"Фуенте Овехуна" - читать интересную книгу автора (Вега Лопе де)Четвърта сценаФрондосо: Барилдо смята всеки ден във спор безкраен да ни вкарва. Барилдо: Но днеска има между нас кой да отсъди безпристрастно! Менго: Добре, добре, ала съгласно облога всеки тук от вас — ако спечеля — ще плати това, което уговорим. Съгласен съм така да спорим! Барилдо: Съгласен съм и аз. Но ти какво залагаш? Менго: Таз триструнна гъдулка. Аз не бих я дал и за хамбар, препълнен цял със жито! Дваж по-скъпо струва! Барилдо: Викни съда! Фрондосо: Добре дошли, прекрасни дами! Лауренсия: Ние двете — прекрасни дами? Фрондосо: Позволете, приказват всички тъй, нали? Днес бакалавърът навред лиценциат се назовава, и едноок слепецът става, и кривогледът — разноглед, недъгав куция наричат, умник — надутия глупак, а немарливия — добряк; за грубияна пък обичат да казват: е, войнишки нрав! Големите уста са страстни, а малките очички — ясни, подлецът бил човек дребнав, натрапникът бил мъж забавен, бъбривият — голям мъдрец, непоносимият — храбрец, изгоненият — изоставен; познатия зоват другар, страхливеца — свенлив, кракът голям — опора в дълъг път, а глупостта — особен чар; на сериозност е проява мърморенето с важен вид, за мъж достоен и мастит плешивият навред минава; наричат наглия правдив, а тежко болния — настинал, сънливия — неотпочинал, а стиснатия — пестелив; ревнивеца зоват го бледен, хитреца — твърде находчив, побъркания — изменчив, а гърбавия — поприведен. Сега усетихте ли вече, че в най-изискан стил и вас „прекрасни“ ви нарекох аз? Лауренсия: Фрондосо, във града далече говорят тъй, но има тук сред пасища, поля и ниви, за хора, не така учтиви, и речник, мъничко по-друг. Фрондосо: Кажи да чуем! Лауренсия: Изведнъж по-инакви нещата стават… Например, скучен назовават тук всеки сериозен мъж, наричат скромния безличен, нахалния — роден с късмет, безмълвния — от страх обзет, учтивия — меланхоличен; изобличителят е враг, съветващият е досаден, и съдията — безпощаден, и милостивия — глупак; благоразумния зоват хитрец, сърдечния — ласкател, а християнина — мечтател за райския живот отвъд! Да казваш правдата — това е непредпазливост, да търпиш — то значи много се боиш; нещастен ли си — то се знае: за всичко си виновен сам! Когато честна е жената ще кажат: няма ум в главата; щом вярна е — недъг голям у нея има, но го крие!… Е, стига толкова!… поне разбрахте ли ме или не? Менго: Цял дявол!… Страх да те побие! Барилдо: Говори доста умно тя. Менго: Когато попът във купела кръщавал те една неделя, не са премерили солта! Лауренсия: Но нещо спорехте? Кажи! Фрондосо: До спор достигнахме накрая. Послушай… Лауренсия: Ще се постарая. Фрондосо: Внимание ни окажи! Лауренсия: Аз слушам вече с интерес! Фрондосо: В ума ти имам вяра много и искам да отсъдиш строго. Лауренсия: Добре! Какъв е спорът днес? Фрондосо: Аз и Барилдо с Менго спорим. Лауренсия: И за какво? Барилдо: Отрича той Неща най-очевидни. Менго: Стой! Лъжи не искам да говорим! Аз съм за правдата! Лауренсия: В туй няма съмнение. Каква е тя? Менго: Не съществува любовта! Лауренсия: Пресилваш. Барилдо: Глупост и измама! Та без любовната омая как съществувал би света? Менго: О, ако можех да чета, щях философия да зная! Ала безспорно е все пак, че елементите враждуват в природата и се редуват във нея вечно ден и мрак, вода и суша, пек и мраз… В нас тая битка се пренася и в жизнения път тя внася кръв, жлъчка, флегматичност, страст. За любовта там място няма! Барилдо: Не, Менго, тука и отвъд живее всеки миг светът в една хармония голяма. Хармонията е любов. И от любов се направлява, и движи, и преобразява животът — стар и вечно нов! на всичко коренът е в нея! Менго: Аз не отричам любовта в природата и знам, че тя във всичко и навред живее. Животът ни е подчинен на нея. Всичко се изгражда от неин глад и нейна жажда, тя е у теб, тя е у мен, на всекиго трепти в сърцето, събужда вяра, дава сила и от бедите е закрила! Щом удар застраши лицето, ръката се издига в миг, за да го защити. Краката, когато стигне ни бедата, понасят ни без шум, без вик и тялото ни те спасяват; щом духне вятър, дигне прах — очите са опасност! Тях клепачите пък защитават. Естествена любов е то. Паскуала: Какво тогава ни задяваш, щом любовта и ти признаваш? Напразно спорите! Менго: Защо? Аз казвам: всеки в тоя свят обича себе си и няма любов от тая по-голяма! Паскуала: Ти лъжеш и ме хваща яд! Мъжът с какво ще покори любимата си? Със внимание, със думи, песни, обожание! Щом дойде пролетта, дори и зверовете търсят нежност! Менго: Но всичко туй — отбележи! — е себелюбие!… Кажи, какво е любовта? Лауренсия: Стремежът към красотата. Менго: И защо стреми се тя към красотата? Лауренсия: Да й се наслади! Менго: Нещата са ясни: любовта гнездо за радост търси. Тъй ли? Лауренсия: Да. Менго: Е, не излиза ли тогава, че търси да се наслаждава егоистично любовта? Лауренсия: Да, Менго ти ме убеди. Менго: Човек сам себе си обича и именно това нарича любов! Барилдо: Свещеникът твърди във проповед от свят амвон, че имало любов, когато единствено ценим душата — тъй учел някой си Платон. Паскуала: Навлязохме във сложни теми, които мъчат всеки ден и най-големия учен в училища и академии и в разни университети. Лауренсия: Ти, Менго, гледаш на света с особен взор, но любовта дано ти пощади сърцето! Менго: А ти обичаш ли? Лауренсия: Честта си! Фрондосо: Да те накаже с ревност Бог! Барилдо: Е, кой е прав? Паскуала: За тоз облог попитай хора беловласи, клисарят нека или попът да съдят спора ви докрай. Тя още любовта не знай, аз също нямам още опит, не съм изгаряла от страст! Фрондосо: Как тя презира всички нас! |
|
© 2026 Библиотека RealLib.org
(support [a t] reallib.org) |