"Фуенте Овехуна" - читать интересную книгу автора (Вега Лопе де)Трета сценаЛауренсия: Дано се вече не завърне! Паскуала: Аз мислех, че щом тръгне той в далечен път на кървав бой, скръбта и тебе ще обгърне! Лауренсия: Дано забрави пътя към Фуенте Овехуна! Паскуала: Мила, дано сега да съм сгрешила, но колко като тебе съм до днеска виждала! Сърцето е благородно меко, знай! Лауренсия: О, не, сърцето ми е май по-твърдо и от дъб столетен. Паскуала: Преди от извора да пия, не плюя в тъмната вода! Лауренсия: Аз отказа ще потвърдя! Пред никой нищо аз не крия! Не съм жена за командора, пък и жена не търси той. Или е друг съветът твой? Паскуала: Не! Лауренсия: Как ще понеса позора? Момичетата подлудяха от ласкавите му слова. Какво се случи след това? От срам едва ли не умряха. Паскуала: Ще бъде чудо, ако можеш да се спасиш от тоя звяр! Лауренсия: За всяка болка има цяр и ти напразно се тревожиш. Сърцето ми не ще смути. Цял месец се измина вече, откакто с дарове и речи се мъчи да ме прелъсти. Чрез Флорес той ми обеща чудесна рокля, огърлица ми прати с хитрата лисица Ортуньо… А какви неща говореха те полугласно за любовта му! Но от тях наместо страст ме хвана страх! Не ще успеят, не! Паскуала: ужасно! Къде успяха този път да те пресрещнат? Лауренсия: Край реката преди три дни. Паскуала: Ах, ти, горката! Боя се, че ще те склонят! Лауренсия: Кого? Паскуала: Не баба ти… Лауренсия: Мълчи! Аз вкусно пиле съм, така е, но командорът нека знае: щом хапне — ще му загорчи! Аз предпочитам, Паскуала, да стана рано сутринта и къшей хляб върху жарта да туря със сланинка бяла. А после колко е приятно самичка тайно в тоя час да пийнеш — както правя аз — две глътки вино ароматно! На обед пък не е беда да гледаш как месото плава сред зелето и се сварява посред накъдрена вода! След път щом връщаш се дома, вечерята додето стане, да си похапнеш патладжани с парче сланинка пак — нима не е чудесно?… А щом светне небето с ясен звездопад, да щипнеш едър грозд!… От град пази го, боже всеприветни! Знай, по#768; обичам аз това, а не лукавствата, които ни ги предлагат упорито с безброй нагиздени слова и обещания мъжете, в страстта когато запламтят!… А ни захвърлят насред път, когато паднем им в ръцете! Познавам подлия им нрав — щастлива лягаш вечерта, а като станеш сутринта, обзема те и срам, и гняв! Паскуала: Уви, мъжете са такива. Разлюбят ли те — начаса те по-неблагодарни са и от онези врабчета сиви. Когато зима студени, лети в прозореца врабчето, кълве трохи, мете с крилцето и моли: „Вътре ме пусни!“ Но пролетта като повей и грейнат нивите зелени — прощавай, ний сме разделени, ни благодарност, ни здравей! Навред подскачат — подлеците! — и даже „Махай се!“ крещят. Така мъжете се държат, когато втръснат им жените. Били сме им душата ний, живот, и сън, и лъч небесен. А после? Начинът е лесен: „Пусни ме“ става „Напусни“. Лауренсия: На мъж не бива да се вярва! Паскуала: Ти мислиш също като мен! |
|
© 2026 Библиотека RealLib.org
(support [a t] reallib.org) |