"Народът на моретата" - читать интересную книгу автора (Гримо Мишел)

ПОСЛЕДНОТО ПЪТУВАНЕ

Като се събуди, Надир забеляза, че беше вече достатъчно светло, за да различава очертанията на предметите. Двете жени още спяха на двойното легло в дъното на чергилото. Закачлива усмивка заигра по лицето му. Това беше първата сутрин, в която той навлизаше във всекидневието, без да се пита: „Къде съм? Какво правя тук?“ Беше номад, просто номад.

Надир скочи на крака и бързо нахлузи дрехите си. Бяха студени, натежали от нощната влага. Движенията му леко разклатиха каруцата. Това беше достатъчно, за да изтръгне старата Хан от съня й. Надир викна силно и радостно:

— Добър ден, майко! Раздрусайте тази мързеливка Цила — трябва да се приготви за тръгване! Отивам за конете…

Като дръпна платнището на стаята, той с две крачки прекоси банята, грабна от кухнята парче баница, останало от снощната вечеря, и пренебрегвайки малката стълбичка, скочи леко на земята. Закъсняваше за конете. Сукама протестира с шумно пръхтене. Младият мъж провеси на врата на всяко едно от трите животни торба с храна и започна да тимари Сукама. Докато работеше с чесалото, Вулф изникна изпод колата, протегна се дълго, после се потърка в него. Жребецът замърда нервно уши. Надир го потупа по гърба и пропъди кучето…

— Спокойно, Сукама! Хайде!… Дръпни се, Вулф, дразниш Сукама!

Кучето сви опашка и тръгна да обикаля из лагера. Мъгла обгръщаше кръга от чергила. Тук-там се грижеха за овцете — сиви силуети, безшумно заети с работа. Няколко юноши с подпухнали очи, с несигурни движения смазваха юзди и оглавници…

— ’брутро! — подхвърли Цила. — Студено е тази сутрин!

— Да… и виж — потънали сме в мъгла!

— Нормално — близо сме до тресавищата! Чувствувам вече морето!

— Мислиш ли, че ще стигнем дотам тази вечер?

— Ако всички сме готови навреме — непременно!

Те замълчаха. Надир се зае с една кобила, а Цила се захвана с друга.

Като изпълниха задължението си, те се приготвиха да влязат отново да пийнат чаша лике, което Хан беше приготвила, когато конете тревожно се размърдаха… Дълги тръпки надиплиха блестящата им козина, с клепнали уши те започнаха да цвилят, теглейки оглавниците… Почти веднага от всички страни се разнесе кучешки лай!

Хубава олелия се вдигна: блеене, цвилене, деца пищят, мъжете викат прегракнало — сякаш лагерът беше полудял! Скитниците заудряха наляво и надясно, пропъдиха кучетата, успокоиха конете и възстановиха спокойствие.

Тогава в настъпилата тишина се чу отдалеч отчетливият тропот на тежка препусканица. Не след дълго шумът се усили, дойде съвсем близко… после намаля. Конниците не бяха видели лагера!

Зорги даде заповед:

— Бързо! Настигнете ги!

Няколко мъже скочиха на конете си. Цила и тя се спусна към Сукама.

— Надир! Помогни ми!

Той й направи стъпало с ръце.

— И аз идвам, почакай ме!

— Опитай наистина! Но нямаш време да оседлаеш… — отвърна Цила с радостен смях.

Каза го и пришпори жребеца след другите номади.

Надир изведе най-добрата кобила и с голямо усилие скочи на гърба й. И той на свой ред се откъсна от кръга на каруците.

Не трябваше много време на Надир, за да забележи, че краката му не бяха още толкова силни, нито кръстът му толкова здрав, та да язди без седло. Застрашен да се изтърколи позорно на земята, той бързо усмири коня в равен ход. Заслуша се унизен в отдалечаващия се тропот на галопиращите и зави обратно…

Връщаха се и цялото племе тичаше към тях. Гонитбата бе продължила половин час. Чуха се ядни възгласи, когато ги видяха да се връщат само с един човек. Той беше в дрипи, без оръжие, с обезумял поглед. Щом стъпи на земята, конят му заобикаля около торбите с храна.

— Отказахме се да гоним другите, викахме, викахме — не ни чуват! — обясни Марко.

Зорги се обърна към непознатия:

— Какво ти се случи, братко? Доста ти е окаян видът!

— Стотици… от всички страни… цялото племе… десет дни в пустинята без храна… малко трева за животните…

Зорги разбра, че няма да измъкне от него нищо свързано, додето не се успокои, стопли и нахрани… Той разбута тълпата и поведе човека към своето чергило. Мина още час… Когато старият вожд се появи отново, само разтревоженото му изражение беше достатъчно, за да въдвори тишина. Той заговори:

— Били са осем души от племето Рам, подгонени от десетина дни… Рам и неговите хора се намирали на юг и се движели към тресавищата като нас. Безименните ги нападнали. Много безименни, със самолет, с много роботи. Мисля, че в страха си нашият побратим преувеличава броя на нападателите… Навярно са двайсетина души и осемдесет машини, защото всеки търсач на скитници командува четири от тях. Но цифрата си остава огромна! Никога не сме имали работа с толкова врагове наведнъж! Мисли, че той и другарите му са единствените, които са се спасили, и че безименните ще нападнат и нас! Можеш ли да обясниш какво става, Надир?

Надир беше объркан.

— Честно казано, Зорги, не разбирам… Всъщност, никога не съм разбирал! Обитателите на града не задават въпроси, а патрициите не се интересуват от неща, които не влизат в техните задължения. Казах ти всичко, което знаех… Зная го от устата на брат си — преследвач на скитници. Тоест, от един прост изпълнител. Всичко е точно разпределено при безименните… В това е силата на патрициите! Не убиват заловените номади, освен по някаква случайност — сигурен съм! Какво става с тях после? Неизвестно. Предполагам — каторжници… Защото брат ми беше нает от Центъра за заселване на морето и зная, че има доста трудови лагери. За пръв път чувам за масова атака. Не, наистина не разбирам — освен ако не сме изложени на голяма опасност! Те имат достатъчно средства, за да изловят цяло племе. Трябва веднага да се скрием в блатата…

— А каруците? — попита старият Арко. — Няма да влезем с тях, я!

— Напротив! — потвърди Игал с хитро пламъче в очите. — Зорги е умен водач… Може да ни заведе направо до големите блата… Стигнем ли там, вече знаем няколко сигурни брода, които ще издържат каруците! В лагуната ще метнем маскировъчните мрежи и като прибавим тръстиките, можем да минем незабелязано!

— Но в големите блата няма много растителност! Ами стадото?

— Овцете и конете ще имат по-добра храна, отколкото в пустинята! В този район има много жълти храсти и диви моркови… Във всеки случай винаги можем да се преместим, като мине тревогата…

Погледите се обърнаха към Зорги. Той трябваше да реши. Във време на опасност по неговите решения не се спореше.

— Мисля, че планът на Игал е добър. Тръгваме към големите блата! Трябва бързо да караме. Ще рече, няма да има ездачи: всички коне, освен на Нандез, който ще води стадото, ще трябва да се впрегнат. По три в каруца. Който има четири, ще заеме един на тези, които нямат, за да вървят всички еднакво и да няма изоставащи. Тръгваме след четвърт час!

Дългият керван бавно напредваше. За този принудителен поход бяха оставили стадото в средата на колоната, а чергилата се точеха в индийска нишка. Най-отпред караше Зорги, следван от колата на Надир и Цила… На трудните места Цила скачаше на земята и бягаше пред впряга, за да окуражи Сукама. Когато трябваше да преминат някой склон, цялото племе спираше преди и след него, за да си отдъхнат животните.

Посред следобеда една каруца загуби ремъка на едното си колело. Загрято от триенето, дебелото пластмасово покритие се бе разширило и изскочило от джантата. Трябваше да се чака пристигането на каруцата-работилница, която вървеше на опашката. Поправката забави племето с още двадесет минути…

В генералния щаб на преследвачите на скитници бе предадена нова информация на шефа. Той се усмихна победоносно и заяви на сътрудниците си:

— Готово! Успяхме да се сдобием със спътник за наблюдение. Племето е открито… Спряло е в четвърти сектор, на тридесет километра от големите блата! Пипнахме ги!

— Не съм толкова сигурен — възрази някой, — ако роботите не се страхуват от тресавищата, то нашите хора не се чувствуват добре в тях… Продължавам да смятам, че за предпочитане е да изненадаме скитниците сред пустинята. На мнение съм да се откажем.

— Съжалявам, 704-15-0043-В1007-ВZ, но заповедите за посоката са изрични: след бягствата през миналите месеци трябва на всяка цена да възстановим броя на работниците в най-кратък срок. И тъй, при първата интервенция по въздуха загубихме трима души и един ранен, който ще остане напълно негоден за активна служба… Прекалено е! Трябва да се откажем от масираните операции на открито, докато изработим нова стратегия. А дотогава ще се възползваме от старата тактика на засада, но в голям мащаб…

В залата влезе един робот и подаде купчина листи на шефа. Безименният ги прегледа набързо и каза:

— Ето анализа на ЕИМ, изготвен на базата на нашите статистически данни за колективното поведение на скитниците… навици, затруднения, коефициент на несигурност на един керван… Племето е тръгнало от трети пустинен сектор, по посока на големите стари блата. Засега то не се движи поради някакъв инцидент — в тази връзка, забелязвам, че закъснението е по-малко от предвиденото, но във втората част на прехода, с умората, неизбежно ще се струпат неблагополучията. С една дума, те ще стигнат до водата среднощ, към десет часа. Ще поискат веднага да се скрият в блатата. Само един брод е достатъчно широк и сигурен, за да си опитат късмета в тъмнината. Очертан е с червено на картата, която ще ви дам да разгледате. Продължението е просто: определили сме с точност до един метър мястото на четиридесетте чергила на лагера. Друго няма да изберат, можете да бъдете сигурни!

Шефът пусна картата да върви от човек на човек и продължи:

— Роботите, доставени на определеното място с помощта на товарни глисери, ще бъдат заровени в кръг, в предполагаемия ров на лагера — сред стадото и каруците. Преследвачите ще командуват атаката от разстояние откъм водата, където в лодки ще чакат…

704-15-0043-В1007-ВZ отново поиска думата:

— Всичко това е чудесно, но забравяте едно: при опасност номадите не се подчиняват на съвет от мозъци, а на един единствен човек — вожда на племето. Освен това всеки от тях, бил той и най-бедният, може в момент на лошо настроение, на тревога или на най-просто предчувствие да даде някакво мнение, способно да му повлияе… Достатъчно дълго съм бил преследвач, за да зная, че пред гибелта реакциите на скитниците не могат да се предскажат. В такъв случай и най-добрата ЕИМ е обречена на неуспех!

Шефът на службата помисли малко, после реши:

— Смятам, че забележката ви може да се вземе под внимание. Ние изготвихме нова програма за ЕИМ и ще й поставим по нов начин задачата. Всички решения, които тя отхвърли преди, трябва да се вземат под внимание така, че да се изготви един по-общ план за замяна, който може много бързо да се задействува в случай на грешка…

Един от присъствуващите се намеси на свой ред:

— Преди да продължите, господине, бих искал да ви докладвам за една молба, подадена от преследвач в моята бригада… Става дума за 700-10-0055-Z0115-ВУ — прекрасен служител. Би желал да смени района си още днес!

— Добре де! Това е синът на федералния съветник 7001-0003-00042-ВZ, нали? Пропаднал патриций, но докато е жив баща му, трудно е да бъде смятан за обикновен гражданин от категория 55… А и може би ще го реабилитират! Разрешавам, но се погрижете да бъде заместен преди деветнадесет часа…

Нощта беше тъмна, номадите дишаха с пълни гърди свежия въздух, изпълнен с водни изпарения. Начело на колоната, Зорги и другите мъже чакаха с нетърпение завръщането на разузнавача. Най-после Игал се върна.

— Прав беше Зорги! Големият брод е точно пред нас…

— Тогава, на път — да не губим повече време — скоро ще стане десет часа!

Но Надир не можа да премълчи тревогата си. Като дръпна стария вожд за ръкава, той настоя:

— Не, Зорги, не трябва! Идеята ти не е добра!

— Защо?

— Помисли! Цял ден пътувахме в колона и можехме чудесно да бъдем забелязани. Ако безименните искат да ни атакуват, те вече знаят къде отиваме!

— Само един вертолет сме видели през целия ден!

— Те имат други машини, и то много по-ефикасни, отколкото допотопните вертолети! Например изкуствените спътници… ЕИМ главно, а аз зная техните възможности. Не можеш да си представиш какво могат да направят само десетина от тях, ако работят заедно! Ако безименните се интересуват от нас, то вече ни чакат там…

— Тогава ние сме загубени!

— Слушай, бих се учудил, ако една ЕИМ може да предвиди това, което ти казах току-що… или във всеки случай, да запомни всички възможности. Те са хиляди! Тази по-точно: четиридесет чергила, четиридесет командири, четиридесет индивидуалности, напълно свободни да вземат каквито искат решения! Милиони варианти, като започнеш от връщане назад пеша и свършиш с влизане в блатата заедно с овцете, оръжието и багажа! Една ЕИМ може да предвиди всичко, но не и реакциите на хората. Нека всички се разделим незабавно! Да разпределим добитъка и да си дадем среща тук след две или три седмици, когато опасността ще бъде по-малка… Дори и да има жертви, племето ще оцелее!

Зорги с мъка реши.

— Плашиш ме, Надир! Но съм съгласен… Питам се все пак дали не бягам от отговорност! Нека всяко семейство действува както пожелае, но да поведе овцете си и да ги пази докрай. След петнадесет дни ще се срещнем тук. Съветвам всички да се откажат от големия брод…

— Все пак аз с моите няма да се откажа — мисля, че Надир се лъже! — викна Игал и се втурна към чергилото си.

Наложи се да запалят лампите, за да разпределят добитъка, което не стана лесно. Животните бяха изплашени, а повечето номади — недоверчиви! Най-накрая Зорги със сила възстанови доверието и дисциплината. Племето се пръсна, сърцата се свиха, чергилата потънаха в нощта със звънките стъпки на конете.

— Накъде ще тръгнем, Надир? — попита Цила, когато останаха сами.

— Не зная… Ти познаваш пустинята и блатата по-добре от мен!

— Пази добре овцете, Надир, не бива да ги губим! — заръча Хан.

Надир пусна каруцата напред и хвърли поглед към животните. Завързаният в края овен вървеше леко, а другите послушно го следваха. Той пришпори кобилата и зае мястото си отпред.

— Сега се сещам за едно хубаво скривалище! — каза Хан. — Един ден, когато племето се беше разположило в блатата, баща ти и аз случайно го открихме. Търсехме един овен, който беше избягал и…

— Мамо, моля те! Не ни е до спомени сега! Какво скривалище? Къде? Бързо!

— Един дол, достатъчно широк, за да скрие чергило. Имаше и храсти, и малко трева… Но ако се спуснем там през нощта, ще повредим каруцата!

— Ще я поправим! Но как да го намерим в тъмното?

— Слушай, Цила! Колко пъти сме ти казвали с Ксуан, че когато един номад направи интересно откритие за племето, трябва да се ориентира не само със знаци в пустинята, а и по звездите! А! Слушайте!

Зад тях до възбог се носеше страшно блеене, цвилене… Изтръпнаха. Надир се обърна към блатата.

— Пожар! Каруцата на Игал гори на широкия брод…

— Горките! Цяло семейство! Бяха седем… Старите, Игал, сестра му и трите малки!

— Нямаме време да жалим. Трябва да побързаме… Хайде, деца! — викна Хан разгневена.

Вярно говореше тя. Отпъждайки чувствата си, младите пришпориха животните, без да се съобразяват с умората от пътя.

Бяха впрегнали сега трите коня, а самите те вървяха пеш. Хан водеше Сукама за юздата със стиснати зъби, пренебрегвайки болките в старото си тяло. От време на време тя се опираше на седлото, затваряше очи и в един кратък унес черпеше смелост да продължи нечовешкото усилие. Беше престанала да гледа небето. Долът трябваше да е съвсем близо… Ако не се бе заблудила!

— Майко — каза изведнъж Надир, — струва ми се, че забелязах едно много тъмно петна вдясно от нас! Да запаля ли прожектора?

— Не! — отсече Цила. — Няма нужда… и аз го виждам.

Момичето клекна, взе един голям камък и го хвърли натам.

Всички напрегнаха слух. Секундите се изтърколиха.

Чу се удар, втори, тътрене и сухото шумолене на храстите…

— Там е!

Обърнаха впряга и се приближиха. Цила мина напред с лъчевата си пушка в ръка.

— За да слезем, трябва все пак прожекторът… Вземи го! — нареди Хан.

Надир хукна към вратата на чергилото, скочи в преддверието. Бъркотията и скърцането на каруцата му попречиха да чуе какво още заръчваше Хан. И тъй като тя не повтори, той влезе, взе кутията с прожектора, поставена до един шкаф, и отново изскочи.

Хан пак се бе вкопчила в Сукама. Той я отмина, без да спира, като си мислеше: „Бедната Хан! Не издържа вече…“

Пушката на Цила слабо лъщеше на земята, въздухът беше изпълнен с пиюкания… Чуваше ли ги Надир? От няколко секунди истината се изправяше пред него, ала съзнанието му отказваше да я приеме. Той не можеше да откъсне очи от изоставената пушка. Не усети бодването в гърба — рухна поразен.

Големите глисери пълзяха живо. Фаровете им отпъждаха надалече тъмнината. Седнал пред бордовия видеофон, ръководителят на операцията докладва накратко:

— Поради непредвиденото разпръскване успяхме да атакуваме само тринадесет ключови позиции. Два преследвача, осем робота на обект, съгласно предписанията за безопасност… Седем поста не дадоха нищо. Баланс: двадесет души годни за работа. Много възрастните и много младите — общо седем души, оставихме приспани на място.