"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

14.

— Вие няма да ми кажете, не можете да ми кажете това! — извика Едуард Нюингтън Макалистър, като скочи от стола си. — Не мога да го понеса! Не искам и да чуя подобно нещо!

— По-добре да го чуеш, Едуард — каза майор Лин Уенцзу. — То се случи.

— Аз съм виновен — добави английският лекар, застанал пред рецепцията в хотел „Виктория Пийк“ с лице към американеца. — Всеки симптом, показан от нея, ме навеждаше на прогноза за бързо неврологично влошаване. Загуба на концентрация и зрителен фокус; липса на апетит и съответна загуба на тегло, но най-важното — спазми при пълна липса на мускулен контрол. Честно казано, помислих си, че дегенеративният процес е довел до неочаквана криза…

— Какво, по дяволите, е могло да означава това?

— Че тя умира. Е, не ставаше дума за дни или седмици, но развитието беше необратимо.

— Смятате ли, че сте били прав?

— Нищо не би ми донесло по-голямо удоволствие от това да установя, че имам право или че поне диагнозата ми е била обоснована, но не мога. Иначе казано, върху мен бе извършено насилие.

— Били сте ударен?

— Образно казано, да. Там, където боли най-много, господин заместник-секретар. По моята професионална гордост. Тази кучка ме изигра панаирджийски. Всичко, което направи тя, е било изчислено от момента, в който повика сестрата, до мига, когато преби пазача и му свали дрехите. Всичките й ходове са били обмислени, а ако някъде е имало нервно разстройство, то е било у мен.

— Господи, трябва да се свържа с Хавиланд!

— Посланик Хавиланд? — попита Лин, като повдигна вежди.

Макалистър го погледна.

— Забравете, че сте чули това име. Същото се отнася за вас, докторе.

— Веднага го забравих. Не съм сигурен дали въобще зная кой е той.

— Нищо не ми идва наум. Какво успяхте да направите вие?

— Всичко в кръга на човешките възможности — отговори майорът. — Разделихме Хонконг и Кулон на части. Проверяваме внимателно в регистрите на всички хотели. Вдигнахме под тревога полицията и крайбрежния патрул; целият персонал има описание на отличителните й белези и е инструктиран, че нейното откриване е от първостепенна важност за цялата област…

— Господи, и какво им казахте? Как го обяснихте?

— Тук аз помогнах малко — каза докторът. — Като се има предвид глупостта ми, това беше най-дребното, което можех да направя. Обявих медицинска тревога. Така успяхме да си осигурим помощта на лекарските екипи, изпратени от всички болници, отговарящи и на други спешни случаи, разбира се. Те претърсват улиците.

— Каква медицинска тревога? — попита рязко Макалистър.

— Информацията трябваше да е минимална, но нещата да се поднесат така, че да се вдигне шум. Пуснахме версията, че жената е посетила остров в протока на Лузон, забранен за чуждестранни туристи поради широко разпространена болест, предавана чрез мръсни прибори за хранене.

— Поставяйки й тази диагноза — прекъсна го Лин, — нашият добър доктор е накарал екипите да не се колебаят, а да я задържат при първа възможност. Твърдо знам, че ще я намерим, Едуард. Всички знаем, че тя се откроява в тълпата. Висока, привлекателна и повече от хиляда души я търсят.

— Моля се на Бога да се окажете прав — каза Макалистър, — но се тревожа. Тя вече е получила първите си уроци като хамелеон.

— Моля?

— Нищо, докторе — каза майорът. — Това е технически термин в нашата работа.

— О!

— Трябва ми цялото досие, всичко!

— Моля, Едуард?

— Двамата бяха преследвани, докато бяха заедно в Европа. Сега са поотделно, но отново са преследвани. Какво направиха тогава? Какво ще направят сега?

— Трябва ли да се търси някаква схема?

— Тя винаги присъства — каза Макалистър, като потри дясното си слепоочие. — Извинете ме, господа, но ще ви помоля да напуснете. Предстои ми ужасен разговор.

Мари размени дрехите си и доплати малко за нови. Резултатът бе приемлив: с изпъната назад коса изпод шапка с широка увиснала периферия, тя изглеждаше съвсем обикновена жена в плисирана пола и сива блуза, скриваща всички очертания на тялото. Плоските сандали я правеха по-ниска, а чантата „Гучи“ от изкуствена кожа й придаваше вид на наивна туристка в Хонконг, обратно на това, което беше. Обади се в канадското консулство и оттам й казаха как да стигне до него с автобус. Офисът беше в „Ейжън Хаус“ на четиринайсетия етаж. Тя взе автобуса от Китайския университет, премина през Кулон и през тунела до самия остров, като оглеждаше улиците внимателно, и слезе на посочената спирта. Качи се в асансьора и беше доволна, че никой от мъжете, пътуващи с нея, не я погледна втори път; това не беше обичайната реакция. Беше преминала в Париж обучението на хамелеон, как да използва простите неща, за да промени вида си. Сега онези уроци й помагаха.

— Съзнавам, че това ще прозвучи смешно — каза тя с небрежен, шеговит глас на жената от рецепцията, — но мой втори братовчед по майчина линия е назначен тук и аз обещах да го потърся.

— На мен не ми звучи смешно.

— Това ще стане, когато ви кажа, че съм му забравила името. — И двете жени се засмяха. — Разбира се, ние никога не сме се виждали и вероятно той ще пожелае нещата да си останат така, но тогава ще трябва да отговоря на семейството.

— Знаете ли в кой отдел работи той?

— Беше нещо, свързано с икономиката, струва ми се.

— Най-вероятно става дума за Търговския отдел.

Жената на рецепцията отвори едно чекмедже и извади оттам тясна бяла книга с канадския флаг, щампован на корицата.

— Ето нашия справочник. Защо не седнете и не го прегледате?

— Благодаря ви много — каза Мари, като отиде до коженото кресло и седна. — Имам ужасното чувство за некомпетентност — добави тя, разтваряйки справочника. — Искам да кажа, че би трябвало да зная името му. Сигурна съм, че вие знаете името на вашия втори братовчед.

— Нямам и най-малка представа, скъпа. — Телефонът й иззвъня и тя вдигна слушалката.

Обръщайки страниците, Мари четеше бързо; очите й се движеха надолу по колоните, търсещи име, което да извика лице на човек. Тя намери три, но образите бяха смътни, чертите неясни. На дванайсета страница обаче видя лицето и чу гласа, когато прочете името. КЕТРИН СТЕЙПЪЛС.

Хладната Кетрин, Ледената Кетрин, Бодливата Стейпълс. Прякорите бяха несправедливи и не даваха точна оценка на жената. Мари се запозна с Кетрин Стейпълс по време на работата си в Министерството на финансите в Отава, когато тя и колегите в нейния отдел инструктираха хората от дипломатическия корпус, преди да бъдат изпратени в чужбина. Стейпълс имаше две успешни назначения, веднъж в Европейската икономическа общност и втория път, разбира се, в Хонконг! Беше преди около година и въпреки че тяхното приятелство не можеше да се нарече близко — четири или пет пъти бяха обядвали заедно, веднъж вечеряха у Кетрин, друг път Мари се беше реванширала — тя научи много малко за тази жена, която се справяше с работата си по-добре, отколкото повечето мъже.

Бързото й израстване в Отдела за международни отношения й костваше ранен брак. Тя твърдеше, че се е отрекла от възможността да се омъжи за цял живот, тъй като постоянните пътувания, които работата й изискваше, а и дългото работно време бяха неприемливи за всеки мъж, с когото би си струвало да се свържеш. За възрастта й над петдесетте Стейпълс беше стройна, енергична жена със среден ръст, която се обличаше модно, но семпло. С право можеше да бъде наречена професионалист. Сардоничният й ум мразеше лицемерието, което съзираше без усилия, и самоцелните извинения, които не толерираше. Можеше да бъде любезна, дори нежна с мъжете и жените, непритежаващи квалификация за работата, на която са назначени, без това да е тяхна грешна, но беше безкомпромисна към издалите това назначение независимо от поста им. Ако имаше някаква фраза, която обрисуваше старши служителя от Международния отдел Кетрин Стейпълс, тя би била „строга, но справедлива“. Понякога беше много забавна с проявите си на самокритика.

— Тук няма нищо, което да ме насочи — каза Мари, като стана от стола и подаде справочника на жената на рецепцията. — Чувствам се толкова глупаво.

— Имате ли представа как изглежда той?

— Никога не съм питала за това.

— Съжалявам.

— Аз съжалявам повече. Трябва да направя много смущаващо телефонно обаждане до Ванкувър… Все пак видях едно име. Няма нищо общо с братовчед ми, но става дума за приятелка на моя приятелка. Една жена на име Стейпълс.

— Кетрин Великата? Да, тя е тук, макар че много хора от персонала не биха имали нищо против да бъде повишена в посланик и изпратена в Източна Европа. Нервира ги страшно. Първокласна е.

— О, искате да кажете, че сега тя е тук?

— На не повече от десет метра. Искате ли да ми дадете името на приятелката ви и тя да прецени дали има време да ви каже „здравей“?

Това беше изкушение за Мари, но задълженията на чиновничеството й забраняваха тези преки пътища. Ако нещата стояха така, както тя мислеше, и консулствата на приятелските държави бяха алармирани, Стейпълс можеше да се почувства задължена да сътрудничи. Вероятно нямаше да го направи, но все пак трябваше да запази почтеността на служебното си положение. Посолства и консулства непрестанно си правеха услуги. Трябваше й време със Стейпълс, но в неофициална обстановка.

— Много мило от ваша страна — каза Мари на жената. — Това ще направи страшно удоволствие на приятелката ми… Но, почакайте, Кетрин ли казахте?

— Да. Кетрин Стейпълс. Повярвайте ми, има само една.

— Сигурна съм, но приятелката на приятелката ми е Кристин. О, Господи, днес не ми върви. Вие бяхте много мила, така че аз ви оставям на мира.

— Беше удоволствие за мен. Трябва да видите онези, които влизат тук с вид на човек, който е закупил часовник „Картие“ на невероятно добра цена, и лицата им по-късно, сякаш часовникът е спрял и бижутерът им е казал, че вътре има две гумени ластичета и миниатюрно йо-йо. — Погледът на жената падна върху чантата „Гучи“ с двете обърнати „г“-та.

— О! — каза тихо тя.

— Какво?

— Нищо. Дано успеете да се обадите по телефона.

Мари почака във фоайето на „Ейжън Хаус“, после излезе навън на претъпканата улица и около час се разхожда напред-назад пред входа. Минаваше един и тя се чудеше дали Кетрин изобщо мислеше да обядва, един обяд с нея би бил най-добрата идея. Ала имаше и друга възможност или може би невъзможност. Можеше да се появи Дейвид, но не като Дейвид, а като Джейсън Борн, а това би могъл да бъде всеки. Съпругът й беше много по-изобретателен под маската на Борн; тя видя находчивостта му в Париж, а това там беше различен свят, където една погрешна стъпка би могла да ти струва живота. Всеки ход трябваше да бъде обмислян от много страни. Какво ще стане, ако аз… Какво ще стане, ако той… Ролята на интелекта в един свят, пълен с насилие, беше много по-голяма, отколкото биха признали кротките интелектуалци; светът, който те презираха заради варварщината му, нямаше да им прости, че не мислеха достатъчно бързо или достатъчно задълбочено. Защо ли мислеше за тези неща? Тя принадлежеше точно към тях, Дейвид също. Изводът тогава беше много ясен. Те трябваше да оцелеят и да се намерят.

Но ето я и нея! Кетрин Стейпълс излезе с отмерени крачки от „Ейжън Хаус“ и сви вдясно. Беше на разстояние от около четирийсет стъпки; Мари се затича, като разбутваше хората по пътя си, докато се опитваше да я догони. Никога не бягай, това те прави забележима. Не ме интересува! Трябва да говоря с нея!

Стейпълс пресече платното. От другата страна я очакваше паркирана кола на консулството с кленов лист върху вратата. Тя се качи вътре.

— Не! Чакай! — извика Мари, като си проби път и хвана вратата, докато Кетрин я затваряше.

— Какво обичате? — извика Стейпълс, а шофьорът се извъртя с изведнъж появил се пистолет в ръката му.

— Моля ви! Аз съм! Отава. Инструкциите.

— Мари? Вие ли сте?

— Да. Намирам се в безизходица и се нуждая от помощта ви.

— Качете се — каза Кетрин Стейпълс, като й направи място до себе си. — Махнете тази глупост — обърна се тя към шофьора, — тя е моя приятелка.

Кетрин отмени запланувания обяд под претекст, че има обаждане от британската делегация — често явление по време на преговорите с Народната република след договора за 1997-а, и тя нареди на шофьора да ги остави в началото на улица „Фуд“, която обхващаше около трийсет ресторанта, разположени по протежението й. Движението на коли беше забранено, а дори да не беше, нямаше начин кола да си проправи път през тълпата, търсеща места по близо четирите хиляди маси. Кетрин поведе Мари към служебния вход на един от ресторантите. Звънна и секунди по-късно вратата се отвори, като отвътре се долови ароматът на източни ястия.

— Мис Стейпълс, колко хубаво, че ви виждам — каза облеченият в бяла престилка готвач китаец. — Заповядайте, заповядайте. Както винаги за вас има маса.

Докато вървяха през царящия хаос в голямата кухня, Кетрин се обърна към Мари.

— Благодаря на Господ, че съществуват бакшишите за тази така ниско платена професия. Собственикът има роднини в Квебек с чудно хубав ресторант на улица „Сейнт Джон“ и ще направя всичко възможно той да си извади виза за там, както казват те, „адски, адски бързо“.

Кетрин посочи с глава една от малкото свободни маси в задната част; беше близо до вратата на кухнята. Седяха, буквално скрити зад непрестанния поток от келнери, влизащи и излизащи през люлеещите се врати, както и от суетнята около многото маси в претъпкания ресторант.

— Благодаря ти, че се сети за място като това — каза Мари.

— Скъпа — отговори Стейпълс с твърдия си гърлен глас. — Всяка жена с твоя вид, която се облича както си облечена сега и се гримира като теб, явно не желае да привлича вниманието.

— Меко казано. Ще мине ли номерът с британската делегация?

— Без съмнение. Всичко за каузата на родината. Пекин купува от нас огромни количества пшеница, от която тук има голяма нужда.

— Тези дни не съм много в крак със събитията.

— Да, разбирам. — Стейпълс кимна и погледна Мари строго, но същевременно нежно. В очите й се долавяше любопитство. — Бях вече тук, когато чухме слуховете и прочетохме за станалото във вестниците. Да кажа, че бяхме шокирани, ще е слаба дума, за да опише онова, което всички, които те познаваха, почувстваха тогава. Следващите седмици опитахме да получим някакъв отговор, но ни казаха да зарежем всичко заради теб. „Не се намесвайте — ни повтаряха, — в неин интерес е да стоите настрана…“ Разбира се, накрая чухме, че си оправдана по всички отправени обвинения. Господи, каква обидна дума след всичко, което си преживяла! Тогава ти просто изчезна и никой не чу нищо повече за теб.

— Казали са ви истината, Кетрин. Беше в мой интерес — в наш интерес беше да стоите настрана. Криеха ни в продължение на месеци, после отново се върнахме към нормален начин на живот в доста отдалечено място и под имена, които не говореха на хората нищо. Но гвардията продължаваше да си бъде на мястото.

— Ние?

— Ожених се за човека, за когото сте чели по вестниците. Това, разбира се, не беше онзи, когото описваха там. Остана в сянка за американското правителство. Голяма част от живота си отдаде на това невероятно странно задължение.

— Сега ти си в Хонконг и ми казваш, че се намираш в затруднение.

— В Хонконг съм и съм в голямо затруднение.

— Мога ли да допусна, че събитията от миналата година са свързани със сегашните ти проблеми?

— Струва ми се, че е така.

— Какво можеш да ми кажеш?

— Всичко, което знам, защото ми трябва помощта ти. Нямам правото да я искам, докато не узнаеш всичко, което зная и аз.

— Обичам ясния език. Не само заради яснотата, а защото често той определя човека, който говори. Ти искаше да кажеш също, че ако не зная всичко, вероятно няма да мога да направя всичко.

— Мисълта ми не тече по този начин, но може би си права.

— Добре. Изпитвах те. В новата дипломация откритата наивност е едновременно щит и сабя. Често се използва както за прикритие на двуличието, така и за обезоръжаване на противника.

— Аз съм икономист, Кетрин, не дипломат.

— Комбинирай качествата, които зная, че притежаваш, и ще покориш върховете във Вашингтон, както можеше да направиш и в Отава. Но няма да живееш в уединението, което толкова желаеш, когато се върнеш към цивилизования начин на живот.

— Но то ни трябва. То е най-важното. Аз не съм от значение.

— Отново те изпитвах. Преди не беше лишена от амбиции. Обичаш съпруга си.

— Много, наистина. Искам да го намеря. Искам той да се върне.

Стейпълс трепна и премигна с очи.

— Той е тук?

— Някъде тук. Това е част от цялата история.

— Сложна ли е?

— Много.

— Можеш ли да спреш, Мари, докато намерим някое по-спокойно място?

— На търпение ме научи човекът, чийто живот зависеше от това двайсет и четири часа в денонощието.

— Боже мой. Гладна ли си?

— Умирам от глад. Това всъщност е част от историята. Докато ти си тук и ме слушаш, можем ли да поръчаме?

— Избягвай „Неясна същност“, много е препържено. Макар че патицата я приготвят по най-добрия начин в Хонконг. Можеш ли да почакаш, Мари? Ако искаш, да отидем на друго място?

— Мога да чакам, Кетрин. Цял живот съм го правила. Половин час няма да бъде от голямо значение. Освен това, ако не ям преди това, няма да ме разбереш.

— Зная. Това е част от историята.

Седяха една срещу друга в апартамента на Стейпълс от двете страни на маса за кафе, върху която стоеше пълен чайник.

— Мисля — каза Кетрин, — че това, което току-що чух, може да бъде наречено най-безсрамната злоупотреба със служебно положение, за която съм чувала след трийсетгодишна практика в министерството. Освен ако по някакъв начин действията са невероятно погрешно изтълкувани.

— Казваш, че не ми вярваш, така ли?

— Напротив, скъпа, ти нямаше да можеш да го измислиш. Съвсем права си. Цялата проклета история е пълна с нелогична логика.

— Не съм казала това.

— Нямаше нужда да го казваш, то си личи.

— Има човек, който убива и който твърди, че е Джейсън Борн — ролята, която Дейвид игра три години.

— Убиецът си е убиец, без името, което използва, да има някакво значение. Независимо дали е Чингис хан или Джак Изкормвача, ако искаш Карлос Чакала или дори атентаторът Джейсън Борн. Капаните за тези хора се поставят със съгласието на всички ловци.

— Не те разбирам, Кетрин.

— Тогава слушай, скъпа моя. Помниш ли, когато дойдох при теб за опреснителния курс, отнасящ се до Общия пазар и търговията с Изтока?

— Да. Всеки приготви вечеря. Твоята беше по-добра.

— Така беше. Но това, за което наистина бях там, беше да убедя познатите ми от Източния блок, че мога да използвам променливия курс на валутата, така че покупки, направени от нас, да им носят несравнимо по-голяма печалба. Направих го. Москва беше бясна.

— По дяволите, Кетрин, каква връзка с мен има всичко това?

Стейпълс я погледна, като отново в нежното й държание се долавяше някаква твърдост.

— Нека бъда по-ясна. Ако си мислила за това изобщо, сигурно си предположила, че съм дошла в Отава, за да се сдобия с по-солидни познания за европейската икономика. От една страна, беше вярно, но не беше истинската причина. Всъщност бях там, за да се науча да използвам променливия курс на различните валути и да предлагам договори, носещи възможно най-голямо преимущество на нашите потенциални клиенти. Когато немската марка скочеше, продавахме я за франкове, гулдени или каквото и да е. Това беше вписано в самите договори.

— Това едва ли е било самоцелно.

— Не търсехме печалба, а отваряхме пазари, които бяха затворени за нас. Печалбите щяха да дойдат по-късно. Ти беше много ясна, когато излагаше теорията за промените в курса. Проповядваше техните злини, а аз трябваше да се науча да бъда нещо като дявол — в служба на доброто наистина.

— Е да, прие моите съвети, за да ги използваш за цел, която ми беше неизвестна.

— Очевидно трябваше да скрия намеренията си.

— Но какво общо има всичко това с нещата, които ти казах?

— Замириса ми на развалено, а нюхът ми е доста остър. Така както аз имах скрит мотив, за да дойда при теб в Отава, който и да е застанал насреща ти сега, той има по-дълбока причина от залавянето на човека, представящ се за твой съпруг.

— Защо мислиш така?

— Съпругът ти пръв го е разбрал. Това е преди всичко работа за полицията и е съвсем нормално да бъде така. Дори работа за международната полиция, за будещата дълбоко уважение разузнавателна мрежа на Интерпол. Те са много по-квалифицирани в тези неща, отколкото Външното министерство, посолствата, ЦРУ или МИ-6. Разузнавателните клонове в чужбина не се занимават с криминални престъпници, не могат да си позволят да тичат след обикновени убийци. Боже мой, повечето от тия задници биха унищожили всички прикрития, които са успели да си създадат, ако се намесеха в полицейската работа.

— Макалистър говореше обратното. Твърдеше, че най-добрите кадри от щатското и британското разузнаване работят по въпроса. Каза, че причината за всичко е опасността убиецът, който се представя за Дейвид, да убие по една високопоставена политическа личност от всяка страна и да създаде предпоставки за война в престъпния свят, с което статутът на Хонконг ще бъде поставен в опасност. Пекин ще вземе бързи мерки и ще завладее територията, като използва за претекст договора за 97-а. „Източният човек не прощава на непослушното дете“ — това бяха думите му.

— Неприемливо и невероятно! — отвърна Кетрин Стейпълс. — Или вашият заместник-секретар е лъжец, или има коефициента на интелигентност на папрат! Той ти е изредил всички причини защо нашите разузнавателни служби трябва да стоят настрана и да не си цапат ръцете! Дори намек за тайни действия би бил фатален. Това ще разсърди веднага дивите момчета от Централния комитет. Не вярвам и дума от това, което ти е казал той. Лондон никога няма да го позволи, още по-малко пък ще спомене името на някой от специалните отдели.

— Кетрин, лъжеш се. Не чу какво ти казах. Човекът, който отлетял за Вашингтон заради досието на „Тредстоун“, е бил англичанин, и то от МИ-6. И е бил убит заради това досие.

— Чух те много добре. Но не вярвам. Освен всичко друго Външното министерство ще настоява цялата тази каша да остане единствено за полицията. Няма да пуснат човек от военното разузнаване в един и същи ресторант с детектив трети разряд дори на улица „Фуд“. Повярвай ми, скъпа, зная какво говоря. Това са много деликатни времена, в които не може да се шикалкави. Особено що се отнася до една официална разузнавателна организация. Тя не може да си губи времето със залавянето на убиец. Не, причината, поради която си била принудена да дойдеш тук и за която те е последвал съпругът ти, е съвсем друга.

— Каква е тя, за Бога! — възкликна Мари, като скочи от стола си.

— Може би в играта има и друг.

— Кой?

— Това не мога да кажа.

Последва тишина. Всяка от двете жени обмисляше думите, които беше казала другата.

— Кетрин — рече Мари след малко. — Приемам логиката на всичко, което каза, но ти спомена също, че всичко изобилства от нелогични моменти. Предположи, че хората, които ме задържаха, не са убийци или престъпници, а бюрократи, изпълняващи заповеди, които не разбират, работата им за правителството е изписана на челата им, тя личи в уклончивите им обяснения и дори в тяхната загриженост за мен. Зная, че смяташ Макалистър за лъжец или глупак, но предположи все пак, че той е именно лъжец, а не глупак. Ако приемем нещата в този им вид, а аз смятам, че е точно така, тогава вече става дума за две правителства, действащи по взаимно съгласие. И какво следва от това?

— Тогава още в самото начало в плана е залегнало някакво зло — каза тихо старши служител Кетрин Стейпълс.

— И то е надвиснало над моя съпруг?

— Ако ти се окажеш права, да.

— Възможно е, нали?

— Дори не искам да помислям за това.