между тях постепенно нарастваше и Ранди му осигури достъп до най-модерното оборудване в офиса в замяна на тържественото обещание на Саша да не злоупотребява с него. Но подобно на игриво малко кученце, момчето настояваше да й носи подаръци — информация, за чиито източници тя не искаше да знае.

— Добре — каза тя. — Какво толкова важно се е случило, че не може да почака, докато дойда на работа?

— Стрелбата на железопътната гара.

— По пътя насам слушах новините. Та какво за стрелбата?

Тънките пръсти на Саша затанцуваха по клавиатурата.

— Казват, че било работата на чеченски терористи.

— И какво?

— Тогава защо ще затварят московското летище?

Ранди надникна през рамото му и впери очи в екрана. Саша беше разбил защитата на Федералната служба за сигурност и четеше последния бюлетин за скоростното затваряне на летище Шереметиево.

— Чеченците планират операция на летището? — попита той скептично. — Не ми се вярва. Случило се е нещо сериозно, Ранди. И Федералната служба за сигурност не иска никой да разбере.

Ранди се замисли за миг.

— Затвори линка — тихо каза тя.

— Защо? Минавам през пет различни адреса. Дори ако прихванат проникването, ще мислят, че идва от Бомбай.

— Саша…

Той долови нотките в гласа й и бързо затвори лаптопа.

— Ранди, струваш ми се разтревожена. Не се безпокой. Адресите са…

— Не става дума за адресите, Саша. Ти го каза: защо ще затварят летището?

Процедурите по затваряне на голямо летище представляват поредица от кошмари. Когато пристигнаха, Смит и Киров завариха стотици объркани пътници, които се суетяха насам-натам. Тълпата беше обсадила гишетата за проверка на документи и настояваше да получи обяснение от изтормозените служители, които не знаеха какво да им кажат. Въоръжена милиция стоеше на всеки вход и изход и беше превърнала пътниците в затворници. Патрули от по трима души сновяха между магазините, тоалетните и багажните отделения, проверяваха багажа и районите за товарене, помещенията за служители и съблекалните, дори малкия параклис и детския център. Носеха се слухове, гневът нарастваше. Комбинацията от двете засилваше страха на хората, затворени в международния терминал.

— Един човек в стаята за наблюдение мисли, че е видял Берия на записа — съобщи Киров на Смит, докато двамата си проправяха път през тълпата.

— Надявам се наистина да е така — отговори Смит.

Тръгнаха към командния пост на охраната на летището. Нахълтаха в стаята, която приличаше на голямо телевизионно студио. Пред двадесетфутова конзола седяха шестима техници и следяха работата на деветте камери, разположени на стратегически места из целия комплекс. Те имаха таймери и бяха с дистанционно управление. С няколко почуквания по клавиатурата техниците можеха да фокусират или да ги завъртят така, че да обхванат определена част от летището.

Над конзолата имаше вградени екрани, които предлагаха на началник охраната обзор на терминала от птичи поглед в реално време. В потайна стаичка с контролирана температура се намираха видеомагнетофоните, които послушно записваха всичко, което камерите улавяха.

— Какво открихте? — попита Киров.

Началник охраната посочи един от екраните. Черно-бялото изображение показваше двама души, седнали на щанд за безалкохолни напитки.

— Не се вижда добре — призна той. — Но ми се струва, че това е вашият човек.

Киров се приближи, за да го разгледа.

— Наистина е той — генерал-майорът се обърна към Смит. — Какво мислите? Вие го видяхте отблизо.

Смит разгледа изображението.

— Той е. Мислите ли, че разговаря с човека до себе си?

Киров се обърна към началника.

— Можете ли да увеличите картината?

Началник охраната поклати глава.

— Направих максималното с наличната апаратура.

— Имате ли други кадри с тях двамата? — попита Смит.

— Този е единственият. Камерите са с таймери. Уловили са само този кадър на Берия, преди да се преместят към друг сектор.

Смит отведе Киров настрана.

— Генерале, разбирам, че Берия е главната ни цел, но трябва да разберем кой е другият човек. Какво ще кажете служителите ви да сканират записа?

Киров посочи неясните лица на екрана.

— Вижте откъде пада светлината. И тази колона там — с нищо не можем да подобрим качеството на снимката. Не разполагаме с необходимия софтуер.

Смит се насочи в друга посока:

— Вие познавате Берия по-добре от всеки друг. Работил ли е някога с партньор?

— Никога. Берия винаги е действал сам. Това е една от причините да не сме го заловили досега: не ни дава възможност да го свържем с когото и да било. Мисля, че в случая използва другия човек като прикритие.

Имаше нещо в изображението, което не даваше мира на Смит. Той каза:

— Генерале, може би ще успея да подобря качеството на записа.

— Във вашето посолство ли? — попита Киров.

Смит сви рамене.

— Какво ще кажете?

Киров помисли малко.

— Много добре.

— Телегина имаше ли лаптоп или мобилен телефон?

— Имаше и двете.

— Мога да проверя и тях.

Киров кимна.

— Ще наредя на служител от охраната да ви придружи до дома ми. И двете неща се намират в кухнята.

— Това ме навежда на последния въпрос — каза Смит. — Ами ако Берия не е на терминала?

Очите на Киров се разшириха, когато осмисли значението на думите му.

— Имам нужда от данните за последните три самолета, излетели оттук преди затварянето на летището — нареди той на началник охраната.

Смит погледна часа, обозначен на видеозаписа, после екрана, където се изписваше разписанието на полетите.

— „Суисеър“ 101, „Ер Франс“ 612, „Америкън“ 1710. Берия би могъл да се качи на всеки от тях.

— Дайте ми записите на камерите, които наблюдават изходите към тези полети — отсече Киров. — И списъците на пътниците.

Директорът се отдалечи с бърза крачка, а генерал-майорът се обърна към Смит.

— Възможно е Берия да се е качил на тези самолети, но не ми се вярва. По-вероятно е да е излязъл от летището, но да е още в града.

Смит разбра какво има предвид Киров. Имаше три полета на различни авиолинии, с които близо хиляда души бяха потеглили към Западна Европа. Готов ли беше Смит да предизвика поредица от международни инциденти, само защото имаше вероятност Берия да бъде на борда на някой от тези самолети?

— А ако обстоятелствата бяха противоположни, генерале? — попита Смит. — Ако направлението не беше Цюрих, Париж или Лондон, а Москва? Нямаше ли да искате да узнаете? Или щяхте да се примирите с „вероятностите“?

Киров го изгледа, кимна и посегна към телефона.

Генерал-майорът беше по-близо до истината, отколкото предполагаше: Берия бе излязъл от летището и все още беше в Москва. Но не задълго.

Той напусна летището по същия начин, по който бе пристигнал — с автобус. Само че този го откара на централната автогара.

Берия влезе в студената олющена сграда и се запъти към касите, където си купи еднопосочен билет до Санкт Петербург. Тъй като имаше двадесет минути до тръгването на автобуса, той отиде до тоалетната, която миришеше на урина и промишлено средство за почистване, и наплиска лицето си с вода. Когато излезе, си купи няколко мазни пирожки от продавачката на един от павилионите, излапа ги и ги прокара с чаша чай. Усети прилив на сили и се присъедини към опашката от пътници, които чакаха на платформата.

Берия огледа лицата на хората около себе си. Повечето бяха възрастни, някои от които, както му се стори, пътуваха с цялата си покъщнина, събрана в кашони или овързани пакети. Това му напомни за други времена и места, където като дете обикаляше с колоните от бежанци от едно село на друго. Беше пътувал върху платформи, теглени от трактори, а когато тракторите се разваляха, в каруци, теглени от дръгливи коне. След като заколеха конете — или за храна, или от изникнали ненадейно врагове, той вървеше пеша, километър след километър, ден след ден, в търсене на подслон, който все не можеше да намери.

Берия се чувстваше удобно сред хората, които се качваха преди него. Съсипани от обстоятелствата, незабележими за новата класа от богаташи, те създаваха пълна анонимност. Никой милиционер не би си направил труда да проверява документите им, никоя камера не би записала отпътуването им. Но най-хубавото беше, че всеки бе сам за себе си, никой не желаеше да се товари допълнително с проблемите на другия.

Берия се пъхна на задната седалка, която се простираше по цялата ширина на автобуса. Сви се в ъгъла и се заслуша в шума на трансмисията, когато шофьорът даде на заден ход. Скоро след това бръмченето на двигателя намаля, потокът от коли стана равномерен и той заспа.

На Смит и Киров бяха необходими тридесет минути, за да прегледат записите от изходите към трите самолета за Европа.

— Четири възможности — каза Смит. — Това успях да открия.

Киров кимна.

— Не приличат на Берия; просто са лица, които не можахме да разгледаме добре.

Смит погледна часовника в командния пост на охраната.

— Първият самолет — „Суисеър“ 101 — ще пристигне в Цюрих след два часа.

— Да се обадим по телефона — важно обяви Киров.

Още от златната епоха на тероризма в началото на 80-те години имаше разработени планове не само за обезвреждане на престъпници, които носеха експлозиви, но и за въоръжените с химикобиологически оръжия. Киров се свърза с колегите си от Швейцарската служба за сигурност, френската Дьозием и английската МИ-5. Когато представителите на трите агенции бяха готови, той направи знак на Смит, който говореше с Натаниъл Клайн по друга линия. След това включи Клайн в конферентен разговор, без да съобщава на другите, че американецът ги слуша.

— Господа — заговори Киров. — Имаме проблем.

Той не се разпростря надълго и нашироко относно обстоятелствата, предизвикали кризисната ситуация; каза на събеседниците си само онова, което трябваше да знаят за момента. Всяка изминала минута намаляваше времето за подготовка.

— Казвате, че е възможно, но в никакъв случай сигурно, че този Берия се намира на борда на наш самолет — обади се французинът. — Има ли някакъв начин да го потвърдите?

— Бих искал да е така — отговори Киров. — Но ако не открия Берия през следващите два часа, трябва да работим по варианта, че се е качил на някой от тези самолети.

— А досието му? — попита заместник-директорът на МИ-5. — Докладваха ми, че тук разполагаме с доста оскъдна информация за този човек.

— Всичко, което имаме, е изпратено по сигурен път по електронна поща — отговори Киров.

— Берия знае ли, че сте го проследили до летището? — попита швейцарецът. — Възможно е вече да подозира, че може да бъде заловен. Питам, защото за нас е наложително да знаем с какъв човек си имаме работа: дали няма да му хрумне да пусне това биологическо оръжие във въздуха?

— Берия действа като куриер, не като терорист — обясни му Киров. — В негов финансов интерес е да достави откраднатото от „Биоапарат“. Не е нито идеолог, нито мъченик.

Тримата европейци започнаха да обсъждат как най-добре да реагират срещу кризата, която заплашваше да ги сполети. Имаха няколко възможности, но не беше трудно да се предскаже какъв ще бъде изборът им.

— Тъй като първият самолет ще кацне на наша територия, ние трябва да започнем операцията — каза швейцарецът. — Ще постъпим така, както бихме действали в условията на потенциална терористична заплаха и ще вземем необходимите мерки. Ако Берия е в този самолет, ще го обезоръжим с всички налични средства. Ще подготвим персонал и оборудване за обезопасяване на вируса — той направи пауза. — В случай на заразяване ще предприемем всичко, което можем. Ако, от друга страна, Берия не е на борда на самолета, ще уведомим останалите незабавно.

— И по-бързо, ако можете, mon vieux4 — обади се французинът. — Самолетът на „Ер Франс“ пристига в Париж седемдесет и пет минути след цюрихския самолет.

— Препоръчвам да установим отворена линия, за да следим събитията в хода на развитието им — намеси се англичанинът. — Така ще можем да елиминираме човека — ако го открием.

— Искам да ви припомня нещо, Лондон — заговори Киров. — Полетът е до вашата столица, но екипажът е американски, самолетът — също. Длъжен съм да уведомя посланика.

— Дано само не се стигне до счепкване по отношение на юрисдикцията — отговориха му от Лондон.

— Сигурен съм, че няма да се стигне дотам — каза Киров. — А сега, ако няма повече забележки и предложения, препоръчвам ви да приключим разговора, за да имате време за разгръщане на ресурсите си.

Никой не добави нищо. Един по един участниците в разговора затвориха телефоните си, докато на линията остана само Клайн.

— Ще се прибираш ли у дома, Джон? — попита той.

— Може ли да предложа нещо, сър?

— Слушам те.

— Мисля, че би било по-добре да остана на мястото на събитията. Ако генерал-майор Киров ми осигури транспорт, мога да излетя за Западна Европа, преди самолетът на „Суисеър“ да е кацнал. Мога да следя положението от въздуха и да насоча пилота натам, където кацне мишената. Така ще бъда в центъра на събитията и ще мога своевременно да изпращам и на двама ви доклади.

— Какво мислите, генерале? — попита Клайн.

— Идеята да имаме свой експерт по биологическите оръжия на мястото на събитията ми допада — отговори руснакът. — Веднага ще се заема с уреждането на транспорта.

— И аз бих препоръчал същото. Късмет, Джон. Дръж ни в течение.

Двадесет минути по-късно Джон Смит отиде с ескорт до апартамента на Киров. Под бдителния поглед на човек от охраната той влезе в кухнята и намери лаптопа и мобилния телефон, принадлежали на Лара Телегина.

Ескортът отведе Смит до посолството и изчака, докато американецът мина през охраната от морски пехотинци и изчезна зад вратите. След това отпътува и не видя как след секунди Смит излезе.

Забърза към арката, която се намираше само на километър разстояние от посолството. Изпита облекчение, когато видя Ранди в офиса в такъв ранен час.

— Странно, но очаквах да те видя днес — тихо каза тя.

— Трябва да поговорим, Ранди.

Появата на Смит предизвика учудените усмивки на персонала, особено на червенокосото момче, чийто поглед накара Ранди да се изчерви.

— Мислят, че си ми любовник — обясни тя на Смит, когато влязоха в кабинета й.

— О…

Ранди се засмя. Беше го заварила неподготвен.

— Не е най-лошото, което хората могат да си помислят за теб, Джон.

— Всъщност съм поласкан.

— След като изяснихме това, кажи какво мога да направя за теб.

Смит извади видеокасетата, лаптопа и мобилния телефон.

— Както вече сигурно си чула, на летището се случи нещо.

— „Случи се“ това, че руснаците го затвориха.

— Ранди, мога да ти кажа само, че търсят един човек. Повярвай ми, за нас е важно да го намерят.

Той обясни проблема с видеокасетата.

— Трябва да се подобри качеството на изображението. Руснаците просто не разполагат с необходимия софтуер и опит, за да го направят бързо.

Ранди посочи лаптопа и мобилния телефон.

— А тези неща?

— Кръвопролитието на железопътната гара и случилото се на Шереметиево са преки последици от връзката между двама конспиратори — отговори Смит. — Не очаквам да получим кой знае каква информация от телефона. Но от лаптопа… Може да са си разменяли съобщения по електронната поща. Не знам.

— Ако твоите конспиратори са професионалисти — а предполагам, че е така, те ще използват кодове и пароли. Ще ни отнеме време да ги разгадаем.

— Ще ти бъда благодарен, ако опиташ.

— Това ни отвежда до следващия проблем. Нали не мислиш, че мога просто ей-така да подхвърля материалите в посолството? Тук съм под неофициално прикритие. Не поддържам връзка с началника на местния отдел на ЦРУ. Трябва да се свържа с Ленгли, а те да уведомят Съвета за сигурност. В мига, в който го направя, всички ще поискат да разберат защо вдигам такава паника.

Тя помълча малко.

— Ако тръгна по този път, ти ще трябва да ми разкажеш много повече, отколкото искаш — и отколкото можеш.

Смит поклати глава объркан.

— Добре, разбирам. Мислех, че може би…

— Не съм казала, че няма алтернатива.

Ранди набързо му разказа за Саша Рубльов.

— Не знам… — започна Смит.

— Джон, знам какво си мислиш. Но имай предвид, че ФБР наема хакери тийнейджъри, за да проследява с тяхна помощ кибертерористи. А и аз непрекъснато следя какво прави Саша.

— Толкова ли вярваш на хлапето?

— Саша е част от нова Русия, Джон. Русия, която е отворена навън, към света, а не стои настрана. Колкото до политиката, за Саша това е най-отегчителното нещо на света. Впрочем предполагам, че не си намерил на пътя този лаптоп. Руснаците могат да го потърсят.

Смит кимна.

— Така е. Вярно е. Аз трябва да замина от Москва след около час. Имаш телефонния ми номер. Обади ми се веднага, щом гениалното ти хлапе открие нещо.

Той й се усмихна.

— Благодаря ти, Ранди. Много ти благодаря.

— Радвам се, че мога да помогна, Джон. Но ще трябва да ми дадеш нещо в замяна. Ако ми се наложи да предоставя някаква информация…

— Ще я научиш от мен, не от CNN. Обещавам ти.