"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

24

Хеликоптерът на Спешната медицинска служба се бе снижил максимално. Моторите бяха спрени, перките избумтяха и спряха. Едва тогава, в изпълнение на процедурата за разтоварване на амбулаторни пациенти, бе отворена вратата и спуснати металните стъпала. Униформеният медик от парашутно-десантните войски тръгна надолу преди Панов, обърна се и помогна на лекаря да слезе. После го заведе, съпроводен от втори човек в цивилни дрехи, до лимузината, която го очакваше. В нея бяха Питър Холанд — директор на Централното разузнавателно управление, и Алекс Конклин, който беше на дясната сгъваема седалка, очевидно за да могат да разговарят по-лесно. Психиатърът зае мястото до Холанд. Пое няколко пъти дълбоко въздух, въздъхна силно и се отпусна назад на седалката.

— Аз съм маниак — заяви той, като наблягаше на всяка дума. — Удостоверимо умопомрачен и ще подпиша сам документите си за изпращане в лудница.

— Вие сте в безопасност и само това има значение, докторе — каза Холанд.

— Радвам се да те видя, смахнат Mo — допълни Конклин.

— Имате ли представа какво направих?… Блъснах нарочно кола в дърво и аз бях в нея! После, след като изминах пеша почти половината разстояние до Бронкс, бях взет на стоп от една персона, която има повече бръмбари в главата си и от мен. Беше с объркано либидо и бягаше от съпруга си — шофьор, който беше по следите на високите й токчета и, както впоследствие разбрах, имаше адски приятното име Бронк. Жената, която ме качи, ме направи свой заложник, като се изхитри да ме заплаши, че ще извика „Помощ!“ в един ресторант, пълен с шофьори, всичките с вид на странични защитници от Американската футболна лига. С изключение на един, който ме изведе оттам. — Изведнъж Панов спря и бръкна в джоба си. — Вземи — продължи той и пъхна в ръцете на Конклин шофьорски книжки и пачки долари.

— Какво е това? — попита Алекс озадачен.

— Ограбих банка и реших да стана професионален шофьор!… Какво мислиш, че е? Взех го от човека, който ме охраняваше. Описах колкото можах добре мястото на катастрофата на екипажа на хеликоптера. Те ще се върнат, за да го намерят. Ще успеят — не може да отиде никъде.

Питър Холанд се пресегна, взе телефона и натисна три бутона. Заговори след по-малко от две секунди.

— Обадете се на Арлингтън, екипаж петдесет и седми. Човекът, когото ще вземат, трябва да бъде докаран направо в Лангли. В болницата. Информирайте ме за развитието на нещата… Извинете, докторе. Продължавайте.

— Да продължавам? Нямам какво повече да разказвам. Бях отвлечен и затворен в някаква ферма. Инжектираха ми порядъчно количество натриев пентотал, ако не се лъжа, за да ме направят обитател на Страната на хаховците, какъвто ми заяви, че съм, мадам Сцила Харибда.

— За какво, по дяволите, говорите? — попита спокойно Холанд.

— За нищо, адмирале, или господин директор, или…

— Питър е добре, Mo — допълни Холанд. — Просто не те разбрах.

— Няма нищо за разбиране. Има само факти. Моите алюзии са натрапчиви опити на фалшивата ми ерудиция. Това се нарича посттравматичен стрес.

— Разбира се. Сега си напълно ясен.

Панов се обърна към директора с нервна усмивка.

— Мой ред е да се извиня, Питър. Все още се чувствам уязвен. Последният ден не бе особено типичен за нормалния ми стил на живот.

— Мисля, че това важи за всички нас — съгласи се Холанд. — Аз също съм видял доста противни неща, но нищо от този род. Нищо, което да ми е бърникало из мозъка. Това съм го пропуснал.

— Няма защо да бързаме, Mo — добави Конклин. — Не се измъчвай — претърпял си достатъчно. Ако искаш, можем да отложим заседанието с няколко часа, за да си починеш и да се успокоиш.

— Не бъди глупав, Алекс! — възрази остро психиатърът. — За втори път изложих на опасност живота на Дейвид. Няма по-ужасно терзание от съзнанието за това. Не бива да губим минута дори… Забрави за Лангли, Питър. Отведи ме в някоя от твоите клиники. Искам при свободно съзнание да кажа всичко, което мога да си спомня — съзнателно или не. Побързайте. Ще обясня на лекарите какво да правят.

— Сигурно се шегуваш — каза Холанд, като гледаше втрещено Панов.

— Въобще не се шегувам. Вие двамата трябва да знаете това, което и аз — независимо съзнателно, или не. Не можете ли да го разберете?

Директорът отново се пресегна, взе телефона и натисна бутон. Шофьорът оттатък стъклената преграда вдигна слушалката, намираща се до седалката му.

— Промяна в плановете — каза Холанд. — Тръгвай към Пети стерилен.

Лимузината забави и на следващата пресечка зави надясно, към хълмовете и свежите зелени ловни полета на местността във Вирджиния. Морис Панов затвори очи като в транс или като човек, когото може би очакваха страшни мъчения, а вероятно и собствената му екзекуция. Алекс вдигна очи към Питър Холанд, двамата погледнаха Mo, после отново се спогледаха. Каквото и да правеше Панов, за него имаше причина. Никой не проговори, докато тридесет минути по-късно стигнаха до вратите на имението, което представляваше Стерилен дом Пет.

— Директорът на Управлението с придружители — съобщи шофьорът на човека от охраната. Беше облечен в униформа на частна охранителна фирма, която всъщност бе собственост на ЦРУ.

Лимузината тръгна по дългата алея с дървета от двете й страни.

— Благодаря — каза Mo, отвори очи и премигна. — Сигурен съм, че сте се досетили, че се опитвам да си прочистя главата и ако имам късмет — да сваля кръвното си налягане.

— Не трябва да правиш това — настоя Холанд.

— Да, трябва — отвърна Панов. — Може би с времето ще мога да събера с определена яснота определени фрагменти, но сега не мога, а нямаме и време. — Mo се обърна към Конклин. — Какво ново можеш да ми кажеш?

— Питър знае всичко. Заради кръвното ти няма да те въвеждам във всички подробности, но равносметката е, че при Дейвид всичко е наред. Поне не сме чули друго.

— А Мари? Децата?

— На острова са — отвърна Алекс, като избягваше очите на Холанд.

— Какво ще ми кажеш за Пети стерилен? — попита Панов директора на ЦРУ. — Предполагам, че там има специалист или специалисти, от които имам нужда.

— Да, работят на смени, и то денонощно. Може би познаваш някои от тях.

— Бих предпочел да не е така.

Дългата, тъмна кола сви в колелото, водещо към сградата с колони в джорджиански стил, която представляваше центърът на имението, и спря пред каменните й стъпала.

— Да вървим — каза тихо Mo и слезе.

Украсените със скулптури бели врати, подът, покрит с розов мрамор, и елегантното, виещо се стълбище в огромния салон имаха предназначението да осигурят разкошно прикритие на работата, която се вършеше в Пети стерилен. Тук в различен порядък се обработваха непрекъснато изменници, двойни и тройни агенти и полеви офицери, завърнали се от сложни задачи за почивка и разпит. Персоналът — всички до един с допуск четири нули, се състоеше от двама лекари и три медицински сестри, работещи в екипи на смени, готвачи и домашна прислуга, наемани от дипломатическите служби — най-вече задгранични посолства и охрана — всички с обучение на рейнджъри или еквивалентно на него. Те се движеха дискретно из къщата и околностите, постоянно нащрек и всеки от тях бе въоръжен явно или прикрито, с изключение на медицинския персонал. Всички посетители получаваха малки картончета, които трябваше да окачват на реверите си. Даваше им ги управителят на дома — човек с добра дикция, облечен в тъмен костюм. Той ги приемаше и ги насочваше според уговорката, която имаха. Мъжът бе пенсиониран побелял преводач от Централното разузнавателно управление, но на външен вид бе изключително подходящ за длъжността си.

Естествено, управителят се удиви, щом видя Питър Холанд. Той се гордееше, че знае наизуст всяка уговорка, направена с Пети стерилен.

— Изненадваща визита ли правите, сър?

— Радвам се да те видя, Франк. — Директорът се здрависа с бившия преводач. — Може би помниш Алекс Конклин…

— Мили Боже, ти ли си, Алекс? Толкова години минаха! — Двамата също се здрависаха. — Кога се видяхме за последен път?… Май се беше захванал с онази луда жена от Варшава, а?

— Оттогава КГБ все се подсмихва — разсмя се Конклин. — Единствената тайна, която тя знаеше, беше рецептата за най-ужасните голубци50, които съм опитвал. Все още ли поддържаш формата си, Франк?

— От време на време — отвърна управителят и направи гримаса на неодобрение. — Нали ги знаеш сегашните млади преводачи — хич не ги бива.

— Тъй като и аз не съм особено добър в това отношение, може ли да поговоря с теб, Франк? — попита Холанд.

Двамата отидоха настрана и заговориха тихо, а Алекс и Mo Панов останаха на местата си. Психиатърът бе намръщен и от време на време си поемаше дълбоко дъх. Директорът се върна и подаде картончетата на колегите си.

— Знам къде трябва да отидем — каза той. — Франк ще предупреди за пристигането ни.

Тримата тръгнаха нагоре по виещото се, богато украсено стълбище и продължиха наляво по покрития с дебел килим коридор към западната част на огромната къща. Отдясно имаше врата, различна от другите, покрай които минаха. Беше направена от дебел лакиран дъб; в горната си част имаше четири малки прозорчета и два черни бутона до топката. Холанд пъхна един ключ, завъртя го и натисна долния бутон. Мигновено в малката стационарна камера, монтирана на тавана, се появи червена светлина. След двайсет секунди се дочу приглушено познато метално подрънкване и пристигна асансьор.

— Влизайте, господа — нареди директорът на Управлението.

Вратата се затвори и асансьорът започна да се спуска.

— Качихме се нагоре, за да отидем надолу! — попита Конклин.

— Предпазни мерки — отвърна Холанд. — Това е единственият начин да се стигне там, накъдето сме тръгнали. На първия етаж няма асансьор.

— И защо, ако смее да попита един куц човек? — каза Алекс.

— Мисля, че би могъл да отговориш по-добре от мен — отговори директорът. — Всички достъпи до подземните отделения са запечатани, с изключение на двата асансьора, които не спират на първия етаж и за които е необходим ключ. Това е единият, а вторият е от другата страна; този ще ни отведе където искаме да отидем, с другия се стига до пещите, климатиците и други инсталации, които обикновено се намират в сутерените. Франк ми даде ключа така, между другото. Ако след определен период от време той не бъде върнат в гнездото му, се включва алармена система.

— Всичко това ми се струва ненужно усложнено — каза рязко и нервно Панов. — Скъпи игри.

— Не е съвсем така, Mo — прекъсна го меко Конклин. — В отоплителните тръбопроводи е доста лесно да бъде скрит експлозив. Знаеш ли, че през последните дни от живота на Хитлер няколко от по-разумните му сътрудници са се опитали да вкарат в бункера му отровен газ чрез машината за очистване на въздуха? Всичко това са просто предпазни мерки.

Асансьорът спря и вратата се отвори.

— Наляво, докторе — каза Холанд.

Коридорът бе ослепително бял и асептичен по цялата си дължина. Това бе наложително, тъй като този подземен комплекс представляваше медицински център от много високо ниво. Той бе предназначен не само да лекува мъже и жени, но също така и да ги пречупва, да прекършва съпротивата им, за да се получи информация, да се научат истини, които биха могли да предотвратят провала на особено рисковани операции. Често така биваше спасен животът на не един човек.

Влязоха в стая, която беше в пълен контраст с антисептичния коридор с луминисцентно осветление. В нея имаше тежки кресла, а светлината бе мека и индиректна. На една маса имаше кафеварка, чашки и чинийки, а на друга бяха оставени грижливо сгънати вестници и списания — всички удобства на едно фоайе, предназначени за онези, които чакат някого или нещо. От вътрешната врата се появи човек в бяла медицинска престилка. Беше намръщен и гледаше неуверено.

— Директор Холанд? — попита той, приближи Питър и протегна ръка. — Аз съм доктор Уолш от втора смяна. Няма нужда да казвам, че не ви очаквахме.

— Опасявам се, че случаят е спешен и идването ми не стана по мой избор. Мога ли да ви представя доктор Морис Панов — освен ако не го познавате.

— Разбира се, но не лично. — Уолш протегна ръка. — За мен е удоволствие, докторе, и особена чест.

— Сигурно ще забравите и за двете, докторе, още преди да сме свършили. Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се. Кабинетът ми е оттатък. Двамата излязоха през вътрешната врата.

— Не трябва ли да отидеш с тях? — попита Конклин и погледна Питър.

— А защо не ти?

— По дяволите, ти си директорът. Би трябвало да настоиш!

— Същото важи и за теб. Ти си най-близкият му приятел.

— Нямам никаква власт тук.

— А моята свърши, когато Mo ни остави. Хайде, ела да пийнем по едно кафе. От това място буквално ме побиват тръпки.

Холанд отиде до масата с кафеварката и напълни две чашки.

— Как го обичаш?

— С повече мляко и захар, отколкото ми се разрешава. Ще го направя сам.

— Аз все още го пия без мляко — каза директорът, отстрани се от масата и извади кутия цигари от джоба на ризата си. — Съпругата ми казва, че някой ден киселината му ще ме убие.

— Други хора смятат, че това ще направи тютюнът.

— Какво?

— Погледни.

Алекс посочи табелката на отсрещната стена. На нея пишеше: „БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ НЕ ПУШИТЕ.“

— Поне за това имам достатъчно власт — заяви тихо Холанд, щракна запалката си и запали цигарата.

Минаха почти двадесет минути. От време на време ту единият, ту другият вземаше някое списание или вестник, само за да го остави секунди по-късно, като при това поглеждаше към вътрешната врата. Най-сетне, двадесет и осем минути след като бе изчезнал с Mo, докторът на име Уолш се появи.

— Панов ми каза, че вие знаете какво е желанието му и че нямате никакви възражения, директор Холанд.

— Имам много възражения, но той май ги отхвърли… О, извинете ме, докторе, това е Алекс Конклин, който е един от нас и близък приятел на Панов.

— А какво смятате вие, господин Конклин? — попита Уолш и кимна на Алекс, който отговори на поздрава.

— Не харесвам това, което прави — което иска да направи, но Морис заяви, че то има смисъл. Ако е така, той е прав и аз разбирам защо настоява. Но ако в него няма смисъл, ще го измъкна оттук сам, така, както съм с един крак. Има ли смисъл, докторе? Какъв е рискът от увреждания?

— Винаги съществува риск, когато са замесени опиати, особено по отношение на химичния баланс, и той го знае. Именно заради това доктор Панов предписа интравенозна система, която ще удължи психическото му страдание, но намалява в известна степен потенциалното увреждане.

— В известна степен? — извика Алекс.

— Просто бях откровен. Също и той.

— Направете обобщение, докторе — каза Холанд.

— Ако нещата потръгнат лошо, ще е необходима терапия в продължение на два или три месеца, но не постоянно.

— А по отношение на смисъла? — настоя Конклин. — Има ли смисъл?

— Да — отвърна Уолш. — Това, което му се е случило, е не само свежо — то го е обсебило. Обзело е съзнанието му, което може да означава единствено, че е възпалило подсъзнанието му. Той е прав. Недостъпните му спомени са съвсем на ръба… Дойдох при вас само като знак на внимание. Доктор Панов настоява да започваме и като имам предвид това, което ми каза, аз бих направил същото. Всеки от нас би го направил.

— Каква е степента на сигурност? — попита Алекс.

— Сестрата ще бъде освободена и ще излезе от стаята. Ще има само един касетофон, работещ на батерии, ще остана аз… и някой от вас двамата. — Лекарят тръгна към вратата и се обърна преди да излезе. — Когато бъдем готови, ще пратя да ви повикат — допълни той и отново изчезна.

Конклин и Питър Холанд се огледаха. Започна вторият етап на очакването.

За тяхно учудване, той свърши само след десет минути. Във фоайето влезе една сестра и ги помоли да я последват. Минаха през лабиринт от бели антисептични стаи с врати с кръгли стъклени дръжки. През краткото си пътешествие те срещнаха само едно човешко същество — мъж в бяла престилка с хирургическа маска, който излезе от една бяла врата. Проницателните му, настойчиви очи над бялата маска ги изгледаха обвиняващо, сякаш бяха пришълци от някакъв различен свят, непознат на Стерилен дом Пет.

Сестрата отвори вратата, над чиято горна рамка имаше мигаща червена светлина. Постави пръст на устните си, за да запазят тишина. Холанд и Конклин влязоха тихо в една тъмна стая и застанаха пред опъната бяла завеса, която скриваше легло или кушетка за прегледи. През нея блестеше малък кръг силна светлина. Чуха мекия глас на доктор Уолш.

— Вие се връщате назад, докторе, не много назад — само с ден или два, точно в момента, в който започнахте да чувствувате тъпата, постоянна болка в ръката… в ръката, докторе. Защо ви карат те да усещате болка в ръката? Бяхте в една къща в някаква ферма — малка къща, от чиито прозорци се виждат полета, а после ви завързаха очите и започна болката в ръката ви. В ръката ви, докторе.

Изведнъж проблесна зелена светлина, която се отрази в тавана. Завесата се разтвори около метър и откри леглото, пациента и лекаря. Уолш свали пръста си от бутона до леглото и ги погледна, като правеше жестове с ръце, с които искаше да им каже: „Все едно, че тук няма никой. Ясно ли е?“

Двамата свидетели кимнаха, отначало омагьосани, а после отблъснати от вида на гримасничещото лице на Панов и на сълзите, които започнаха да се стичат от широко отворените му очи. И тогава видяха белите каиши под белия чаршаф, с които бе завързан Mo. Сигурно нареждането беше негово.

— Ръката, докторе. Трябва да започнем с процедурата на физическото насилие, нали? Защото вие знаете какво означава то, нали? То води към друга процедура на насилие, която вие не можете да позволите. Трябва да спрете нейното напредване.

Пронизителният писък беше дълъг вик на предизвикателство и ужас.

— Не, не! Няма да ви кажа! Аз го убих веднъж и няма да го убия отново! Махнете се от мееееен!…

Алекс се отпусна и започна да се свлича на пода. Питър Холанд го сграбчи и силният, широкоплещест адмирал, ветеран от най-тъмните операции в Далечния изток, го изведе внимателно и мълчаливо през вратата и го остави при сестрата.

— Моля ви, махнете го оттук.

— Да, сър.

— Питър — изкашля се Алекс. Опита се да се изправи, но изкуственият му крак се подхлъзна. — Съжалявам. Господи, колко съжалявам!

— За какво? — прошепна Холанд.

— Трябва да съм там, но не мога да гледам!

— Разбирам те. Твърде близки сте. Може би и аз не бих могъл, ако бях на твое място.

— Не, ти не разбираш! Mo каза, че е убил Дейвид, но разбира се, че не го е сторил. Обаче аз възнамерявах, аз наистина исках да го убия! Не бях прав, но се опитах с всичко, което знам и което е пропито в мен до мозъка на костите ми, да го убия. И сега го направих отново. Изпратих го в Париж… Не е виновен Mo, вината е моя!

— Облегнете го на стената, госпожице. Нека се отпусне на пода и ни оставете сами.

— Да, сър!

Сестрата направи каквото й бе наредено и изчезна бързо, като остави Холанд и Алекс сами в антисептичния лабиринт.

— Сега, слушай ме, Полеви човече — прошепна сивокосият директор на Централното разузнавателно управление, коленичил пред Конклин. — Най-добре е да престанеш с това постоянно чувство за вина — трябва. В противен случай никой няма да бъде от полза за никого. Не давам и пет пари какво сте направили ти или Панов преди тринадесет години, преди пет години или сега! Всички сме разумни и интелигентни хора и това, което сме направили, е станало, защото за момента сме смятали, че постъпваме правилно… И знаеш ли какво, Свети Алекс! Да, чул съм прозвището ти. Ние допускаме грешки. Адски неприятно, нали? Може би все пак не сме чак толкова интелигентни? Може би Панов не е най-великият специалист по поведенчески не знам какво си; може би ти не си най-проницателният полеви кучи син, макар и канонизиран; и може би аз не съм суперстратегът зад линията, какъвто ме изкарват, че съм. Е, и какво от това? Грабваме си шапките и заминаваме там, където трябва.

— О, млъкни, за Бога! — извика Конклин, като се опитваше да стане, подпирайки се на стената.

— Ш-ш-ш-т!

— Глупости! Последното нещо, от което се нуждая е ти да ми държиш проповеди! Ако имах два крака, щях да ти покажа!

— Какво сега — на бой ли ще налитаме?

— Бях черен пояс. Първа категория, адмирале.

— Леле Боже, гледай ти. А аз дори не знам да се бия. Погледите им се срещнаха и Алекс се разсмя първи.

— Непоносим си, Питър. Разбрах какво искаш да кажеш. Помогни ми да стана, а? Ще се върна във фоайето и ще те изчакам там. Хайде, дай ми ръка.

— Ще имаш да вземаш — каза Холанд, изправи се и се надвеси над Конклин. — Оправяй се сам. Някой ми разказа, че Светецът се завърнал, като изминал двеста и тридесет километра на вражеска територия, през реки, потоци и джунгла, пристигнал в базовия лагер „Фокстрот“ и попитал дали някой има бутилка бърбън.

— Да, но тогава беше различно. Бях ужасно по-млад и имах два крака.

— Представи си, че и сега ги имаш, Свети Алекс — Холанд смигна. — Връщам се обратно. Някой от нас трябва да присъства там.

— Копеле!

Конклин престоя час и четиридесет и седем минути във фоайето. Никога не беше чувствал каквото и да било в липсващата част на крака си, заменена с подвижна протеза, но сега тя пулсираше. Не знаеше какво означава това невъзможно усещане, но не можеше да спре да мисли за тупането, което преминаваше през крака му. Поне имаше за какво да мисли и той си спомни с тъга за младите години, когато и двата му крака бяха на мястото си, и за дните преди това. О, колко искаше тогава да промени света! И колко добре се чувстваше със съзнанието за съдбата, предопределила му да стане най-младият отличник в историята на училището, произнесъл прощално слово по случай завършването на випуска. Най-младият студент, приеман някога в Джорджтаун. В края на академичните тунели трептеше ярка, ярка светлина! Нещата тръгнаха надолу, когато някой изнамери отнякъде, че името му по рождение не е Александър Конклин, а Алексей Николаев Консоликов. Човекът, чието лице вече не си спомняше, му бе задал въпрос, който промени живота му.

— Случайно да говорите руски?

— Разбира се — бе отвърнал той, развеселен, че посетителят му е могъл дори да си помисли, че не говори руски. — Както очевидно знаете, родителите ми са били имигранти. Не съм израсъл в руски дом, но в руско обкръжение — поне в ранните ми години. Човек не би могъл да си купи хляб от овощний отдел, ако не говореше руски.

— Все пак, то е било през ранните ви години, както споменахте.

— Да.

— И какво се промени?

— Сигурен съм, че е описано някъде във вашия правителствен отчет и че то едва ли ще задоволи вашия сенатор-злодей Маккарти.

Щом тези думи изплуваха в съзнанието му, Алекс си спомни лицето. То бе на човек на средна възраст и изведнъж бе станало безизразно. Очите му се замъглиха, но в тях имаше потиснат гняв.

— Уверявам ви, господин Конклин, че аз не съм свързан по никакъв повод със сенатора. Вие казвате, че е злодей, аз бих го нарекъл другояче, само че сега това не е уместно… И какво се промени?

— Доста късно баща ми успя да стане това, което е бил в Русия — силно преуспяващ търговец, капиталист. Накрая притежаваше седем супермаркета в модерни търговски центрове. Наричат се „Конклинс Корнърс“. Сега е над осемдесетгодишен и, макар че много го обичам, трябва със съжаление да призная, че е пламенен привърженик на сенатора. Но аз просто отчитам възрастта му, борбата, която е водил, омразата му към Съветите и избягвам темата.

— Вие сте много интелигентен и дипломатичен.

— Да, интелигентен и дипломатичен — беше се съгласил Алекс.

— Пазарувал съм в няколко от магазините. Откъде е дошло „Конклин“?

— Баща ми го е измислил. Майка ми разправя, че го видял на табло за обяви, рекламиращо моторни масла, четири или пет години след пристигането им тук — така предполага тя. Разбира се, трябвало е да се разделят с Консоликов. Както каза веднъж моят доста фанатичен баща, „Тук само евреите с руски имена могат да натрупат пари.“ И в този случай аз избягвам да разговарям по темата.

— Много дипломатично.

— Не е никак трудно. Все пак той си има и добри страни.

— Дори и да не беше така, сигурен съм, че вие пак щяхте да се държите дипломатично и да прикривате чувствата си. Господин Конклин, аз съм представител на една правителствена агенция, която е много заинтересована от вас и в която пред вашето бъдеще няма да има граници, както за всеки потенциален наш служител, с когото съм разговарял през последните десет години.

„Това беше преди близо тридесет години“ — разсъди Алекс и отново вдигна очи към вътрешната врата във фоайето на Пети стерилен. С колко лудост се оказа изпълнено времето след това. В стремежа си да използува един силно предизвикателен опит за нереално разширяване на дейността си, баща му бе решил да надмине самия себе си, рискува огромна сума пари, съществуващи само във въображението му и в мозъците на алчни банкери, и загуби шест от седемте си супермаркета. Остана му най-малкият, осигуряващ му стил на живот, който се оказа неприемлив за него. Затова бе съвсем логично, че баща му получи масивен апоплектичен удар и почина точно когато Алекс трябваше да започне живота си на възрастен.

Берлин — Източен и Западен. Москва, Ленинград, Ташкент и Камчатка. Виена, Париж, Лисабон и Истанбул. След това обратно през целия свят със спирки в Токио, Хонконг, Сеул, Камбоджа, Лаос. Накрая Сайгон и трагедията, наречена Виетнам. С течение на годините, поради способността му лесно да усвоява различни езици и опита, който дойде с борбата за оцеляване, той стана главен специалист на Управлението в областта на тайните операции, негов пръв разузнавач и често стратег на място на прикритите му дейности. Тогава една сутрин, край покритата с мъгла делта на Меконг, някаква мина разби живота и единия му крак. Пред полевия агент, който в избраната от него дейност бе зависим от възможността да се движи, оставаха много малко възможности. Прости се с полевата работа, а другото беше лесно. Примири се с прекомерното си пиене, като го оправда, че е на генетична основа. Руската зима на депресия премина в пролет, лято и есен. Тогава мършавата, трепереща развалина, която бе почти унищожена, получи отмяна на смъртната присъда. Дейвид Уеб — Джейсън Борн се завърна в живота му.

Вратата се отвори и милосърдно прекъсна спомените. Във фоайето влезе бавно Питър Холанд. Лицето му беше бледо и изопнато, а очите му бяха изцъклени. В лявата си ръка държеше две малки пласмасови кутии, в които вероятно се намираха касетите със записите.

— Докато съм жив — каза Питър с нисък, глух, почти шепнещ глас, — се надявам Бог да не позволи да стана отново свидетел на нещо подобно.

— Как е Mo?

— Мислех, че няма да оцелее… Страхувах се, че ще се самоунищожи. Уолш трябваше постоянно да спира. Беше доста изплашен.

— Но защо, за Бога, не е прекратил?

— Попитах го. Отвърна ми, че инструкциите на Панов били не само изрични, но и че ги е написал, подписал се е и казал, че очаква те да бъдат изпълнени до последната буква. Не знам, може би между лекарите има нещо като неписан етичен закон. Но Уолш го свърза към ЕЕГ-апарат, от който почти не сваляше очи. Както и аз — беше по-лесно да гледам в него, отколкото към Mo. Господи, хайде да излизаме оттук!

— Почакай, а какво ще стане с Панов?

— Не е готов за увеселение за добре дошъл. Ще остане тук няколко дни под наблюдение. Уолш ще ми се обади утре сутринта.

— Бих искал… искам да го видя.

— Няма какво да гледаш, освен един съсипан човек. Повярвай ми, не би желал да го видиш такъв, той също. Да вървим.

— Къде?

— В твоята… в нашата къща във Виена. Предполагам, че имаш касетофон.

— Имам всичко, с изключение на ракета до луната, макар че не мога да се оправя с повечето неща.

— Искам да спрем някъде и да купим бутилка уиски.

— В апартамента ми има всякакви марки.

— Надявам се, че не те притеснявам? — попита Холанд, като гледаше изпитателно Алекс.

— Да.

— Добре. Може би ще останем будни до късно през нощта, за да изслушаме това. — Директорът вдигна касетите. — При първите няколко прослушвания няма да разберем нищо. Единственото, което ще чуем, е болката, а не информацията.

Бе малко след пет следобед, когато напуснаха мястото, известно в Агенцията като Стерилен дом Пет. Дните почваха да стават по-къси, септември беше в разгара си. Отслабващото слънце напомняше за промяната, която предстоеше и щеше да дойде с наситени цветове — израз на смъртта на един сезон и раждането на друг.

— Светлината е най-ярка преди да умре — каза Конклин, отпусна се в лимузината на седалката край Холанд и се загледа навън през прозореца.

— Намирам това не само за неуместно, но може би и за противно — заяви Питър изтощен. — И не мога да го приема, преди да разбера кой го е казал.

— Мисля, че е Христос. — Алекс се изсмя тихо. — Чел ли си всъщност Светото писание?

— По-голямата част от него.

— Защото е трябвало ли?

— Не, по дяволите. Баща ми и майка ми бяха агностици, подобно на много други хора, без обаче да са се превърнали в безбожни парии. Не говореха за това и пращаха мен и двете ми сестри една седмица на протестантска служба, друга — на католическа литургия, после в синагога, без каквато и да е определена последователност. Но аз предполагам, че са смятали, че така бихме могли да добием обща представа. А именно това кара децата да четат. Естественото любопитство, обгърнато в мистицизъм.

— Нещо, на което не може да се устои — съгласи се Конклин. — Аз изгубих вярата си и сега, след толкова години на духовна независимост, се чудя дали нещо не ми липсва.

— Като например?

— Утехата, Питър. Нямам утеха.

— За какво?

— Не знам. Може би за нещата, които не са в моя власт.

— Искаш да кажеш, че нямаш утехата на опрощението — на метафизическото опрощение. Съжалявам, Алекс, в това отношение си правим компания. Носим отговорността за извършеното от нас и никакво опрощение след изповед не може да промени положението.

Конклин извърна глава и погледна Холанд с разширени очи.

— Благодаря ти — каза той.

— За какво?

— За това, че мислиш като мен, че използваш думите, които и аз използвах… Преди пет години се върнах от Хонконг с флага на отговорността, развяващ се на копието ми.

— Не си ме разбрал.

— Остави. Връщам се на това, за което говорехме… „Пази се от клопките на църковната самонадеяност и на самовглъбеността.“

— Кой го е казал, по дяволите?

— Или Савонарола, или Салвадор Дари — не мога да си спомня точно.

— О, за Бога, спри с тези глупости! — разсмя се Холанд.

— Защо? Най-сетне се посмяхме. Какво стана със сестрите ти?

— Това е по-весела история — отвърна Питър с наведена глава. На устните му играеше дяволита усмивка. — Едната е монахиня в Ню Делхи, а другата е президент на собствената си рекламна фирма в Ню Йорк.

— Все пак ти си избрал да станеш военен.

— Не „все пак“ Алекс… Аз бях един сърдит млад човек, който наистина вярваше, че страната ни е несправедливо очерняна. Произхождам от привилегировано семейство, което гарантираше — на мен, а не на черното дете от улиците на Филаделфия или Харлем, автоматично приемане в Анаполис. И аз реших, че трябва по някакъв начин да заслужа тази привилегия. Трябваше да покажа, че хора като мен не използват привилегиите си, за да избягват отговорностите, стоящи пред тях, а напротив — за да ги увеличат.

— Възраждане на аристократизма — каза Конклин. — Благородството задължава — благородството налага задължения.

— Не е честно — запротестира Холанд.

— Да, честно е, и то в един много реален смисъл. На гръцки аристо означава „най-добре“, а кратна — „управлявам“. При старите гърци такива млади мъже са предвождали армии, извадили мечовете си пред, а не зад войската, само за да й покажат, че ще пожертват тези с най-скромен произход, тъй като са под тяхното командване — командването на най-доблестните.

Питър Холанд отпусна глава на кадифената облегалка с полупритворени очи.

— Може отчасти да е така, не съм сигурен — въобще не съм сигурен. Задавахме толкова много въпроси. Защо, за Бога, защо? Защо загиваха мъже с разкъсани стомаси и гърди от врага, намиращ се на две стъпки пред тях, от някой виетконговец, който познава джунглата по-добре от тях? Каква война бе това?… Ако хора като мен не се вдигаха с момчетата, за да им кажат: „Вижте, аз съм тук, аз съм с вас“, как мислиш, че щяхме да успеем да издържим толкова време? Тези момчета бяха това, което някои хора наричат „чернилки“, „порти“ и какво ли не още, и имаха най-много третокласно образование. За привилегированите имаше отсрочка от опетняването или служби, които почти им гарантираха неучастие в боевете. Но за другите нямаше нищо такова. И ако моето присъствие сред тях — присъствието на един привилегирован кучи син, е означавало нещо, то това е била най-добрата работа, която някога съм вършил.

Изведнъж Холанд спря да говори и затвори очи.

— Извинявай, Питър. Нямах намерение да се ровя в минали неща. Наистина. Всъщност, започнах да говоря за моята вина, а не за твоята… Колко странно, че всичко така съвпада, нали? Как го нарече ти? Постоянно чувство за вина. Кога ли ще спре то?

— Сега — каза Холанд, вдигна глава, изправи гръб и изпъна рамене. Взе телефона, натисна два бутона и заговори. — Остави ни във Виена, моля те. После иди и намери някой китайски ресторант и ни донеси най-хубавото, което имат… Честно казано, най-много обичам нетлъсти ребра и пиле с лимон.

Холанд се оказа прав. Първото прослушване на сеанса на Панов под въздействие на серума бе изключително мъчително. Гласът му беше непоносим, емоционалното съдържание замъгляваше информацията, особено за човек, който познаваше психиатъра. Второто прослушване обаче ги накара веднага да се съсредоточат, което без съмнение се дължеше именно на болката, която чуваха. Нямаше време да се отдават на лични чувства; изведнъж информацията бе всичко. Двамата мъже започнаха да си водят подробни бележки, като често спираха и прослушваха отново множество фрагменти, за да ги изяснят и разберат. Третото прослушване изчисти допълнително важните места. В края на четвъртото и Алекс, и Питър Холанд имаха по тридесет-четиридесет страници бележки. Следващият час премина в мълчание, като всеки от тях извършваше свой анализ.

— Готов ли си? — попита от дивана директорът на ЦРУ с молив в ръка.

— Да — каза Конклин, седнал пред бюрото с разнообразна електронна техника. Касетофонът беше до лакътя му.

— — Някакви встъпителни бележки?

— Да — каза Алекс. — Деветдесет и девет процента и четиридесет и четири стотни от това, което прослушахме не ни дава нищо, а само ни показва какъв страхотен сондьор е Уолш. Постоянно се върти около въпроса, като поема репликите по-бързо, отколкото аз мога да ги разбера. А съвсем не съм аматьор, когато става въпрос за разпити.

— Съгласен съм — каза Холанд. — И аз не бях лош, особено с някой тъп инструмент. Уолш е добър.

— Дори повече от добър, но то не ни касае. Важното е това, което успя да изкопчи от Mo, обаче с едно „но“. То не касае повторното изживяване на Панов на разкритията, направени от него, тъй като трябва да приемем, че е разкрил почти всичко, което му бях казал. Свързано е с повторението на онова, което е чул. — Конклин отдели няколко страници. — Ето един пример. „Фамилията ще е доволна… нашият главен ще ни благослови.“ Той повтаря нечии думи, не своите. Освен това Mo не владее криминалния жаргон — определено не в такава степен, че да направи връзка, но тя е налице. Да вземем думата „глава“ и да я променим, като я допълним. „Главатар“ — висш главатар, който едва ли е духовен глава. Изведнъж „фамилията“ придобива съвсем друг оттенък, а благословията приема вида на възнаграждение или премия.

— Мафията — каза Питър. Погледът му беше твърд и бистър, въпреки изпитите чаши. Очевидно организмът му бе успял да изгори алкохола. — Не се бях досетил, но инстинктивно отбелязах тази фраза… Е, добре, ето още нещо в същия смисъл. В същия, защото и аз улових някои необичайни за Панов изрази.

— Холанд прегледа бележника си и спря на една страница. — Ето. „Ню Йорк иска всичко“. — Питър продължи да прелиства.

— Също и тук. „Този от Уолстрийт си го бива“. — Директорът пак запрелиства. — И това. „Варени моркови“ — останалото не го разбирам.

— Пропуснал съм го. Чух го, но не долових никакъв смисъл.

— Не би и могъл, господин Алексей Консоликов. — Холанд се усмихна. — Въпреки външността ти на англосаксонец, образованието и всичко останало, в теб тупти сърце на руснак. Ти не си чувствителен към някои неща, които част от нас трябва да търпят.

— Като?

— Аз съм WASP, а „варен морков“ е само още един израз, наситен с отрицателен оттенък, който ни е лепнат, трябва да призная, от потиснатите малцинства. Помисли. Амбрустър, Дуейн, Аткинсън, Бъртън, Тигартън — всички те са „моркови“. Да не говорим за бизнесмените от Уолстрийт — някои фирми там са поначало финансови бастиони на WASP.

— „Медуза“ — каза Алекс и кимна с глава. — „Медуза“ и мафията… Боже мой!

— Но ние имаме един телефонен номер! — Питър се наведе напред. — В счетоводната книга, която ни донесе Борн от дома на Суейн.

— Опитах го, нали помниш. Оказа се телефонен секретар.

— И това ни стига. Можем да установим местонахождението му.

— И за какво? Който и да получава съобщенията, го прави дистанционно и вероятно от телефонен автомат, ако има поне малко мозък. Предаването не само че не може да бъде проследено, но дава и възможност да бъдат изтрити всички останали съобщения, така че да не можем да ги запишем.

— Не си съвсем на „ти“ с модерната техника, а, полеви човече?

— Ами купих си видеокасетофон, за да гледам стари филми, и не можах да се сетя как да изключа проклетия мигащ часовник. Обадих се на търговеца и той ми каза: „Прочетете инструкциите на вътрешния панел.“ А аз не мога да го намеря.

— Нека тогава ти обясня какво ще направим с телефонния секретар… Ще го блокираме отвън.

— Боже мой, какво ли още ще измислиш! Как, по дяволите, ще ни помогне това? Освен че ще блокира източника.

— Забравяш нещо. Забравяш местоположението на машинката.

— И?

— Някой ще трябва да дойде, за да я поправи.

— О?

— Прибираме го и разбираме кой го е изпратил.

— Знаеш ли, Питър, имаш известни способности. Като за новак все пак не е чак толкова възмутително незаслуженото положение, което заемаш.

— Съжалявам, че няма с какво да те почерпя.

Брайс Оугълви от правната фирма „Оугълви, Спофорд, Крофорд и Коен“ диктуваше един изключително сложен отговор до антитръстовия отдел на Министерството на правосъдието, когато съвсем личният му телефон иззвъня. Само на бюрото му. Взе слушалката, натисна зеления бутон и бързо заговори.

— Почакай — каза той и погледна секретарката си. — Ще ме извините ли?

— Разбира се, сър.

Тя стана, пресече огромния кабинет и излезе.

— Да, какво има? — попита Оугълви по телефона.

— Машината не работи — каза гласът по свещената линия.

— Какво е станало?

— Не знам. Постоянно се чува сигнал „Заето“.

— Но това е най-добрият апарат, който съществува. Може би някой друг вече се е бил свързал, когато си се опитал да се обадиш.

— Вече два часа се мъча да се свържа. Има някаква повреда. И най-добрите машини се развалят.

— Добре. Прати човек да провери. Използвай някой от чернилките.

— Естествено. Не трябва никой бял да влиза там.