"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

25

Беше малко след полунощ, когато Джейсън слезе от метрото в Аржантьой. Бе разделил деня на части, като разпределяше часовете между приготовленията, които трябваше да направи и търсенето на Мари. Прехвърляше се от един район на града в друг и изучаваше всяко кафене, всеки магазин, всеки голям или малък хотел, който можеше да си припомни от кошмара отпреди тринадесет години. Неведнъж беше ахвал, щом видеше от разстояние или в другия край на поредното кафене някоя жена в гръб, щом за малко мернеше нечий профил, а на два пъти — богата корона от тъмночервена коса, и всеки път му се струваше, че това е съпругата му. Винаги се оказваше, че не е Мари, обаче той започна да усеща безпокойството си и след като го беше осъзнал, бе в състояние да го контролира по-добре. Това бяха най-невъзможните моменти от деня; останалите бяха просто запълнени с трудности и чувство на неудовлетвореност.

Алекс! Къде, по дяволите, беше Конклин? Не можа да го открие във Вирджиния! Беше разчитал той да се погрижи за подробностите, като имаше предвид часовата разлика, и на първо място да направи прехвърлянето на средствата. Деловият ден на източния бряг на Съединените щати започваше в четири часа следобед парижко време, а в Париж оставаше по-малко от час за освобождаването и прехвърлянето на над един милион щатски долара на господин Симон в избрана от него банка в Париж. Което означаваше, че въпросният господин Симон трябваше да знае въпросната, още неизбрана парижка банка. Беше му помогнал Бернардин. Помогнал? Беше го направил възможно.

— На Рю дьо Гренел има банка, често използвана от Втори отдел. Там проявяват разбиране по отношение на часовете и в случай че отсъства някой и друг оригинален подпис, но не дават нищо за нищо и не вярват никому, особено ако е свързан с нашето благотворително социалистическо правителство.

— Искаш да кажеш, че ако парите ги няма, дори да пристигне при тях съобщение по телетипа, човек не може да ги получи.

— Нито су. И президентът да се обади, ще му кажат да отиде да си ги вземе в Москва, откъдето те твърдо смятат, че е.

— Тъй като не можах да се свържа с Алекс, прескочих банката в Бостън и се обадих на нашия човек в Кеймън Айлъндс, където Мари вложи основната част от парите. Той е канадец, банката също е канадска. Сега чака инструкции.

— Ще трябва да се обадя по телефона. В „Пон Роял“ ли си?

— Не. Аз ще те потърся.

— Къде си?

— Предполагам, че ти би казал, че съм една неспокойна и объркана пеперуда, прелитаща от едно смътно запомнено място на друго.

— Търсиш я.

— Да. Но не в това е въпросът, нали?

— Прости ми, но като че ли се надявам да не я намериш.

— Благодаря ти. Ще ти се обадя след двайсет минути. Беше отишъл на друго място, свързано със спомените им — Трокадеро и Пале дьо Шайо. Там, на една от терасите, го бяха простреляли; беше се завързала стрелба, по безкрайните каменни стъпала бяха тичали мъже, скривани от време на време от огромните позлатени статуи и високите струи на фонтаните; те бяха изчезнали в строго подредените симетрични градини, изчезнали от погледа му, а накрая и от обсега на оръжието му. Какво се бе случило? Защо си спомни Трокадеро?… Тогава Мари беше там… някъде там. Къде ли беше тя в този огромен комплекс? Къде? На една тераса, тераса! Близо до някаква статуя — коя?… На Декарт? Расин? Талейран? Статуята на Декарт беше изплувала най-напред в съзнанието му. Трябваше да я намери.

Беше я намерил и Мари я нямаше там. Бе погледнал часовника си; от разговора с Бернардин бяха минали почти четирийсет и пет минути. Беше се затичал надолу по стълбите, както мъжете от спомените му, за да намери телефон.

— Иди в Банк Норманди и попитай за мосю Табури. Той знае, че господин Симон възнамерява да прехвърли над седем милиона франка от Кеймън Айлъндс с гласово потвърждение чрез частния си банкер на островите. С удоволствие ще ти разреши да използваш телефона му, но, вярвай ми, ще таксува разговора ти.

— Благодаря ти, Франсоа.

— Къде си сега?

— При Трокадеро. Това е лудост. Имах страхотни усещания, нещо като вибрации, но нея я нямаше. Може би причината е в нещата, които не мога да си спомня. По дяволите, там май получих един куршум. Просто не знам.

— Отивай в банката.

Така и бе направил и трийсет и пет минути след обаждането му до Кеймън Айлъндс смуглият, постоянно усмихващ се мосю Табури потвърди пристигането на средствата. Борн бе поискал седемстотин и петдесет хиляди франка във възможно най-голямата деноминация. Те му бяха предоставени и хилещият се раболепен банкер го бе повикал дискретно настрани, по-далеч от бюрото, което беше доста глупаво, тъй като в кабинета нямаше никой, и бе заговорил тихо до прозореца.

— Има няколко страхотни възможности за закупуване на недвижимо имущество в Бейрут, повярвайте ми, знам това. Аз съм експерт по Близкия изток и тези глупави конфискации не могат да продължат много дълго. Mon Dieu, та така никой няма да остане жив! Градът отново ще стане Париж на Средиземноморието. Имоти за част от стойността им, хотели на смешни цени!

— Звучи интересно. Ще ви потърся.

Бе напуснал Банк Норманди, като че ли тя бе пълна с бацила на смъртоносна болест. Беше се върнал в „Пон Роял“ и отново бе опитал да намери Алекс Конклин в Съединените щати. По това време беше почти един часът следобед във Виена, Вирджиния. Отново това, което чу, бе телефонният секретар с безплътния глас на Алекс, инструктиращ обаждащия се да остави съобщение. По различни причини Джейсън бе решил да не го прави.

И сега беше в Аржантьой и изкачваше стъпалата на метрото към улицата, откъдето бавно и внимателно щеше да поеме из грозните околности на „Сърцето на войника“. Инструкциите бяха ясни. Не трябваше да бъде мъжът от миналата вечер, никакво накуцване, никакви дрипави военни дрехи, за да не може да бъде разпознат от никого. Трябваше да изглежда като обикновен работник, да отиде до портите на старата закрита рафинерия и да пуши цигара, облегнат на стената. Това трябваше да стане между 12:30 и един часа през нощта. Нито по-рано, нито по-късно.

Когато бе попитал куриерите на Сантос — след като им беше дал няколкостотин франка за това, че ги притесняваше, каква е причината за вземането на такива предпазни мерки, и то посред нощ, човекът с по-малко задръжки бе отговорил:

— Сантос никога не напуска „Сърцето на войника“.

— Но снощи го направи.

— Само за минути — допълни по-словоохотливият куриер.

— Разбирам.

Борн кимна, въпреки че не беше разбрал нищо, а можеше само да предполага. Беше ли Сантос по някакъв начин затворник на Чакала, заточен ден и нощ в мръсното кафене? Въпросът бе интересен, като имаше предвид размерите на управителя и очевидната му груба сила в комбинация с интелекта му, който бе доста над средния.

Беше 12:37, когато Джейсън, облечен в дънки, тъмен опърпан пуловер с шпиц-деколте и каскет на главата приближи портите на старата фабрика. Извади кутия цигари от обикновен тютюн и облегнат на стената, запали една с клечка кибрит, като преди да я духне, задържа пламъка по-дълго от необходимото. Мислите му се върнаха към загадъчния Сантос, който искаше да го види „с мир в сърцето си“. „Браво, amigo“ — помисли си Джейсън. Сантос беше потърсил в Лондон един уплашен до смърт посланик с въпрос, който бе толкова подвеждащ, че Аткинсън не бе имал друг избор, освен да заяви категорично, ако не и панически, че каквито и да са инструкциите, дадени от Горгона, те трябва да бъдат изпълнени. Силата на Горгона беше единствената защита на посланика, последното му убежище.

Значи Сантос щеше да се огъне. Това решение се коренеше в интелекта, а не във верността и чувството за дълг. В живота на човек съществуват различни възможности, ако му се предоставят удобни случаи. И такъв сега се беше явил пред Сантос, васалът на Карлос, чиято задушаваща преданост към господаря му вероятно бе свършила. Точно това инстинктивно предвиждане накара Борн да наблегне спокойно в доводите си, но твърдо и нарочно сдържано, на такива фрази като Би могъл да пътуваш, да изчезнеш… един богат мъж, освободен от всякакви грижи и от необходимостта да върши тази неприятна, скучна работа. Сантос беше готов да захапе стръвта от три милиона, а Борн щеше с охота да го остави да скъса влакното и да отплува с нея.

Джейсън погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути. Слугите на Сантос без съмнение проверяваха улиците — една последна инспекция преди жрецът на свръзките да се появи.

Часовникът му показваше един часа. От алеята се появиха двамата куриери от „Пон Роял“ и поеха по улицата към портите на старата рафинерия.

— Сега Сантос ще се срещне с теб — каза по-словоохотливият.

— Не го виждам.

— Трябва да дойдеш с нас. Той не напуска „Сърцето на войника“.

— Защо ли ми се струва, че това не ми допада?

— Няма причина. Той носи мир в сърцето си.

— А ножът му?

— Сантос няма нито нож, нито пистолет. Никога не носи оръжие в себе си.

— Радвам се да го чуя. Да вървим.

— Той не се нуждае от такива оръжия — добави куриерът обезпокоително.

Преведоха го през алеята покрай входа с неоново осветление до един проход между сградите, през който едва можеше да мине човек. Тръгнаха един след друг, като Джейсън бе между двамата мъже, и отидоха зад кафенето, където Борн видя последното нещо, което можеше да очаква в тази занемарена част на града. Там имаше… Е, добре, там имаше английска градина. Парче земя около десетина метра на дължина и шест на ширина, в което дървени рамки носеха най-различни цъфнали увивни растения — едно езерце от цветове, окъпани от лунната светлина.

— Изключителна гледка — каза Джейсън. — Едва ли е постигната без грижи.

— А, това е страстта на Сантос! Никой не я разбира, но и не смее да докосне с пръст дори едно цвете.

— Интересно.

Заведоха го до малък външен асансьор, чиято стоманена рамка бе окачена на каменната стена на зданието. Друг начин за стигане до втория етаж не се виждаше. Тримата едва се вместиха в кабинката и след като вратата бе затворена, мълчаливият куриер натисна в тъмното един бутон и заговори.

— Тук сме, Сантос. Камелия. Вдигни ни.

— Камелия? — попита Джейсън.

— Така той разбира, че всичко е наред. Ако не беше, приятелят ми можеше да каже „лилия“ или „роза“.

— И какво щеше да стане тогава?

— Не искам да говоря за това. Не ме е грижа.

— Естествено. Разбира се.

Външният асансьор спря с неприятно подскачане и мълчаливият куриер отвори дебелата стоманена врата, като за това му се наложи да използва цялата си тежест. Борн бе въведен в познатата му стая с побраните с вкус скъпи мебели, лавиците с книги и единственият стоящ лампион, който осветяваше Сантос в огромното му кресло.

— Може да тръгвате, приятели — каза грамадният мъж на куриерите си. — Вземете парите си от купчината и, за Бога, кажете му да даде на Рене и американеца, дето твърди, че се казва Ралф, по петдесет франка и да ги пуска да си вървят. Позволяват си да пикаят по ъглите… Кажете им, че парите са от техния приятел от миналата нощ, който ги забрави.

— О, по дяволите! — избухна Джейсън.

— Беше забравил, нали? — ухили се Сантос.

— Имах други грижи.

— Да, сър. Добре, Сантос!

Вместо да поемат към задната част на стаята и асансьора, двамата мъже отвориха една врата отляво и изчезнаха. Борн гледаше озадачено след тях.

— Има стълбище, което води към кухнята — каза Сантос, отговаряйки на неизречения въпрос на Джейсън. — Вратата може да се отвори откъм тази стая, но не и отвън, освен от мен… Седнете, мосю Симон. Вие сте мой гост. Как е главата ви?

— Подутината изчезна, благодаря ви. — Борн седна на огромния диван и потъна сред възглавниците. Позицията му съвсем не беше авторитетна, но не трябваше и да бъде. — Разбрах, че в сърцето ви има мир.

— И желание за три милиона франка в сребролюбивото му кътче.

— В такъв случай сте доволен от позвъняването в Лондон?

— Никой не би могъл да програмира този човек да реагира по начина, по който го направи. Наистина има Горгона и тя изкарва наяве изключителна преданост и страх по върховете. Което означава, че тази змийска особа не е без влияние.

— Точно това се опитах да ви кажа.

— Сега, нека направя обобщение на вашите искания. Казвате, че трябва да се свържете сам с черната птица, така ли е?

— Абсолютно.

— Мога ли да попитам отново — защо?

— Честно казано, вече знаете твърде много. Повече, отколкото моите клиенти предполагат. Те нямат никаква работа с вас, не искат никакви следи и в това отношение вие сте уязвим.

— Как? — Сантос удари с юмрук по облегалката на креслото.

— Възрастният човек от Париж с полицейското досие, който се опита да предупреди един член на Асамблеята, че ще бъде убит. Именно той е споменал за черната птица; той е казал за „Сърцето на войника“. За щастие, нашият човек го е чул и тихичко е предал всичко на моите клиенти, но то не им е достатъчно. Колко ли други възрастни хора в Париж могат да споменат в старческите си халюцинации „Сърцето на войника“ и вас?… Затова вие нямате работа с моите клиенти.

— Дори чрез вас?

— Аз ще изчезна, а вие оставате. Макар че, ако бъда искрен докрай, мисля, че трябва да направите същото… Ето, донесъл съм ви нещо.

Борн седна на ръба на дивана и бръкна в джоба си. Извади руло франкове, стегнато с ластик. Подхвърли го на Сантос, който го хвана с лекота във въздуха.

— Двеста хиляди франка — бях упълномощен да ви ги дам. Заради показаното старание. След като осигурите необходимата ми информация, аз ще я предам в Лондон и ще получите остатъка до трите милиона, независимо дали черната птица ще приеме, или не предложението на клиентите ми.

— Но вие бихте могли да изчезнете преди това, нали?

— Продължавайте да ме наблюдавате, както досега. Последвайте ме до Лондон и обратно. Дори ще се обадя, за да ви кажа имената на въздушните компании и номерата на полетите. Какво повече можете да искате?

— Само още едно нещо, мосю Симон — отвърна Сантос, надигна огромното туловище от креслото и тръгна важно към една маса за карти до лакираната тухлена стена. — Елате тук, ако обичате.

Джейсън отиде до масата и остана удивен.

— Вие сте много последователен, нали? — каза той.

— Опитвам се да бъда… О, не бързайте да вините портиерите, те са ваши. Аз действам на много по-ниско ниво. Камериерките и стюардите ми допадат повече. Те не са толкова разглезени и никой не забелязва отсъствието им, дори ако не се появят цял ден.

На масата бяха разпръснати трите паспорта на Борн, любезно предоставени му от Кактус във Вашингтон, както и пистолетът и ножът, взети от него миналата вечер.

— Много сте убедителен, но това не решава нищо, така ли е?

— Ще видим — отвърна Сантос. — Сега ще приема парите — за положените старания, но вместо вие да летите до Лондон, нека Лондон дойде в Париж. Утре сутринта. Ще ми се обадите, когато пристигне в „Пон Роял“ — разбира се, ще ви дам номера на личния си телефон, и двамата с вас ще играем играта на Съветите. Замяна за замяна, все едно че вървим по мост, всеки със своя пленник подире си. Пари за информация.

— Вие сте луд, Сантос! Моите клиенти никога не се показват! Вие току-що загубихте остатъка до трите милиона.

— Защо да не опитаме? Винаги биха могли да наемат някоя сляпа връзка, нали? Някой невинен турист с двойно дъно на ръчния багаж. Никакви аларми не се задействат от хартия. Опитайте! Това е единственият начин да получите каквото искате, господине.

— Ще направя каквото мога — каза Борн.

— Ето телефона ми. — Сантос взе от масата една предварително приготвена картичка с надраскани на нея цифри. — Обадете ми се, щом пристигне Лондон. А междувременно ви уверявам, че ще бъдете наблюдаван.

— Истински майстор сте.

— Ще ви придружа до асансьора.

Мари седеше на леглото и отпиваше от горещия чай в тъмната стая, заслушана в звуците на Париж, които се дочуваха отвън. Не само че бе невъзможно да заспи, но беше и непоносимо. Бе загуба на време, когато всеки час беше скъп. Беше взела най-ранния полет от Марсилия за Париж и бе отишла направо в „Морис“ на Рю дьо Риволи — същият хотел, където беше чакала преди тринадесет години. Бе чакала един мъж да се вслуша в гласа на разума или да погуби живота си, а така и част от нейния. Тогава си беше поръчала кана с чай и той се беше върнал при нея. Сега, може би несъзнателно, също бе поръчала чай на нощния стюард, като че ли повторението на ритуала щеше да повтори завръщането му, станало преди толкова време.

О, Господи, беше го видяла! Това не бе заблуда, нито грешка — беше Дейвид! Бе излязла от хотела около десет и започна да броди, като спазваше списъка, който бе направила в самолета. Отиваше от един район в друг без всякаква логическа последователност — просто спазваше поредността на местата така, както й бяха хрумнали; такава беше нейната последователност.

Бе изпълнила списъка и беше тръгнала по кея на „Бато Муш“ в началото на авеню „Жорж Пети“ към банката на „Мадьолен“… и Трокадеро. Беше бродила безцелно по неговите тераси като в транс, търсейки една статуя, която не можеше да си спомни, блъскана от почти безкрайните групи туристи, водени от досадни екскурзоводи. Огромните статуи бяха започнали да й изглеждат като една и се бе почувствала замаяна. Слънцето на късния август блестеше ослепително. Канеше се да седне на една мраморна пейка, припомнила си една повеля на Джейсън Борн: Почивката е оръжие. И изведнъж бе видяла нагоре един мъж с каскет и тъмен пуловер с шпиц-деколте. Той се беше обърнал и затичал към каменните стъпала, които водеха към авеню „Гюстав Пети“. Познаваше това тичане, тази крачка; познаваше ги по-добре от всеки! Колко пъти го бе наблюдавала — често застанала зад трибуните, без Дейвид да я вижда, докато той бягаше безспир по университетската писта, за да се избави от обхваналите го бесове. Това беше Дейвид! Тя беше скочила от пейката и се бе затичала след него.

— Дейвид! Дейвид, аз съм!… Джейсън!

Беше се сблъскала с един екскурзовод, развеждащ японска група. Мъжът се бе ядосал; тя беше бясна и затова си запроби-ва бясно път през слисаните ориенталци, повечето от тях по-ниски от нея, но височината, от която ги гледаше, не й бе помогнала. Съпругът й беше изчезнал. Къде ли бе отишъл! В градините? Или беше излязъл сред тълпата на улицата, или сред неспирно движещите се коли, които идваха от Пон д’Ие-на? За Бога, къде?

— Джейсън! — бе изкрещяла тя с всичка сила. — Джейсън, върни се!

Беше се затичала надолу по стъпалата към улицата, като й се струваше, че те никога няма да свършат, и бе прекарала — не можеше да си спомни колко време в търсене. Накрая, напълно изтощена, бе взела такси до „Морис“. Беше се прибрала замаяна в стаята си и се бе строполила на леглото, но без да позволи на сълзите да потекат. И както лежеше, загледана в стаята, доби усещането, че гърдите й и по-точно дробовете й се издуват и това бе съпроводено от чувство на спокойно въодушевление. Докато тя търсеше Дейвид, той търсеше нея. Съпругът й не беше избягал. И Джейсън Борн не бе избягал! Той въобще не я беше видял. Някаква друга, неизвестна за нея причина го бе накарала така внезапно и бързо да напусне Трокадеро, но имаше само една причина, поради която бе отишъл там. Той също се връщаше на местата, останали в спомените отпреди тринадесет години.

Беше си починала и си беше поръчала вечеря в стаята. Два часа по-късно бе излязла отново из улиците.

И сега, когато пиеше чая си, нямаше търпение утрото да дойде. Новият ден щеше да бъде посветен на търсене.

— Бернардин!

— Mon Dieu, часът е четири сутринта, така че мога да предполагам, че имаш да кажеш нещо жизненоважно на този стар, седемдесетгодишен човек.

— Имам проблем.

— Мисля, че имаш много проблеми, но предполагам, че разликата е съществена. Какъв е той?

— Безкрайно близко съм, но ми трябва човек на края на линията.

— Моля те, говори по-ясен английски или ако искаш — доста по-ясен френски. За какво става дума?

— За да стигна до Чакала, ми е необходим един англичанин, който да долети тази сутрин от Лондон с два милиона и осемстотин хиляди франка…

— Както предполагам — доста по-малко от това, което имаш на разположение — прекъсна го Бернардин. — Банк Норманди беше любезна, нали?

— Много. Парите са там, а твоят Табури е голяма работа. Опита се да ми продаде недвижимо имущество в Бейрут.

— Табури е мошеник… Но Бейрут е нещо интересно.

— Моля?

— Извинявай. Продължавай.

— Наблюдават ме, така че не мога да отида до банката, а нямам и англичанин, който да ми донесе това, което не мога да получа в „Пон Роял“.

— Това ли е проблемът?

— Да.

— Имаш ли желание да се разделиш, да кажем, с петдесет хиляди франка?

— За какво?

— За Табури.

— Сигурно.

— Предполагам, че си подписал някакви документи.

— Разбира се.

— Тогава подпиши друг документ, написан на ръка от теб, с който да бъдат отпуснати пари на… Чакай малко, трябва да отида до бюрото. — Последва тишина — очевидно Бернардин бе отишъл в друга стая на апартамента си. После гласът му се чу отново. — Ало?

— Тук съм.

— О, това е чудесно — каза напевно бившият специалист от Втори отдел. — Потопих го с лодката му край плитчините на Коста Брава. Акулите сигурно са пощръклели от радост — той беше толкова дебел и прелестен. Името му е Антонио Скарци, сардинец, който продаваше наркотици за информация, но ти, естествено, не знаеш нищо за това.

— Естествено.

Борн повтори второто име буква по буква.

— Точно така. Запечатай плика, натъркай палеца си с молив или с писалка и остави отпечатъци по мястото на залепването. Тогава го остави на портиера да го предаде на господин Скарци.

— Разбрано. А англичанинът? Остават само няколко часа.

— Англичанинът не е проблем. Проблем е малкото време, с което разполагаме. Не е лесно да събереш три милиона франка в банкноти, които да са с достатъчно големи номинации, за да могат да направят достатъчно малка пачка, която да може да се скрие от митническите инспектори… Твоята връзка, mon ami, би трябвало да съзнава тези трудности.

Джейсън погледна безпомощно към стената, като размишляваше над думите на Бернардин.

— Мислиш, че ме изпитва?

— Сигурно.

— Парите могат да бъдат събрани от чуждестранните представителства на различни банки. Малък частен самолет би могъл да прелети канала и да се приземи сред някое поле, където да чака кола, която да докара човека в Париж.

— Bien. Разбира се. Но все пак, цялата тази логика ще отнеме време и на най-влиятелните хора. Не допускай нещата да изглеждат така, като че ли всичко върви прекалено гладко — това би било подозрително. Иначе той ще помисли, че има клопка.

— Разбирам те. Всичко се свежда до това, което ти току-що каза — нещата не трябва да изглеждат лесни.

— Има още нещо, мон ами. Хамелеонът може да се превъплъщава много успешно през деня. Но все пак той е в по-голяма безопасност през нощта.

— Забравяш нещо — каза Борн. — Англичанинът.

— Готово, стари приятелю. Имаш го — отвърна Бернардин. Операцията протече толкова гладко, колкото всяка друга, разработена от Джейсън или на която той е бил свидетел, може би поради силния нюх на един обиден, талантлив човек, изпратен твърде рано в пенсия. Докато през деня Борн постоянно информираше Сантос, Бернардин беше изпратил друг да вземе от портиера запечатаните указания и да му ги занесе. Тогава си беше уговорил среща с мосю Табури. Малко след четири и половина следобед ветеранът на Втори отдел влезе в „Пон Роял“ облечен в тъмен костюм на тесни райета — толкова английски, че направо лъхаше на Савил Роу. Отиде до асансьора и накрая, след като зави два пъти погрешно, пристигна в стаята на Борн.

— Ето парите — каза той, остави малкото куфарче на пода и отиде направо при мокрия бар. Взе две малки бутилки джин, отвори ги и изля съдържанието им в чаша със съмнителна чистота. — A votre sante51 — добави Бернардин, преглътна половината от питието, пое си дълбоко дъх през устата и след това изпи останалото. — Не бях правил такова нещо от години.

— Наистина?

— Честно казано — да. Имал съм други подобни случаи. Но този беше доста по-опасен… Въпреки това Табури ти е вечно задължен и, ако трябва да си призная, дори ме убеди да помисля за Бейрут.

— Какво?

— Разбира се, аз не разполагам с такива средства като теб, но част от les fonds de contingence52, c които съм разполагал четиридесет години, си намери пътя към Женева на моя сметка. Не съм беден.

— Но може да бъдеш мъртъв, ако те пипнат, когато излизаш оттук.

— О, обаче аз няма да си тръгна — каза Бернардин и отново затършува из малкия хладилник. — Ще остана в тази стая, докато приключиш с работата си.

Франсоа отвори още две бутилчици и ги наля в чашата си.

— Е, може би сега старото ми сърце ще започне да бие по-спокойно — добави той, отиде до бюрото и остави питието върху бележника. След това извади от джобовете си два автоматични пистолета и три ръчни гранати и ги подреди пред чашата си. — Да, сега мога да си почина.

— Какво е това, по дяволите? — извика Джейсън.

— Мисля, че вие, американците, му казвате възпиращо средство — отвърна Бернардин. — Въпреки че аз съвсем искрено смятам, че и вие, и Съветите си играете едни с други, като влагате толкова много пари в оръжие, което не използвате. А аз съм човек от друга епоха. Когато тръгнеш, ще оставиш вратата отворена. Ако някой се появи по тесния коридор, ще ме види с граната в ръка. Това съвсем не е някаква си ядрена абстракция — това е истинско възпиращо средство.

— Предавам се — каза Борн и тръгна към вратата. — Искам да приключа с тази работа.

Щом излезе от Монталамбер, Джейсън отиде до ъгъла и, както бе направил при старата фабрика в Аржантьой, се облегна на стената, запали цигара и зачака. Видът му беше спокоен, но мозъкът му работеше трескаво.

Един мъж пресече еднопосочната Рю дю Бак и тръгна към него. Беше приказливият куриер от миналата нощ. Приближи се, поставил ръка в джоба на сакото си.

— Къде са парите? — попита той на френски.

— Къде е информацията? — отвърна Борн.

— Първо парите.

— Споразумението не е такова.

Съвсем ненадейно Джейсън сграбчи за реверите слугата от Аржантьой и го дръпна рязко към себе си. Вдигна бързо свободната си ръка и стисна куриера за гърлото, като заби пръсти в него.

— Ще се върнеш и ще кажеш на Сантос, че ще получи еднопосочен билет за ада. Не работя по този начин.

— Стига! — каза един нисък глас.

Собственикът му се появи от ъгъла вдясно от Джейсън. Огромната фигура на Сантос приближи.

— Пуснете го, Симон. Той няма значение. Сега сме само двамата.

— Мислех, че никога не напускате „Сърцето на войника“.

— Вие променихте това, не е ли така?

— Очевидно.

Борн пусна куриера, който погледна към Сантос. Той го отпрати с жест на огромната си глава.

— Англичанинът ти пристигна — каза Сантос, когато останаха сами. — Носеше куфарче, видях го.

— Да, пристигна и носеше куфарче — съгласи се Джейсън.

— Значи Лондон е капитулирал, така ли? Лондон е много разтревожен.

— Залогът е много висок и това е всичко, което ще ви кажа. Информацията, моля.

— Нека най-напред уточним още веднъж процедурата, какво ще кажете?

— Уточнявахме я няколко пъти. Вие ми давате информацията и моят клиент ми казва да действам съобразно нея. Ако се постигне задоволителен договор, донасям остатъка от трите милиона.

— Казвате „задоволителен отговор“. Кое е задоволително за вас? Как ще разберете, че договорът е твърд? И откъде да знам, че няма да заявите, че той е незадоволителен и да откраднете парите ми. след като осъществите връзката?

— Вие сте човек, който няма вяра на хората, а, Сантос?

— О, да, господин Симон. Този свят не е населен със светци, нали? Моля ви, отговорете на въпросите ми.

— Добре, ще опитам… Как ще разберете, че договорът е твърд? Много лесно. Аз ще знам това, защото такава ми е работата и за нея ми плащат.

— Отговорът ви е мъгляв.

— В нашия свят, господин Сантос, да си мъгляв не е отрицателно качество, нали?… Що се касае до притеснението ви, че бих могъл да ви излъжа и да отмъкна парите, искам да ви уверя, че избягвам да превръщам в свои неприятели хора като вас и мрежата, очевидно контролирана от черната птица, а също и като моите клиенти. Обратното би означавало лудост и доста по-кратък живот.

— Възхищавам се на проницателността ви, както и на предпазливостта ви — каза свръзката на Чакала. — Това, което ще ви кажа, господин Симон, го знаят само четири души на земята и всички те говорят свободно френски. Как ще използвате тази информация си е ваша работа. Но дори ако само намекнете за Аржантьой, аз ще разбера това мигновено и никога няма да напуснете „Пон Роял“ жив.

— Нима контактът може да бъде осъществен толкова бързо?

— С телефонен номер. Но няма да се обадите, преди да е минал поне един час, след като се разделим.

— Съгласен съм… Казвате, че само още трима души знаят този номер? Защо не ми дадете за всеки случай името на някой от тях, който не ви е особено приятен, за да мога да намекна леко за него, ако се наложи.

Сантос си позволи съвсем лека, изопната усмивка.

— Москва — каза меко той. — Високо в йерархията на площад „Дзержински“.

— КГБ?

— Черната птица си подготвя кадри в Москва — винаги в Москва, това му е нещо като мания.

Илич Рамирес Санчес — помисли си Борн. — Обучен в Новгород. Уволнен от Комитета като маниак. Чакала!

— Ще го запомня — за всеки случай. Номера, моля.

Сантос го повтори два пъти, както и думите, които Джейсън трябваше да каже. Говореше бавно, очевидно изненадан от факта, че Борн не си записа нищо.

— Всичко ясно ли е?

— Напълно… Ако нещата потръгнат, в което аз лично вярвам, как искате да ви предадат остатъка от парите?

— Обадете ми се — имате телефона ми. Ще напусна Аржантьой и ще дойда. И никога няма да се върна там.

— Късмет, Сантос. Нещо ми подсказва, че го заслужавате.

— Както никой друг. Пил съм твърде много от отровното биле.

— Сократ — каза Джейсън.

— Не точно. Диалозите на Платон, ако трябва да бъдем точни. Au revoir.

Сантос тръгна и Борн пое обратно към „Пон Роял“. Сърцето му биеше силно и той потисна отчаяно желанието си да затича. Бягащият е мишена, обект на любопитство. Урок от поемите на Джейсън Борн.

— Бернардин! — извика той, като тичаше към стаята си по тесния пуст коридор и мислеше за отворената врата и стария човек, седнал край бюрото с граната в едната ръка и пистолет в другата. — Остави желязото, улучихме шестица!

— Кой ще плаща? — попита ветеранът от Втори отдел, щом Джейсън затвори вратата.

— Аз — отвърна Борн. — Ако нещата потръгнат така, както мисля, ти ще можеш да прибавиш още нещо към сметката си в Женева.

— Не правя всичко това заради пари, приятелю мой. Този въпрос никога не е стоял пред мен.

— Знам, но след като разнасяме фракове така, като че ли ги печатаме в някой гараж, защо да не получиш и ти своя справедлив дял от тях? Един час — продължи Джейсън, — вече само четиридесет и пет минути, докато разбера, че е истински, действително истински.

Борн се хвърли на леглото с ръце под главата си на възглавницата. Очите му гледаха оживено.

— Запиши го, Франсоа. — Джейсън издиктува телефонния номер, даден му от Сантос. — Купи, дай рушвет или заплаши всяка връзка на високо ниво, която си имал в парижките телефонни служби, но ми дай местонахождението на този номер.

— Молбата ти не е чак толкова скъпа…

— Напротив — възрази Борн. — Вероятно номерът е недосегаем. Само четирима души в цялата му мрежа го знаят.

— Може би тогава няма нужда да ходим на високо, а напротив — трябва да се спуснем под земята. В тунелите на телефонните служби под улицата.

Джейсън отметна глава и погледна Бернардин.

— Не бях се сетил за това.

— Не е и необходимо. Ти не си от Втори отдел. Източниците на информация са техниците, а не бюрократите… Ще потърся един от тях вкъщи, по-късно тази вечер…

— Тази вечер? — прекъсна го Борн и седна на леглото.

— Ще ти струва около хиляда франка, но ще имаш местонахождението на телефона.

— Не мога да чакам до вечерта.

— Ако опиташ да потърсиш човека на работата му, рискът се увеличава. Тези хора са под наблюдение; в телефонните служби никой не вярва на никого. Това е парадоксът на социалистите: дайте отговорност на работната сила, но никаква лична власт.

— Чакай! — каза Джейсън от леглото. — Ти знаеш домашните им телефони, така ли е?

— Да, има ги в указателя.

— Накарай нечия съпруга да се обади. Спешен случай. Някой от тях да се прибере вкъщи.

Бернардин кимна с глава.

— Идеята ти не е лоша, приятелю. Никак даже.

Минутите се превърнаха в десетки, докато бившият служител от Втори отдел разговаряше мазно, угоднически и обещаваше възнаграждение за съпругите на телефонните техници, ако направят това, което ги помоли. Две затвориха телефоните, три го отпратиха с думи, родени край кейовете на Париж; но шестата посред нецензурните думи заяви: „Защо не?“ Стига мух-льото, за който се е оженила, да е наясно, че парите са за нея.

Часът бе изтекъл и Джейсън излезе от хотела, като вървеше бавно и непринудено. Мина четири пресечки, докато видя телефонен автомат на Ке Волтер край Сена. Тъмнината бавно хвърляше покривалото си върху Париж, лодките по реката и мостовете заблещукаха със светлините си. Борн приближи червената кабинка, като дишаше равномерно. Поемаше дълбоко въздух и се застави да се владее по начин, който досега бе смятал за невъзможен. Щеше да проведе най-важния телефонен разговор в живота си, но нямаше да позволи на Чакала, ако наистина се обадеше той, да разбере това. Влезе вътре, пусна монетата и избра номера.

— Да?

Беше женски глас. Френското й oui бе остро и рязко. Парижанка.

— Черни птици кръжат в небето — каза Борн, повтаряйки на френски думите на Сантос. — Всички вдигат голям шум, с изключение на една. Тя мълчи.

— Откъде се обаждате?

— От Париж, но не съм оттук.

— Откъде сте тогава?

— От едно място, където зимите са много по-студени — отвърна Джейсън и усети как по челото му избива пот. Овладей се. Овладей се! — Спешно ми е необходимо да се свържа с черната птица.

Изведнъж в линията настана тишина — празнота без всякакъв звук, и Борн затаи дъх. После се чу гласът — нисък, уверен и така всепроникващ, както и тишината преди малко.

— С московчанин ли разговаряме?

Чакала! Беше Чакала! Гладката, бърза френска реч не можеше да прикрие латиноамериканската следа.

— Не казах такова нещо — отвърна Борн. Френският му диалект, използван често от него, бе с гърления говор на Гаскония. — Просто споменах, че там зимите са по-студени от тези в Париж.

— Кой се обажда?

— Някой, който е направил достатъчно силно впечатление на човек, който ви познава, за да му даде този номер, както и необходимите реплики. Мога да ви предложа най-големия договор в кариерата ви — договора на вашия живот. Цената е без значение — вие ще я определите, но тези, които ще я заплатят, са сред най-силните в Съединените щати. Те контролират голяма част от американската промишленост, а също така и от финансовите институции на страната и имат пряк достъп до нервните центрове на правителството.

— Много странно обаждане. Много необичайно.

— Ако не сте заинтересуван, ще забравя този номер и ще отида другаде. Аз съм просто един посредник. Стига само едно да или не.

— Не се ангажирам със сделки, за които не знам нищо, и с хора, за които никога не съм чувал.

— Повярвайте ми, че ако имах правото да ви кажа какви са техните постове, щяхте да ги оцените. Освен това, аз не целя ангажимент на този етап, а само искам да знам дали сте заинтересован. Ако отговорът е да, ще мога да ви разкрия повече. Ако е не — е, добре, опитах, но ще съм принуден да отида на друго място. Вестниците казват, че вчера е бил в Брюксел. Ще го намеря. — Споменаването на Брюксел и намекът за Джейсън Борн бяха съпроводени с рязко поемане на дъх. — Да или не, черна птицо?

Мълчание. Накрая Чакала проговори.

— Обадете ми се след два часа — нареди той и затвори телефона.

Готово! Джейсън се облегна на автомата. От лицето по врата му се стичаше пот. „Пон Роял“. Трябваше да се върне при Бернардин!

— Беше Карлос! — съобщи той, затвори вратата, отиде до телефона край леглото си и извади от джоба си картичката с телефона на Сантос. Избра и след малко заговори: — Връзката е осъществена. Дайте ми име, каквото и да е. — Последва кратка пауза. — Запомних го. Стоката ще бъде оставена при портиера. Ще бъде обвита и облепена; пребройте я и ми изпратете паспортите. Пратете най-доброто си момче да свърши всичко и приберете кучетата си. Биха могли да доведат до вас черната птица.

Джейсън остави слушалката и се обърна към Бернардин.

— Телефонният номер е в петнадесети район — каза ветеранът от Втори отдел. — Поне така предположи нашият човек, когато му го казах.

— Какво ще направи той?

— Ще отиде в тунелите и ще уточни нещата докрай.

— Ще се обади ли тук?

— За щастие, разполага с мотоциклет. Каза, че след около десет минути ще се залови за работа и ще ни се обади в тази стая в рамките на един час.

— Идеално!

— Не съвсем. Иска пет хиляди франка.

— Можеше да поиска и десет пъти повече… Какво означава „в рамките на един час“? Колко време остава, докато се обади?

— Нямаше те може би тридесет-тридесет и пет минути, а той ми се обади скоро след като беше излязъл. Бих казал, че трябва да се обади в рамките на следващия половин час.

Телефонът иззвъня. Двадесет секунди по-късно те разполагаха с един адрес на булевард „Льофевр“.

— Аз тръгвам — каза Джейсън Борн, взе от бюрото пистолета на Бернардин и мушна две от гранатите в джоба си. — Имаш ли нещо против?

— Моля, заповядай — отвърна бившият служител на Втори отдел, бръкна под сакото си и извади от колана си още един пистолет. — Париж е пълен с джебчии и човек винаги трябва да има резервни запаси… Но защо ти е всичко това?

— Имам на разположение няколко часа и искам да се поогледам.

— Сам?

— А как иначе? Ако повикаме подкрепление, рискувам да бъда застрелян или да прекарам остатъка от живота си в затвора заради убийството в Белгия, с което нямам нищо общо.

Бившият съдия от първи съдебен окръг в Бостън — някога уважаемият Брендън Патрик Префонтен, гледаше хлипащия, неутешим Рандълф Гейтс, седнал пред него на дивана в хотел „Риц-Карлтън“ с лице, скрито в разперените му длани.

— О, Боже, как падат величията с неумолимия тътен на безвластността — отбеляза Брендън и си наля малко бърбън в чашата с лед. — Значи си в затруднено положение, Ранди. Във френски стил. Гъвкавият ти мозък и внушителната ти външност не са ти помогнали особено, когато си видял Пари, а? Да беше си останал във фермата, момче.

— Господи, Префонтен, ти нямаш представа какво беше това! Тогава създаваха картел — с участието на Париж, Бон, Лондон и Ню Йорк, който да използва пазарите на работна сила на Далечния изток. Предприятие на стойност милиарди долари. Бях отвлечен от „Плаца Атене“ — вкараха ме в някаква кола и ми вързаха очите! После ме качиха в самолет и ме откараха в Марсилия, където с мен се случиха ужасни неща. Държаха ме затворен в една стая и през няколко часа ме инжектираха — и така повече от шест седмици! Вкарваха жени, правиха филми — аз не бях аз!

— Може би това е било точно твоето аз — такова, каквото никога не си го познавал.

— Грешиш, съдия…

— Колко е хубаво да чуеш отново тази титла… Но — няма значение, отклоняваме се от темата. От затвора в Марсилия си излязъл роб. И, разбира се, останали са филмите за видния адвокат в компрометиращи положения.

— Какво можех да направя? — изскимтя Гейтс. — Бях съсипан!

— Знаем това. Станал си доверен човек на Чакала в света на висшите финанси — свят, в който конкуренцията е нежелан багаж, който е по-добре да бъде изгубен някъде по пътя.

— Той се натъкна на мен точно по този начин. Картелът, който сформирахме, застрашаваше интересите на японците и тайванците. Те го наели… Ох, Боже мой, той ще ме убие!

— Отново? — попита съдията.

— Какво?

— Забравяш. Чакала мисли, че вече си мъртъв — благодарение на мен.

— Но аз имам дела, изслушване в Конгреса през следващата седмица. Той ще разбере, че съм жив!

— Не и ако не се показваш.

— Трябва! Клиентите ми…

— Тогава съм съгласен с теб — прекъсна го Префонтен. — Ще те убие. Съжалявам, Ранди.

— Какво да правя?

— Има само един начин, Ранди, който ще ти помогне не само да решиш сегашния си проблем, а и занапред. Разбира се, той изисква известна жертвоготовност от твоя страна. За начало ще започнеш с едно дълго лечение в частен рехабилитационен център. Но преди това ще трябва да ми обещаеш готовността си да ми сътрудничиш във всичко, и то сега, веднага.

— Готов съм на всичко!

— Как се свързваш с Чакала?

— Имам един телефонен номер! — Гейтс затърси портфейла си, извади го от джоба си и бръкна с треперещи пръсти в една от преградите. — Само четирима души го знаят!

Префонтен прие хонорара си за първия час в размер на двадесет хиляди долара, каза на Ранди да се прибере вкъщи, да помоли Едит да му прости и да се приготви да напусне утре Бостън. Брендън се сети, че беше чувал за един частен здравен център в Минеаполис, където богатите търсеха помощ инкогнито. Щеше да доуточни подробностите на сутринта и да се обади на Гейтс, който естествено щеше да очаква втори хонорар за услугите си. В момента, в който потресеният Данди Ранди напусна стаята, Префонтен отиде до телефона и позвъни на Джон Сен Жак в Транкуилити Ин.

— Джон, обажда се съдията. Не ми задавайте никакви въпроси. Имам спешна информация, която може да се окаже безценна за съпруга на сестра ви. Разбирам, че не мога да се свържа с него, но знам че той работеше с някого от Вашингтон…

— Името му е Алекс Конклин — прекъсна го Сен-Жак. — Почакайте малко, съдия, Мари записа номера на бележника върху бюрото ми. Трябва да отида до него. — Чу се звук от оставяне на телефонната слушалка върху твърда повърхност, а после прещракване при вдигането на деривата. — Ето го.

Братът на Мари продиктува номера.

— Ще ви обясня по-късно. Благодаря ви, Джон.

— По дяволите, постоянно ми го казват ужасно много хора — отвърна Сен Жак.

Префонтен избра номера с кода на Вирджиния. Отговори му едно кратко и рязко „Да“.

— Господин Конклин, името ми е Префонтен. Взех номера ви от Сен Жак. Това, което трябва да ви кажа, е много спешно.

— Вие сте съдията — прекъсна го Алекс.

— В минало свършено време, страхувам се. Много минало.

— Какво имате да ми кажете?

— Знам как да се свържете с човека, когото наричат Чакала.

— Какво?

— Слушайте ме.

Бернардин се вгледа в звънящия телефон и за малко се зачуди дали да вдигне слушалката или не. Въпросът беше излишен — трябваше да отговори.

— Да?

— Джейсън, ти ли си?… Може би са ме свързали с друга стая.

— Алекс? Ти ли си това?

— Франсоа? Какво правиш там? Къде е Джейсън?

— Нещата започнаха да се развиват много бързо. Знам, че се опитваше да се свърже с теб.

— Имах тежък ден. Панов се върна.

— Това е добра новина.

— Имам и други. Ето телефонния номер, на който може да бъде намерен Чакала.

— Ние го имаме! А също и мястото. Нашият човек тръгна натам преди час…

— За Бога, как го намерихте?

— Чрез един много сложен процес, който само твоят приятел можеше да осъществи успешно. Той е невероятно изобретателен, истински хамелеон.

— Дай да сравним номерата — каза Конклин. — Какъв е вашият?

Бернардин се съгласи и издиктува номера, който беше записал по поръчение на Борн.

Мълчанието от другата страна на линията бе като тих вик.

— Различни са — каза накрая Алекс със сподавен глас. — Различни са!

— Капан! — извика ветеранът от Втори отдел. — Боже, това е капан.