"Народът на моретата" - читать интересную книгу автора (Гримо Мишел)

НА ВЪЛКА В УСТАТА

Идентифициращите дискове преминаха пред електронните очи. Данните нахлуха към огромната зала на ЕИМ при градските порти. Характеристиката на превозното средство и на водачката бяха най-напред шифровани.

Частен глисер, обикновен вид, коефициент на безопасност, ръст, тегло на пилота, показател за емоционалност… толкова информация — кодирана и събрана за част от секундата. За полицейския контрол — самоличността: 720-12-0331-U0016-АZ.

Цила влезе най-после в купола; почувствуваното в тунела налягане поспадна. Изведнъж по радиофона се чу безличен глас:

— 720-12-0331-U0016-АZ… Ако обичате, спрете за малко глисера си в клетките за технически преглед за допълнителна информация… Благодаря!

Сърцето на Цила силно заби.

„Откриха ме вече!“

Огледа се уплашена наоколо, като се опитваше да разбере какво очакваха от нея.

Отпред — един гигантски разпределител, в който се разпръскваха превозните средства, току-що преминали портите. Вляво и вдясно от него — метални конструкции с кръгли отвори по цялата им дължина, достатъчно големи, за да мине един глисер.

„Това трябва да е!“

Бутна малкия ляв лост и направи завой. Спря в един ярко осветен ъгъл.

— 720-12-0331-U0016-АZ. Добре дошли в сектор 0 на град 700, госпожо. Уведомяваме ви, че се намирате в най-стария квартал на града. Нашият купол е наречен „исторически“ и е първокласно обзаведен за туризъм. Извинете ни за тази допълнителна проверка, госпожо. Имате ли познати в сектор 0, където да отседнете?

— Ъ… Не!

— В такъв случай ще ви свържа с администрацията на хотели от вашата социална категория… Съобщавам ви, че Службата при градските порти ви предлага безплатен престой първия ден в хотела като обезщетение за малкото закъснение, което ви бе наложено…

Екранчето на видеофона светна. Появи се усмихнат младеж.

— Хотел В-8, госпожо. Свободни стаи нямаме. Извинете.

Ново лице, нова усмивка.

— Тук хотел В-23, госпожо. Предлагаме ви стая с изглед към висящата градина, междуградска видеофонна и междупланетна радиовръзка, зала за отдих чрез хипноза за пет земни долара. Надценка за радиовръзките…

— Вземам я! Вземам я! — заяви припряно Цила, започнала да се дразни вече от толкова много приказки.

— Добре, госпожо. Ще кажа да приготвят стаята ви. След колко време смятате да пристигнете?

— Ннне… Не зная точно. Ще се поразходя малко, естествено — отговори предпазливо Цила.

— Познавате ли купола?

— Боя се, че не много добре!

— В такъв случай свързвам ви с градското бюро „Информация“. Довиждане, госпожо.

Човекът от администрацията изчезна и почти веднага след него на екрана се появи план на купола. Светеща точка премигваше в центъра. Цила се досети, че това е хотел В-23. Тя потрепери, като си спомни една подробност от разказите на баща си: „Патрициите имат грамадни и разкошни жилища в центъра на почти всички куполи…“

Как е възможно един хотел от средна категория да се намърда тъй близо до господарите на света? Гласът на робота от Службата при градските порти прекъсна разсъжденията й.

— Информирам ви, че проверката свърши, госпожо. Задържахме ви с четири минути и тринадесет секунди, молим да ни извините…

„Безименните прекарват живота си в извинения!“, си рече Цила, измъквайки се от камерата.

Едва останала сама, Цила се свлече безсилна на земята. Прекалената любезност на администратора, учтиво изненадан, че са й трябвали три часа, за да дойде до хотела, подлудяващите серпантини на рампите, сред които се беше изгубила, а и този хотел с меки и светещи стени — всичко й беше враждебно и страшно. Даже подът на стаята будеше безпокойство: прекалено мек и леко огъващ се под тежестта. Леглото приличаше на нормално легло, без хитрини. Цила понечи да се изтегне в него. Незабавно задействува цяла верига, отчитайки теглото й, нервното напрежение, умората на мускулите. Въоръжено с тези данни, то започна да вибрира според честотата, отговаряща на състоянието на пациентката. Цила заспа за частици от секундата. Един метален глас я събуди с думите:

— Вибриращото легло осигурява кратък и възстановителен сън. Спахте десет минути или седем минути повече от нормалното. Препоръчваме ви да отидете в най-скоро време…

От страх леглото да не регистрира реакциите й, Цила бързо стана и отново се настани на пода. Като се съвзе от уплахата, девойката трябваше да си признае, че се чувствува в много по-добра форма. Наложи си спокойствие, анализира положението и реши, че можеше да бъде и много по-лошо. Първата част от плана й беше успяла. Сега трябваше да намери Ксуан… За момент задачата й се стори неосъществима. В пустинята тя си бе изградила една доста мъглява представа за града. Сега, лице срещу лице с грамадния купол, в който се намираше, и след като знаеше, че той е само един от петстотинте други куполи, които съставляваха гигантския град, тя осъзнаваше лудостта на предприетия опит. Упоритият дух на номадката се възвърна бързо и тя отпъди малодушието си. Най-важното бе да свикне малко с този ужасен свят. Цила се зае да види какво съдържа багажът на безименната, чието място зае. Изсипа всичко на пода и седнала сред странните си вещи, тя се опита да разбере предназначението им.

Имаше фини позлатени сандали. Градските ботуши й стискаха и Цила побърза да ги събуе. Със сандалите щеше да й олекне! Тя ги нахлузи и огледа краката си. Не остана очарована: пред очите й бяха фините бледи нозе с изпилени и лакирани нокти на жената, която беше заловила. Нейните — възлести, широки, с разперени пръсти — принадлежаха на момиче от пустинята и веднага я издаваха! Докато гледаше краката си, Цила си спомни, че безименните мият тялото си много по-често от номадите, на които липсва вода, за да го сторят. Девойката стана с въздишка и се разсъблече, очаквайки със страх нови изпитания.

Банята се оказа лесна за манипулиране и без изненади. Това, което баща й бе инсталирал в чергилото, не бе по-различно… Като изключим честия недостиг на вода.

Цила нахлузи лека блестяща туника, обу фините ботушки, подреди косите си в шлем от гравирано сребро и реши, че е готова да се появи в града. Първо: да се смеси с безименните и да разбере къде са отведени скитниците.

На администратора Цила храбро заяви:

— Ще разгледам купола!

— Вашия глисер ли ще желаете, или предпочитате…

— Да, да! — побърза да го прекъсне девойката. — Предпочитам да вървя пеш!

Човекът я погледна с разширени от учудване очи, после смутено се засмя.

— Не разбрах шегата ви!

Цила се досети, че е направила груба грешка, и припряно отвърна:

— Разбира се, че искам глисер за разходка!

— Искате да кажете транспорт от хотела по определен маршрут?

— Точно така…

Това беше малка открита машина, програмирана за два маршрута — един дълъг и един къс, която, след като свърши обиколката, се завръща автоматично в хотела. Имаше километраж и опростено табло за ръчно управление. На пода — някакъв лост, чието предназначение убягваше на Цила… Тя предпочете дългия маршрут и потегли веднага, бързайки да се изплъзне от изненадания и леко недоверчив поглед на хотелския служител.

Градът я погълна незабавно. За щастие, машината знаеше пътя си; Цила можа да затвори очи, да се овладее и да запази хладнокръвие. Широк беше този свят! Но за разлика от пустинята, чиято широта означаваше свобода, тук гигантизмът я задушаваше. От земята до върха на огромните сгради имаше шестдесет нива, всяко от което си беше истински град с пътища, павилиони, градини, със свой собствен живот.

Но какъв град! Където и да се спре погледът — само тунели, високи стени, главозамайващи рампи, блестящи и твърди повърхнини, които и симетрично разположените квадрати зеленина не успяваха да смекчат. И тази вселена беше населена само с безброй машини — хвърчащи или плъзгащи се от едно ниво на друго. Никакви хора не се виждаха. Високо горе, много надалеч, светещият купол покриваше този свят, неизлечимо ограничен вътре в себе си.

Преди много векове куполите бяха построени, за да запазят градовете от атомните бомби. Непрестанно разрастващи се, градовете накрая се съединиха и малките куполи се сляха. Тези огромни агломерации тъй изчерпиха ресурсите на земното кълбо, че го превърнаха в пустиня. Но след като опасността от война отмина, куполите — вече градове във вечна пролет, ги изолираха завинаги от зноя и бурите на пустинята.

Машината на Цила се изкачваше непрестанно и като стигна високите нива, тя видя първите жилища на патрициите, потънали в зеленината на висящите градини, заобиколени с тераси, фонтани… Тогава Цила разбра, че тези хубави жилища и нейният хотел бяха близко само на картата. Едните се простираха величествено в горните, докато другият се губеше в долните нива. Когато навлезе в царството на господарите на този свят, девойката изтръпна в нова тревога… Там сигурно имаше сто пъти повече роботи — детективи, пазачи и полицаи, отколкото където и да било под куполите…

Синя сигнална лампичка запремигва. Чиновникът от Службата за безопасност се прозя дълго, после отвори преградката на пневматичната поща. Пак пакети и перфокарти! Той ги взе и ги постави в ЕИМ. Бели — за постоянните жители, розови — за гостите от женски, сини — за гостите от мъжки пол…

Натисна бутона…

„Колко досадно е всичко това! И все пак!… Все пак и за мен остава да правя нещо! За щастие, добрият ни стар купол не е на върха на прогреса!“

…Някакъв сигнал започна да трепти изведнъж в ЕИМ. Смаян, той измина няколкото крачки, които го деляха от джоба на отказите.

„Възможно ли е да става нещо?“

Една розова перфокарта току-що бе изхвърлена. Чиновникът бързо дешифрира самоличността на титулярката:

— Град и купол: 720. Сектор по местожителство: 12. Социална категория: 0331. Семеен индекс: U. Пореден номер в категорията: 0016. Женски пол: А. Омъжена: Z. Е! Кварталът й е най-малко на 800 километра оттук! Може да отседне в хотел, нали?

Той се свърза с робота от архива и му продиктува заданието. След няколко минути дойде отговорът:

— Информирам ви, че 720-12-0331-U006-АZ, съпруга на 720-12-0331-Y0016-ВZ, с дете от А-пол, регистрирано, е на 29 години. Рижа, 1,65 м, 50 кг. Родена е в купол 00 и родителите й още живеят там. Тоест, няма защо да отсяда в хотел. Освен това, уведомявам ви, че Службата при градските порти й наложи глоба — току-що е изпратена в дома й. Причините интересуват ли ви, господине?

— Да.

Трябваше да почака още няколко мига. Отново гласът на робота:

— Информирам ви, че Службата при градските порти установи: глисерът й не отговаря на теглото и височината й — 1,70 м, 60 кг в момента на справката, а това покачва коефициента несигурност на 4. Службата при градските порти й наложи голяма глоба, тъй като тя си е знаела нарушението — потвърдено е и от необяснимото, внезапно появило се нервно напрежение. Това е всичко, господине…

„Това вече е прекалено! — помисли той. — Има само едно обяснение… След 29 години човек не расте, драги ми роботе! Но това е невероятно! Трябва да говоря с директора…“

Той се свърза с шефа си по видеофона и му изложи фактите. Когато свърши, шефът му помръкна и заяви:

— Съобщават ми от другаде, че администраторът на един хотел е сигнализирал за някаква луда: млада жена, която пожелала да се разхожда пеш! Да видим самоличността й… 720-12… Няма съмнение — същата!

— Знаете ли какво си мисля, господин директор?

— Да! Не е за вярване! Скитничка в града! Веднага пращам патрул… Тая сигурно е влязла в туристическия купол! Само да не е станал скандал!

Хотелската машина се движеше по рампите около жилищата на патрициите. Цила не можеше да не се очарова от лукса, който цареше навсякъде. С детинско любопитство тя включи „беседата“. Чу се женски глас с приятен тембър:

„Приближавате се до резиденцията на фамилия 0042 от трета категория. Ето някои родословни данни… 0042 — главни акционери в Междупланетното общество по електроника, членуват от пет века във Федералния съвет. Смята се, че следващото им поколение ще влезе във Върховния съвет. Това е една от най-старите земни фамилии, чийто корен води началото си от антични регистрации от «социален тип» на XXI век. В действителност самоличността на най-стария от дедите им, известен нам, е била: F1 042-05-12-081-047-50-371! Повечето от членовете им като С0042 от 2800-те години са пожънали слава в завоюването на слънчевата система. Р0042 от 2910-те години е един от основателите на град 348 Плутонийски. Съветникът R0042 — XXXI век въведе експлоатацията на астероидния пръстен и загина трагично по време на едно контролно пътуване…“

Остро изсвирване заглуши гласа; голям облак затъмни малкия открит глисер. Цила вдигна глава. Някакъв апарат летеше над нея, явно съобразявайки скоростта си с нейната. Цила прочете големите червени букви по корема на машината: Безопасност. Тя изтръпна и изключи беседата. Сякаш само това чакал, един друг глас заговори — този път по радиотелефона:

— Маршрутен глисер В-23! Глисер В-23! Ако сте на ръчно управление, моля, превключете на автоматично ускорено връщане в хотела! Чухте ли? Моля, върнете се в стаята си и бъдете на разположение на властите!

„Откриха ме! Ами сега?“

Цила си наложи спокойствие и размисли, като се опитваше да чува категоричните заповеди на полицаите, които не се уморяваха да повтарят разпоредбите си.

„Така… Искат да мина евентуално на автоматично управление… Значи има и ръчно! Къде? А! Този лост!“

Един лост с жълта топка на края бе монтиран на пода до седалката й. Тя прочете надписа: Ръчно. Младата скитничка бутна лоста… Глисерът продължи пътя си, отклонявайки се леко вдясно — края на рампата. Цила побърза да овладее удара и навлезе във второстепенната рампа, която водеше към подстъпите на един голям дом.

— Маршрутен глисер В-23! Какво правите? Навлезли сте в частната рампа на съветник 0042! Обърнете! Не правете скандал, моля ви! Все едно, не можете да се измъкнете…

Луда радост изпълни Цила, като откри, че мъжете от Безопасността не смееха да я последват и апаратът им стоеше до рампата. Плю презрително към тях. Отсрочка!

Приемът беше успешен: огромните салони гъмжаха от гости. Бяха се събрали най-знатните младежи от висшето земно общество.

Въпреки това 700-01-0003-S0042-ВУ умираше от скука. Беше му забавно да събере всичките си приятели, връзки и познанства, но сега разговорите на гостите смъртно му досаждаха! Навалицата се раздели на две, когато той приближи и мина към градината.

„Не вярвам татко да одобри моите сбирчици. Тук май се е събрало всичко, де що е приказливо на земята! А! Я гледай… какво се носи там по рампата?“

Промъквайки се през прекрасни цветарници, партери и величествени фонтани, се появи нещастният маршрутен глисер на хотел В-23. Спря до една стена и някакво младо момиче, което явно не знаеше какво да прави, слезе от него. Почти веднага след това една голяма бръмчаща машина от Службата за безопасност кацна в градината; четирима цивилни мъже скочиха на земята. Девойката побягна.

В един миг патрицият разбра трагедията… Пристъпи три крачки в алеята и прегради пътя на бегълката, хвана я за ръка с едно заповедническо „шшшшт!“ и потъна в лабиринта на салоните… Смаяните полицаи спряха след тях. Единият повика центъра по личния си радиотелефон… Тръгнаха към къщата.

700-01-0003-S0042-ВУ се провираше през тълпата от гости, с Цила под ръка, раздавайки усмивки наляво и надясно. От време на време скришом я поглеждаше.

quot;Никога не съм виждал толкова едра жена! Колкото мене е… Мургава, но, дявол да го вземе, не е толкова неприятно! Я виж… ръцете й са малко широки… прекалено едри! И дрехите й не й отиват! Къде се е видяло такова нещо?… Ясно, господи! Това е скитничка!

При това си откритие, вместо да се разтревожи, той почувствува голямо успокоение.

„Най-после да се случи нещо!“

Мозъкът му бързо заработи. Трезво прецени положението: тя няма изгледи да се отърве… а той рискуваше да се компрометира! Освен ако…

„Първо, не отивайте в малкия салон — там е брат ми! Би разпознал скитник и със затворени очи! След това се качете на терасата — възможно най-бързо!“

Цила не продумваше. Разбираше, че този мъж се опитва да я спаси. Последва го до вратата на един бърз асансьор.

— Надявам се, че сърцето ви е наред! — й каза младият патриций, докато натискаше един бутон в кабината.

Цила почувствува някаква внезапна тежест и неудържимо гадене… Кабината спираше вече. Повдигна й се, но струята чист въздух я успокои. Пред тях и под тях — осветен, изумителен — градът!

— Да не се бавим, ценна е всяка секунда!

Той я повлече към средата на терасата. Цила щеше да заплаче от радост при вида на малката космическа совалка, закрепена на стоманен стапел.

Помогна й да влезе в дългата метална пура с меки отблясъци, и я настани удобно в задния фотьойл. Малко след туй Цила го чу да казва:

— Добър ден. Тук е 700-01-0003-S0042-ВУ. Искам разрешение да напусна купола с частна космическа совалка.

— Разрешено ви е, екселенц. Можете да минете по канал К9 вертикално от вас, след двадесет и шест секунди!

Гръмотевичният тътен на маневрените реактори, леко сътресение… Минаха няколко минути и младият патриций се обърна към Цила:

— Е, излязохме. Къде трябва да ви оставя в пустинята?

Цила се изчерви.

— Досетихте се!

— Не е трудно!

— Защо ми помогнахте?

— По най-различни противоречиви причини… Например, защото имате хубави огнени очи и лоши, ужасно груби ръце!

— Не разбирам…

— Няма значение! Да приемем тогава, че аз скучая, а вие сте хубава… С красота, различна от красотата в моя свят. Къде да ви оставя? Погледнете през илюминатора…

Цила се подчини, но веднага затвори очи — зави й се свят. Виждаше се половината земя!

— Никога не бих се ориентирала!

— Как влязохте в града?

— Три дни яздих на север, след като напуснах племето. Около триста и петдесет километра. На запад от лагера ни имаше големи блата на тридесет дни езда… Това е.

— Ето една задача за електронноизчислителната машина!

Чрез радиовръзка той се зае да пресмята с помощта на гигантски електронен мозък. Най на края успя да програмира приземяването на кораба. Започна спускането. Бяха досами пустинята, когато видеофонът прогърмя.

Той изключи картината, но остави на говор.

— Кораб 700-01-0003-S0042-ВУ! Свържете се незабавно със Службата за безопасност!

— Много съм зает. Лека нощ! — И прекъсна.