"Джеймс Кук" - читать интересную книгу автора (Свет Яков Михайлович)

Реставратор на литературното наследство на Кук

„Ръкописите не изгарят.“ Човек неволно си спомня тези мъдри думи на Михаил Булгаков, когато става дума за литературното наследство на Джеймс Кук. През 1912 г. един от неговите биографи — Артър Китсън — пише: „Доколкото ми е известно, съществува една единствена страница от дневника на първото плаване на Кук, написана от него лично“.

Четиридесет и три години по-късно в Кеймбридж биват издадени материалите от това плаване, като за основа на изданието е послужил дневникът, от първия до последния ред написан от ръката на Кук. Чудо, ще кажете? Може би. Иначе трудно можем да наречем резултата от наистина титаничната работа, която извършва новозеландският историк и географ Джон Бигълхол по подготовката на изданието от 1955 година.

След чудо № 1 идва през 1961 г. чудо № 2, а след това през 1967 г. — чудо № 3. Това бяха публикациите на материалите от второто плаване на Кук, в които бяха отстранени решително всички следи от кощунствените поправки, внесени без знанието на автора.

Чудо № 4 — пълната научна биография на Кук — се появява през 1974 г., но на създателя не бе съдено да види тази книга — той почина през 1971 г., след като беше навършил седемдесет години.

Бигълхол е роден и израсъл в столицата на Нова Зеландия Уелингтън. Той учи в Уелингтънския университет и след това дълги години преподава там история. Но Кук не го оставя да води заседнал живот. Автентични материали за трите велики експедиции Бигълхол търси в Австралия и Англия, в Канада и САЩ, по маршрутите на Кук той обикаля много от островите и архипелазите на южните морета.

За да си представим мащабите на възстановителната дейност на Бигълхол, нека извършим три рейса от XVIII в. в XX в.

Първи рейс. На 15 септември 1771 г., два месеца след като Кук се е върнал от първото си плаване, първият лорд на Адмиралтейството граф Сандуич се срещнал в едно йоркширско имение с видния музикален деец Чарлс Барни. Според казаното от дъщерята на Ч. Барни „негова светлост, като говорел за неотдавнашното околосветско плаване, споменал, че разполага с материали за него, които бил получил като първи лорд на Адмиралтейството, и добавил, че тези материали стоят неподредени, че те представляват чернови бележки и че той би бил признателен на всекиго, който би му посочил лице, способно «да напише пътешествието»“. Ч. Барни го посъветвал да се обърне към някой си Джон Хоксуърт.

Хоксуърт, дребен литературен предприемач, незабавно се заловил за работа. И Сандуич, и Хоксуърт не благоволили да уведомят Кук за предстоящата акция, макар че от средата на 1772 г. последният се намирал в Лондон. През 1773 г. Хоксуърт „написал пътешествието“. Изданието било озаглавено „Съобщение за околосветското плаване през 1768, 1769, 1770 и 1771 г. на лейтенант Джеймс Кук, командир на барка «Индевър»“. Издателят Страхан (Strahan) изплатил на предприемчивия съчинител шест хиляди фунта — сума, баснословна за онези времена. Обаче Страхан не останал ощетен. Към 1785 г. „опусът“ на Хоксуърт претърпяла три издания, а през 1774 г. „Съобщението“ било издадено във Франция, Холандия и Германия.

Кук се запознал със Страхановото издание след края на второто си плаване. „Не е за учудване — пише той, — че книгата за предишното ми пътуване оскърбява всички достойни хора; не по-малко ме огорчава и мен… не бях преглеждал внимателно ръкописа си и никога не съм го виждал в оня вид, в който е напечатан, макар че д-р Хоксуърт в предговорите си твърди обратното. Не мога да кажа по какъв начин е станало всичко това, тъй като то не изхожда от мен.“

Вече знаем как е станало всичко това. А преценката, която Кук дава на „Съобщението“, е справедлива. Хоксуърт изхвърлил от текста всичко онова, което не му е било по вкуса, а имал лош вкус. За това може да се съди по безкрайните добавки, сладникаво разводнени и високопарни.

През 1893 г. дневникът от първото плаване на Кук бил издаден от адмирал У. Уортън. Той използувал не оригинала, който по това време се смята за безвъзвратно загубен, а два преписа. Уортън не бил запознат със записките на участниците в експедицията, поради което изданието от 1893 г. е непълноценно, макар да превъзхожда, разбира се, „Съобщението“ на Хоксуърт.

Интересното е, че през 1895 г. Уортън научил за съществуването на истинския дневник на Кук, но кой знае защо премълчал.

Бигълхол установява, че оригиналният дневник на Кук се пазел от неговата вдовица. След смъртта й през 1835 г. някои от ръкописите преминали във владение на Чарлс Смит, роднина на Елизабет Кук. От Смит книжата на Кук попаднали при антикварите-търговци Патрик и Симпсън, които се занимавали с разпродажби на антикварни ценности.

През 1868 г. дневникът с някои други документи бил купен от комисионер по поръчение на богатия търговец на желязо Хенри Уилям Болкоу. Последният бил собственик на имението Мартън Хол, което се намирало в същото селище, където е роден Кук, и Болкоу смятал за свой дълг да изкупува всички реликви, които имали отношение към великия мореплавател.

Около 1880 г. Чарлс, племенникът на Хенри Болкоу, наследил движимия и недвижимия имот на чичо си и съобщил на Уортън за истинския дневник на Кук.

През 1915 г. Ч. Болкоу умрял. Синът му Хенри Уилям II се разорил и през 1923 г. продал Мартон Хол; дневникът бил продаден в Лондон на търг. Ръкописът бил купен от Австралийската национална библиотека в Канбера. Тук Бигълхол намира странствуващия дневник на Кук.

Когато подготвя за печат материалите от първото плаване на Кук, Бигълхол сверява канберския оригинал с три преписа и с бордовия журнал на „Индевър“. Той открива и записки на редица участници в първата експедиция на Кук. В текста на изданието Бигълхол включва и извадки от записките на лекаря Мънкхаус, щурмана Молине и на неизвестен автор, а в обширния си коментар използува дневниците на десет от членовете на експедицията.

Освен това Бигълхол вмъква в текста писма на Кук, документи от архива на Адмиралтейството, като снабдява изданието си с три увода — общ, текстологичен и историко-географски.28

Втори рейс. След като завършва през 1955 г. работата си върху „Плаването на «Индевър»“, Бигълхол се надява, че с второто пътешествие ще върви много по-лесно — та нали дневниците на ръководителя на втората експедиция са обнародвани още през 1777 г. като материал, подготвен от самия Кук. Уви! Надеждата на Бигълхол не се оправда.

Когато тръгвал за третото си плаване, Кук възложил публикуването на дневника от второто пътешествие на опитния литератор, уиндзорския каноник Джон Дъглас, на когото имал пълно доверие; бяха се уговорили за всичко, що се отнасяше до издаването на труда.

Но уиндзорският каноник направил лоша услуга на Кук. Бигълхол открива, че Дъглас преправил без знанието на автора целия текст на дневника. Нямало кой да го изобличи — през 1777 г. Кук бил в далечна Океания. Все пак в литературните кръгове на Лондон възникнали някакви смътни подозрения по отношение на Дъглас. Анонимен дописник през 1783 г. го обвинил на страниците на вестник „Морнинг Кроникъл“, че бил окастрил дневниците на втората експедиция.

В отговора си Дъглас заявил, че „бил само поправил някои небрежности на стила“. Малко покъсно в необнародваните си автобиографични бележки Дъглас си признал, че със знанието на граф Сандуич и крал Георг III, „подготвих за печат — писал той — пътешествието на Кук… и в много случаи поправих стила на капитанския дневник… ако дневникът беше напечатан така, както ми го бяха предали, той би бил твърде суров и читателите не биха го харесали“.

Бигълхол успява да се добере до това, как бе доизпечен и доизпържен от уиндзорския готвач „суровият дневник“.

Дъглас изхвърлил от текста всичко, което нему било по вкуса и по-специално местата, където Кук пише за гибелните последици от общуването на народите в южните морета с европейците. Същевременно некалесаният съавтор на Кук обогатил дневника със свои добавки. Но най-лошото било, че той съвсем произволно извършил стилова редакция на целия текст.

„Езикът на кубрика — отбелязва по този повод Бигълхол — е пригладен, бурите укротени и макар че елегантната пунктуация не превърна моряка в уиндзорски каноник, Дъглас откъсна Кук от бреговете на Тонгатабу и го отведе на лондонския Странд.“29

А в „суровия“ си вид дневниците на всички плавания на Кук представляват забележителни литературни произведения. Техният грапав, понякога груб, но силен, ясен и изразителен език няма нужда от „облагородяване“. Кук притежава чувство за хумор, има свой маниер за излагане на мислите — нищо общо с претенциозно натруфената проза на бездарните подражатели на Поуп, Стил и Ричардсън.

Затова Бигълхол трябва да извърши огромна работа по изчистването на Дъгласовския лак от страниците на дневника. За основа на издадените материали от второто плаване на Кук, излязло в Кеймбридж през 1961 г., Бигълхол взема автентичния дневник на Кук — ръкописа, който се съхранявал в Британския музей, а освен това използува и втори оригинал, открит в същия музей30 — три откъса от дневник, писан от ръката на Кук, три преписа от този документ и корабния журнал на „Резодтошън“.

В изданието от 1961 г. освен дневника на Кук влизат записките на капитан Фюрно, лейтенантите Кларк и Пикърсхил, астронома Уолс, мидшипманите Барни и Елиот, както и документите, отнасящи се към времето на подготовката на експедицията.

Твърде интересни са двата увода (общ и текстологичен) на Бигълхол и многобройните му коментарии.31

Трети рейс. Когато подготвя новото издание на материалите от третото плаване на Кук, Бигълхол пак трябва да се пребори с уиндзорския „пакостник“ Дъглас, издал през 1784 г. дневниците, които Кук и Кинг водели през време на това пътешествие.

В непредназначените за печат свои автобиографични бележки Дъглас не без гордост заявил; във връзка с третото пътешествие: „Ръкописите на капитана бях подготвил прецизно, но се отнасях с тях по-свободно, отколкото със записките от второто плаване. Аз точно се придържах до фактите, но по-малко педантично следвах текста, като го обличах с одеждите на по-фин стил от обикновения език на капитана“. По-нататък Дъглас отбелязва, че където е трябвало, е допълвал без каквито и да било пояснения текста на Кук със записките на хирурга и естественик на експедицията У. Андерсън. „Това ми позволяваше — добавя Дъглас — да рисувам по-интересни картини: от тези, каквито би могъл да даде ръкописът на: капитан Кук.“

Наистина след гибелта на Кук Дъглас можел да прави всичко, каквото му се искало. Да обуздае неудържимия каноник би могъл само Дж. Кинг, но той заминал през 1783 г. във Вест Индия и една година по-късно починал.

Като „рисува по-интересни картини“, Дъглас на много места съкратил текста на дневника и по-молба на Палисър изхвърлил забележката на Кук във връзка с безобразията, които се вършели в адмиралтейските докове. И тъй като Дъглас „по-малко педантично следвал текста“, можем лесно да си представим в какво са се превърнали записките на Кук…32

И Бигълхол пак упорито издирва оригиналите и преписите от дневниците на Кук. Трудът на реставратора на литературното наследство на Кук и този път се увенчава с успех.

За основа на изданието си — то излиза в Кеймбридж през 1967 г. — Бигълхол взема два оригинални ръкописа на Кук от фондовете на Библиотеката на Британския музей и три преписа от дневника на третото плаване, запазени в архива на Адмиралтейството.

В различни английски и австралийски архиви и библиотеки Бигълхол издирва необнародвани преди записките на двадесет и седем (!) участници в третата експедиция. Поне десет големи тома биха били необходими за публикуването на всички тези материали. Затова в рамките на двутомното издание Бигълхол включва само извадки от дневниците на Ч. Кларк, Дж. Кинг, Дж. Барни, У. Андерсън, на Андерсъновия помощник Д. Самуъл и щурманите Т. Едгар и Дж. Гилбърт.

Като следва хубавата традиция, Бигълхол включва в изданието за третото плаване от 1776–1781 г. и два предговора — общ и текстологипен33.

След като издава материалите от третата експедиция, Бигълхол пристъпва към Главната си книга, биографията на Кук.

Авторът на „Живота на капитан Кук“ почина, когато по-голямата част от труда му бе готова за печат.

Т. Бигълхол, синът на Дж. Бигълхол, дописва няколкото последни глави по оставените от баща му чернови. През 1974 г. в Кеймбридж излиза от печат последната книга на новозеландския учен.34

Историограф на Христофор Колумб бе по-младият му съвременник, яростният правдолюбец и пламенен хуманист Бартоломе Лас Касас.

Единственият пътник при първата околосветска експедиция — Антонио Пигафета, увековечи делата на Фернандо Магелан.

Джон Бигълхол стана най-добър биограф на. Джеймс Кук.

Половината век, преживян от Кук, съвременник на Волтер и Ломоносов, Уат и Кант, не са само години, прекарани от него на капитанския мостик на „Индевър“ и „Резолюшън“.

Кук се учеше и учеше другите, Кук обичаше и мразеше, Кук поправяше чужди грешки и грешеше сам, Кук живееше.

Образът на такъв именно Кук, син на своя век, човек с трудна орис и неуморен търсач, е пресъздаден от Бигълхол, който с това извърши велик, научен подвиг.