"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

15.

Седемдесет километра на югозапад от Хонконг, отвъд островите в Южнокитайско море, се намира полуостров Макао — португалска колония, но само на думи. Корените й се намират в Португалия, но притегателната сила, която има това място днес със състезанията за Голямата награда, с яхтите и казината, се базира на лукса и високия стандарт, търсен от богатите европейци. Но грешка не трябва да има. Територията е китайска. Управлява се от Пекин.

Никога! Само не Макао! Заповедта ще бъде мигновена, а изпълнението още по-бързо! Жена ви ще умре!

Но убиецът беше в Макао и Хамелеона трябваше да влезе в тази джунгла.

Разглеждайки лицата и взирайки се по тъмните ъгли на малката претъпкана чакалня, Борн се придвижи с тълпата навън към кея на кораба на въздушна възглавница, потеглящ за Макао. Пътуването щеше да отнеме около час. Пътниците можеха да бъдат разделени на три отделни категории: прибиращи се у дома жители на португалската колония — в по-голямата си част китайци, които прекарваха времето си в мълчание; професионални комарджии с всякакъв цвят на кожата, които разговаряха и непрестанно се оглеждаха наоколо, за да преценят съперниците си; и среднощни гуляйджии — необуздани, шумни туристи, всички те бели, а много от тях пияни, със странни шапки и пъстри летни ризи.

Беше тръгнал от Шенцзен, после взе влака от Ло Уо за Кулон. Мисълта му течеше бавно и се чувстваше емоционално изразходван от изморителното пътуване. Убиецът самозванец беше толкова близо! Потресаващо беше откритието, че този терорист, този мит, който всъщност не беше никакъв мит, а брутален убиец, имаше връзка с Народната република. Усложнение, което Дейвид не желаеше. Всичко това нямаше нищо общо с Мари и с него, а те двамата бяха единственото нещо, което го интересуваше. Единственото! Джейсън Борн, хвани човека от Макао!

След като се върна на полуострова, той спря пред Уърлд Сентър, откъдето купи тъмно найлоново яке до кръста и чифт морскосини кецове с тежки подметки. Тревогата на Дейвид Уеб беше непреодолима. Джейсън Борн правеше планове, без да има предвид нещо конкретно. Поръча лека вечеря в стаята си и хапна, вперил безучастен поглед върху възглавницата и затвори очи за малко. Отнякъде дойдоха думите: „Почивката е оръжие. Не забравяй това.“ След петнайсет минути Борн се събуди.

Джейсън си бе купил билет за осем и половина от гарата Цим Ша Цуй. За да е сигурен, че не го следят — а трябваше да бъде напълно сигурен, той стигна до кея на ферибота за Макао, като смени три таксита, а остатъкът от четвърт миля извървя пеш. Тогава дойде моментът на ритуала, за който той дълго бе тренирал. Споменът за самите тренировки беше избледнял, но не и практиката. Той се сля с тълпата пред чакалнята, като се концентрира върху движенията на хората зад него, търсейки лице, което е видял момент преди това, лице на човек, издаващо особена напрегнатост, нечий чифт очи, отправени към него. Такова нямаше. Но от това зависеше животът на Мари, затова той повтори ритуала още веднъж, приключвайки вътре в слабо осветената чакалня, изпълнена с пейки, които гледаха към пристанището. Той продължи да търси някакво напрегнато лице, глава, която се обръща към него, или извъртане на тяло. Отново нямаше такова. Беше готов да тръгне за Макао.

Седна на място в задната част на ферибота близо до прозореца и наблюдаваше как светлините на Хонконг и Кулон изчезваха, докато от тях остана само далечно сияние в тъмното азиатско небе. Нови светлини се появяваха и изчезваха, докато корабът набираше скорост и преминаваше покрай външните острови, принадлежащи на Китай. Той си представи мъже в униформа, гледащи през инфрачервени телескопи и бинокли, без да са сигурни в онова, което търсят, но със заповед да наблюдават всичко. Планините на Новите територии се изправиха застрашително, като лунната светлина, надзъртаща зад върховете, подчертаваше красотата им, но и предупреждаваше: „Трябва да спреш дотук. Оттук нататък ние сме различни.“ Но това не беше точно така. Хората търгуваха със стоките си по площадите на Шенцзен. Занаятчиите преуспяваха, чифликчиите колеха животните си и живееха толкова добре, колкото и образованите класи в Пекин и Шанхай, дори в повечето случаи и по-добре… Китай се променяше с недостатъчно бързи за Запада темпове и, разбира се, все още си оставаше старият параноичен гигант, но все пак децата с подути от глад стомаси, които бяха толкова често срещани преди години, днес изчезваха. Много от хората на върха на социалната йерархия бяха дебели, но и по полетата нямаше умиращи от глад. Прогресът беше налице, помисли си Дейвид, независимо дали светът одобряваше средствата, с които се постига.

След малко корабът намали скоростта. Премина през отвора между две скали, които бяха част от изкуствен риф, осветен от прожектори. Бяха в Макао и Борн знаеше какво трябва да направи по-нататък. Той се изправи, извини се на човека до него и тръгна по пътеката, където група американци, струпани около местата си, пееха очевидно репетирано изпълнение на „Мистър Сандман“.

Бум, бум, бум, бум…

Мистър Сандман, изпей ми една песен.

Бум, бум, бум, бум…

О, Мистър Сандман…

Бяха весели, но без да бъдат необуздани. Друга група туристи, по говора им личеше, че са немци, насърчаваха американците и в края на песента изръкопляскаха.

— Gut!

— Sehr gut!

— Wunderbar!

— Danke, meine Herren. — Американецът, стоящ най-близо до Джейсън, направи поклон на немците. Завърза се кратък приятелски разговор между двете групи, немците говореха английски, а американците им отговаряха на немски.

— Това ми напомня за дома — каза Борн на човека до него.

— Я, сънародник! Тоя песничка се отнася и за теб, приятел. Някои от тези стари парчета са страхотни, нали? Кажи, от групата ли си?

— Коя група?

— „Хъниуел-Портър“ — отговори мъжът, назовавайки нюйоркска рекламна агенция.

— Не, страхувам се, че не.

— Не си мислех така. Само около трийсет души сме заедно с австралийците и мислех, че познавам всички. Ти откъде си? Името ми е Тед Мадър и съм от Лос Анджелис.

— Аз съм Хауърд Крюет, учител от Бостън.

— О, нека ти покажа човек от твоя край. Хауърд, представям ти Бинтаун Бърни. — Мадър се поклони отново, този път на човек, отпуснат назад в стола си до прозореца. Беше със затворени очи и отворена уста. Очевидно беше пиян, а на главата му имаше килната бейзболна шапка. — Недей да му говориш, няма да те чуе. Бърнард Мозъка работи в нашия офис в Бостън. Трябваше да го видиш преди три часа, облечен в костюм „Дж. Прес“, с раирана вратовръзка, показалка в ръка и около дузина диаграми, които само той разбира. Е, това е последната ни вечер тук.

— Утре тръгвате обратно?

— С вечерния полет. Така ще имаме време да се възстановим.

— Защо избрахте Макао?

— Пристрастие към хазарта. Ти почитател ли си?

— Мисля да опитам. Господи, тая бейзболна шапка на „Ред Сокс“ ме изпълва с носталгия! „Ред Сокс“ могат да спечелят шампионата, а до това пътуване не съм пропуснал нито една тяхна среща!

— А пък аз се съмнявам, че на Бърни ще му липсва тази шапка! — Рекламният агент се засмя, наведе се и издърпа шапката от главата на Бърнард Мозъка. — Заповядай, Хауърд, сложи си я. Ти я заслужаваш!

Корабът застана на пристана. Борн слезе и мина през емиграционната служба заедно с момчетата от „Хъниуел-Портър“ като един от тях. Докато слизаха по стръмната циментова стълба, водеща към облицованата с афиши чакалня, Джейсън, дръпнал козирката на шапката си ниско, забеляза човек, застанал до лявата стена. Държеше в ръката си снимка и изучаваше лицата на пристигащите. Борн знаеше, че лицето на снимката е неговото. Изсмя се на една от забележките на Мадър, докато придържаше Бърни от едната страна.

„Удобният случай ще се предостави. Използвай момента.“

Улиците на Макао бяха почти толкова ярко осветени, както и тези на Хонконг, но онова, което липсваше, беше усещането за премного хора, струпани на минимална площ.

Джейсън се отдели от групата на „Хъниуел-Портър“ и намери такси, чийто шофьор сигурно беше тренирал, наблюдавайки състезанията за Голямата награда. Закара го до казиното „Кам Пек“ въпреки възраженията си.

— За вас „Лисабон“, не „Кам Пек“! „Кам Пек“ за китайци! Dai sui! Fan tan!

— „Кам Пек“, cheng nei — каза Борн, като прибави „моля“ на кантонски.

Казиното беше тъмно. Въздухът бе влажен и мръсен, а виещият се цигарен дим около лампите — сладникав и остър. Той отиде до бара, взе високо столче и седна. Наведе се към бармана и му заговори на китайски, като бейзболната шапка хвърляше сянка върху лицето му. Поръча си питие и когато то дойде, той остави на бармана щедър бакшиш в хонконгски пари.

— Mgoi — каза облеченият в бяла престилка мъж, като изказваше благодарността си.

— Huo — каза Джейсън и помаха с ръка.

„Отнасяй се с хората любезно и създай контакт възможно най-бързо. Особено ако си на непознато място, където може да се появи враждебност.“

Той се завъртя на стола и погледна към масите. Очите му се спряха на онази, до която се полюшваше табелка с цифрата 5. Отново се обърна към бара и извади от джоба си бележник и писалка. Откъсна една от страниците и на нея написа телефонния номер на хотел в Макао, който беше запомнил от списанието „Вояджър“, което раздаваха на кораба. Написа име, за което се сещаше само в случай на нужда, и прибави следното: „Не съм приятел на Карлос.“

Смъкна чашата си под нивото на бара, разля съдържанието и поиска от бармана второ. Този път той беше по-щедър отпреди.

— Mgoi saai — благодари отново човекът и се поклони.

— Msa — каза Борн и пак помаха с ръка, но изведнъж я спря и направи сигнал на бармана да остане там, където е. — Ще ми направиш ли една малка услуга? — го попита той на неговия език. — Няма да ти отнеме повече от десет секунди?

— Каква е тя, сър?

— Занеси тази бележка на човека, който раздава картите на маса номер 5. Той е стар приятел и искам да знае, че съм тук. — Джейсън сгъна бележката и му я подаде. — Ще ти платя за услугата.

— За мен е голяма чест, сър.

Борн наблюдаваше. Човекът, който раздаваше картите, взе бележката, отвори я и я пъхна под масата. Чакането започна.

То сякаш беше безкрайно. На смяна дойде нов барман. Раздавачът на карти отиде на друга маса и два часа по-късно той също беше сменен. След още два часа друг дойде да раздава картите на пета маса. Подът под мястото на Борн бе обилно полят с уиски. Той си поръча кафе; часът бе два и десет сутринта. След още час щеше да отиде до хотела, чийто телефонен номер беше изписал на бележката, и да вземе стая. Умираше за сън.

Изведнъж се оживи. Всичко вървеше като по ноти! Една китайка, облечена като проститутка, влезе и отиде до маса номер 5. Заобиколи играчите и стигна до десния ъгъл, където беше крупието. Тя му заговори бързо, той бръкна под масата и скришом й подаде бележката. Тя кимна и тръгна към изхода на казиното.

„Разбира се, той самият не се появява. Използва курви от улицата.“

Борн напусна бара и тръгна след жената. Навън в тъмната улица, по която имаше някакви хора, но според стандартите на Хонконг бе твърде пуста, той вървеше на около петдесетина стъпки зад нея, като спираше, за да погледне във витрината на някой магазин и след това бързо да тръгне напред, сякаш не искаше да я изгуби.

„Не се подвеждай по първия, който приема щафетата. Може просто да е сиромах, на който му трябват пари и който не знае нищо. Същото би могло да се каже и за втория или третия. Ще разпознаеш истинския човек. Той ще бъде различен.“

Прегърбен старец се приближи до момичето. Телата им се допряха и тя изпищя, като бързо му подаде бележката. Джейсън се престори на пиян и се обърна, за да се заеме с втория човек.

След четири преки се натъкна на истинската връзка. Човекът наистина беше различен — нисък, добре облечен китаец, с широки рамене и тясна талия, които говореха за сила. Бързината на движенията, с които плати на стареца, и пъргавите му крачки, докато пресичаше улицата, бяха предупреждение за всеки противник. За Борн това беше покана, на която не можеше да устои; човекът беше посредник с пълномощия, следа, която щеше да го заведе до Французина.

Джейсън пресече тичешком улицата, беше на около двайсет метра зад човека и започваше да губи почва. Не виждаше смисъл да се крие повече и премина в бяг. След секунди беше вече точно зад мъжа, който все още не го беше забелязал заради кецовете, които заглушаваха стъпките му. Пред тях пътят се стесни в алея, врязваща се между две високи сгради, чиито прозорци бяха тъмни. Трябваше да действа бързо и по такъв начин, че да не предизвика суматоха, да не даде и най-малкия повод на минувачите да се развикат или да се обадят в полицията. В това отношение шансът бе на негова страна; повечето от хората, които се лутаха наоколо, бяха или пияни, или дрогирани, които с нетърпение искаха да се приберат у дома. Мъжът стигна до началото на алеята. Сега!

Борн заобиколи човека отдясно.

— Французина! — каза той на китайски. — Имам новини от Французина. Бързо! — Той изтича по алеята и на мъжа, широко отворил очи от преживения стрес, не му остана нищо друго, освен да го последва в нямо изумление. Сега!

Джейсън го нападна, като изскочи внезапно от тъмнината, хвана лявото му ухо и силно го изви, като с това принуди посредникът да се приближи съвсем плътно до него. Издигна коляното си и го опря в гръбнака му, а ръката си уви около шията на мъжа. Борн го изтласка навътре в алеята и силно го удари в сгъвката на крака, така че той падна и се превъртя. Съвзе се и погледна нагоре към Борн.

— Ти! Това си ти? — Човекът се взря по-продължително. — Не — каза той изненадващо успокоен. — Не си същият.

Без предупреждение китаецът вдигна двата си крака, изтласка ги напред и цялото му тяло описа движение, подобно на камшик, докато той застана, здраво стъпил на двата си крака. Джейсън усети разкъсващ удар в коремната област, след което ръцете на другия се впиха в лявото му бедро и Джейсън загуби равновесие.

Това, което последва, беше борба между зверове, между двама тренирани палачи. Всяко движение се изпълняваше с точност, всеки удар можеше да бъде смъртоносен, ако се стовареше с пълната си сила. Единият се бореше за живота си, другият за оцеляване и избавление на жената, без която не можеше да живее — без която не би живял. Накрая силата, тежестта и мотивът, по-важен и от самия живот, надделяха.

Вплетени един в друг, потни и изранени, с кървящи уста и очи, двамата се търкаляха в тъмнината. Борн направи ключ около врата на китаеца и впи коляно в гърба му. Десният му крак се уви около глезените на противника и силно ги стегна.

— Знаеш какво следва! — прошепна Джейсън, докато се бореше за въздух. Оставяше паузи между китайските думи, за да наблегне на казаното. — Един удар, и край с гръбнака ти. Не е особено приятен начин за умиране. А и няма защо да умираш. Би могъл да живееш с повече пари, отколкото ще спечелиш от Французина през целия си живот. Имаш думата ми, че Французина и неговият наемник няма да се задържат още дълго. Направи избор. Сега! — Джейсън го притисна и вените на врата му изскочиха, сякаш щяха да се пръснат.

— Да! Да! — извика мъжът. — Ще живея!

Те седнаха в тъмната алея, облегнаха се на стената и запалиха по цигара. Разбра се, че човекът говореше английски перфектно, който беше научил от монахините в Португалското католическо училище.

— Много си добър — каза Борн, изтривайки кръвта от устата си.

— Аз съм шампионът на Макао. Затова ми плаща Французина. Но ти се оказа по-добър. Аз съм опозорен и нищо вече не може да промени това.

— Не, не си. Работата е в това, че знам малко повече мръсни номера от теб. Не си могъл да ги научиш там, където са те обучавали, пък и не би трябвало.

— Но аз съм млад! А ти не си.

— На твое място не бих говорил така. Освен всичко друго съм в много добра форма благодарение на моя мил доктор, който ми казва какво да правя. На колко години мислиш, че съм?

— На трийсет.

— Така е.

— Това е старост.

— Благодаря.

— Освен това си много силен, много тежък, но има нещо повече. Аз съм нормален. Ти не си!

— Може би. — Джейсън изгаси цигарата си върху настилката. — Да поговорим разумно — каза той и извади от джоба си пари. — Зная какво говоря. Ще ти платя добре. Къде е Французина?

— Всичко е разбалансирано.

— Какво имаш предвид?

— Равновесието е много важно нещо.

— Знам това, но не те разбирам.

— На нещата им липсва хармония и Французина е ядосан. Колко ще ми платиш?

— А ти какво ще ми кажеш в замяна?

— Мястото, където Французина и неговият убиец ще бъдат утре вечер.

— Десет хиляди американски долара.

— Aiya!

— Но само ако ме заведеш дотам.

— Оттатък границата е!

— Имам виза за Шенцзен. Срокът й изтича след три дни.

— Може и да помогне, но е незаконна за гуангдонгската граница.

— Тогава ти измисли как да стане. Десет хиляди долара, американски.

— Ще го измисля. — Посредникът млъкна, вперил поглед в парите в ръката на американеца. — Мога ли да получа това, за което, струва ми се, вашата дума е предплата?

— Петстотин долара, не повече.

— Договарянето на самата граница ще е много по-скъпо.

— Обади ми се. Аз ще донеса парите.

— Да ти се обадя къде?

— Вземи ми стая в хотел, тук някъде, в Макао. Ще сложа парите в трезора й.

— „Лисабон“.

— Не, не „Лисабон“. Там не мога да отида. Някое друго място.

— Няма проблем. Помогни ми да стана… Не! За достойнството ми ще е по-добре, ако го направя сам.

— Така да бъде — каза Джейсън Борн.

Кетрин Стейпълс седеше на бюрото си и все още държеше телефонната слушалка в ръка. Погледна я разсеяно и я постави на телефона. Разговорът, който беше провела току-що, я изуми. Тъй като в Хонконг в момента нямаше действаща канадска разузнавателна служба, служителите от Външния отдел развиваха свои собствени източници в хонконгската полиция за случаите, в които се нуждаеха от точна информация. Тези случаи касаеха неизменно интересите на канадските граждани, пребиваващи или преминаващи през колонията. Проблемите им се простираха от арестуваните до нападнатите, от измамените до извършителите на измама. От друга страна, присъстваха по-дълбоки интереси, отнасящи се до сигурността и шпионажа, като първият имаше за цел да подсигурява посещенията на висши правителствени служители, вторият съдържаше средства за борба срещу електронни подслушвателни системи и получаването на секретна информация чрез изнудване на хора от консулския персонал. Общоизвестно беше, че агенти от Източния блок и фанатично религиозния Среден изток използват наркотици и проститутки в стремежа си да стигнат до секретни сведения на вражеските правителства. И в тази област Стейпълс свърши най-добрата си работа на територията. Спаси кариерите на две аташета от собственото й консулство, а също и на две американски и три британски. Снимките на хора от персонала с компрометиращо съдържание бяха унищожени заедно с негативите, а изнудвачите, изгонени от колонията със заплаха не само от разобличаване, но и от физическо насилие. Веднъж служител от иранското посолство ревеше от възмущение по телефона, като я обвиняваше, че се бърка в работите на много по-високи инстанции. Тя изслуша глупака, доколкото можеше да понесе носовия му говор, и след това прекъсна разговора с кратката реплика: „Не знаехте ли, че Хомейни обича малки момченца?“

Всичко това стана възможно благодарение на връзката й с прехвърлящия средна възраст английски вдовец, пенсиониран от Скотланд Ярд, за да стане шеф на Управлението по колониалните въпроси в Хонконг. На шейсет и седем години Ян Балантайн бе приел факта, че кариерата му в Скотланд Ярд е приключила, но не и използването на професионалните му умения. Беше изпратен в Далечния изток, където отърси местния разузнавателен отдел от полицията и спокойно сформира една максимално ефективна организация, която знаеше повече за подземния свят на Хонконг от която и да било друга агенция на територията, включително МИ-6. Кетрин и Ян се бяха срещали на онези скучни обеди, изисквани от консулския протокол, и след дълъг разговор, изпълнен с остроумия и преценка на своя партньор, Балантайн се беше навел напред и казал просто: „Мислиш ли, че все още имаме сили да го направим, старо момиче?“

— Да опитаме — беше му отговорила тя.

Опитаха. И много им хареса. Ян влезе като постоянен гост в живота на Стейпълс без някакъв сериозен ангажимент. Те се харесваха и това беше достатъчно.

И Ян Балантайн тъкмо беше отрекъл всичко, което заместник държавният секретар Едуард Макалистър беше казал на Мари Уеб и нейния съпруг в Мейн. В Хонконг нямаше човек на име Яо Минг, а безпогрешните му източници в Макао го бяха уверили, че не е имало никакво двойно убийство — на жената на човек от Тай Пей и на контрабандист на наркотици в хотел „Лисабон“. Такива убийства не е имало от оттеглянето на японските окупационни сили през 1945 г. Срещали се многобройни намушквания и десетки огнестрелни рани около масите в казината, както и доста смъртни случаи в хотелските стаи, причинени от свръхдози наркотици, но не и такъв инцидент, описан от информатора на Стейпълс.

— Планина от лъжи, скъпа моя Кети — каза Ян. — С каква цел, не мога да ти кажа.

— Източникът ми заслужава доверие, скъпи. На какво ти мирише цялата тая работа?

— На гнило. Някой е поел голям риск за осъществяването на още по-голяма цел. Разбира се, той самият се прикрива, човек може тук да си купи всичко, включително и мълчание. А цялата тази история е пълна измислица. Нещо друго имаш ли да ми кажеш?

— Предположи, че всичко води към Вашингтон, а не към Великобритания.

— Тук не съм съгласен. За да се стигне чак дотам, Лондон също трябва да бъде замесен.

— Не е никак логично.

— От твоя гледна точка, Кети. Не познаваш тяхната. Мога да ти кажа, че този маниак Борн ни държи всички в много неизгодно положение. Една от жертвите му е човек, за когото никой няма да обели дума. Дори аз няма да ти кажа, скъпа моя.

— Ще ми кажеш ли, ако ти поднеса още информация?

— Вероятно не, но опитай.

Стейпълс седна на бюрото и обмисли думите му.

„Една от жертвите му е човек, за когото никой няма да обели дума.“

Какво искаше да каже Балантайн? Какво изобщо ставаше? Защо бивш канадски икономист се оказа в центъра на разигралата се драма?

Въпреки всичко тя беше в безопасност.

Посланикът Хавиланд с чанта в ръка устремено влезе в офиса на „Виктория Пийк“ и Макалистър скочи от стола си, за да го освободи за своя началник.

— Стой където си, Едуард. Какви новини имаш?

— Страхувам се, че никакви.

— Господи, само това не исках да чуя!

— Съжалявам.

— Къде е умствено изостаналият кучи син, който позволи всичко това да се случи?

Макалистър пребледня, а майор Лин Уенцзу, когото Хавиланд не беше забелязал, стана от канапето, облегнато на черната стена.

— Аз съм умствено изостаналият кучи син, китаецът, който позволи всичко това да се случи, господин посланик.

— Няма да се извиня — каза Хавиланд, като се обърна. — Вашите вратове се опитваме да спасим, не нашите. Нас ще ни бъде, а вас няма.

— Нямам привилегията да ви разбирам.

— Вината не е негова — запротестира заместник-секретаря на Държавния департамент.

— А ваша ли е? — изкрещя посланикът. — Бяхте ли отговорен за нейната охрана?

— Отговорен съм за всичко тук.

— Това е много християнско от ваша страна, мистър Макалистър, но ние не четем пасаж от Светото писание в неделното училище.

— Отговорността беше моя — намеси се Лин. — Аз приех задачата и се провалих. Казано просто, жената ме надхитри.

— Вие сте Лин от Специалния отдел, нали?

— Да, господин посланик.

— Чувал съм добри неща за вас.

— Сигурен съм, че сегашното ми представяне ги обезсмисля.

— Известно ми е, че тя е надхитрила и един много способен лекар.

— Така е — потвърди Макалистър. — Един от най-добрите интернисти на територията.

— Англичанин — добави Лин.

— Това не беше необходимо, майоре. Всичко друго, с изключение на „китаец“, което сам отнесе към себе си. Не съм расист. Светът още не го знае, но вече няма време за тези глупости. — Хавиланд отиде до бюрото, сложи отгоре чантата си с документи, отвори я и извади дебел кафяв плик с черни ръбове. — Искахте досието на „Тредстоун“. Ето го. Няма нужда да казвам, че не може да се изнася от тази стая и че когато не го четете, трябва да се заключва в сейфа.

— Искам да започна веднага, ако е възможно.

— Мислите, че ще откриете нещо вътре?

— Не знам къде другаде да търся. Между другото се преместих в офиса на долния етаж. Сейфът е тук.

— Чувствай се свободен да влизаш и излизаш — отвърна дипломатът. — Какво си казал на майора?

— Само това, за което бях инструктиран. — Макалистър погледна Лин Уенцзу. — Често се оплаква, че не знае достатъчно. Може би е прав.

— Положението ми не позволява да предявявам подобни претенции, Едуард. Лондон беше твърд, господин посланик. Естествено, аз приемам условията.

— Не искам от вас да приемате нищо, майоре. Искам да ви видя така изплашен, както никога не сте били. Нека оставим мистър Макалистър на заниманието му, а ние да се поразходим. Докато влизах, забелязах голяма, красива градина. Ще ме последвате ли?

— За мен ще е привилегия.

— А, това е под въпрос, но е необходимо. Трябва да ме разберете добре. Длъжен сте да намерите тази жена!

Мари стоеше до прозореца в апартамента на Кетрин Стейпълс и наблюдаваше улицата долу. Тя беше изпълнена с хора както винаги. Прииска й се да излезе и да тръгне в анонимност по тези улици, сред тези тълпи, да отиде пред „Ейжън Хаус“ с надеждата да открие Дейвид. Поне щеше да върви, да се оглежда, да слуша и да се надява, няма да е сама с мислите си и пред прага на лудостта. Но не можеше да излезе. Беше дала дума на Кетрин. Обещала й беше да стои вътре, да не пуска никого и да вдига телефона само ако той позвъни три пъти, като между първия сигнал и вторите два има интервал. Това щеше да е Стейпълс.

Скъпа Кетрин, способна Кетрин, изплашена Кетрин. Тя се опита да скрие страха си, но той прозираше зад резките й въпроси, реакциите й при отговорите, очите й, стрелкащи се напосоки. Мари разбра, че знанията на Стейпълс за тъмния свят на Далечния изток бяха изчерпателни, а когато такъв информиран човек се опитва да скрие страха си след онова, което беше чул, историята беше много по-сложна, отколкото тя си мислеше.

Телефонът. Иззвъня веднъж, след това още два пъти. Мари изтича до масата при канапето и го вдигна.

— Да?

— Мари, когато онзи лъжец Макалистър е говорил с теб и съпруга ти, е споменал за кабаре в Цим Ша Цуй, ако си спомням добре. Права ли съм?

— Да, така беше. Каза, че е станало с узи — това е автоматична…

— Знам какво е, скъпа. И се предполагаше, че същото оръжие е било използвано при убийството на онази жена и любовника й в Макао, нали така?

— Да.

— А той каза ли нещо за хората, които са били убити в кабарето в Кулон? Изобщо спомена ли нещо?

Мари се замисли.

— Мисля, че не. Обърна внимание единствено на оръжието.

— И си сигурна?

— Да, иначе бих се сетила.

— Сигурна съм, че би се сетила — съгласи се Стейпълс.

— Мислено съм се връщала към този разговор сигурно хиляда пъти. Ти научи ли нещо?

— Да. Убийството, което Макалистър ти е описал, не е ставало изобщо в хотел „Лисабон“.

— То било потулено. Банкерът платил за това.

— Това е или най-тромавата операция, за която съм чувала, или брилянтно замислен план, имащ за цел да въвлече съпруга ти по начини, за които той не би се сетил. Подозирам, че е второто.

— С каква цел ми казваш това?

— Днес следобед на летище Кай Так пристигна един човек, политически деец, който винаги е бил много повече от дипломат. Всички ние знаем това, но светът не знае. Пристигането му фигурираше във всичките ни разпечатки. Когато медиите се опитали да вземат интервю, той ги отклонил с думите, че е дошъл да прекара почивката си в любимия Хонконг и не желае да го безпокоят.

— Е?

— Той през целия си живот не е ходил на почивка.

Макалистър изтича в оградената със стени градина, украсена с решетки, по които се увиваха растения, с дълги лехи от рози и езерца със скали. Беше сложил досието на „Тредстоун“ в сейфа, но думите от него се бяха запечатали в ума му. Но къде бяха те?

Ето ги! Седяха на две каменни пейки под една череша. Лин седеше приведен напред и сякаш хипнотизиран. Макалистър не се сдържа и премина в бяг. Останал без дъх, той се изправи пред майора от Специалния отдел на МИ-6.

— Лин! Когато жената на Уеб говори с мъжа си — онзи разговор, който ти прекъсна, — какво точно му каза тя?

— Започна да говори за някаква улица в Париж, на която имало редици дървета, нейните любими дървета. Мисля, че каза това — отговори объркано Лин. — Очевидно се опитваше да му обясни къде се намира, но нищо не се получи.

— Нищо подобно! Когато ви разпитвах, вие също така казахте, че тя е намекнала на Уеб за „ужасните неща“, случили се на тази улица в Париж, или нещо подобно…

— Това бяха думите й — прекъсна го майорът.

— И че тук всичко ще върви по-добре.

— Така каза.

— В посолството в Париж един човек е бил убит, човек, който се е опитал да им помогне.

— Какво искате да кажете, Макалистър? — прекъсна го Хавиланд.

— Редиците дървета са без значение, господин посланик, но не и нейното любимо дърво. Кленовото дърво, кленовият лист. Символът на Канада! В Хонконг няма канадско посолство, но има канадско консулство. Това е мястото на тяхната среща. Историята от Париж се повтаря!

— Не сигнализирахте ли на приятелските посолства и консулства?

— По дяволите! — избухна заместник-секретарят. — И какво трябваше да им кажа? Поел съм клетвата да мълча, не си ли спомняте?

— Съвсем прав сте.

— Не можете да вържете ръцете на всички ни, господин посланик — каза Лин. — Вие сте човек, когото безкрайно уважавам, но и на някои от нас би трябвало също да се окаже уважение, ако искаме да си вършим работата. Вие вече го направихте, като ми съобщихте това ужасно нещо — Шенг Чу Янг. Невероятно!

— Дискретността трябва да бъде абсолютна.

— Ще бъде — обеща майорът.

— Канадското консулство — каза Хавиланд. — Намерете пълния списък на персонала му.