"Пактът „Касандра“" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт, Шелби Филип)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Почукването на вратата разбуди Смит от леката дрямка. Той посегна към нощната лампа, когато в стаята нахлуха двама милиционери, следвани от Лара Телегина.

— Какво става, по дяволите? — попита той възмутен.

— Докторе, елате с мен, моля — каза Телегина. Тя се приближи и понижи глас. — Случиха се някои неща. Генералът иска да ви види незабавно в кабинета си. Ще ви изчакаме отвън.

Смит бързо се облече и тръгна след Телегина към асансьора, който вече ги чакаше.

— Какво се е случило?

— Генералът ще ви осведоми — каза Телегина.

Минаха през безлюдното фоайе и се запътиха към лимузината, която ги чакаше отвън край бордюра. Пътуването до площад „Дзержински“ продължи по-малко от десет минути. Смит не забеляза нищо необичайно в сградата, докато не пристигнаха на петнадесетия етаж. Коридорите бяха пълни с униформени служители, които притичваха от кабинет в кабинет с телеграми в ръце. В тесни кабини седяха мъже и жени, надвесени над клавиатурите на компютрите си и говореха тихо по микрофони със слушалки. Атмосферата беше напрегната.

— Доктор Смит, не знам дали да ви поздравя с „Добро утро“, след като то в никакъв случай не е такова. Лара, затвори вратата, ако обичаш.

Смит изгледа Киров и остана с впечатлението, че и него са измъкнали наскоро от леглото.

— Какво има?

Киров му подаде чаша чай във филигранна метална поставка.

— Преди няколко часа президентът Потренко нареди на контингента от Специални части край Владимир да обкръжи комплекса „Биоапарат“ и да постави санитарен кордон. Заповедта е изпълнена без произшествия. Първите няколко часа всичко е било спокойно. Но преди тридесет минути един от патрулите е докладвал, че двама пазачи са намерени мъртви — убити — на поста си.

Смит усети хладина дълбоко в стомаха си.

— Специалните части забелязали ли са някой да излиза?

Киров поклати глава.

— Не. И никой не се е опитвал да влезе.

— А охраната вътре в комплекса — по-конкретно, в блок 103?

Генерал-майорът се обърна към Телегина.

— Пусни касетата.

Тя насочи дистанционното към вграден в стената екран.

— Това е запис от охранителните камери в блок 103. Обърнете внимание на часа, отбелязан в долния десен ъгъл.

Смит се загледа в черно-белите картини на екрана. Едър униформен пазач вървеше по един от коридорите, влизайки в Зона две. Други камери го засякоха от кабините за преобличане в района за обеззаразяване.

— Спрете кадъра!

Смит посочи контейнера, който пазачът — вече в защитен костюм — държеше в лявата си ръка.

— Какво е това?

— Ще разберете сам след минута. Лара!

Записът продължи. Смит гледаше слисан как пазачът влиза в хладилния сейф и започва да вади ампулите.

— Кажете ми, че това не е едрата шарка.

— Де да можех! — отвърна Киров.

Крадецът в защитен комбинезон свърши работата си и се върна в първата от кабините за преобличане.

— Къде са допълнителните мерки за сигурност? — попита Смит. — Как, по дяволите, може да влиза просто ей-така?

— По същия начин, по който охраната във вашия институт може да влезе в засекретените ви помещения — отсече Лара Телегина. — Нашата система за сигурност е почти точно копие на вашата, докторе. И ние като вас разчитаме предимно на ключалки с кодове и електронни средства, за да намалим до минимум участието на човешки фактор. Но в края на краищата винаги се стига до човек — тя направи пауза. — Пазачите в „Биоапарат“ преминават през процедура на щателно разследване. И все пак не можете да надникнете в човешката душа, нали?

Смит отново заби поглед в екрана, на който се виждаше лицето на Григорий Ярдени в близък план.

— Не се притеснява, че камерата го записва. Сякаш знае, че с нищо не може да попречи на това.

— Точно така — каза Киров и набързо обясни защо дежурните охранители не могат да направят нищо със записите, направени по време на дежурството им.

— Ако не бяхме инсталирали тази апаратура, щеше да ни отнеме много време да идентифицираме крадеца. А сега…

— А сега знаем, че никога няма да се върне. Как, по дяволите, е успял да се промъкне през карантината?

— Моля, обърнете внимание на времето — каза Киров, като посочи ъгъла на екрана. — Кражбата е извършена, преди Специалните части да заемат позиция. Този тип има дяволски късмет: успял е да се измъкне буквално минути преди полковник Кравченко да разгърне частта си.

— Затова ли е убил пазачите на поста — защото е бързал?

— Не съм сигурен — Киров го погледна внимателно. — Накъде биете, докторе?

— Този тип трябва да е имал солиден план — каза Смит. — Добре знае, че камерата ще го заснеме. Не му пука; а би трябвало да вземе някакви мерки срещу това. Но не вярвам, че е планирал да убие пазачите. Няма смисъл. Защо да рискува? Телата могат да бъдат намерени, преди да е успял да се измъкне. Мисля, че му се е наложило да извърши кражбата по-рано, отколкото е предполагал; знаел е, че Специалните части пътуват към комплекса. Знаел е и защо.

— Предполагате, че е имал информатор, съучастник отвън? — попита Телегина.

— А вие как мислите, лейтенант? — отвърна й Смит.

— Бихме могли да обсъдим това по-късно — каза Киров. — Сега трябва да проследим този Григорий Ярдени. Количеството едра шарка, което е взел…

Смит затвори очи. Ако се разпределеше равномерно, една стотна от това количество, можеше да зарази население от милион и повече души.

— Какви контрамерки предприехте?

Киров натисна един бутон на бюрото си и част от стената се отмести, за да разкрие огромен екран. Представяната акция протичаше в реално време.

Той посочи една червена точка.

— Военнотранспортен самолет Ил на Медицинската разузнавателна дивизия — нашите ловци на вируси — е на път за Владимир. Те ще бъдат единствените, които ще влязат в „Биоапарат“. Никой друг.

Генералът посочи син кръг.

— Това е карантинната зона, установена от Специалните части. Тук — той махна към три жълти точки — очакваме подкрепления от Сибирск, които вече летят натам. Това е един батальон в бойна готовност, който ще затвори кордона около Владимир.

Той поклати глава.

— Нещастните хора ще се събудят и ще открият, че са затворници.

Смит се обърна към монитора, който все още показваше тромавата фигура в защитен костюм.

— А той?

Пръстите на Телегина затанцуваха по клавиатурата и на екрана се появи кадрово дело. Докато тя стартираше превеждащия софтуер, Смит получи ясна снимка на Ярдени. После текстът на кирилица премина в английски.

— Не е от хората, от които се очаква да извършат нещо подобно — промърмори той. — Като изключим това.

Той посочи параграфа, който описваше проявите на насилие у Ярдени.

— Така е — съгласи се Киров. — Но освен сприхавостта му няма нищо, което да подсказва, че Ярдени е способен на такова предателство. Помислете само: няма роднини или приятели в чужбина. Приел е работата в „Биоапарат“ като начин да се покае и да възстанови предишния си чин в армията.

Той погледна Смит.

— Вие познавате „Биоапарат“, особено системите му за сигурност. За разлика от другите ни комплекси той не отстъпва по нищо на съоръженията на Запад, включително и на Центъра по контрол на заболяванията в Атланта. Международните наблюдатели — сред които и американци, останаха напълно удовлетворени от нашите системи за сигурност.

Смит разбра какво се опитва да направи Киров: да го превърне в техен адвокат. Руснаците не са допуснали небрежност. Системите им за сигурност са добри. Това е вътрешен саботаж, който не би могъл да се предскаже или предотврати.

— Всички сънуваме еднакви кошмари, генерале — каза Смит. — Вие просто още не сте се събудили от един такъв.

Насили се да отпие малко от чая.

— Кога Ярдени е напуснал комплекса?

Телегина отвори медицинския доклад.

— Според военния хирург на Специалните части пазачите са убити около три часа през нощта.

— Преди около три часа… За това време може да е изминал дълъг път.

Лара Телегина смени картината на големия екран. Сега на него се виждаха концентрични кръгове — оранжев, зелен и черен.

— „Биоапарат“ е в центъра. Най-малкият кръг — черният — представлява разстоянието, което човек с нормално телосложение може да измине при марш на скок. Оранжевият кръг обхваща разстоянието, което Ярдени би изминал с кола или мотоциклет.

— Какви са онези триъгълници? — попита Смит.

— Пропускателни пунктове, поставени от местната милиция. Изпратихме им по факс снимката и описанието му.

— Какви са заповедите им?

— Да стрелят без предупреждение, но да не го убиват — тя забеляза смаяното изражение на Смит. — Нашата директива го описва като извършител на две убийства. Освен това сме им казали, че е HIV позитивен. Повярвайте ми, докторе, никой милиционер няма да докосне Ярдени с пръст, след като го повали.

— Повече ме тревожи онова, което носи. Ако някой куршум разбие контейнера…

— Разбирам загрижеността ви за контейнера, но ако Ярдени бъде забелязан някъде, не можем да го оставим да се измъкне.

— Какъв е последният кръг?

— Най-лошата вероятност: Ярдени да има съучастник със самолет, който да го чака на летището във Владимир.

— Имало ли е полети?

— Няма нито един регистриран, но това не означава нищо. В демократична Русия има излишък от опитни пилоти, повечето от които бивши асове на Военновъздушните сили. Те могат да кацнат на магистрала или насред полето, да вземат товара си и за минути да излетят.

— Президентът Потренко нареди в района да се изпратят изтребители — добави Киров. — Те ще установяват контакт с всеки по-малък самолет. Ако той не се подчини на инструкциите, ще бъде незабавно свален.

Смит не можеше да откъсне очи от екрана на стената. Той приличаше на живо същество, което непрекъснато се изменяше; картините примигваха и се движеха. Но Смит усети, че въпреки строгите мерки, предприети за залавянето на офицера предател, нещо липсваше. Отиде до екрана и прокара пръст по една бяла линия, която водеше началото си източно от Владимир и продължаваше на запад към Москва.

— Какво е това?

— Железопътната линия между Урал и Москва — отговори Киров. Той погледна към Телегина. — Тази нощ не трябваше ли да има влак през Владимир?

Телегина се надвеси над клавиатурата и затрака.

— Имало е — обяви тя. — Пристигнал е във Владимир в три и тридесет и седем.

— Прекалено рано, Ярдени не би могъл да го хване.

Телегина се намръщи.

— Не се знае. Съгласно разписанието влакът има престой само няколко минути. Но тази вечер не е потеглил навреме. Останал е на гарата още дванадесет минути.

— Защо? — попита Киров.

— Тук не е посочена причина. Всъщност влакът спира само когато на гарата има войници в отпуск, които пътуват за Москва.

— Не е имало войници, нали? — каза Смит.

— Правилно, докторе — отвърна Телегина. — Никой не е излизал в отпуск.

— Тогава защо машинистът се е забавил?

Киров отиде до компютъра. Часът на убийството на двамата пазачи беше изписан срещу часа на потегляне на влака от Владимир. Те бяха съпоставени с количеството време, необходимо на един човек да стигне от „Биоапарат“ до гарата.

— Може да е успял! — прошепна Киров. — Може да е хванал влака заради забавянето.

— Влакът се е забавил, защото някой го е задържал! — неистово възкликна Смит. — Ярдени е избрал най-очевидния път. Този кучи син е знаел, че магистралите ще бъдат блокирани. Не е имал самолет на разположение. Имал е съучастник — някой, който в случай на необходимост би задържал влака достатъчно дълго, за да може крадецът да се качи.

Той се обърна към Телегина.

— А след това единственото, което му е оставало да направи, е да закара пробите в Москва.

Тя бясно затрака по клавиатурата, след това вдигна глава.

— Шестнадесет минути — каза с дрезгав глас. — Влакът пристига в Москва след шестнадесет минути!

Влакът направи завой и Иван Берия се олюля. През останалото време беше седял неподвижно.

Не сваляше очи от Григорий Ярдени. Стресът от кражбата и последвалото бягство в комбинация с брендито бяха си казали своето. Охранителят от „Биоапарат“ беше заспал няколко минути след потеглянето на влака от Владимир.

Наемникът се надвеси над него. Ярдени лежеше така неподвижно, че приличаше на умрял. Берия наостри уши и долови лекото му дишане. Лейтенантът спеше много дълбоко. Не би било трудно да го накара да заспи още по-дълбоко.

Той го плесна два пъти по бузите.

— Почти пристигнахме. Време е да ставаш.

Берия погледна през прозореца. Влакът минаваше през гигантска разпределителна станция. В отражението на прозореца видя как Ярдени се прозина, протегна се и завъртя глава насам-натам, за да раздвижи схванатите мускули на врата. Гласът му прозвуча сънено:

— Къде отиваме?

— Всеки по пътя си — отговори Берия. — Аз ще те преведа през гарата и ще те кача на такси. Оттам нататък ще се оправяш сам.

Ярдени изпъшка и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — настоятелно попита Берия.

— До тоалетната — ако ми позволиш.

— Сядай. Всички във вагона са се запътили натам. Ще трябва да чакаш на опашка. Ще дадеш възможност на всички добре да те огледат, а това не е необходимо, нали?

Ярдени помисли, после седна. Опипа с ръка един от джобовете на анорака си, за да се увери, че документите и парите са там, където ги е оставил. Успокои се и реши, че може да изчака с ходенето до тоалетна, докато пристигнат на гарата.

Когато влакът влезе в тунела между разпределителната станция и гарата, лампите в купето примигнаха, угаснаха за малко, после отново светнаха.

— Да тръгваме — каза Берия.

Коридорът се изпълваше с народ. Благодарение на високия си ръст на Ярдени не му беше трудно да следва Берия с поглед дори на мъждивата светлина. Без да обръща внимание на мърморенето и ругатните около себе си, той си проправи път с лакти до изхода.

Влакът влезе в коловоза, подскочи и спря. Кондукторът вдигна платформата, която покриваше стълбите. Берия и Ярдени слязоха първи и бързо тръгнаха към вратите, които водеха към чакалните на гарата.

Големият микробус се носеше с ръмжене по все още безлюдните московски булеварди. В него пътуваха Смит, Киров и Телегина, седнали на столове, завинтени за пода. Телегина седеше пред монитор, който показваше данни за движението по улиците; на всеки няколко секунди тя разменяше информация с шофьора по микрофон със слушалки.

На главата на Киров също имаше слушалки. Още след потеглянето от площад „Дзержински“ той поддържаше постоянна връзка с елитна част на Федералната служба за сигурност.

Генерал-майорът се завъртя на стола си и се обърна с лице към Смит.

— Влакът влиза в гарата — за ваше сведение, точно по разписание.

— Колко път ни остава дотам?

— Тридесет секунди, може би по-малко.

— А подкрепленията?

— Пътуват натам — Киров направи пауза. — Чували ли сте за нашите моторизирани отряди? — след като Смит поклати глава, той продължи: — За разлика от вашите специални части на ФБР ние предпочитаме да изпращаме нашите под прикритие. Те се обличат като търговци, зарзаватчии, улични работници — когато успееш да ги разпознаеш, вече е късно.

— Да се надяваме, че не е.

През огледалното стъкло на прозореца Смит видя гарата — масивна сграда от XIX век. Той се стегна, когато шофьорът направи остър завой и рязко спря пред главната сграда. Скочи на крака, докато микробусът още се люлееше.

Киров го хвана за ръката.

— Щурмовият отряд има снимката на Ярдени. Ако е възможно, ще го заловят жив.

— Имат ли и моята, за да не ме застрелят погрешка?

— В интерес на истината — да. Но при всички случаи стойте близо до мен.

Тримата минаха тичешком под галерията с колони, украсени с орнаменти, и влетяха в чакалнята. Интериорът напомни на Смит музей — всичко беше от полиран гранит, имаше барелефи и три масивни стъклени купола. Неколцина пътници стояха наоколо, но шумът от стъпките напомняше далечен тропот на стадо. В средата имаше обширно пространство, запълнено с редици от пейки; отстрани бяха разположени магазинчета за сувенири, щандове за безалкохолни напитки и будки за вестници. Повечето още бяха затворени. Смит погледна към голямото черно табло с разписанието на пристигащи и заминаващи влакове, което висеше от тавана.

— Колко са пристигналите влакове?

— Имаме късмет — отговори Лара Телегина. — Този е единственият. Но след двадесет минути пристигат влаковете от близките градчета. Гарата ще се изпълни с народ.

— На кой коловоз е нашият влак?

Тя посочи надясно.

— Ето там. На седемнадесети.

Те се затичаха към вратите, които водеха към коловозите.

Смит се обърна към Киров и каза:

— Не виждам никого от вашите хора тук.

Киров почука по пластмасовата слушалка в ухото си.

— Повярвайте ми, тук са.

Въздухът по платформите тежеше от дизелови изпарения. Смит и останалите профучаха край електрически локомотиви в оранжево и сиво, които стояха на коловозите си. Насреща им се движеше поток от хора. Те отстъпиха встрани и започнаха да се вглеждат в лицата.

— Отивам да потърся някой кондуктор — каза Телегина. — Може би ако му покажа снимката на Ярдени, ще си го спомни.

Смит продължи да се взира в минувачите, които бързаха край него. Лицата им бяха подути от сън, раменете — увиснали под тежестта на куфарите и пакетите, овързани с ремъци и въжета.

Той се обърна към Киров.

— Пътниците са малко. Тези трябва да идват от последните вагони. Онези, които са пътували в първите, са вече в гарата!

Иван Берия стоеше пред будка за вестници, която току-що бе отворила. Остави няколко копейки в чинийката и взе един вестник. Облегна се на една от колоните и зае позиция, така че да наблюдава входа към мъжката тоалетна.

Като се вземеха предвид ръстът и теглото на Ярдени, а също така дозата бавно действаща отрова, която се съдържаше в брендито, Берия сметна, че едрият охранител няма да излезе жив от тоалетната.

Очакваше всеки момент някой да изтича навън и да изкрещи, че вътре има мъж, на когото му е прилошало.

Но нищо подобно: Ярдени излезе от тоалетната с доволно изражение и като последния селяндур опипа ципа на панталоните си, за да провери дали го е затворил.

Берия пъхна ръка в джоба на палтото си и стисна своя деветмилиметров „Таурус“, когато вниманието му бе привлечено от мъж, облечен в престилка на чистач, който изсипваше едно кошче за боклук в количката си. Проблемът беше, че в мига, в който забеляза Ярдени, забрави изцяло за боклука.

„Щом има един, има и повече.“

Берия се завъртя около колоната, за да се скрие от погледа на Ярдени, и бързо огледа гарата. След няколко секунди забеляза още двама, които сякаш не бяха на мястото си: един товарач, който влачеше каси с хляб, и друг, който се преструваше на електротехник.

Берия доста се интересуваше от Федералната служба за сигурност. Не се съмняваше, че интересът е взаимен. Но не можеше да повярва, че са дошли тук за него. Явно обектът на вниманието им беше Ярдени.

Берия си припомни какво му беше казал Ярдени за безпроблемното си измъкване от „Биоапарат“. Той изруга. Охранителят щеше да плати скъпо за лъжата си.

Берия го видя да си проправя път между пейките към будките за вестници. Тримата преоблечени агенти го последваха като оформиха триъгълник зад него. Единият говореше по микрофон, закачен на китката му.

Тогава Берия забеляза висок мъж да влиза през вратата откъм коловозите. Не беше руснак, но онзи, който го следваше, със сигурност беше. Лицето на генерал-майор Киров бе оставило неизличима следа в паметта на Берия.

Той видя, че гарата става по-оживена. Добре. Имаше нужда от максимално прикритие. Берия се показа иззад колоната и остана достатъчно дълго, за да може Ярдени да го забележи с периферното си зрение. Берия не вярваше, че преследвачите на лейтенанта са разбрали какво го е накарало да тръгне в тази посока, но със сигурност щяха да го последват.

Изчака няколко секунди, после отново надникна иззад колоната. Ярдени беше на по-малко от петнадесет крачки от него. Той сложи ръка на пистолета, готов да го измъкне, когато най-неочаквано Ярдени спря, олюля се и се строполи на земята. Преследвачите моментално го наобиколиха.

— Помогнете ми…

Ярдени нямаше представа какво става с него. Първо усети парене в гърдите, сякаш вътре бушуваше пожар; сега му се струваше, че е попаднал между челюстите на гигантско менгеме, което безжалостно изстискваше живота му.

Когато се сгромоляса на студения мраморен под, зрението му започна да се замъглява. Но все пак успя да различи чертите на човека, който го беше докарал до тук. Той инстинктивно протегна ръце към него.

— Помогни ми…

Берия не се поколеба. Като надяна на лицето си маска на загриженост, той тръгна право към падналия мъж и агентите под прикритие.

— Кой сте вие? — попита един от тях. — Познавате ли този човек?

— Запознахме се във влака — отвърна Берия. — Може би ме е запомнил. Божичко, погледнете го! Той е в делириум!

Под въздействие на отровата от устата на Ярдени бликна пяна и погълна думите му. Берия се приближи до него и коленичи.

— Ще трябва да дойдете с… — започна един от агентите.

Но не довърши. Първият изстрел на Берия разкъса гръкляна му. Вторият прониза другия агент в слепоочието. След миг и последният падна, пронизан в сърцето.

— Застреляйте го!

Оглушителният глас стресна Берия. Той се изправи и забеляза, че всички пътници лежат по пода или търсят прикритие под пейките. На вратата стоеше Киров, сочеше към него и крещеше на млада жена, застанала откъм страната, в която на Берия му беше неудобно да стреля.

— Лара, застреляй го!

Берия се извърна и видя Лара Телегина, която беше насочила пистолет към него. С периферното си зрение забеляза още трима души, които тичаха към тях.

— Бягай! — тихо произнесе тя.

Берия не се поколеба. Шмугна се зад жената и хукна към изхода.

След като се увери, че Берия е в безопасност, Телегина зае класическата поза за стрелба. Спокойно, сякаш беше на стрелкови полигон, тя застреля останалите членове на групата под прикритие. След това се обърна с лице към Киров, който не можеше да повярва на очите си.

За част от секундата Смит осъзна, че предателството на Телегина е заварило генерала неподготвен. Без да се замисля, той се хвърли към руснака и в същия миг чу изстрел. Киров извика и двамата със Смит паднаха.

Смит скочи на крака и бързо стреля. Куршумите се забиха в Телегина, тя изкрещя и се блъсна в една колона. За миг остана така, с глава, увиснала на една страна. После пистолетът й падна на пода, коленете й поддадоха и Телегина се плъзна надолу, безжизнена като счупена кукла.

Смит се обърна към Киров, който стоеше подпрян на една врата. С рязко движение разкопча куртката му, свали единия ръкав и огледа окървавената плът на мястото над лакътя, където се бе забил куршумът на Телегина.

Киров стисна зъби.

— Куршумът е излязъл от другата страна. Ще оживея. Вървете при Ярдени.

— Телегина…

— Да върви по дяволите! Надявам се само, че не сте добър стрелец. Имам много въпроси към нея.

Смит се шмугна през развълнуваната тълпа и заобиколи телата на убитите агенти. Когато стигна до Телегина, веднага му стана ясно, че тя повече няма да отговаря на никакви въпроси. Бързо се обърна към Ярдени и видя, че и с него беше същото.

Гарата се изпълни с милиция. Киров вече стоеше на крака, макар и несигурно. Болеше го, но имаше достатъчно сили да издава заповеди. За броени минути пътниците бяха изведени от чакалнята.

Киров избута един лекар, отиде при Смит и се надвеси до двата трупа.

— Пяна около устата…?

— Отровен е.

Генерал-майорът се вгледа в изцъклените очи на Лара Телегина, протегна се и затвори клепачите й.

— Защо? Защо е работила с него?

Смит поклати глава.

— С Ярдени ли?

— Вероятно и с него. Но имах предвид Иван Берия.

Тогава Смит си припомни мъжа с черното палто, от когото вече нямаше и следа.

— Кой е той?

Лекарят сложи Киров да седне и се зае с раната му. Генералът изтръпна от болка.

— Иван Берия. Сръбски наемен убиец. Има дълга и кървава кариера на Балканите — той се поколеба. — Освен това беше любимец на КГБ. Напоследък от услугите му се ползваха мафията и някои заинтересувани западни бизнесмени.

Смит долови странна нотка в тона на Киров.

— Чувствате се лично засегнат, нали?

— Двама от най-добрите ми агенти, внедрени в мафията, бяха убити по особено жесток начин — отговори Киров. — Навсякъде открихме отпечатъци на Берия. Ще го обявя за издирване…

— Не, не го пипайте! — изкрещя Смит, когато лекарят протегна ръка към тялото на Ярдени.

Той пристъпи към трупа и внимателно опипа джобовете на анорака.

— Документи за пътуване — каза, като извади паспорта и самолетните билети на Ярдени.

Пръстите му продължиха да шарят из анорака. Изведнъж докоснаха нещо леденостудено.

— Дайте ми ръкавици! — извика на лекаря.

След няколко секунди Смит внимателно извади лъскавия метален контейнер и грижливо го остави на пода.

— Трябва ми лед!

Киров се приближи, за да го разгледа по-добре.

— Непокътнат е, слава Богу!

— Можете ли да разпознаете дизайна на контейнера?

— Стандартен контейнер на „Биоапарат“ за транспортиране на ампули от сейфа до лабораториите.

Киров каза няколко думи в микрофона си, след това погледна Смит.

— Отделът за биологическа защита ще пристигне след няколко минути.

Докато генерал-майорът издаваше заповеди за затваряне на гарата, Смит постави контейнера в кофа с лед, която лекарят бе успял да намери. Азотът в термалния слой поддържаше температурата в контейнера с няколко градуса по-висока от точката на замръзване, като запазваше вируса неактивен. Но Смит нямаше представа за колко време може да стигне азотът. Слагането на контейнера в лед осигуряваше известна безопасност до пристигането на отряда за биологична защита.

Изведнъж Смит забеляза колко е тихо на гарата. Огледа се и видя, че милицията се е изтеглила, като е отвела със себе си последните пътници и работници от гарата. Бяха останали само той, Киров и мъртвите тела.

— Участвали ли сте в сражение, доктор Смит? — попита Киров.

— Наричайте ме Джон. Да, участвал съм.

— Тогава познавате тази тишина… след стрелбата и крясъците. Само оцелелите могат да разберат какво са изгубили — той направи пауза. — Само оцелелият може да благодари на човека, спасил живота му.

Смит кимна.

— Знам, че и вие бихте направили същото. Разкажете ми по-подробно за Берия. Какво общо има той с това?

— Берия е само изпълнител, съучастник. Ако искате да внесете или да изнесете нещо от страната, той е човекът, който може да ви гарантира доставката.

— Нали не мислите, че той и Ярдени — с помощта на Телегина — сами са планирали и извършили кражбата?

— Извършили — да. Планирали — не. Стратегията не е силното място на Берия. Той е — как да го нарека? — пряк изпълнител. По всяка вероятност работата му е била да отведе Ярдени след излизането му от „Биоапарат“.

— Къде да го отведе?

Киров вдигна канадския паспорт.

— Американско-канадската граница се минава лесно. Ярдени не би имал никакъв проблем да прехвърли вируса във вашата страна.

При мисълта за това Смит настръхна.

— Искате да кажете, че Ярдени е бил крадецът и куриерът?

— Човек като Ярдени няма необходимите средства, за да си набави нов паспорт, още по-малко да плати за услугите на Берия. Но някой го е направил. Някой, който е искал да се добере до вируса и е бил готов да плати щедро за него.

— Съжалявам, че трябва да ви задам този въпрос, но какво общо има Телегина с това?

Киров отмести поглед встрани. Изглеждаше съсипан от предателството й.

— Не ми приличате на човек, който вярва в случайности, Джон. Помислете: Ярдени работи в комплекса от дълго време. Но шефовете му избират точно този момент, за да го използват. Защо това съвпада с вашето пристигане в Москва? Знаели ли са, че идвате? Ако е така, вероятно са решили, че това е последната им възможност да откраднат вируса от „Биоапарат“. И защо Ярдени е побързал да извърши кражбата? Защото някой му е пошушнал, че Специалните части пътуват към комплекса.

— Телегина е предупредила Ярдени?

— Кой друг би могъл да го направи?

— Но тя не е действала самостоятелно…

— Мисля, че Лара е била очите и ушите на човека, планирал това. Веднага щом е научила, че сте в Москва, тя се е свързала с него, а той й е казал да нареди на Ярдени да извърши кражбата. Не биха си позволили да рискуват възможността, която им се е предоставила в лицето на охранителя.

Той млъкна и погледна към трупа на любовницата си.

— Помислете върху това, Джон. Защо Лара би рискувала всичко — кариерата, бъдещето… любовта си — ако наградата за това не е била неустоимо висока? Никога не би могла да се радва на такова благоденствие в Русия.

Киров вдигна поглед към вратите на гарата. Те се отвориха и през тях влязоха хората от отряда за биологична защита, облечени в пълни защитни костюми. За броени минути контейнерът, заради който бяха загинали Телегина и Ярдени, беше запечатан в кутия от неръждаема стомана и откаран в брониран камион до най-известния московски изследователски институт — Сербски.

— Ще наредя да започнат издирването на Берия — каза Киров, когато двамата със Смит излязоха от гарата.

Смит видя как камионът на ловците на вируси потегли, ескортиран от мотоциклетисти.

— Вие казахте нещо, генерале: че Берия е изпълнител. Ами ако Ярдени не е бил основната му задача?

— Какво имате предвид?

— Ярдени е бил важен — от първостепенна важност — в качеството си на вътрешен човек. Той е трябвало да влезе и да вземе пробите. Но каква полза би имало от него след това? По-вероятно е да е бил пречка за крадците. Ярдени не е умрял от огнестрелна рана. Берия го е отровил.

— Накъде биете?

— Искам да кажа, че задачата на Берия е била да пази вируса, а не Ярдени.

— Но пробите бяха у Ярдени. Видяхте контейнера.

— Наистина ли, генерале? Видях някакъв контейнер. Не искате ли да разберете какво има вътре?

Автобусът от гарата пътуваше през нарастващия поток от коли по московските улици. Поради ранния час Иван Берия беше един от шестимата пътници в него. Седнал до задната врата, той видя редицата милиционерски коли, които профучаха с включени сирени по булеварда към гарата, и се заслуша в предположенията на останалите пътници по повод случилото се.

„Само ако знаеха…“

Берия не се тревожеше от това, че могат да спрат автобуса. Дори генерал-майор Киров, който бе обявил награда от сто хиляди рубли за главата му, не би могъл да организира толкова щателно претърсване за такова кратко време. Първата работа на Киров щеше да бъде да разпита шофьорите на таксита. Полицаите на гарата щяха да показват на всички негова снимка и да разпитват дали човек, отговарящ на това описание, се е качил в нечий личен автомобил. Киров би могъл и да се сети за автобуса, но не достатъчно бързо, за да успее да реагира.

Автобусът изтрополи по трамвайните релси, след това с мъка се изкачи по една стръмна улица и пое по булеварда с формата на пръстен, който огражда града. Берия бръкна в джоба си, за да се увери, че контейнерът, който беше взел от Ярдени, е на мястото си. Объркването и заблудата работеха за него: щеше да спечели време, което му беше необходимо. След като Киров претърсеше трупа на Ярдени, щеше да намери контейнера, който Берия му бе дал. Щеше да повярва, че вътре са пробите от едра шарка, откраднати от блок 103. Първата му грижа щеше да бъде да ги откара на сигурно място, но нямаше да се сети да надникне в контейнера. Докато се извършеше проверка, вирусът вече щеше да бъде изпратен на Запад.

Берия се усмихна и отново погледна през прозорците. Пред него се простираше летище „Шереметиево“.

Ескортът се отдели, когато бронираният камион, който пренасяше контейнера на Ярдени, влезе в подземния гараж на Института „Сербски“. Лимузината с Киров и Смит спря достатъчно близо, за да могат двамата мъже да наблюдават разтоварването на сейфа от неръждаема стомана.

— Ще го отнесат в лабораториите на ниво Четири два етажа по-долу — каза Киров на Смит.

— Колко време ще мине, докато разберем какво има вътре?

— Тридесет минути — Киров направи пауза. — Бих искал да стане по-бързо, но трябва да се спазват процедурите.

Смит не можа да възрази срещу това.

Придружавани от новопристигналата част на Федералната служба за сигурност, те взеха асансьор до втория етаж. Директорът на института — слаб мъж, който напомняше на птица, замига объркано, когато Киров го уведоми, че кабинетът му става централен команден пункт.

— Уведомете ме незабавно, когато излязат резултатите от теста — каза му Киров.

Директорът грабна лабораторната си престилка от закачалката и бързо се изнесе.

Киров се обърна към Смит.

— Джон, при така възникналите обстоятелства смятам, че е време да ми кажете за какво точно дойдохте тук и за кого работите.

Смит обмисли думите на генерала. Съществуваше възможност руснаците да не успеят да заловят крадеца на вируса в границите Русия. Той нямаше друг избор, освен незабавно да се свърже с Клайн.

— Можете ли да ми осигурите телефонна връзка?

Киров посочи телефонната централа на бюрото.

— Всички линии са секретни сателитни връзки. Аз ще изчакам отвън…

— Не — прекъсна го Смит. — Трябва да чуете разговора.

Той набра номера, който по някакъв чудодеен начин винаги го свързваше с Клайн. Гласът от другата страна прозвуча ясно и отчетливо.

— Клайн на телефона.

— Сър, аз съм. Намирам се в директорския кабинет на Института „Сербски“. До мен е генерал-майор Киров. Трябва да ви осведомя за последните събития.

— Продължавай, Джон.

За десет минути Смит изложи подробен разказ за събитията.

— Сър, очакваме резултатите от теста след… — той погледна часовника си — петнадесет минути.

— Джон, включи говорителя, ако обичаш.

Секунда по-късно гласът на Клайн изпълни стаята.

— Генерал-майор Киров?

— Да?

— Казвам се Натаниъл Клайн. Върша същата работа, която Валерий Антонов върши за вашето правителство. Между другото с Валерий се познаваме много добре.

Смит видя как лицето на Киров смени цвета си.

— Генерале?

— Да, слушам ви… Аз… разбирам какво имате предвид, господин Клайн.

Киров разбираше твърде добре. Валерий Антонов беше по-скоро призрак, отколкото жив човек. Говореше се, че е най-довереният съветник на Потренко, но никой не го беше виждал на събрания на съвета. Всъщност малко хора изобщо го бяха виждали. Въпреки това влиянието му бе неоспоримо. Самият факт, че Клайн знаеше за съществуването на Антонов — особено че се познаваше с него „много добре“ — говореше достатъчно.

— Генерале — каза Клайн, — препоръчвам ви, докато не съберем повече информация, да не уведомявате никоя от държавните организации за сигурност. Споменете ли думата „зараза“, ще се вдигне паника, която само може да бъде от полза на Берия.

— Съгласен съм, господин Клайн.

— Тогава моля да приемете следващите ми думи като проява на добра воля: има ли нещо, с което аз или някоя от агенциите на Съединените щати можем да ви помогнем?

— Благодаря ви най-искрено за предложението — отговори Киров. — Но засега това е въпрос, който засяга вътрешните работи на Русия.

— Смятате ли да предприемете някакви допълнителни мерки?

Киров погледна към Смит, който поклати глава.

— Не, господине. Поне засега.

В този момент иззвъня втора линия на централата.

— Господин Клайн, моля да ме извините за момент.

Киров вдигна слушалката и внимателно се заслуша. След като каза няколко думи на руски, той се обърна към Смит.

— Проверката на съдържанието на първата ампула е приключила — каза генералът с равен глас. — В нея има чай, а не едра шарка.

Въздишката на Клайн отекна в стаята.

— Колко ампули има вътре?

— Пет. Нямаме основания да смятаме, че резултатите от проверките на останалите ампули ще бъдат различни.

— Берия е разменил контейнерите! — възкликна Смит. — Взел е този на Ярдени и му е дал друг — той направи пауза. — Затова го е отровил. Искал е да намерим контейнера у него и да повярваме, че сме заловили крадеца.

— Звучи разумно — отбеляза Киров. — Ако първоначалният план на Берия се беше увенчал с успех, щяхме да разберем за кражбата с голямо закъснение. Дотогава Ярдени щеше да е мъртъв, но идентифицирането на трупа щеше да отнеме време. Парченцата от пъзела щяха да бъдат разпилени из цяла Москва. Берия щеше да има достатъчно време, за да доведе мисията си докрай.

— Каква точно е мисията му? — обади се Клайн.

— Да изнесе вируса от страната — бавно произнесе Смит.

Киров се обърна към него.

— Летището! Берия е взел вируса и е тръгнал право към Шереметиево!

Разговорът секна. Всички си даваха сметка какво означава това.

Вирусът на едрата можеше да отпътува на борда на пътнически самолет в неизвестна посока… Това беше лудост!

— Защо към Шереметиево, генерале? — попита Смит.

— Това е единственото логично място. Откъде другаде би могъл да изнесе вируса от страната?

— Боя се, че той е прав, Джон. Генерале, има ли някакъв шанс да заловите Берия, преди да е стигнал до Шереметиево?

— Като се има предвид преднината му — никакъв. Най-доброто, което мога да направя, е да се обадя на президента Потренко и да го накарам да затвори летището.

— Предлагам ви да го направите незабавно. Ако самолетът с Берия на борда излети, очаква ни холокост!

Автобусът спря пред входа за заминаващи пътници на международния терминал и Иван Берия слезе. Поради часовата разлика между Москва и западните столици повечето самолети излитаха рано сутрин. Хората, които пътуваха по работа до Цюрих, Париж, Лондон и дори Ню Йорк, можеха да пристигнат точно по времето, когато търговията в тези градове се съживяваше.

Берия огледа внимателно униформените патрули, които се разхождаха безцелно край гишетата за проверка на документите. Като не забеляза необичайно раздвижване или увеличена охрана, той влезе в голямата зала срещу чейнджбюрата и магазините за подаръци. По пътя забави крачка, за да хвърли един поглед на таблото, на което бяха обявени сутрешните полети. Пътниците тъкмо бяха повикани за полета, който му бяха казали да търси.

Берия отиде до витрината на валутния магазин и се престори, че разглежда изложените парфюми и пури. Лека-полека се приближаваше към входа и се оглеждаше за мъжа, с когото трябваше да се срещне. Изниза се една безкрайно дълга минута, през която в магазина влизаха и излизаха пътници. Берия започна да се чуди дали свръзката му не е вътре. Нямаше как да провери, тъй като без бордова карта не можеше да влезе вътре.

После видя това, което търсеше: лъскаво плешиво теме, стърчащо над тълпата. Когато се приближи по-близо, той забеляза и другия отличителен белег: характерните очи с яйцевидна форма, които придаваха на Адам Трилор вечно объркан, леко учуден вид.

— Дейвид — тихо произнесе той.

Трилор, който се въртеше около входа на магазина, за малко не припадна, когато чу кодовото име. Огледа се, като се мъчеше да открие човека, който го е произнесъл, и в същия миг усети докосване по рамото.

— Дейвид, вече си мислех, че съм те изпуснал.

Трилор се вгледа в безизразните тъмни очи на мъжа, който стоеше пред него. Тънката усмивка, която имаше за цел да го успокои, му заприлича на рана, прорязана от бръснач.

— Закъсня! — прошепна Трилор. — Чаках те…

Той чу как Берия се подсмихва, после изпъшка, когато убиецът стисна ръката му с невероятна сила. Берия го помъкна към щанд за безалкохолни напитки и го принуди да седне в края на бара. Трилор не оказа съпротива.

— Портокали и лимони — каза Берия с напевен тон.

За миг умът на Трилор изключи. Той отчаяно се мъчеше да си спомни думите, с които трябваше да завърши фразата.

— Кажи… Кажи „Камбаните на Свети Антоний“!

Берия се усмихна.

— Дай ми чантата си.

Трилор взе малката кожена чанта, която стоеше в краката му, и я постави на бара.

— Бутилката.

Той извади малка бутилка бренди, която беше купил от магазинчето на хотела.

Берия отвинти капачката, поднесе бутилката към устните си и се престори, че пие. Подаде я на Трилор, който повтори движенията му. В същото време Берия извади контейнера от джоба си и го сложи на бара.

— Усмихни се — непринудено каза той. — Ние сме двама приятели, които си поделят бутилка бренди, преди единият да отпътува — Трилор ококори очи, когато Берия отвори контейнера. — И понеже не можем да довършим бутилката, аз ти сипвам остатъка, за да си пийваш по време на пътуването.

Той грижливо преля известно количество бренди в контейнера.

— Сега ако митничарите решат да направят проверка, ти ще го отвориш и ще им дадеш да помиришат съдържанието му.

Берия бутна стола си назад и стисна Трилор за рамото.

— Успешно пътуване — той му намигна. — И забрави, че изобщо някога си ме виждал.

Полицейският бюлетин за Иван Берия стигна до охраната на Шереметиево точно когато Адам Трилор минаваше през металния детектор. Митничарят на скенера забеляза цилиндричен предмет в ръчния му багаж и помоли американеца да застане встрани. Друг митничар отвори чантата, извади контейнера и го отвори. След като долови характерната миризма, той се усмихна и затвори капачката.

Върна го на Трилор и каза:

— Брендито ви е прекалено студено. Много по-вкусно е, когато е топло.

Когато отряд на милицията нахлу на международния терминал, Трилор вече се беше настанил удобно на мястото си в салона първа класа. Самолетът DC-10 на Американските авиолинии беше изтеглен от изхода точно когато охраната на летището започна да преглежда записите си от камерите за наблюдение в търсене на някого, който да прилича на Иван Берия.

Полет 1710 на Американските авиолинии пътуваше до Лондон, откъдето правеше връзка с полет до летище „Дълес“ във Вашингтон, беше втори на пътеката за излитане зад самолет на „Ер Франс“, който летеше до Париж. Обаждането на министъра на отбраната завари ръководителя въздушно движение в контролната кула, след като службата за контрол на движението беше дала сигнал за излитане на 1710.

— Затворете го! — изкрещя ръководителят по високоговорителя.

Двадесет и двама души се обърнаха и го изгледаха така, сякаш беше луд.

— Какво да затворим? — попита единият от диспечерите.

— Летището, глупако!

— Цялото ли?

— Да! Никой да не излита!

Цялата дейност в контролната кула се съсредоточи върху това да се изпратят съобщения за отказ на разрешение за излитане на самолетите, които заемаха позиция на активните писти или чакаха на изходите за пътници. Никой нямаше време да мисли за онези, които вече бяха излетели. По това време 1710 се беше издигнал над Москва и плавно набираше необходимата височина от 11 000 метра.