"Народът на моретата" - читать интересную книгу автора (Гримо Мишел)

ОЩЕ ЕДИН НОМАД

Керванът бавно напредваше под изгряващото слънце. Съгледвачите бяха вече изчезнали в далечината, щастливи да се отлъчат малко в галоп. Нямаше да ги видят, преди да минат четири или пет часа, изгладнели и радостни, готови отново да се впуснат в някоя луда езда. Голям черен овен водеше стадото, а кучетата гонеха изоставащите с остър лай. В строен ред, конниците и чергилата заграждаха добитъка. Сукама си знаеше работата — тежкият товар сякаш не му струваше усилия. Без да има нужда от водач, той послушно следваше колоната.

Седнала до главата на спасения, Хан му прекрояваше дрехи от Ксуан. От време на време погледът й се отделяше от ръкоделието и се спираше върху лицето на заспалия мъж. Откак Цила го бе довела предната вечер, най-много за две-три минути да си е отворил очите.

Бяха го накарали да пие и хапне малко, после бе заспал — този път здрав, истински сън.

— Историята се повтаря! Ти намери този мъж, както аз намерих баща ти умиращ в пустинята! Вие ще се съберете и той на свой ред ще стане номад…

Цила прихна щастливо.

— Ехе! Като те слушам, бракът ни е вече обявен!

— Ще бъде! Ти си най-хубавата — здрава, а и силна! Това са качества, които мъжът цени…

Цила възрази засмяна.

— Боя се, че този няма същия вкус! Какво ще кажеш, ако го наречем Надир, като бащата на твоя баща, който толкова обичал едрите жени, че се оженил за една, с цяла глава по-висока от него!

— Цила! Не бива да се подиграваш…

— Виж, събужда се!

Младежът тъкмо отваряше очи и ги разглеждаше недоверчиво.

— Значи, успях… Как съм… Нищо не си спомням!

— Мъртвите не могат да си спомнят, синко, а ти беше почти мъртъв, когато Цила те откри…

— Трябва да ядеш и да пиеш, после ще поговорим — рече заповеднически девойката.

Помогнаха му да се изправи в постелята и докато се хранеше, Цила разказа как го бе намерила.

— Значи на теб дължа живота си!

— Не мисли повече за това! Впрочем ние сме квит… Нали заради мен те прогониха от куполите! Ще ми го простиш ли, Надир?

— Толкова се надявах, че някое събитие ще наруши монотонното ми съществование… и ти дойде! Не, повярвай ми, няма за какво да се упрекваш!

— Вече прие номадското „ти“! О! Надир, много бързо ще свикнеш с нашия живот!

— Какво значи „Надир“?

— Това е името, което ти избрах. То е на прадядо ми, който…

— Цила! — отсече строго Хан. Младото момиче заключи със смях:

— Друг път ще ти обясня.

Новият скитник беше здрав по природа и бързо се възстанови от премеждията си. След няколко дни го видяха да ходи от човек на човек из бивака — участвуваше в работата, учеше се на номадски живот. Всички го приемаха добре, защото виждаха в него дар от небето, предназначен да замести Ксуан. Племето отново можеше да използва знанията на куполите. Засега Надир се учеше: учеше се да се събужда сред шумотевицата на мъжете и животните, да му се услаждат груби храни, да язди и да се разбира с коня, който Цила тържествено му подари, да спи през нощта в чергилото, разтърсвано от виелицата, да упражнява очите и ушите си, да проучва пустинята, да носи груби дрехи и да сеща приятелството.

Вечер, когато виждаше Цила как трие, чеше и милва Сукама, той гледаше ръцете й, които вълнуваха със силата и сръчността си, и се чудеше защо ги е намирал за грозни. Едно само го смущаваше дълбоко, а и не разбираше — когато момичето прибираше косата си, за да я напъха под разкошния варварски шлем, след туй се мяташе на огромния кон, за да изчезне в луд галоп, надавайки диви викове към небето. Той оставаше да се любува на хоризонта, тревожен и гневен едновременно. Понякога цели часове минаваха, докато се върне — прашна и капнала, с блеснали от възбуда огромни очи.

С времето той свикна с този странен обичай на номадите и се възползваше от отсъствието на момичето, за да поговори надълго и широко с Хан. Понякога младите мъже, обзети от желание за надпревара, настигаха Цила и я придружаваха в лудите й препусканици. Тогава Надир кипеше от сдържан гняв и играта на Цила му се струваше дезертьорство. В такива случаи той ставаше мълчалив, навеждаше очи, за да не вижда лукавата усмивка на Хан. С времето това „дезертьорство“ вече му се струваше самото въплъщение на динамизма и прекрасната свобода на Цила. Оттогава той я прие безрезервно.

Но един ден…

Това бе една изключителна със свежия си въздух и блеснало слънце утрин. Керванът се точеше с обичайния си бавен ход сред една котловина, която сякаш нямаше край. Ръцете на Цила бяха обзети от трескаво нетърпение, което Надир се бе научил да разпознава, додето тя си слагаше шлема за поредната разходка. Изскочи като вихър от каруцата. Огромният Сукама ровеше нетърпеливо с копита — чакаше я…

Изведнъж Надир почувствува неудържимо желание да я последва и на свой ред да се понесе в галоп. След миг се озова на седлото. Обзе го чудна радост и отметнал назад глава, той викна с всичка сила:

— Йа! Йа!

Цялото племе със смях и задоволство закрещя след него, копитата на коня му разтърсваха земята и той се носеше към ездачката.

Тя се бе обърнала. Като го разпозна, лицето й доби неописуем израз на щастие и по детски въодушевена, тя свали шлема и го развъртя над главата си. Косите й се разпиляха чак до огромната задница на Сукама и възхитен, Надир си помисли, че това е най-красивата гледка, на която някога се е любувал. Размениха погледи, препуснаха право към хоризонта.

А в голямото червено чергило старата Хан избърса една сълза.

Надир обичаше да остава вечер край огньовете и да говори с мъжете на пустинята. Възхищаваше се от увереността на съжденията им, на невероятната леснина, с която усвояваха това, на което ги учеше, и най-вече на творческото им въображение. Ала от друга страна, празнотите в знанията за собствената им история бяха смайващи и младият мъж не разбираше защо бащата на Цила не ги бе запълнил. Може би е имал по-важни проблеми за разрешаване?

Една вечер Зорги помоли Надир:

— Разкажи ни за куполите. За нас, скитниците, дето винаги сме живели на открито, този свят е интересен!

— Заблуждаваш се, Зорги. Скитниците също произлизат от куполите!

— Ние мислим обратното. Откъде знаеш това?

— В градовете има машини, които са регистрирали в огромната си памет историята на човечеството. Достатъчно съм я изучил, за да те уверя, че скитниците също са живели под куполи.

— Разкажи ни!

— Куполите са били построени в тъмните времена на големия атомен страх. Цялото население на земното кълбо е намерило там убежище.

„Човекът завзе планетите на слънчевата система и изгради навсякъде градове. След много, много векове, когато стана ясно, че големият страх е вече неоснователен, земята се бе превърнала в пустиня, защото гигантските градове бяха изчерпали ресурсите й. Човекът се отчаял: голямата му мечта да изследва вселената и да открие други човешки същества, които по закона на големите цифри той смятал, че трябва да съществуват някъде, рухнали. Цели поколения изследователи напразно се били трудили над този проблем. Междузвездното пътуване било вече неосъществимо! Уязвено в най-съкровените си стремления, човечеството получило тъжната увереност: вратите на вселената нямаше да се отворят за него, познанието на отвъдното нямаше да бъде постигнато… Подрязаните му крила, оловните му нозе го заробиха неотвратимо към Земята и към някои планети от нейната система.“

— Но, Надир! Всичко това ни е известно малко или много! Какво общо има то със скитниците?

— Стигаме и до това! Ето какво се е случило след векове на отчаяние: взели със себе си по едно животно от всеки вид, мъже и жени побягнали далеч от градовете, осъзнавайки, че с цялата си техничност градовете са станали гробница на една раса без илюзии и без надежди.

„Това е историята на първите скитници, които с невероятно ожесточение са оживели върху една почти стерилна земя, откривайки отдавна забравени добродетели и начин на живот.“

И Надир заключи:

— Там всичко е отврата, скука и пресита!

— Вярвам, дедите ни са страдали, че не могат да обиколят небето — забеляза мечтателно Зорги. — Но сега номадите от самото си раждане до смъртта, вечно бягащи от безименните и вечно заети да търсят прехраната си, нямат време да мислят за тия неща…

Някаква жена надигна дрезгав глас:

— Представи си, Зорги! Една планета със зелени пасища, с морета — и да е наша… Далеч от безименните!

Главатарят на номадите отвърна с лека горчивина:

— Ако съществуваше такава планета, тя нямаше да е за нас! Номадите са прекалено неуки, за да намерят ключа към звездите…

Надир излезе от този разговор дълбоко замислен: хората от куполите тъпчеха на едно място и деградираха, номадите бяха преоткрили свободата и ентусиазма, но трудното им съществование пречеше на всякаква еволюция. Нямаше ли трети път, който би позволил на човечеството да направи необходимия скок към прогреса?