"Ултиматумът на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)22Борн вървя близо час из улиците на Париж, като се опитваше да избистри мислите си. Накрая стигна до Пон дьо Солферино над Сена — мостът, който водеше към Ке де Тюйлери и парка. Облегна се на парапета, загледан разсеяно в лодките, които пореха лениво водите, а въпросът продължи да нахлува в главата му: Защо, защо, Съществуваше само един възможен отговор, който го вбесяваше. Явно Мари мислеше, че Джейсън ще премине границата, както бе станало в Хонконг, където тя самата бе успяла да му възвърне разсъдъка и реалността. Не. И тя не идваше в Париж, за да спаси неговия живот — в това отношение тя имаше голямо доверие на Джейсън Борн. Тя пристигаше в Париж, за да спаси разсъдъка му. Бернардин. Той може да му помогне. Да я намери на „Орли“ или „Шарл дьо Гол“ чрез Втори отдел. Да я намери, да я прибере, да я постави под охрана в някой хотел и да й каже, че никой не знае къде се намира той. Джейсън затича от Пон дьо Солферино към Ке де Тюйлери и първия телефон, който успя да намери. — Можеш ли да го направиш? — попита Борн. — Тя има само един паспорт и той е американски, не канадски. — Ще опитам — отвърна Бернардин, — но без каквато и да е помощ от Втори отдел. Не знам какво е казал Свети Алекс, но в този момент консултантският ми статус е анулиран и предполагам, че бюрото ми е било изхвърлено през прозореца. — Отвратително! — Така е — merde, mon ami. На Ке д’Орсе искат да ме изгорят и ако не притежавах определена информация за някои членове на Асамблеята, без съмнение щяха да възстановят гилотината. — Можеш ли да пуснеш малко пари в имиграционните служби? — Ще е по-добре, ако действам от досегашната си служебна позиция, като предположим, че във Втори отдел не са били толкова пъргави. Моля те, кажи ми пълното й име. — Мари Елиз Сен Жак-Уеб… — А, да, сега си спомням — поне Сен Жак ми е познато — прекъсна го Бернардин. — Прочутата канадка-икономист. Вестниците бяха пълни с нейни снимки. La belle mademoiselle! — Това беше внимание, без което тя можеше да мине. — Убеден съм, че е така. — Каза ли ти Алекс нещо за Mo Панов? — Вашият приятел лекарят? — Да. — Страхувам се, че не. — — Сега би трябвало да мислиш за себе си, ако смея да забележа. — Разбирам те. — Ще вземеш ли колата? — Трябва ли? — Честно казано, нямаше да го направя, ако бях на твое място. Биха могли по фактурата да стигнат до мен, макар че не съществува голяма вероятност за това. — Аз също се сетих за това. Купих си карта за метрото. Ще използвам влаковете… Кога да ти се обадя? — Дай ми четири, може би пет часа, за да успея да се прибера от летищата. Както ми обясни нашият светец, твоята съпруга би могла да тръгне от няколко различни места. Ще е необходимо време, за да се обработят митническите декларации на всички пътници, пристигнали оттам. — Съсредоточи вниманието си върху полетите, които пристигат утре рано сутринта. Тя не би могла да си подправи паспорта — не знае как. — Според Алекс, човек не бива да подценява Мари Елиз Сен Жак. По този повод той дори проговори на френски. Каза, че била formidable33. — Трябва да ти кажа, че Мари може да преодолее обективните граници. — Qu’est-ce que c’est34? — Тя е необикновена, това е. — А ти какво ще правиш? — Ще хвана метрото. Стъмва се. Ще ти се обадя след полунощ. — — Merci. Борн излезе от кабинката, като знаеше много добре каква ще бъде следващата му стъпка, и закуцука по Ке. Превръзката около коляното му го караше да не забравя, че е сакат с единия крак. Край Тюйлери имаше станция на метрото, където възнамеряваше да хване влак до Харв Комартен и там да се прехвърли на северната линия на регионалния експрес, който минава през Сен Дьони-Базилик и отива до Аржантьой. Аржантьой — град от тъмни векове, основан преди петнадесет века от Шарл-ман в чест на женски манастир, превърнал се по-късно в съобщителен център на един убиец, брутален като всеки, който е скитал въоръжен с широка сабя из напоените с кръв поля във варварските времена на Шарлман. Един убиец, възцарил и узаконил както някога бруталността си в сенките на религиозността. „Сърцето на войника“ не се намираше нито на улица, нито на булевард или основен път. То беше в една алея без изход на ъгъла срещу отдавна затворена фабрика, чиито избелели табели показваха, че някога това е било процъфтяващ металургичен завод, разположен в едно от най-грозните места на града. Освен това заведението не бе упоменато и в телефонния указател. Борн стигна до него, като разпитваше невинно непознатите къде се намира то, тъй като в този неоткриваем pissoir35 предстояла une grosse secousse36. Колкото по-разбити и мръсни ставаха улиците, толкова по-уверени ставаха упътванията. Борн стоеше в тъмната, тясна алея, облегнал се на овехтялата тухлена стена на зданието срещу входа на бистрото. Над дебелата масивна врата имаше тъмночервен надпис от квадратни букви, няколко от които липсваха: „С рцето н в йника“. Вратата се отваряше от време на време от влизащите или излизащи посетители и в алеята нахлуваше военна музика. Клиентите не бяха изискано облечени. „Видът ми е подходящ“ — помисли Джейсън, драсна една кибритена клечка в тухлената стена, запали тънка черна пура и закуцука към входната врата. „Ако се изключи езикът, на който се разговаря, и оглушителната музика, човек спокойно може да помисли, че се намира в някой бар на брега на Палермо — Сицилия“ — помисли Борн, докато отиваше към претъпкания бар, а погледът му се стрелкаше, обхождаше и поглъщаше всичко, което можеше да забележи. За малко се почувства объркан и се запита кога ли е бил в Палермо, Сицилия. От един стол се надигна едър мъж с фланелена риза и Джейсън седна там. Усети как някаква ръка го стисна за рамото като щипка, стисна китката и я завъртя по посока на часовниковата стрелка. Едновременно с това избута стола настрани и се изправи в цял ръст. — Какво те вълнува? — попита той спокойно на френски, но достатъчно високо, за да бъде чут. — Това е моето място, свиньо! Само отивам да се изпикая! — Ами може би докато свършиш, ще си намеря друго — каза Джейсън, пронизвайки с поглед мъжа, а силата на хватката му беше точно преценена и подсилена с палеца, с който притискаше един нерв, и това нямаше нищо общо със силата. — А, ти си някакъв скапан инвалид!… — извика мъжът, като се мъчеше да не изохка. — Аз не се заяждам с инвалиди. — Знаеш ли какво — каза Борн и махна палеца си, — като се върнеш, ще се редуваме, а аз ще те черпя по едно всеки път, когато успееш да ме повалиш, става ли? Набитият мъж се засмя лека-полека, загледан в Джейсън. — Хей, бива си те теб. — Не ме бива кой знае колко, но определено не съм човек, който налита на бой. Майната му, та ти ще ме строполиш на пода. Борн пусна мускулестата ръка. — Не съм особено уверен в това — каза мъжът, който вече се смееше, хванал китката си. — Сядай, сядай! Ще пусна една вода и като се върна, аз ще почерпя. Не ми изглеждаш на човек, фрашкан с пари. — Е, както казват хората — понякога външността лъже — отвърна Джейсън и седна отново. — Имам и други, по-хубави дрехи. Но един стар приятел ми определи среща тук и ми каза да не ги нося… Току-що се завърнах с добри пари от Африка. Нали разбираш — обучавах диваците. Очите на мъжа се разшириха. — Африка? — прекъсна го непознатият. — Знаех си! Бил си в ЛПН. Това, което бе останало от банките с данни в паметта на Хамелеона, му разшифрова съкращението. Легион Патриа Ностра. Френският Чуждестранен легион — наемниците на света. Не бе имал точно това предвид, но щеше да свърши работа. — Господи, и ти ли? — попита той отново с груб глас, но съвсем невинно. — La Legion étrangère! „Легионът на нашето отечество!“ — Тихо! Ти си луд! — Разбира се, ние не се издаваме. Завиждат ни много и това е естествено, тъй като бяхме най-добрите и ни плащаха за това. Но все пак тук наоколо са наши хора. Soldieres! — Кога напусна Легиона? — попита Борн и почувства как облак обгръща мозъка му, което можеше да се окаже обезпокоително. — А, преди девет години! Изхвърлиха ме преди да ме наемат за втори път. Бях прекалено тежък. Бяха прави и вероятно така ми спасиха живота. Аз съм от Белгия, ефрейтор. — Аз бях уволнен преди месец, преди да изтече първия ми срок. Раниха ме по време на нашествието в Ангола и разкриха, че съм по-възрастен от посоченото в документите. Не плащат за продължително лечение. Колко лесно излизаха думите от устата му. — Ангола? Ние ли го направихме? Какво смятат за това на Ке д’Орсе? — Не знам. Аз съм войник, изпълнявам заповедите и не задавам въпроси на тези, които не разбирам. — Седни! Ще ми се пръсне мехурът. Връщам се веднага. Може да се окаже, че имаме общи познати… Никога не съм чувал за операция в Ангола. Джейсън се облегна на издадения бар-плот и си поръча бира, доволен, че музиката бе прекалено висока, а барманът твърде зает, за да чуе разговора им. При все това беше безкрайно благодарен на Свети Алекс Конклински, чийто най-важен съвет към полевите агенти бе „гледай първо да получат лошо впечатление от теб, а след това — добро“, като неговата теория твърдеше, че преходът от враждебност към приятелство е много по-сигурен, отколкото обратното. Успокоен, Борн отпи от бирата. Беше спечелил един приятел в „Сърцето на войника“. Бе нещо незначително и постигнато чрез лек сблъсък, но бе жизненоважно и може би не чак толкова незначително. Човекът се върна, преметнал яката си ръка върху рамото на един младеж — на малко повече от двадесет години, среден на ръст, на вид доста силен физически. Беше облечен с американско яке. Джейсън понечи да стане. — Стой, стой! — извика новият му приятел, като се наведе напред, за да може Борн да го чуе на фона на разговорите и музиката. — Доведох ти един девственик. — Какво? — Толкова бързо ли си забравил? Готви се да стане наемник на Легиона. — О, така ли — засмя се Джейсън, за да прикрие гафа си. — Почудих се, че на такова място… — На такова място — прекъсна го мъжът, — хората могат да приемат или да се откажат, ако не им стиска. Мисля, че той иска да разговаря с теб. Американец е и френският му е отчайващ, но ако говори бавно, можеш да го разбереш. — Не е необходимо — каза Джейсън на английски с лек акцент. — Израсъл съм в Нюшател, но прекарах и няколко години в Щатите. — Радвам се да го чуя. Говорът на американеца бе силно южняшки, усмивката му беше искрена и очите му нащрек, но в тях не се четеше страх. — Тогава да започнем отначало — каза със силен акцент белгиецът на английски. — Аз се казвам… Морис — хубаво име, като всяко друго. Моят млад приятел се казва Ралф — поне така твърди. Как се казва нашият ранен герой? — Франсоа — отвърна Борн, като мислеше за Бернардин, и се запита как ли се оправя той на двете летища. — И съвсем не герой — героите умират бързо… Поръчайте си нещо за пиене, аз плащам. Докато изпълнят поръчката, Борн мислеше трескаво, като се опитваше да си припомни малкото, което знаеше за Френския чуждестранен легион. — Много неща са се променили за девет години, Морис. „Колко лесно излизат думите от устата ми“ — помисли си Хамелеона. — Ти защо искаш да се запишеш, Ралф? — Смятам, че това е най-умното, което мога да направя — това е начин да изчезна за няколко години, като под няколко разбирам минимум пет. — Ако оцелееш през първата, mon ami! — вметна Морис. — Морис е прав. Трябва да го слушаш. Офицерите са ужасни… — И всичките са французи! — добави белгиецът. — Поне деветдесет процента. Може би на триста чужденци един успява да стане офицер. Не трябва да се заблуждаваш в това отношение. — Но аз съм висшист. Инженер. — Тогава ще те накарат да направиш чудесни нужници за лагерите и да проектираш идеални дупки в тях — разсмя се Морис. — Кажи му, Франсоа. Обясни му как се отнасят със savants37. — На първо място образованите трябва да знаят как да се бият — каза Джейсън, като се надяваше да е прав. — Точно така! — възкликна белгиецът. — Тъй като тяхната ученост е подозрителна. Дали ще се съмняват? Дали ще размишляват, след като им се плаща само за да изпълняват заповеди?… О, mon ami, на твое място не бих изтъквал своята erudition38. — Разкрий я постепенно — добави Борн. — Когато имат нужда от нея, а не когато ти се иска да я покажеш. — Bien! — извика Морис. — Той знае какво говори. Истински legionnaire е! — Умееш ли да се биеш? — попита Джейсън. — Можеш ли да убиеш човек? — Аз убих моята годеница, двамата й братя и техен братовчед — само с един нож в ръцете. Тя беше голям банкер в Нешвил, а те я криеха, защото им даваше доста пари… Да, господин Франсоа, мога да убивам. Млад инженер с обещаващо бъдеще се изплъзва от полицейската мрежа… Докато гледаше лицето на младия американец, Борн си спомни заглавията на вестниците отпреди няколко години. — Отивай в Легиона — каза той. — Ако се наложи, господин Франсоа, мога ли да ви използвам като поръчител? — Това няма да ти помогне, млади човече, по-скоро може да ти навреди. Ако те притиснат, кажи истината. Тя е твоята препоръка. — Aussi bien!39 Той познава добре Легиона. Те не вземат маниаци, но — как се казваше? — Oui. Гледат на това по различен начин, когато — encore, Франсоа? — Когато има смекчаващи вината обстоятелства. — Разбираш ли? Моят приятел Франсоа не е глупав. Чудя се как ли е оцелял. — Като не съм го показвал, Морис. Един келнер с най-мръсната престилка, която Джейсън някога бе виждал, плесна белгиеца по врата. — Votre table, Rene40. — Е, какво пък — сви рамене мъжът. — Още едно име. Quelle difference?41 Ще похапнем и ако имаме късмет, може и да не бъдем отровени. След два часа, през които Морис и Ралф изпиха четири бутилки vin ordinaire42 със съмнителна на вид риба, „Сърцето на войника“ пристъпи към нощния ритуал на издръжливост. От време на време ставаха сбивания, прекратявани от мускулести келнери. Гърмящата музика навяваше спомени за изгубени и спечелени битки и те предизвикваха спорове между старите войници, били всъщност щурмови отряди и пушечно месо, едновременно негодуващи и изпълнени с гордост, че са оцелели, тъй като бяха останали живи, въпреки кръвта и ужаса, за който техните офицери със златни ширити нямаха никаква представа. Това бе тътенът на всички обезправени войници от времената на легионите на фараоните до пехотинците от Корея и Виетнам. Офицерите издаваха заповедите си далеч зад фронтовата линия, а войниците умираха, за да изпълнят мъдрите им повели. Борн си припомни Сайгон и не можеше да не оправдае съществуването на „Сърцето на войника“. Главният барман — огромен, плешив мъж с очила с метални рамки, взе слушалката на телефона, скрит отдолу в далечния край на бара, и я вдигна към ухото си. Джейсън го наблюдаваше между движещите се фигури. Човекът огледа претъпканото заведение — може би това, което чу, беше важно, а което видя, не бе за изпускане. Той отговори кратко, мушна ръка под бара и я задържа там известно време — беше избрал някакъв номер. Отново заговори бързо, после остави спокойно слушалката. Това приличаше на последователността от действия, описана от стария Фонтен на остров Транкуилити. Съобщение получено, съобщение предадено. И на края на тази линия беше Чакала. Това беше всичко, което бе искал да види тази вечер. Трябваше да обмисли нещата и може би да наеме хора, както го беше правил в миналото. Хора, които можеха да бъдат заменени и които не означаваха нищо за него. Хора, на които можеше да плати или които можеше да подкупи, да изнуди или заплаши, и така да ги накара да правят това, което искаше от тях, без никакви обяснения. — Току-що забелязах мой познат, с който трябваше да се видя тук — каза той на Морис и Ралф, които едва ли разбираха какво им говори. — Вика ме да изляза навън. — Оставяш ли ни? — захленчи белгиецът. — Хей, човече, не го прави — добави младият американец-южняк. — Само за тази нощ. — Борн се наведе над масата. — Работя с още един легионер — той се занимава с нещо, в което играят големи пари. Не ви познавам, но ми изглеждате разбрани хора. — Борн извади пачка банкноти и отброи хиляда франка — по петстотин за всеки от сътрапезниците му. — Приберете ги, бързо! — Брей че работа! — Merde!43 — Не ви гарантирам нищо, но може би ще можем да ви използваме и да ни помогнете. Затваряйте си устата и излезте оттук десет-петнадесет минути след мен. И никакво вино повече. Утре ви искам трезви… Кога се отваря това място, Морис? — Не съм сигурен дали въобще се затваря. Бивал съм тук и в осем сутринта. Разбира се, тогава не е толкова претъпкано… — Бъдете тук около обед. Но с бистри глави, ясно ли е? — Ще бъда le caporal extraordinaire44 на Легиона. Човекът, който някога бях! Трябва ли да съм с униформа? — Морис се оригна. — Не, по дяволите. — Аз ще сложа костюм и вратовръзка. Имам костюм и вратовръзка — честно! — Американецът хлъцна. — Не. И двамата ще бъдете облечени така, както сте сега, но главите ви трябва да бъдат наред. Разбрахте ли ме? — Звучиш ми много по американски, mon ami. — Определено. — Не е така, но все пак истината тук не е необходима, нали така? — Знам какво иска да каже. Научил съм го много добре. Човек не може да послъгва с костюм и вратовръзка. — Никаква вратовръзка, Ралф. Ще се видим утре. Борн се измъкна от сепарето и изведнъж се сети нещо. Вместо да тръгне към вратата, той си проправи внимателно път към отдалечения край на бара, където беше огромният плешив барман. Нямаше свободни места, затова се вмъкна странично между двама клиенти — внимателно и учтиво, поръча си едно „Перно“ и помоли за салфетка, на която да напише една бележка — уж нещо съвсем лично, което да не стане достояние никому. На обратната страна на салфетката, украсена с нескопосно изрисувани оръжия, той написа на френски следния текст: Борн скри в ръка салфетката с една банкнота от сто франка в нея и даде знак на бармана. Той оправи очилата си с метални рамки, като че ли непознатият посетител се държеше безочливо. Премести бавно огромното си тяло напред и облегна дебелата си татуирана ръка на бара. — Какво е това? — попита дрезгаво барманът. — Написал съм ви една бележка — отвърна Хамелеона, като гледаше твърдо мъжа. — Сам съм и се надявам, че ще изпълните молбата ми. Макар да съм ранен и инвалид, не съм беден. Борн се протегна бързо към ръката на бармана, но кротко — много кротко му предаде салфетката с банкнотата. Погледна умоляващо за последен път удивения човек, обърна се и тръгна към вратата, като накуцваше подчертано. Отвън той забърза по напукания асфалт към началото на алеята. Прецени, че изпълнението на бара му е отнело между осем и дванадесет минути. Знаеше, че барманът го наблюдава, докато излизаше, затова нарочно не се опита да провери дали двамата му сътрапезници бяха още на масата, но предположи, че са там. Белгиецът и американецът не бяха в най-добрата си форма и в тяхното състояние минутите нямаха значение. Надяваше се все пак, че сумата от петстотин франка щеше да ги накара да почувстват известна отговорност и ще си тръгнат скоро, както им бе поръчано. Колкото и да беше странно, имаше повече вяра на Морис-Рьоне, отколкото на младия американец, който се бе представил като Ралф. В бившия ефрейтор от Чуждестранния легион бе насаден автоматичен рефлекс по отношение на заповедите. Той ги изпълняваше сляпо, независимо дали беше пиян, или трезвен. Поне така се надяваше Джейсън. Не беше задължително, но би могъл да използва помощта им, ако — ако барманът от „Сърцето на войника“ бе достатъчно заинтригуван от изключителната сума, упомената в бележката, и от разговора насаме с един инвалид, когото очевидно би могъл да убие с една от татуираните си ръце. Борн изчака на улицата. В алеята светлината от уличните лампи постепенно отслабваше. Все по-малко и по-малко хора влизаха или излизаха, като тези, които пристигаха, бяха в по-добра форма от тези, които си отиваха. Всички преминаваха край Джейсън, без дори да погледнат към скитника, който се влачеше покрай тухлената стена. Инстинктът надделя. Белгиецът измъкна през вратата доста по-младия американец и след като тя се затвори, го удари по лицето, като му говореше завадено, че трябва да изпълнява заповедите, тъй като вече са богати и могат да станат още по-богати. — Това е по-добре, отколкото да бъдеш застрелян в Ангола! — извика бившият легионер, достатъчно силно, че да го чуе Борн. — Защо ли го направиха? Джейсън ги спря на входа на алеята и ги задърпа към тухленото здание. — Аз съм — каза твърдо той. — Sacrebleu!45 — Какво става, по дяволите!… — Тихо! Ако искате, тази вечер можете да припечелите по още петстотин франка. Ако ли пък не — има две дузини други мъже, които са готови да ги получат. — Ние сме другари — запротестира Морис-Рьоне. — А аз ще ти счупя главата, задето та-а-ка ни уплаши… Обаче той има право — ние сме другари, но, надявам се, това няма да ни забърка с комисарите, а, Морис? — Taisez-vous!46 — Това означава да млъкнеш — обясни Борн. — Зна-а-ам. Чувал съм го много пъти… — Слушайте ме. В близките няколко минути може би ще излезе барманът и ще ме потърси. Може би да, може би не — просто не знам. Той е едър, плешив мъж, с очила. Познавате ли го? Американецът сви рамене, но белгиецът кимна с олюляващата се глава и заговори през стиснати устни. — Казва се Сантос и е espagnol. — Испанец? — Или latino-américain. Никой не знае. „Илич Рамирес Санчес“ — помисли Джейсън. Карлос Чакала. Венецуелец по рождение, отритнат от обществото терорист, с когото дори Съветите не са успели да се оправят. Естествено е той да реши да си върне за всичко това. — Колко добре го познаваш? Сега бе ред на белгиеца да свие рамене. — Той е абсолютният господар в „Сърцето на войника“. Известен е с това, че е готов да разбие главата на всеки, който се държи зле. Винаги най-напред сваля очилата си и това е първият знак, че ще се случи нещо такова, на което дори изпитани войници не желаят да бъдат свидетели… — Може би ще дойде, тъй като иска да се срещне с мен, а не защото иска да ми навреди. — Това не е… — Не е необходимо да знаете подробностите, те не ви касаят. Но ако Сантос излезе от вратата, искам да го заговорите и да го задържите. Можете ли да го направите? — Mais certainement47. Случвало ми се е няколко пъти да спя на една кушетка горе, като Сантос лично ме е отвеждал там, щом дойдат жените да чистят. — Горе? — Той живее на втория етаж, над кафенето. Разправят, че никога не напуска сградата, никога не излиза из улиците, дори до магазините. Всичко необходимо се купува от други хора или се доставя. — Разбирам. — Джейсън извади парите си и даде по още петстотин франка на всеки. — Върнете се в алеята и ако Сантос излезе, спрете го и се дръжте така, като че ли сте пили прекалено много. Поискайте му пари или бутилка пиене — каквото и да е. Морис-Рьоне и Ралф стиснаха парите като деца и се спогледаха хем заговорнически, хем победоносно. Франсоа, лудият легионер, раздаваше пари, като че ли ги печаташе сам! Общото им въодушевление нарастваше. — Колко време искаш да се дърляме с този пуяк? — попита американецът от далечния Юг. — Ще му проглуша ушите на тоя плешивец! — допълни белгиецът. — Няма нужда, само толкова, колкото да се уверя, че е сам — каза Борн, — че никой не идва с него или след него. — Лесна работа, човече. — Ще заслужим не само парите ти, но и уважението ти. Имаш думата на един ефрейтор от Легиона! — Трогнат съм. А сега се връщайте. Двамата мъже тръгнаха със залитане по алеята. Американецът потупваше победоносно белгиеца по рамото. Джейсън се облегна на тухлената стена откъм улицата, на десетина сантиметра от края на зданието и се притаи. Минаха шест минути и тогава чу думите, които така отчаяно чакаше. — Сантос! Моят голям и добър приятел Сантос! — Какво правите тук, Рьоне? — На моя млад приятел американец му прилоша на стомаха, но вече му мина — повърна. — Американец?… — Позволи ми да ти го представя, Сантос. Той се готви да стане голям войник. — Нима се подготвя детски поход? Борн надзърна иззад ъгъла точно когато плешивият барман погледна към Ралф. — Късмет, бебчо. Иди да си играеш на война на детската площадка. — Говорите френски страшно бързо, господине, но все пак подразбрах нещичко. Държите се като голяма маминка, но аз мога да бъда ужасен кучи син! Барманът се разсмя и превключи с лекота на английски. — Тогава ще е по-добре да бъдеш такъв някъде другаде, бебчо. В „Сърцето на войника“ допускаме само миролюбиви джентълмени… А сега трябва да вървя. — Сантос! — извика Морис-Рьоне. — Дай ми назаем десет франка. Забравил съм си портфейла в апартамента. — Ако въобще някога си имал портфейл, той е останал в Северна Африка. Знам те тебе. Нито су за вас двамата. — Колкото пари имах ги дадох за гадната ти риба. Приятелят ми повърна от нея. — За следващото си ядене можеш да отидеш до Париж и да обядваш в „Риц“… А, да! Ти наистина яде, но плати друг. Джейсън се отдръпна бързо, щом барманът извърна рязко глава и огледа алеята. — Лека нощ, Рьоне. И на теб бебчо-боец. Имам работа. Борн затича по улицата към портите на стария завод. Сантос идваше да се срещне с него. Сам. Пресече улицата в сенките на затворената рафинерия и застана неподвижен, като помръдваше само с ръка, за да усеща твърдата стомана и сигурността на автоматичния пистолет. С всяка стъпка залавянето на Чакала ставаше все по-близко! Секунди по-късно огромната фигура се появи от алеята, пресече слабо осветената улица и приближи ръждясалите порти. — Тук съм, мосю — каза Сантос. — И аз съм ви благодарен. — Бих предпочел да спазите обещанието си. Споменахте пет хиляди франка в бележката си. — Ето ги. Джейсън бръкна в джоба си, извади парите и ги подаде на управителя на „Сърцето на войника“. — Благодаря — каза Сантос, пристъпи напред и взе банкнотите. — Хванете го! — добави той. Изведнъж старите порти на фабриката се отвориха. Оттам изскочиха двама мъже и преди Джейсън да успее да се хване за оръжието си, някакъв тъп тежък предмет се стовари на лицето му. |
|
|