"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

23

— Сами сме — дочу се глас от другия край на тъмната стая, щом Борн отвори очи.

Огромната фигура на Сантос правеше голямото кресло да изглежда по-малко. Слабото осветление на единствения лампион на пода усилваше белотата на огромната му плешива глава. Джейсън изви врат и почувства как в горната част на черепа му се надигна болка. Бяха го поставили напречно на края на някакъв диван.

— Няма нито счупвания, нито кръв, а както предполагам, само една доста болезнена подутина — каза човекът на Чакала.

— Диагнозата е точна, особено в последната й част.

— Използваме твърд каучук, обвит в плат. Резултатите са предсказуеми, освен ако не се стигне до мозъчно сътресение. На подноса има мехур с лед. Няма да е зле да го използваш.

Борн се пресегна в неясната светлина, хвана издутия мехур и го постави на главата си.

— Много си внимателен.

— И защо не? Трябва да обсъдим определен брой неща, може би един милион, ако ги превърнем във франкове.

— Милионът е твой, но при поставените условия.

— Кой си ти? — попита рязко Сантос.

— Това не влиза в условията.

— Не си млад.

— Не че има някакво значение, но същото важи и за теб.

— Носеше в себе си пистолет и нож. А ножовете са за по-млади мъже.

— Кой го казва?

— Нашите рефлекси… Какво искаш да знаеш за една черна птица?

— Можеше също да ме попиташ откъде знам за „Сърцето на войника“.

— И откъде?

— Каза ми един човек.

— Кой е той?

— Съжалявам, но това не влиза в условията. Аз съм посредник и трябва да се съобразявам с тях. Клиентите ми го очакват.

— А очакват ли също да си вържеш коляното и да се преструваш на сакат? Когато отвори очи, натиснах областта около него. Никакъв признак на болка, никакво навехване или счупване. Освен това, в себе си нямаш документи, а само значителна сума пари.

— Не обяснявам методите си на действие, а само разяснявам ограниченията така, както ги разбирам. Успях да предам съобщението, нали? Ще можем ли да свършим работа, да кажем, на стойност един милион франка?

Човекът на Чакала сви рамене.

— Струва ми се, че ако един купувач споменава такава сума още при първото си предложение, той ще е склонен и на повече. Да кажем — милион и половина. Може би два.

— Но аз не съм купувач, а посредник. Бях упълномощен да платя милион, което по мое мнение е твърде много, но по-важни са сроковете. Вземи парите или се откажи, имам и други възможности.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Не и ако си труп, намерен да плува в Сена без никакъв документ за самоличност.

— Ясно.

Джейсън огледа тъмния апартамент. Мебелите бяха големи, което се налагаше от огромните размери на собственика, ала подбрани с вкус. Това, което го удиви, бяха лавиците с книги, покриващи стената между двата прозореца. Поиска му се да прочете заглавията — може би те щяха да му дадат по-ясна представа за този странен, огромен човек, чиято реч вероятно е била школувана в Сорбоната. Очите му се върнаха на Сантос.

— В такъв случай, това означава, че не ми е позволено да си тръгна оттук по своя воля, така ли?

— Да — отвърна свръзката на Чакала. — Можеше и да ти бъде разрешено, ако беше отговорил на простите ми въпроси. Вместо това ти ми приказваш, че твоите условия, или може би по-точно — твоите ограничения, не ти позволяват да го направиш… Е, добре, аз също имам условия и ти ще останеш жив или ще умреш според тях.

— В такъв случай се лишаваш от възможността да получиш един милион франка или, може би както сам предположи — доста повече.

— Защо тогава да не предположа — каза Сантос, като кръстоса ръце на гърдите си и погледна разсеяно огромните татуировки по тях, — че човек с такива средства не само ще се раздели с тях в замяна на живота си, но и ще бъде щастлив да ми предостави информацията, която искам, за да избегне ненужни и мъчителни изтезания. — Изведнъж човекът на Чакала стовари стиснатия си юмрук върху облегалката и изкрещя: — Какво знаеш за черната птица? Кой ти каза за „Сърцето на войника“? Откъде си дошъл, кой си ти, кой е твоят клиент?

Борн застина. Тялото му се вдърви, но умът му работеше трескаво и шеметно. Трябва да излезе оттук! Обаче нямаше да успее да го направи чрез противопоставяне на гиганта в другия край на стаята. Сантос не беше нито лъжец, нито глупак. Можеше и щеше да убие лесно затворника си, при това без колебание. И нямаше да се остави да бъде залъгван с очевидно неясна или невярна информация. На Хамелеона му оставаше само един избор: да изложи част от истината, която да бъде толкова опасна, че да бъде достоверна, и звънът на достоверността да бъде толкова правдоподобен, че да не остане никакъв риск тя да бъде отхвърлена. Джейсън постави мехура с лед на подноса и заговори бавно от сенките на огромния диван.

— Очевидно нямам желание да умра заради някакъв си клиент, или да бъда изтезаван, за да запазя информацията му, така че ще ти кажа това, което знам… Ще започна с това, че лично аз не разполагам със средствата. От време на време се срещам с един човек в Лондон, на когото предавам информацията, а той прехвърля пари в Берн, Швейцария, на име и номер — всяко име и всеки номер, които му дам… Предлагам да оставим въпроса за моя живот и „мъчителните“ изтезания — дадох ти отговора, който искаше. Да видим какво знам за черната птица. Случайно „Сърцето на войника“ е част от този въпрос… Казаха ми, че един възрастен човек — с неизвестни, поне на мен, име и националност, но както подозирам — французин, се е свързал с една добре известна обществена фигура, за да му каже, че е мишена на политическо убийство. Но кой би повярвал на някакъв стар пияница, който търси награда, особено ако има дълго полицейско досие? За нещастие, убийството станало и за щастие съветникът на покойния е бил с него, когато старецът го предупредил. Освен това съветникът е изключително близък с моя клиент и убийството се оказало добре дошло и за двамата. Съветникът препредал тайно наученото от стареца. Трябва да се изпрати информация на една черна птица чрез някакво кафене в Аржантьой, известно като „Сърцето на войника“. Тази черна птица сигурно е изключителен човек и моят клиент иска да се свърже с него… Що се отнася до мен, моите офиси са в хотелски стаи в различни градове. В момента съм се регистрирал под името Симон в „Пон Роял“ където съм оставил паспорта и другите си документи. — Борн направи пауза и протегна ръце. — Току-що ти казах цялата истина, както я знам.

— Това не е цялата истина — поправи го Сантос. Гласът му бе нисък и гърлен. — Кой е твоят клиент?

— Ще ме убият, ако ти кажа.

— А аз ще те убия веднага, ако не ми кажеш — отвърна свръзката на Чакала.

— Защо не ми дадеш информацията, която ми трябва, както и едно име и номер — каквото и да е име, какъвто и да е номер, и ти гарантирам два милиона франка. Клиентът ми иска аз да съм единственият посредник. Какво лошо има в предложението ми? Черната птица може да ме изгони и да ме прати по дяволите… Три милиона!

Очите на Сантос трепнаха, като че ли изкушението бе прекалено голямо за въображението му.

— Може би ще успеем да се споразумеем по-късно.

— Сега.

— Не! — Човекът на Карлос надигна туловището си от креслото и отиде до кушетката, като държеше заплашително ножа пред себе си. — Твоят клиент.

— Клиенти — отвърна Борн. — Група влиятелни мъже в Съединените щати.

— Кои са те?

— Крият имената си като ядрени тайни, но знам един от тях и това би трябвало да ти е достатъчно.

— Кой е той?

— Нека информацията остане само за теб — понеже оцени стойността на това, което се опитвам да ти кажа. Защити твоята черна птица с всички средства! Увери се, че казаното от мен е истина и същевременно забогатей така, че да можеш да правиш всичко, което би ти се искало през останалата част от живота ти. Би могъл да пътуваш, да изчезнеш, може би ще ти остане време да прочетеш всички тези книги, вместо да се занимаваш с онзи боклук долу. Както вече каза, и двамата не сме млади. Предложих ти щедър хонорар и можеш вече да се смяташ за богат човек, освободен от всякакви грижи и от необходимостта да вършиш тази неприятна, скучна работа… Отново те питам — какво лошо има в това? Може да бъда отпратен, както и моите клиенти. Няма никакъв капан. Клиентите ми дори не искат да го видят. Те желаят да го наемат.

— Как може да стане това? Как бих могъл да се уверя?

— Измисли си някакъв висок пост и потърси американския посланик в Лондон — името му е Аткинсън. Кажи му, че си получил поверителни инструкции от Горгона. Попитай го трябва ли да ги изпълниш.

— Горгона? Какво е това?

— „Медуза“. Те наричат себе си „Медуза“.

Mo Панов се извини и излезе от сепарето. Проправи си път към мъжката тоалетна през претъпкания ресторант край магистралата и огледа трескаво стената в далечния край за телефонен автомат. Нямаше! Единственият проклет телефон се намираше на около три метра от сепарето и бе пред очите на платинената блондинка с див поглед, чиято параноя бе проникнала така дълбоко в нея, както тъмните корени на косата й. Беше й споменал нехайно, че трябва да се обади в офиса си, за да каже на персонала за катастрофата и къде се намира, но моментално бе залят от ругатни.

— И да пристигнат тълпи от ченгета, за да те приберат! Не, ако ти е мил шибаният ти живот, господин Медик. От офиса ти ще се обадят в полицията, а оттам ще се свържат с любимия ми съпруг, който ще помете с мен цялата околност. Той е приятел с всички ченгета по пътищата. Мисля, че им казва къде да си поставят постовете.

— Не виждам никаква причина да споменавам за вас, и разбира се, че няма да го направя. Ако си спомняте, вие ми казахте, че съпругът ви може да ми се ядоса.

— Това не е точната дума. Просто ще отреже сладкото ти малко носле. Май не ме разбираш — не искам да рискувам. Ако издрънкаш за катастрофата си, ченгетата ще дойдат веднага.

— Знаете ли, това не ми звучи разумно.

— Е, добре, ще стана разумна. Ще извикам „Помощ!“ и ще кажа на тези шофьори, че съм те качила преди два дни на пътя и оттогава съм ти сексуална робиня. Как ти харесва това?

— Страшно. Може ли поне да отида до мъжката тоалетна? Налага се.

— Моля, заповядай. В кенефите по тези места няма телефони.

— Така ли?… Не, честно, не питам, защото съм разочарован — просто съм любопитен. Шофьорите изкарват добри пари — не са им притрябвали монетите от телефонните автомати.

— Господи, докторе, ти си май от Страната на хаховците. По магистралите става какво ли не; разни неща се разменят или крадат, ясно ли ти е? Ако хората искат да се обадят по телефона, други хора искат да знаят кой разговаря.

— Наистина ли?…

— Ох, Боже мой. Побързай. Имаме време само колкото да хапнем, така че ще дам поръчката. Той ще тръгне по Седемдесети, а не по Деветдесет и седми. Не би се сетил.

— Какво да се сети? Какво са Седемдесети и Деветдесет и седми?

— Пътища, за Бога! Има пътища и пътища. Ти си просто един тъп лекар. Оправяй се, по-късно може би ще спрем в някой мотел. Там ще можем да продължим нашия делови разговор и ще получиш възнаграждение в аванс.

— Моля?

— Аз съм за възможността на избор. Това противоречи ли на твоята религия?

— Мили Боже, не. Аз съм твърд привърженик на избора.

— Добре. Побързай!

И така Панов тръгна към мъжката тоалетна. Жената се оказа права. Там нямаше никакъв телефон, а прозорецът бе толкова малък, че през него биха могли да се промъкнат само някоя дребна котка или едър плъх… Но той имаше пари — много пари, и пет шофьорски книжки от пет различни щата. На езика на Джейсън Борн това бяха оръжия, особено парите. Mo отиде до писоара — отдавна му беше време, и после се върна при вратата. Открехна я около десетина сантиметра, за да може да наблюдава блондинката. Изведнъж някой блъсна силно и Панов се залепи за стената.

— Ей, приятел, извинявай! — извика нисък, набит мъж и стисна раменете на психиатъра, който закри лице с ръце. — Добре ли си, друже?

— О, да, разбира се.

— Как не, от носа ти тече кръв! Ела при салфетките — заповяда му шофьорът с риза с къси ръкави. Единият от тях бе завит нагоре и в него бе пъхнат пакет цигари. — Айде, отпусни глава назад, докато ти намокря носа със студена вода… Облегни се на стената. Добре, така е по-добре; ей сега ще спрем този клапан.

Мъжът се пресегна и постави внимателно мокрите книжни салфетки върху лицето на Панов, като поддържаше отзад врата му и проверяваше през няколко секунди кървящите му ноздри.

— Готово, друже, почти е спряло. Само дишай през устата, ама дълбоко, разбираш ли ме? И стой така, с глава назад.

— Благодаря — каза Панов, като притискаше салфетките, удивен, че може толкова бързо да бъде спряно кървене от носа. — Много ви благодаря.

— Не ми благодари, фраснах те без да искам — отговори шофьорът. — По-добре ли си вече? — попита той и вдигна ципа на панталоните си.

— О, да. — Отново Mo реши да не последва съвета на скъпата си майка, а да се възползва от момента и да се откаже от добродетелността. — Но трябва да ви обясня, че грешката е моя, не ваша.

— Какво искаш да кажеш? — попита шофьорът, докато миеше ръцете си.

— Честно казано, се криех зад вратата и наблюдавах една жена, от която се опитвам да се освободя.

Личният лечител на Панов се разсмя, поставил ръце под сешоара.

— Кой не би те разбрал? Това е мъжката съдба, приятел! Вкопчват се в тебе с нокти и започват да хленчат. Ти се сбъркваш и не знаеш какво да правиш, а те пищят и си им в краката. Само че при мен е различно. Знаеш ли, ожених се за истинска европейка. Не говори добре английски, но е благодарна… Блага с децата, блага с мен и все още се вълнувам, щом я зърна. А не като тези шибани кукли наоколо.

— Това е изключително интересно, бих казал задълбочено заявление — каза психиатърът.

— Какво е?

— Няма значение. Но аз все още искам да се измъкна оттук, без тя да забележи. Имам пари…

— Прибери си парите, кажи ми коя е?

Двамата отидоха до вратата и Панов я открехна леко.

— Седнала е ей там. Блондинката, която постоянно гледа ту насам, ту към входната врата. Вече е доста нервна…

— По дяволите — прекъсна го ниският шофьор. — Това е жената на Бронк! Отклонила се е от курса си.

— От курса си ли? Жената на Бронк?

— Той кара по източните пътища, не по тези. Какво прави тя тук?

— Мисля, че се опитва да избяга от него.

— Да — съгласи се придружителят на Mo. — Чух, че скиторела и не вземала никакви пари.

— Познаваш ли я?

— Да. Бил съм им няколко пъти на гости. Той прави страхотни коктейли.

— Трябва да се измъкна оттук. Както ти казах, имам пари…

— Да, каза ми и ще поговорим по-късно за това.

— Къде?

— В моя камион. Той е червен на бели ивици, също като знамето. Паркиран е отпред, вдясно. Иди и се скрий край кабината.

— Тя ще ме види като излизам.

— Няма. Отивам при нея и ще я изненадам. Ще й кажа, че гражданските отряди са се размърдали и че Бронк е тръгнал на юг към Каролинас — така поне чух.

— Как ще мога да ви се отплатя?

— Може би с част от парите, за които все ми говориш. Но не много. Бронк е животно, а аз съм преродил се християнин.

Дребният шофьор отвори рязко вратата, като едва не залепи отново Панов за стената. Mo наблюдаваше как неговият колега заговорник приближи сепарето, заговорническите му ръце се разтвориха, прегърнаха старата приятелка и той започна да говори бързо; очите на жената гледаха внимателно — беше като омагьосана. Панов се втурна вън от тоалетната, излезе от ресторанта и отиде при огромния камион в червено и бяло. Приведе се, затаил дъх, зад кабината и зачака. Сърцето му биеше лудо.

Изведнъж съпругата на Бронк изтича от ресторанта, а платинената й коса се вееше след нея. Отиде до яркочервената си кола, скочи вътре и след няколко секунди двигателят изрева. Докато Mo я гледаше удивен, тя пое на север.

— Как си, друже — къде си, по дяволите? — извика ниският мъж без име, който не само бе спрял толкова изкусно кървенето от носа му, но и го беше избавил от съпругата на един маниак, чиито прояви на параноя се дължаха на равни части вина и желание за мъст.

„Стига, престани!“ — извика мислено Панов сам на себе си.

— Тук съм… друже!

Тридесет и пет минути по-късно те наближиха покрайнините на някакъв град без табела и шофьорът спря пред магазините покрай магистралата.

— Ей там ще намериш телефон, друже. Желая ти късмет.

— Сигурен ли си? — попита Mo. — Имам предвид парите.

— Разбира се — отвърна ниският човек зад волана. — Двеста долара са напълно достатъчни — може би днес съм заработил толкова зад волана. Повече от това ще бъде корупция, нали? Предлагано ми е петдесет пъти да превозвам неща, които няма да превозвам, и знаеш ли какво им отговарям?

— Какво?

— Казвам им да вървят да пикаят срещу вятъра с тяхната отрова. Той ще я отвее в очите им и ще ги ослепи.

— Ти си добър човек — каза Панов и слезе от камиона.

— Е, имам си няколко трески за дялане.

Вратата на кабината се затръшна и огромният камион потегли бързо. Mo се обърна и се огледа за телефон.

— Къде си, по дяволите? — извика Александър Конклин във Вирджиния.

— Не знам! — отвърна Панов. — Ако бях пациент, щях най-досадно да обясня, че това бе нещо като фройдистки сън с продължения, защото такива неща не се случват и въпреки това ми се случиха! Те използваха наркотици, Алекс!

— Запази спокойствие. Предположихме го. Трябва да разберем къде се намираш. Да не забравяме, че и други те търсят.

— Добре, добре… Чакай малко! Оттатък улицата има дрогерия. На табелата й пише „Най-добрата битка на Форд“ — това ще ви помогне ли?

Отговорът от Вирджиния беше въздишка.

— Да, ще ни помогне. Ако беше запалянко по Гражданската война, а не някакъв незначителен психиатър, щеше да ти бъде ясно.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Тръгни към бойното поле, известно с хитростта на Форд. То е национална забележителност — навсякъде има табели. След тридесет минути ще пристигне хеликоптер. Не казвай никому нищо!

— Знаеш ли как звучи гласът ти? А аз бях обект на враждебен акт, който…

— Край, учителю!

Борн влезе в „Пон Роял“ и веднага отиде при нощния портиер. Извади петстотинфранкова банкнота и тихо я мушна в ръката на човека.

— Името ми е Симон — каза той усмихнат. — Нямаше ме. Някакви съобщения?

— Никакви, господин Симон — бе тихият отговор, — но отвън има двама мъже — единият е на Монталамбер, другият от другата страна на Рю дю Бак.

Джейсън извади банкнота от хиляда франка и незабелязано я пъхна в ръката на портиера.

— На такива очи плащам, и то добре. Продължавай така.

— Разбира се, господине.

Борн пресече фоайето и отиде до асансьора. Слезе на етажа си, премина бързо пресичащите се коридори и влезе в стаята си. Нищо не беше пипнато; всичко си беше така, както го беше оставил, освен че леглото беше оправено. Леглото. О, Господи, нуждаеше се от почивка, от сън. Вече не беше както преди. Нещо ставаше вътре в него — не му достигаше енергия, дъх не му достигаше. А се нуждаеше и от двете — повече от всякога. Как му се искаше да легне… Не. Чакаше го Мари. Чакаше го Бернардин. Отиде до телефона и избра номера, който беше запомнил наизуст.

— Съжалявам, закъснях — каза той.

— С четири часа, мон ами. Какво се случи?

— Сега нямам време. Нещо за Мари?

— Нищо. Абсолютно нищо. Няма я в нито един международен полет, който в момента е във въздуха или предстои. Дори проверих прехвърлянията от Лондон, Лисабон, Стокхолм и Амстердам — нищо. Няма никаква Мари Елиз Сен Жак-Уеб на път към Париж.

— Но трябва да има. Едва ли е променила решението си — не е характерно за нея. Освен това не знае как да избегне имиграционните власти.

— Повтарям — няма я в списъка на нито един полет за Париж от която и да е страна.

— Проклятие!

— Ще продължа опитите, приятелю. Думите на Свети Алекс продължават да звънят в ушите ми. Не подценявайте la belle mademoiselle.

— Тя не е никаква мадмоазел, а е моя съпруга… И не е една от нас, Бернардин; не е полеви агент, който може да води двойна, тройна или четворна игра. На път е към Париж. Знам го!

— Но не и по въздушните линии, какво повече да кажа?

— Това, което вече каза — отвърна Джейсън. Имаше чувството, че не му достига въздух, а клепачите му тежаха. — Продължавай да търсиш.

— Какво стана тази вечер. Кажи ми.

— Утре — отвърна едва чуто Дейвид Уеб. — Утре… Толкова съм уморен, а трябва да играя ролята на още един човек.

— За какво говориш? Дори гласът ти не звучи както обикновено.

— Нищо. Утре. Трябва да помисля… Или може би не трябва.

Мари стоеше в Марсилия на опашката за проверка от имиг-рационните власти. Беше благодарна, че поради ранния час нямаше много хора, и си придаде отегчен вид — последното нещо, което изпитваше. Беше неин ред да отиде до паспортното гише.

— Américaine — каза полузаспалият служител. — По работа ли идвате или за удоволствие, мадам?

— Je parle français, monsieur. Je suis canadienne d’origine — Québec. Séparatiste.48

— Ah, bien!49 — Очите на дремещия служител се поотвориха и той продължи на френски. — По работа ли.

— Не, не съм по работа. Това е едно пътуване по спомените — родителите ми са родом от Марсилия. Неотдавна починаха и двамата. Искам да видя откъде са дошли, къде са живели — може би това е нещо, което ми е липсвало.

— Изключително трогателно, прекрасна лейди — каза служителят, оценявайки най-привлекателната пътничка. — Може би ще имате нужда от водач? Няма местенце в този град, което да не се е отпечатало незаличимо в съзнанието ми.

— Много сте любезен. Ще отседна в „Софител Вийо Пор“. Как се казвате? Вече имате моето име.

— Лафонтен, мадам. На вашите услуги!

— Лафонтен? Така ли казахте?

— Точно така!

— Колко интересно.

— И аз съм много интересен — отвърна служителят, полупритворил клепачи, но не от сънливост, като същевременно удряше гумените печати. — Изцяло съм на вашите услуги.

„Може би е от онзи особен клан“ — помисли Мари, докато отиваше към багажното отделение. Оттам щеше да се качи на някой самолет от вътрешните линии до Париж под каквото си име избереше.

Франсоа Бернардин се събуди изведнъж, вдигна ръце нагоре и се намръщи обезпокоено. „Тя е на път към Париж. Знам го!“ Това бяха думите на съпруга й, който я познаваше най-добре. „Няма я в списъка на нито един полет за Париж от която и да е страна.“ Неговите собствени думи. Париж. Ключовата дума беше Париж.

Ами ако предположим, че не е?

Ветеранът от Втори отдел се измъкна бързо от леглото. Ранната утринна светлина влизаше през тесните високи прозорци на апартамента му. Изми се за по-кратко време от обичайното, избръсна се, облече се и отиде до пежото си на улицата, на което намери неизменното съобщение за глоба. За жалост, вече не можеше да уреди служебно въпроса с едно кратко позвъняване по телефона. Въздъхна, свали листчето от стъклото и седна зад кормилото.

Четиридесет и осем минути по-късно свърна в паркинга пред малко тухлено здание в огромния товарен комплекс на летище „Орли“. Сградата беше безлична, но не и работата, която се извършваше в нея. Тя представляваше клон на Имигранската служба, който беше изключително важен и бе известен като отдел „Пристигащи полети“. Най-съвършените компютри съхраняваха данни от всички международни летища за всеки пристигнал във Франция в последната минути. Службата беше жизненоважна за имиграционните власти, но Втори отдел не прибягваше често до нея, тъй като съществуваха много повече места за влизане, използвани от хората, от които отделът се интересуваше. Въпреки това Бернардин работеше на базата на теорията, че очевидното не винаги се забелязва, и бе търсил през годините информация тук. И от време на време бе възнаграждаван. Чудеше се дали това щеше да стане и тази сутрин.

Деветнадесет минути по-късно знаеше отговора. Случаят беше точно такъв, но ползата бе доста малка, тъй като информацията пристигна твърде късно. Във фоайето имаше телефонен автомат. Бернардин пусна монета и избра „Пон Роял“.

— Да? — чу се гласът на Джейсън Борн.

— Извинявай, че те събудих.

— Франсоа?

— Да.

— Точно ставах. Отвън на улицата има двама мъже, които са много по-изморени от мен, освен ако не са ги сменили.

— Във връзка с миналата вечер? Били са там цяла нощ?

— Да, ще ти разкажа, като се видим. За това ли се обаждаш?

— Не. Намирам се на „Орли“ и се опасявам, че имам лоша новина, информация, която доказва, че съм идиот. Трябваше да го съобразя… Съпругата ти е пристигнала незабележимо в Марсилия преди повече от два часа. Не в Париж. В Марсилия.

— И защо това да е лоша новина? — извика Джейсън. — Знаем къде е! Можем… О, Господи, разбирам какво искаш да кажеш. — Гласът на Борн стана глух. — Тя може да хване влака, да наеме кола…

— Дори да продължи със самолет до Париж под каквото и да е име — допълни Бернардин. — Все пак, имам една идея. Може би не струва, както и мозъкът ми, но все пак ще ти я предложа… Имате ли някакви специални, как го казвате — прякори един за друг? Може би sobriquets в израз на нежност?

— Честно казано, не се превземаме много в отношенията си… Чакай малко. Преди няколко години Джейми — това е нашият син, имаше проблеми с думата „мамо“. Беше я обърнал и я произнасяше „мома“. Ние се шегувахме с това и аз известно време я наричах така, докато детето започна да й казва правилно.

— Знам, че тя говори свободно френски. Чете ли вестници?

— Най-редовно, поне финансовите страници. Не съм сигурен, че преглежда сериозно останалите. Това й е нещо като сутрешен ритуал.

— Дори по време на криза?

— Особено тогава. Твърди, че й действа успокояващо.

— Предлагам да й изпратим съобщение — на финансовите страници.

Посланик Филип Аткинсън се приготви в американското посолство в Лондон за сутрин, изпълнена с отегчителна писмена работа. Отегчителността бе примесена с тъпо пулсиране в слепоочието и противен вкус в устата. Това не бе типичен махмурлук, защото той рядко пиеше уиски и не се беше напивал повече от двадесет и пет години. Отдавна беше научил — около тридесет месеца, след като падна Сайгон, границата на талантите и възможностите си, но най-вече — на способностите си. Когато на двадесет и девет години се върна от войната с добри, дори изключително добри препоръки, неговото семейство му купи едно свободно място на нюйоркската фондова борса и след още тридесет месеца той бе изгубил някъде около три милиона долара.

— Не успя ли да научиш поне едно нещо от Андовър и Иейл? — бе изревал баща му. — Не завърза ли поне някои връзки на Уолстрийт?

— Татко, знаеш как ревнуваха всички. Заради външността ми, заради момичетата — знаеш, че приличам на теб, татко. Всички заговорничеха срещу мен. Понякога дори си мислех, че наистина искат да те засегнат чрез мен! Чувал си какви приказки се носеха. Старшия и Младшия, елегантните хора от хай-лайфа и други такива глупости… Помниш ли колонката в „Дейли Нюз“, където ни сравняваха с Феърбанкс?

— Познавам Дъг от четиридесет години! — изрева бащата. — Той се издигна и е един от най-добрите.

— Но не е учил в Андовър и Иейл, татко!

— За Бога — това не му е било необходимо!… Чакай. Дали да не опитаме дипломатическа служба?… Каква беше, по дяволите, онази степен, дето я получи в Йейл?

— Бакалавър на хуманитарните науки.

— Зарежи това! Имаше нещо друго. Някакви курсове.

— Изучавах като основна специалност английска литература и политически науки като втора специалност.

— Точно така! Зарежи основната глупост. Представил си се отлично в областта на другата дивотия — политическите науки.

— Татко, не бях особено блестящ.

— Издържал ли си изпита?

— Да… Едва.

— Не едва, с отличие! Това е!

И така Филип Аткинсън III започна кариерата си в дипломацията с помощта на един ценен политически деец, който беше негов баща, и никога не погледна назад. И въпреки че този виден човек бе починал преди осем години, синът никога не забрави последния съвет на стария боен кон:

— Гледай да не оклепаш работата, синко. Ако искаш да пиянстваш или да развратничиш, прави го вкъщи или на някое забутано място, разбра ли ме? И се отнасяй към съпругата си, как й беше името, с истинска обич винаги, когато сте пред хора, ясно ли ти е?

— Да, татко.

Именно заради това Филип Аткинсън се чувстваше толкова тъпо тази сутрин. Бе прекарал предната вечер на прием у някакви не особено важни кралски особи, които пиха, докато изпитото започна да прелива през ноздрите им. Като прибавим и съпругата му, която оправдаваше поведението им, понеже били от кралски произход, бяха му необходими седем чаши „Шабли“, за да може спокойно да понесе всичко. Имаше моменти, в които копнееше по дните, прекарани в стария Сайгон, когато се оставяше да го носи течението и живееше без всякакви грижи.

Телефонът иззвъня и Аткинсън размаза стреснато подписа си на някакъв документ, който бе съвсем безсмислен за него.

— Да?

— Обажда се представителят на Централния унгарски комитет, сър?

— О? Кой е той — какво представлява този комитет? Познаваме ли го?

— Не знам, господин посланик. Всъщност не мога да произнеса името му.

— Добре, свържи ме.

— Господин посланикът? — чу се глас, който говореше със силен акцент. — Господин Аткинсън?

— Да. Аткинсън е на телефона. Простете, но не мога да си спомня нито името ви, нито какво представлява унгарското сдружение, от чието име ми се обаждате.

— Това няма значение. Обаждам се по поръчение на Горгона…

— Спрете! — извика посланикът в английския кралски двор. — Не затваряйте, ще продължим разговора след двайсет секунди.

Аткинсън се пресегна, включи шифратора и изчака да престанат звуците на предподслушвателя.

— Всичко е наред, продължавайте.

— Получих инструкции от Горгона и ми бе казано, че трябва вие да ги потвърдите!

— Потвърждавам ги!

— Следователно трябва да ги изпълня.

— Мили Боже, да! Каквито и да са. Господи, вижте какво стана с Тигартън в Брюксел, с Армбрустър във Вашингтон! Защитете ме! Направете каквото ви кажат!

— Благодаря, господин посланик.

Най-напред Борн седна във ваната, напълнена с толкова гореща вода, колкото можеше да изтърпи. После взе най-студения душ, който можеше да понесе. След което смени превръзката на врата си, влезе в малката хотелска стая и се строполи на леглото… Значи Мари бе намерила прост, изобретателен начин, за да стигне до Париж! Как би могъл да я намери, да я защити? Имаше ли тя представа какво прави? Дейвид щеше да се побърка. Щеше да се паникьоса и да направи стотици грешки… О, Господи, аз съм Дейвид!

Спри. Овладей се. Отдръпни се.

Телефонът иззвъня и той го грабна.

— Да?

— Сантос иска да те види. С мир в сърцето си.