"Превъзходството на Борн" - читать интересную книгу автора (Лъдлъм Робърт)

13.

Проливният дъжд се изливаше върху пясъка и струите бляскаха на светлината на прожекторите, осветяващи гротескните статуи по плажа на Рипълс Бей — близо десетметрови китайски богове в разярени пози. Тъмната плажна ивица бе пуста, тъй като лошото време бе подгонило и местните жители, и туристите в стария хотел и околните заведения.

Мокър до кости, Борн се спотайваше в храстите на двайсетина крачки от една статуя. Обърса дъжда от лицето си и продължи да се взира към каменните стъпала пред входа на хотел „Колониъл“. Чакаше третия човек от списъка на банкера.

Първият се бе опитал да му устрои клопка на увеселителното корабче, уговорено предварително като място на срещата им, но Джейсън, облечен в същите дрехи, които бе носил и в Уолд Сити, навреме забеляза двамината и се справи с тях по вече отработения начин. После се върна при човека, седнал в средата на кораба, в когото безпогрешно разпозна своя обект.

— Удържа на думата си — рече му Джейсън. — За съжаление аз малко закъснях.

— Вие ли ми се обадихте? — скептично погледна мъжът оръфаните дрехи на Борн.

— Да, аз.

— Не ми се вярва да разполагате с парите, за които стана дума по телефона.

— Така си мислиш — подхвърли Борн и размаха пред очите му пачка банкноти от по хиляда долара.

— Да, сега вярвам, че сте вие. — Китаецът се озърна крадешком. — Какво искате? — попита тревожно.

— Информация за наемен убиец, подвизаващ се като Джейсън Борн.

— Сбъркали сте адреса.

— Ще платя щедро.

— Нямам нищо за продан.

— Напротив, имаш. — Борн прибра парите и извади пистолета, като се приближи още повече към събеседника си, за да не привлича вниманието на качващите се на борда нови туристи. — Ще ми дадеш сведенията или срещу заплащане, или за да спасиш живота си.

— Знам само едно — каза китаецът, — моите хора не искат да имат нищо общо с него!

— Защо?

— Той изглежда съвсем друг човек.

— Какво каза? — Джейсън затаи дъх и впери изпитателен поглед в мъжа.

— Поема безумни рискове. — Китаецът отново хвърли поглед през рамото на Борн и по челото му изби пот. — Връща се след две години. Кой знае какво е станало през това време? Алкохол, наркотици, болест, прихваната от проститутки, кой знае?

— Как може да се открие този Борн?

— Кълна се, не знам! Защо питате?

— Как? — изръмжа отново Джейсън, като опря чело в това на китаеца и заби дулото на пистолета в корема му. — Ако ти и хората ти не искате да си имате работа с него, значи знаете как да го избягвате. С други думи, известно ви е къде се намира. Хайде, казвай!

— Господи Исусе!

— Не те питам за Исус, а за Борн.

— В Макао! Говори се, че работел в околностите на Макао. Само това знам, кълна се!

В паниката си китаецът вече открито се оглеждаше наляво и надясно.

— Ако търсиш хората си, не се притеснявай, ще ти кажа къде са — рече Джейсън. — Единият лежи припаднал на задната палуба, а за другия се надявам, че умее да плува.

— Но тези хора са… Кой сте вие?

— Мисля, че сам знаеш — отвърна му Борн. — Иди на задната палуба и остани там. Ако направиш една стъпка, преди да стигнем до пристанището, тя ще се окаже последна.

— О, Господи, вие сте…

— Съветвам те да спреш дотук.

Второто име бе съпроводено с необичаен адрес, ресторант в Козуей Бей, специализиран за класическа френска кухня. Според лаконичните бележки на Яо Минг човекът, който се представяше като управител, бе всъщност собственик, а келнерите боравеха с автоматите не по-зле, отколкото с подносите.

В хотела Джейсън отми мръсотията на Уолд Сити и потискащата влага от увеселителното корабче, избръсна наболата си брада и се облече за късна френска вечеря.

„Ще го открия, Мари! Кълна се в Бога, ще го открия!“ Дейвид Уеб даваше обещанието, но този, който го изкрещя гневно, бе Джейсън Борн.

Ресторантът по нищо не се различаваше от изисканите заведения в стил рококо в самото сърце на Париж. Дискретни аплици по стените, свещи върху масите със снежнобели ленени покривки, най-фини сребърни прибори и скъп кристал.

— За съжаление няма свободни маси тази вечер, мосю — посрещна го метр д’отелът. Той бе единственият истински французин тук.

— Казаха ми да питам за Жианг Ю — отвърна Борн и показа банкнота от сто американски долара. — Мислите ли, че той би уредил нещо, ако това стигне до него?

— Ще го уредя аз, мосю . — Метр д’отелът сръчно пое ръката на Джейсън и прибра банкнотата. — Жианг Ю е много почитан тук, но гостите подбирам аз. Вие имате вид на приятен и изискан човек. Насам, мосю.

Вечерята така и не се състоя; събитията се развиха твърде бързо. Минути след като сервираха питието на Борн, до масата му се появи строен китаец в черен костюм.

— Питали сте за мен — рече управителят, изпитателно вгледан в лицето на Джейсън. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Най-напред с това да седнете.

— Не е прието да се сяда при гостите, сър.

— Няма нищо нередно, след като собственикът сте вие. Седнете, моля.

— Това да не е някаква досадна проверка от данъчната служба? Ако е тъй, надявам се да харесате вечерята, за която ще си платите. Сметките ми са чисти и точни.

— Изглежда, не сте ме слушали внимателно, щом сте ме взели за британец, и ако с това „досадна“ искате да кажете, че половин милион долара ви отегчават, вървете си, а аз ще похапна с удоволствие.

— Кой ви изпраща? — тихо попита китаецът и седна на масата.

— Нека аз първо ви задам въпрос — рече Джейсън. — Харесвате ли нашите американски филми и по-точно уестърните?

— Разбира се, американските филми са чудесни, а особено много се възхищавам на старите ви уестърни. Възмездието е представено тъй поетично, насилието е морално оправдано.

— Чудесно, защото сега сте участник в точно такъв уестърн.

— Не ви разбирам.

— Под масата държа първокласно оръжие. Насочено е между краката ви. — За част от секундата Джейсън повдигна покривката, показа дулото на пистолета и в миг отново го скри. — Снабден е със заглушител, който уподобява шума от изстрела на изгърмяла тапа шампанско. Само дето пораженията са по-сериозни.

— Вие работите за Специалния отдел — промълви китаецът, вкаменен от ужас.

— Работя единствено за себе си.

— Значи не става въпрос за никакви половин милион долара.

— Вие сам можете да определите колко струва животът ви.

— Но защо аз?

— Защото сте на мушка — искрено му отвърна Джейсън.

— Ще ме екзекутирате? — прошепна китаецът с изкривено лице.

— От вас зависи.

— Трябва да ви платя, за да не ме убиете ли?

— В известен смисъл, да.

— Не нося половин милион долара в джоба си! В цялото заведение няма толкова пари.

— Тогава вместо с пари ще платите с информация.

— Каква информация мога да имам аз? — възкликна китаецът, чийто ужас бе прераснал в паника. — Защо идвате при мен?

— Защото сте били в контакт с човека, когото търся. С наемния убиец, който нарича себе си Джейсън Борн.

— Такова нещо не е имало!

Ръцете на китаеца затрепераха, вените на шията му пулсираха, а очите му за пръв път се отклониха от лицето на Джейсън. Човекът лъжеше.

— Ти си лъжец! — тихо изрече Борн и се наведе напред. — Направили сте връзката в Макао.

— За Макао е вярно, да! Но връзка не е имало. Кълна се в гробовете на прадедите си!

— Много си близо до момента, в който ще загубиш и стомаха, и живота си. Изпратен си бил в Макао, за да се срещнеш с него.

— Така е, бях изпратен, но не се срещнахме.

— Докажи го. Как трябваше да се осъществи контактът?

— Чрез Французина. Трябваше да застана на най-горното стъпало на изгорената базилика „Свети Павел“. Наредено бе да вържа на врата си червена кърпа и щом до мен се приближи човек, Французина, и спомене за красотата на руините, щях да му отвърна със следните думи: „Каин значи Делта.“ Ако той отвърнеше: „А Карлос значи Каин“, трябваше да го приема като връзката с Джейсън Борн. Ала кълна ви се, той изобщо не…

Борн престана да чува протестите на китаеца насреща си. В главата му избухваха накъсани експлозии; съзнанието му бе запратено назад в миналото. Ослепителна бяла светлина изпълни очите му; оглушителните звуци бяха непоносими. „Каин значи Делта, Карлос значи Каин… Каин значи Делта… Делта Едно е Каин! «Медуза» изплува; змията захвърля старата си кожа. Каин е в Париж и Карлос ще е негов!“ Това бяха паролите, предизвикателствата, хвърлени срещу Чакала. „Аз съм Каин, по-силен съм и съм тук! Ела да ме откриеш, Чакал! Предизвиквам те да намериш Каин, защото той убива по-добре от теб. И гледай да ме намериш, преди аз да съм те намерил, Карлос. Ти не можеш да се мериш с Каин!“

Господи Боже! Кой би могъл да знае тези думи, и то тук, на другия край на света? Та те бяха заключени в най-тайните архиви на секретните операции! Те бяха в пряка връзка с „Медуза“!

Борн едва не натисна спусъка на скрития пистолет — тъй силен бе шокът от неочакваното разкритие. Отдръпна показалеца си; за малко щеше да убие човек, разкрил му извънредно важни сведения. Но как бе възможно? Откъде този нов „Джейсън Борн“ е узнал такива неща?

Трябваше да дойде на себе си. Съзнаваше, че мълчанието му издава колко е объркан. Китаецът бе приковал очите си в него, а дясната му ръка пъплеше към облегалката на сепарето.

— Не посягай, че ще се разхвърчиш на парчета.

Мъжът бързо сложи ръката си на масата.

— Казах ви самата истина — настоя той. — Французина изобщо не дойде. Иначе бих ви казал всичко, нали трябва да се защитя.

— Кой те изпрати да направиш връзката? Кой ти даде паролата?

— Не знам, повярвайте ми. Всичко се урежда по телефона чрез втори и трети лица, посветени само в своята част от информацията. Доказателство за сериозността на сделката е пристигането на сумите, които ми плащат.

— Как пристигат те? Все някой ти ги предава?

— Този някой също е никой, обикновен наемник. Непознат гост от шумна компания пита за управителя. Аз приемам похвалите му и по време на краткия разговор той ми предава плик. Получавам десет хиляди американски долара за среща с Французина.

— И после? Как влизаш във връзка с него?

— Заминавам в Макао, в казиното „Кам Пек“ в централната част на града. Там ходят главно китайци. Отивам до пета маса и оставям телефонен номер на хотел в Макао — никога частен телефон — и име, все едно какво, само не собственото.

— И той ти се обажда на този номер?

— Може да се обади или не. Оставам в Макао двайсет и четири часа. Ако през това време Французина не се е обадил, значи не му е до мен.

— Това ли са правилата?

— Да. Два пъти напразно чаках обаждане и в единствения случай, когато позвъни, той не дойде на срещата.

— Крупието на пета маса ли е връзката? — попита Борн.

— Крупиетата постоянно се сменят. Трябва да е някой от играещите. Не допускам, че той ходи лично в казиното. Вероятно наема някоя проститутка от улицата. Човекът действа много предпазливо и професионално. Аз също съм само куриер, господине. Доста скъпо платен, но все пак куриер.

— За келнерите тук обаче не може да се каже същото.

— Не са много наблюдателни, щом допуснаха да изпадна в тази ситуация.

— Въпреки всичко ще ме изпратиш до вратата.

И ето сега беше ред на третото име, третия човек в проливния дъжд при Рипълс Бей.

Той бе отговорил на паролата „Слушам, господине. Каин значи Делта, а Карлос значи Каин.“

— Трябваше да се срещнем в Макао! — викна човекът по телефона. — Защо не дойдохте?

— Зает бях — отвърна Джейсън.

— Може би вече е късно. Моят клиент разполага с много малко време и е доста осведомен. Научил е, че вашият човек заминава. Разтревожен е. Вие му обещахте, Французино!

— Къде според него заминава моят човек?

— По друга задача, естествено. Знае и подробностите.

— Той греши. Човекът е налице, стига да бъде платена цената.

— Обадете ми се след няколко минути. Ще разговарям с моя клиент, за да разбера дали все още проявява интерес.

Борн позвъни след пет минути. Потвърждение имаше и си определиха среща на Рипълс Бей. След час. При статуята на Бога на войната на плажа вляво от кея. Връзката му трябваше да носи черна носна кърпичка на врата. Паролата оставаше същата.

Джейсън погледна часовника си: изтекли бяха дванайсет минути след уречения час. Връзката закъсняваше, а дъждът не представляваше проблем. Напротив, беше преимущество, тъй като даваше нужното прикритие. Борн подробно бе проучил мястото на срещата и до този момент не откриваше нищо нередно, никакви опасения за клопка.

Най-сетне мъжът се появи, затичан през дъжда със свити рамене, сякаш тази поза можеше да го предпази от пороя. Приближи се бързо по пътеката към Бога на войната и щом стигна до статуята, се огледа във всички посоки. По лицето му, доколкото Джейсън го виждаше, се четеше гняв, че не вижда никого наоколо.

— Французино, Французино!

Борн претича през храсталака към статуята, а очите му продължаваха да шарят за най-малкия тревожен сигнал. Щом стигна до каменните стъпала, надникна към горната алея пред хотела. Видя онова, което от все сърце се надяваше да не види: от „Колониъл“ бе излязъл мъж с шапка и шлифер и крачеше бързо в неговата посока. Внезапно спря, извади нещо от джоба си и се извърна. Проблесна пламъче, миг по-късно се появи друго на един от прозорците на претъпканото фоайе. Сигнали. Джейсън се извърна и пак през храсталака отиде до статуята.

— Французино, къде си?

— Тук, насам!

— Защо не се обади? Къде си?

— В храстите право пред теб. Побързай.

Човекът приближи към храстите. Джейсън скочи, сграбчи го и бързо го дръпна навътре в мокрия храсталак, като едновременно запуши и устата му.

— Ако искаш да живееш, нито звук!

Щом се отдалечиха на десет метра навътре, Джейсън блъсна мъжа към едно дърво.

— Кой е с теб? — с дрезгав глас попита той и свали ръка от устата му.

— Няма никой.

— Не ме лъжи! — Борн извади пистолета и го опря в гърлото на китаеца. Очите на жълтия се разшириха и той задиша шумно. — Нямам време за клопки — додаде Джейсън. — Нямам време!

— Казвам ви, че с мен няма никой. Ако не държах на думата си, нямаше да мога да си изкарвам прехраната с тая професия.

Борн се взря остро в човека и като затъкна пистолета в колана си, хвана го за ръката и го бутна напред вдясно.

— Тихо сега. Ела с мен.

След минута се бяха отдалечили на двайсетина метра от каменния идол. Пороят поглъщаше всички шумове, които биха могли да се доловят при сухо време. Внезапно Борн сграбчи рамото на китаеца и го спря. Пред тях се виждаше приведеният тъмен силует на човека, който ги следеше. Насочил бе пред себе си пистолет. За кратко време попадна в светлината на прожектора, къпеща статуята, и после изчезна в мрака. Борн погледна към спътника си.

Онзи стоеше онемял. Не можеше да откъсне очи от светлото петно, където въоръженият мъж се бе мярнал за секунда.

— Екзекутор — промълви той едва чуто.

— Кажи какво ми донесе.

— Всичко — отвърна китаецът, все още под действие на шока. — Предплатата, инструкциите, всичко.

— Клиентът не праща пари, ако ще убива наемника.

— Зная — кимна китаецът и затвори очи. — Искат да убият мен. В хотела има друг. Видях ги как си сигнализират с фенерчета. Затова не можах да ти се обадя отначало.

Китаецът погледна Джейсън право в очите. В изражението му нямаше и следа от самосъжаление.

— Това са рисковете на професията — изрече простичко той. — Както казват моите глупави сънародници, ще срещна предците си. И се надявам те да не са толкова глупави. — После бръкна във вътрешния си джоб и извади един плик. — Всичко е тук.

— Ти провери ли?

— Само парите. Точно са. Не бих тръгнал на среща с Французина, без да съм сигурен, че условията му са изпълнени. Но ти не си Французина.

— Спокойно — каза му Джейсън — Много ти се събра за една вечер.

— Кой си ти?

— Просто човек, който ти показва какво те чака. Колко пари носиш?

— Трийсет хиляди американски долара.

— Щом това е само предплатата, обектът трябва да е важна птица. Задръж парите.

— Какво говориш?

— Аз не съм Французина, нали разбра.

— Не, не разбрах.

— Не ми трябват и инструкциите. На теб с твоята професионална подготовка биха ти свършили по-добра работа. Ако човек плаща толкова за полезна информация, за живота си е готов да плати далеч повече.

— Защо постъпваш така?

— Защото моята цел е друга. Нужен ми е човекът, който се нарича Борн, и то час по-скоро. Ще получиш онова, което току-що ти предложих, плюс услугата да те измъкна жив оттук. Не ме интересува, че ще оставя два трупа след себе си. Ала ти трябва да ми съобщиш онова, за което те попитах по телефона. Клиентът ти споменал, че наемният убиец на Французина заминава по друга задача. Къде е Борн?

— Много бързо говориш…

— Казах ти вече, нямам време. Ако не ми кажеш, ще си ида и ще оставя да те убият. Избирай!

— Шенцзен — рече мъжът и потръпна, сякаш името го плашеше.

— В Китай? Нима там има обект за премахване?

— Вероятно. Клиентът ми има връзки в консулството на Народната република. Издадена му била много необичайна виза. Очевидно по препоръка от най-високо място в Пекин. Когато чиновникът оспорил подобно действие, бил отстранен от отдела. После го съобщил на клиента ми. Срещу заплащане, естествено.

— Какво й е толкова необичайно на тая виза?

— Издадена била незабавно, а в консулството никой не е виждал молбата. Никога не е имало друг такъв случай.

— И все пак е най-обикновена виза.

— За Китайската народна република няма такова нещо като най-обикновена виза. Още по-малко пък за бял мъж, пътуващ сам със съмнителен паспорт, издаден в Макао.

— Макао?

— Да.

— Кога е влизането?

— Утре. През граничния пункт Ло Уо.

— И казваш, че клиентът ти имал връзки в консулството — рече Джейсън, вперил настойчив поглед в китаеца.

— Това, за което си мислиш, ще струва цяло състояние, защото рискът е огромен.

Борн вдигна глава и се вгледа през плътните струи на дъжда в осветената статуя. Долови някакво движение около нея; убиецът търсеше своята жертва.

— Чакай тук — измърмори Борн.

Ранният утринен влак пропътува разстоянието от Кулон до граничния пункт Ло Уо за малко повече от час. Броени секунди бяха достатъчни, за да разбере, че вече е в Китай.

„Да живее Народната република!“

От удивителния знак нямаше нужда. Граничните служители го изобразяваха с поведението си. Сковани, смръщени и нагли, те слагаха печати в паспортите с яростта на враждебни пубертетчета. Налице бе обаче и смекчаващо атмосферата подкрепление. Една редица млади жени в униформи се усмихваха зад дълги маси, отрупани с брошури, в които се възхваляваха красотите и достойнствата на родината им и нейната политическа система.

Борн бе платил на набелязания за унищожаване куриер седем хиляди долара за визата. Валидна бе за пет дни. Като цел на посещение бе вписано: Делови инвестиции в Икономическата зона. Визата можеше да се продължи в имиграционната служба в Шян Дзин, ако се представеха доказателства за инвестиции и се осигуреше гаранцията на надежден китайски банкер. От благодарност куриерът му бе дал името на банкер от Шенцзен, който би запознал „г-н Крюет“ с практическите възможности за инвестиране. А последната отплата на човека, чийто живот бе спасил в Рипълс Бей, бе описанието на пътника, прекосяващ границата с паспорт, издаден в Макао: висок метър и осемдесет и пет, тегло около деветдесет килограма, с бяла кожа и светлокестенява коса. Джейсън се бе взирал в информацията, съвпадаща дословно с неговото описание в служебната му карта. Обзе го странно чувство на страх. Не страх от срещата — той я искаше повече от всичко, за да си върне Мари. Ужасяваше го мисълта, че носи отговорност за създаването на едно чудовище. То бе произлязло от смъртоносния вирус, усъвършенстван от самия него в лабораторията на собствения му ум и тяло.