"Народът на моретата" - читать интересную книгу автора (Гримо Мишел)

ЕДИН МЪРТЪВ БЕЗИМЕН

Връщането стана по-бавно. Имаше доста голямо движение от космически совалки над града, тъй като някакъв космически кораб току-що бе влязъл в земна орбита. А за кацане на големите междупланетни транспортни кораби не можеше и дума да става! Необходимият разход на енергия за едно излитане или приземяване би бил такъв, че и всичките настоящи ресурси на системата не биха стигнали! Освен това формата им не отговаряше на нито един от законите на аеродинамиката и не биха издържали при влизане в атмосферата…

Многобройните пътници в космоса, туристи, делови хора или изследвачи на земните пластове, все бързаха да се върнат при удобствата на града.

От космическия и въздушен координационен център го накараха да направи широк завой над пустинята и океан А. Младият патриций мълчаливо се подчини.

Най-накрая машината се върна на мястото си. С лека боязън младият човек огледа площадката през илюминаторите, преди да слезе. Нямаше жива душа! Все пак очакваше някаква реакция! Естествено, никога не се бе постарал да разбере правата и задълженията си, но несъмнено последната му приумица би се сторила съмнителна на важните господа от Висшата администрация!

„Я стига! Въздухът е блудкав, животът е глупав, а утре е нов ден!“

Той слезе в салоните. Повечето от гостите си бяха отишли, а от агентите на безопасността нямаше и следа. Опита се да участвува за момент в разговорите, но бързо се отказа. Всички тези млади и хубави хора бяха старци всъщност! Цинични, разочаровани и в крайна сметка боязливи и безкрайно язвителни…

С крила, подрязани от две хиляди години официален реализъм и предпазливост.

quot;Неспособни да си представят, че например един глисер може да направи екваториална обиколка на Земята! Чувам ги просто: quot;Вие се шегувате, 700-01-0003-30042-ВУ! При една подобна авантюра ще ви се случат горе-долу 15 аварии при захранването, поне 32 повреди на видеофона, 0,99 радиоповреди, а това е вече много… Коефициентът ви на безопасност стремително се покачва!

„Не, наистина не мога да ги търпя тази вечер! Да вървим да спим!“

Той се оттегли в апартаментите си. Секретарят-робот му пожела почивка с вибролегло, тъй като го очаквали някои недовършени дела.

— Не. Имам нужда от дълъг сън… Лека нощ.

— Екселенц!

Когато роботът го събуди, той не можеше да каже колко е спал, но се чувствуваше отпочинал и с по-бистър ум.

— Да. Какво има?

— Викът ви настоятелно по видефона направо от кабинета на баща ви!

— О! Това е важно! Кажете им да почакат малко, идвам!

Той се облече набързо и се яви в апартаментите на баща си, почти празни в негово отсъствие. В момента, когато влизаше в кабинета, той се сепна, като видя двамата униформени от Службата за безопасност, застанали прави в ъгъла на антрето! Беше готов да ги попита какво търсят тук, но промени намерението си и се отправи към екрана. Нова изненада. Очакваше да види усмихнатото или ядосано бащино лице, ала пред него стоеше строгата физиономия на федералния съветник на правосъдието!

— Почитаеми господине! Аз не…

Човекът го прекъсна:

— Вие извършихте нарушение. Огромно! Наказанието е съответно…

— Мога ли да се защищавам?

— Нямам време за губене! Проучихме всички възможни подбуди. Всички! Нито една не ви оправдава! Един гражданин от по-низшите категории би могъл да си играе със Службата за безопасност и да му бъде простено по някакъв начин. Но не и вие! За един миг вие объркахте една организация, изцяло в служба на вашата класа — патрициите. Вие накърнихте защитата на властта! Хората видяха как пренебрегвате закони, създадени от равните ви. Вие, разбира се, не си давате сметка докъде може да стигне подобен, на пръв поглед незначителен инцидент, ако новината се разчуе — но ние си даваме сметка вместо вас! Ние ви съдихме за висше предателство. Като се съобразяваме с ранга ви, не ви осъждаме на трудов лагер… Пращаме ви в изгнание!

Младият човек остана с отворена уста, сякаш от строгостта на наказанието! Завинаги прогонен от градовете! Няма по-ужасна присъда за един патриций!

Съветникът продължи:

— Благоволете да последвате сега агентите от безопасността. Не се съпротивлявайте! Те имат заповед да ви унищожат при всеки опит, който би предизвикал скандал…

Екранът угасна. Единият агент се обади от вратата на кабинета:

— Екселенц… Бихте ли ни последвали?

Едва тогава той забеляза, че човекът носеше през рамо атомно оръжие. Вдигна рамене и се подчини на тъй любезната заповед.

След туй всичко стана много бързо. Един въртолет на Безопасността го понесе заедно с двамата му ангели-хранители в сградата на главната електронноизчислителна машина на купола. Там го отведоха в сектор „Самоличност“, където самият генерален директор на службата извърши екзекуцията: една перфокарта, няколко натиснати клавиша и край!

— Ето: 700-01-0003-S0042-ВУ не съществува вече. Той бе изтрит от паметта на машината. Най-късно след три дни това ще стане и във всички ЕИМ в системата… 700-01-0003-ВУ умря. В същност той никога не е съществувал, щом не сме запазили никаква следа от него! Можете да тръгвате, скитнико!

Един глисер го остави насред пустинята и веднага се върна. Не бе видял баща си.

Девойката пое дълбоко въздух с наслада. Хубав беше въздухът на простора, на свободата! След като стоя няколко минути неподвижна, тя потрепера. Леките й градски дрехи бяха недостатъчни в пустинята, а камо ли през нощта. Без да чака повече, Цила тръгна на път. Чакаха я четири или пет часа ход, докато стигне племето. Тръгна с широката равна стъпка на номадите.

Беше вече светло, когато забеляза най-после познатия кръг на чергилата. Едно от тях — по-високо, червено — накара сърцето й да затупти. Този неотдавна напуснат свят, който мислеше, че е загубила, беше неин — най-хубавият! Постът я беше забелязал вече. Няколко минути по-късно конниците галопираха към нея. Цила хукна към тях с протегнати ръце.

Прогоненият тръгна из пустинята, без да погледне куполите, които оставяше зад себе си. Не бяха посмели да посегнат на него, но го бяха осъдили на бавна, ужасна смърт! Той инстинктивно пое на югозапад. Може би там щеше да намери живот — онова момиче, на което нито името, нито близките знаеше.

Не го разбираше напълно, но не съжаляваше за постъпката си. Човек никога не съжалява за първата и единствена в живота си свободна постъпка! Единственото, в което можеше да се упрекне, е, че се бе върнал в града, като си мислеше, че е над законите, които патрициите бяха създали.

„Няма съмнение — липсваха ми бързина и въображение, за да се изплъзна“ — мислеше той, без да забелязва как няколкото часа неподчинение бяха направили мисленето му по-свободно.

700-01-0003-S0042-ВУ никога не бе вървял пеша. Скоро уморените крака на заточеника отказаха да го носят. Подутите му нозе се покриха с болезнени пришки. Той падна обезкуражен и без съпротива на земята. Що за лудост, да се надява да намери номадите! Нямаше никакви изгледи да стигне до някой лагер. Щеше да умре преди това! Вече усещаше жажда… Колкото повече време минаваше, толкова по-нетърпимо щеше да бъде.

Легнал на тази постеля от камъни, той се виждаше — труп с незрящи очи, който дивите кучета щяха да си оспорват. С ужас отхвърли това видение. Искаше да живее! Трябваше да продължи, да надмогне силите си, да върви, додето не угасне и последната искрица в него. Този бивш дълъг номер, човекът без име, вдигна глава с нов прилив на енергия. Свали ботушите си, после разкъса единия край на туниката и превърза горе-долу изранените си нозе. Обу се и отново се изправи. Първите стъпки го накараха да изкриви лице, но продължи.

Вървя часове наред. Катереше се и слизаше по скалистите хълмове и с цялото си същество ненавиждаше тази каменна пустиня, която го караше да се спъва при всяка крачка, да си удря глезените. Твърдият блясък на камъните уморяваше очите му, зачервени от праха и вятъра. Защото се бе надигнал вятър — отначало слаб, после по-силен. Зад него слънцето започна да залязва, след туй се скри. После дойде нощта и тогава умората и тъмнината накараха младия човек да забави ход. Не чувствуваше краката си. Само изгарящата горчива жажда издуваше гърлото и удебеляваше езика му.

Изведнъж току пред него се чуха едно, после две пиюкания. И други две до него! Потрепера от ужас. Бяха изпратили роботи. Явно патрициите искаха да го екзекутират далеч от хорските очи!

Младият човек направи завой и побягна. Спря го човешки глас, появил се в нощта:

— Не се страхувай! Аз съм, брат ти…

Изгнаникът се строполи, неспособен да помръдне вече. Тъмнината се разсея от бяла светлина. Нечии ръце го взеха, обърнаха го, свежа течност потече по лицето и горящите му устни. След няколко минути той се почувствува много по-добре.

— Вече цели два часа, откак съм се отклонил от пътя си и те търся! Не мога да се бавя много — в центъра ще се безпокоят, а не държа да ме сполети твоята участ!

Търсачът на скитници го гледаше объркан.

— Като за човек от куполите не се оправящ зле… Никога не бих повярвал, че можеш да изминеш толкова път!

Това беше оценка на професионален детектив… Заточеникът го погледна тъжно. Леко смутен, другият бързо подхвана:

— Приготвих ти сак с вода и припаси. Може би ще ти стигне, докато намериш скитниците.

— Благодаря ти, братко.

— Но кажи ми все пак, толкова ли беше хубава?

— Хубава беше. Но не заради това, ти не можеш да разбереш!

— Наистина! А и не държа, впрочем! Това е най-сигурният път да стигна до сегашното ти положение… Е, братко, сбогом! Направих това, което бях длъжен да сторя, и повече не мога. На, вземи и тази пелерина. Студени са нощите в пустинята!

— Благодаря и сбогом!

Ловецът на скитници и неговите роботи изчезнаха зад едно възвишение и отново се възцари тъмата и вятърът. Малко по-късно младият човек чу шума на машината, която изчезваше по посока на куполите…

Когато Игал, Марко и Ло пристигнаха с пленницата, Цила ги прие с облекчение и всички мълчаливо се прегърнаха. Момичето толкова се страхуваше това рисковано премеждие да не се заплати с изчезването на трите момчета, че като ги видя тук живи и здрави, сърцето й запрелива от радост. Никой не произнесе името на Ксуан. Какъв смисъл да се говори за тези, които вече никога нямаше да видят? Щяха да почитат паметта му, повече нищо не можеше да се направи…

Съсипана от тези три дни езда, пленничката едва стоеше на краката си. Легнала на земята, тя стоеше там немощна, а номадите се струпаха да я гледат.

— Трябваше да я слагате от време на време по корем, напреко на седлото! — каза Ло с усмивка.

А Марко добави:

— Сигурно кожа не й е останала на задника!

Не се подиграваше. Просто ездаческите мъки на младата жена я сближаваха с тях.

— Заведи я в моята каруца, ако искаш, Марко. Ще се погрижа за нея. Щом се почувствува добре, ще видим със Зорги какво ще я правим…

Хан се навъси.

— Животът е тежък и да храним още едно гърло…

Цила я успокои:

— Щом се оправи, ще я върнем! Мога да направя това за нея — един човек от ония в града направи много повече за мен! И после тя е тук по моя вина.

Увит в пелерината, той прекара нощта в шибан от вятъра скален заслон. Призори пи, яде и пое отново на път. След първите дни свикна и се окуражи. Не се страхуваше вече, че ще умре насред път. Единствената му тревога бе да не го нападне някоя глутница диви кучета.

Но малко по малко силите му намаляха и макар да беше пестил припасите си, една нощ той се оказа отново без храна. Тогава разбра, че ако в следващите часове не намери скитниците, нямаше да живее дълго.

Минаха още няколко дни и породеното от жаждата безумство завладя ума му. Някакъв животински рефлекс го караше все още да върви. После падна, вдигна се отново и пак падна с чувството, че е извървял километри между двете падания.

Още веднъж опита да се надигне, но се търкулна по гръб. Пустинята бясно се завъртя, хоризонтът се наклони и той загуби съзнание.

Племето остана на същото място още няколко дни — така бе решил Зорги. Всички знаеха, че това е абсурдната надежда Ксуан да се завърне. Една сутрин тежките коне разклатиха каруците. Стадото бавно потегли към зелените блата.

Отново на кон, безименната държеше Цила за ръка и се усмихваше. Тя бе открила толкова неща при номадите, че беше някак смутена и променена. Една нова добродетел узна тя: човешката топлота.

Целият комфорт на града не би й дал това задоволство, почерпено от присъствието на хора, които под грубостта си криеха голяма благосклонност. Щеше винаги да си спомня за тези жени и мъже, по-горди от патриции, които спяха сред добитъка си и ядяха малко, но умееха да се смеят. Никога нямаше да забрави горещите спорове вечер край огъня и тези диви и тъжни песни, в които се говореше за вятър, за жени, красиви като мустангите, за вечни приятелства и за свобода.

— Цила, когато дъщеря ми порасне, може би ще дойдем с вас. Ние ще ви научим на някои неща, а вие ще ни научите да живеем…

— С радост ще те приемем! Е, добре! Нищо не си забравила, надявам се? Трябва да вървиш на североизток. В торбата имаш компас… Като стигнеш близо до мястото, където те спряхме, ще напоиш и ще нахраниш коня за последен път и ще го пуснеш. Той сам ще ни намери.

Младата жена кимна утвърдително, махна за последен път за сбогом и се отдалечи от кервана.

Игал бе решил да я придружи. Изпитваше симпатия към младата жена и искаше да се увери, че всичко е наред.

Настигна племето едва в края на деня, когато всички се настаняваха на бивак за през нощта.

— Нещо лошо? — попита Цила.

— Не! Ще пристигне благополучно. Знаеш ли, мисля, че един ден тя ще се върне!

— Аз също — по-късно!

— А! Все пак, случи ми се нещо странно… Няколко часа, откак се бях разделил с жената и бях задрямал малко от равната стъпка на коня, когато изведнъж ми се стори, че виждам някакъв човек в пустинята. Вървеше пеш и беше странно облечен! Додето си потъркам очите, додето си взема бинокъла, той изчезна!

— Какво! И не отиде да видиш отблизо? — смая се Цила.

— Напротив, повъртях се малко наоколо, но нищо не намерих…

— Сънувал си. — подразни го тя.

— Може би трябваше да търся още? Но аз бързах да се прибера!

Любопитството й се събуди и Цила бързо реши:

— Сукама и аз имаме нужда от малко галоп… Цял ден след това стадо — ставам ленива. Ще ида там и аз да погледна.

— Право на североизток, на два часа оттук! — й викна Игал, докато тя се мяташе вече на Сукама.

Пристигнало на определеното място, момичето заописва с коня си все по-големи кръгове. И изведнъж, зад едно скалисто баирче, тя забеляза тялото. Човекът беше изтегнат по гръб със затворени очи. В това отслабнало от страдание и изнемога лице тя позна своя спасител от куполите. Сърцето му още биеше. Тя извади припряно една манерка. Повдигна с една ръка неподвижната глава и пъхна гърлото на манерката между стиснатите зъби. Още с първите капки от течността човекът се възвърна към живота и започна жадно да пие. Скоро той отвори очи, разкриви лице за усмивка и отново припадна. Тогава Цила стори онова, което никоя жена от куполите не би успяла. Вдигна на ръце мъжа и го понесе към високия кон. Намести го пред себе си и като го крепеше на седлото, опрян в гърдите й — със свободната ръка тя държеше юздите, — момичето се понесе обратно към лагера.