"Джеймс Кук" - читать интересную книгу автора (Свет Яков Михайлович)

Последно плаване

На 9 август 1775 г. на аудиенция в Сейнтджеймския дворец крал Георг III повиши ръководителя на току-що завърналата се експедиция. А два дни по-късно на капитан първи ранг Джеймс Кук бе предложено да заеме длъжността управител на Гринуичката морска болница. Управителите бяха четирима и всеки от тях получаваше годишно 230 фунта и освен това по 1 шилинг и 2 пенса дневно, както и държавна квартира, държавни дърва и държавни свещи.

На 12 август Кук писа на стария квакер Джон Уокър в Уитби: „… преди няколко месеца тясно ми се виждаше цялото Южно полукълбо, а сега съм принуден да се задоволявам със стените на Гринуичката болница… това е удобно жилище и приходите ми стигат, но само времето ще покаже, дали ще ми допадне празният живот в оставка“.

Времето показа, и то доста скоро, че празният живот в оставка не допадна на неуморния мореплавател.

Впрочем, докато заемаше поста шеф на Гринуичката болница, Кук не контролираше раздаването на храната на болните. Той постоянно посещаваше Адмиралтейството и Корабната палата и не отбягваше светския живот. Често можеше да го срещне човек в кафенето „Младият обесник“ на Сейнт Мартинлейн, където обикновено се събираха членовете на Кралското дружество. Между другото, Кук бе приет в това дружество и в неговия клуб (чест, с която бяха удостоявани малцина смъртни). Синът на ратай-надничар бе признат за истински джентълмен — рядък случай в британската история.

Известният литератор Джеймс Бозуел, след като се запознава с Кук, го характеризира по следния начин: „Той е прям, здравомислещ човек в съжденията си…, точен като везните на държавната монетарница, с които се теглят (златните) гинеи“.

Междувременно в Лондон още от август 1775 г. започват да се разпространяват слухове за нова експедиция в Тихия океан. Разправят, че „Резолюшън“ ще тръгне на далечно плаване, за да върне Омаи, когото капитан Фюрно бе довел в Англия, на вечнопролетните Дружествени острови.

Слуховете не са съвсем лишени от основание. Готви се нова експедиция, но основната й цел не е свързана със съдбата на Оман.

Този път става дума за северната част на Тихия океан и търсенето на проход от него към Атлантика. В Адмиралтейството отлично съзнават значението на морските пътища, които водят до пристанищата на Китай, Корея и Япония. Но в още по-голяма степен в Лондон се интересуват от морета и земи, разположени на границата между Азия и Америка.

В Англия значително безпокойство предизвикват руските открития в този район. Тревога предизвиква пробуждането на Испания от вековния й сън. В началото и средата на 70-те години от XVIII в. в Мадрид е проявен голям интерес към северозападните брегове на Северна Америка.

Новата тихоокеанска експедиция има за цел да изпревари руските и испанските съперници в северозападната част на Северна Америка. В задачите й влиза също така намирането на Северозападния проход, който английските мореплаватели упорито търсели от края на XV век.

През 1773 г. „кабинетният“ полярник Дейнс Барингтън предлага един проект за специална експедиция в северната част на Тихия океан.

През февруари 1774 г. Кралското дружество се обръща към британското Адмиралтейство с писмо, в съставянето на което твърде активно участие взема Барингтън.

Съгласно мнението на Кралското дружество, един или няколко кораба трябва да отплават най-напред за Кантон, където да създадат основна база за снабдяване на експедицията, а след това да се насочат към западния бряг на Северна Америка, за да търсят протока, свързващ Тихия и Атлантическия океан. Освен това, се казва в писмото, пътьом може да се предприемат изследвания на някои страни от Североизточна Азия, по-специално Корея и Камчатка.

Барингтън развива бурна дейност в Адмиралтейството и в парламентарните кръгове.

През 1775 г. парламентът приема законопроект за откриване на проход, който се препоръчва да бъде търсен северно от 52° с.ш. Още преди тази акция лорд Сандуич уверява Кралското дружество в готовността си да подпомогне организирането на съответната експедиция. Отбелязва обаче, че подготовката за нея може да започне едва след като Кук се върне в Англия.

Ако първата и втората експедиция на Кук се изпращат за изследване на неизвестни или недостатъчно изследвани морета и земи, новата експедиция ще се насочи към брегове, открити от руски мореплаватели и нанесени на руски карти.

Протокът между Азия и Америка още през 1648 г. бил преминат от Семьон Дежньов и Фьодор Попов. През 1728 г. протокът бил посетен и от Витус Беринг в хода на оглавяваната от него Първа камчатска експедиция.

През 1732 г. щурманът Иван Фьодоров и геодезистът Михаил Гвоздев открили северозападния край на Северна Америка.

През 1741 г. Витус Беринг, ръководител на Втората камчатска експедиция, с пакетбота „Св. Петър“ и капитан Алексей Чириков с пакетбота „Св. Павел“ от току-що основаното в Камчатка Петропавловско пристанище се насочили към непознатите в миналото брегове на Северна Америка.

Тази експедиция открила цялото южно крайбрежие на залива Аляска и някои острови от Алеутския архипелаг.

През 1743–1773 г. Руски ловци на морски животни при ловуване открили цялата Алеутска островна дъга. През тези тридесет години Алеутските о-ви били посетени от най-малко петдесет и пет експедиции, изпращани от търговци от различни градове на Европейска Русия и Сибир, а някои от руските мореходци стигали и до края на наподобяващия сабя п-в Аляска.

През 1768–1769 г. капитаните П. Креницин и М. Левашов изследвали тази част от полуострова и източните острови на Алеутската верига.

Нагледна представа за мащабите на руските открития, извършени до средата на 70-те години от XVIII в., дава приложената схема.

Материалите от руските експедиции са строго поверителни, обаче „изтичането“ на неподлежащи на разгласяване сведения е твърде значително. Само един французин — Жозеф Делил, член на Руската академия на науките, през 20-40-те години на XVIII в. препраща в Париж стотици руски карти.

Впрочем доста ясна представа за руските открития в Тихия океан дава обнародваната (не поверителна) карта на изтъкнатия историк и географ Г. Ф. Милер, издавана на два пъти — през; 1754 и 1758 година. Не е поверителен също трудът на Г. Ф. Милер „Описание на морските пътешествия по Ледовитото и Източното море, от руска страна извършени“, който излиза на немски и руски език през 1758 г. и на английски — през 1761 година. Свободно се разпространява и „Картата на Новия Северен архипелаг“ от Я. Щелин издадена през 1774 г. в Германия, Англия и Франция. Използуването на тази карта обаче било опасно, тъй като тя давала невярна представа за моретата и земите, лежащи на границата между Азия и Америка.

Испания от времето на Кортес и Писаро владее половината Южна Америка, Централна Америка и Мексико, като в границите на Мексико влизат днешните северноамерикански щати Тексас, Ню-Мексико и Аризона. Но чак до 70-те години от XVIII в. границата на испанските владения по тихоокеанското крайбрежие минава покрай южния край на Калифорнийския полуостров. И това въпреки факта, че Хуан Кабрильо през 1542 г., като се движел покрай калифорнийския бряг, стига до 38° с.ш., а през 1603 г. Себастиян Вискаино — до участъци от тихоокеанското крайбрежие, лежащи на 43° с.ш.

Колкото и чудно да е, интересът към Калифорния и земите, разположени северно от нея, възниква в Мадрид едва след като там с твърде голямо закъснение научават за откритията на Беринг и Чириков. Педро де Лухан-и-Гонгора, маркиз Алмадовар, посланик на Испания в Петербург, докладва през 1761–1762 г., че Беринг и Чириков били стигали до 45° с.ш. Алмаро де Нева, маркиз Ерериа, заел поста на Алмадовар, огорчава испанския кралски двор с известие за голяма руска експедиция, пратена към северозападните брегове на Америка. Донесенията на Ерерия биват изпратени през 1764–1767 г., когато се подготвя експедицията на Чичагов и Креницин-Ле-вашов. Маркизът впрочем докладва, че експедицията ще се оглавява от Чириков, макар че този мореплавател е умрял още през 1748 година.

Още по-голяма активност по отношение на донесенията за руската опасност проявява Франсиско Антонио Ласи, приемник на Ерериа. Ласи има таен осведомител в едно от петербургските ведомства и чрез него получава копия от свръхповерителни документи, засягащи експедицията на Креницин и руските плавания към Алеутските острови. През май 1773 г. Ласи препраща в Мадрид картата на Г. Ф. Милер от 1758 година. От Мадрид незабавно я изпращат на вицекраля на Мексико Антонио Мария Букарели-и-Урсуа.

Всички тези тревожни донесения предизвикват съответните противомерки. През периода между 1769 и 1776 г. възниква мрежа от испански католически мисии по още неовладените от испанците територии на днешния щат Калифорния. От такава мисия израства град Сан Франциско.

А след получаването на Милеровата карта Букарели бързо организира експедицията и я изпраща към северозападните брегове на Северна Америка. Тази експедиция под командата на Хуан Перес през 1774 г. излиза от мексиканското пристанище Сан Блас и стига до 54°30 с.ш. На връщане Перес открива на о. Ванкувър (той взема острова за крайбрежие на континента) залива Нутка, в който четири години по-късно ще спре Кук.

През 1775 г. от Сан Блас на север тръгват два кораба. Единият от тях се командува от бележития испански мореплавател Хуан Франсиско Будего-и-Куадра; той стига до местата, лежащи на 58° с.ш., и влиза в залива Аляска.

В Англия през 1776 г. се появява съобщението, че през 1774 г. (а в действителност — 1775 г.) испанците били минали покрай северозападните брегове на Северна Америка до 58°20′ с.ш., като открили множество превъзходни заливи.

Кук се върна в Англия в най-подходящия възможен момент. Той слезе на британския бряг на 30 юли, а на 17 август започна подготовка за новото плаване.

„Резолюшън“ се ремонтираше в Дептфорт, а в началото на януари 1776 г. Кук се сдоби с втори кораб за новата експедиция въглевоза, „Делиджъне“ с водоизместимост 300 тона. Този кораб бе преименуван на „Дискъвъри“ („Откритие“).

На 14 февруари 1776 г. Кук бе назначен за командир на организираната експедиция. Същия ден той изпрати писмо до Джон Уокър в Уитби. Той си признава, че много се радва на назначението, тъй като предпочита опасното плаване пред тихия живот в оставка.

Командите на корабите бяха подбрани от ръководителя на експедицията. Командирът на „Дискъвъри“, 34-годишният Чарлз Кларк, имаше опита от две околосветски пътувания. За жалост той отдавна бе болен от туберкулоза и тази болест се изостри още повече, след като по-късно му се наложи да поеме ръководството на експедицията.

Първи помощник на Кук на „Резолюшън“ бе лейтенант Гор, участвувал в три околосветски плавания, като едното от тях бе извършил като трети помощник на Кук на „Индевър“.

За разлика от Кларк и Гор вторият помощник на Кук на „Резолюшън“ — Джеймс Кинг, бе новак. Обаче този 26-годишен моряк бе получил отлична подготовка по астрономия в Оксфорд и Париж. Кинг бе необикновено обаятелен и хуманен човек. Той владееше перото и стана историограф на третата експедиция.

На „Дискъвъри“ първи помощник на Кларк бе Джеймс Барни, който беше взел участие във второто плаване като мидшипман и отлично се бе представил в тази експедиция.

Щурман на третата експедиция бе Уилям Блай — отличен геодезист и Картограф, но човек със злобен нрав и тежък характер. Той бе инициатор на жестоките разправии с мирни островитяни. Той влезе в историята няколко години след завръщането си от третата експедиция. Командувайки брига „Баунти“, той докарва екипажа до открит бунт. Матросите оставят Блай и група негови привърженици в една лодка в открито море, а самите те се заселват на необитаемия о. Питкерн.

Приемници на Банкс и двамата Фостер станаха хирургът на експедицията Уилям Андерсън и помощникът му Дейвид Сямюъл. Швейцарецът Йохан Вебер бе зачислен в експедицията като художник.

Третата експедиция на Кук подобно на предишните бе плаваща академия, от която по-късно излизат десет капитани и двама адмирали. Двама от „абитуриентите“ на тази академия — Джоузеф Билингс и Джеймс Тревенън — се издигат по-късно на руска служба. Билингс през 1785–1792 г. командува руската експедиция в Северния ледовит океан и Тихия океан.

Да, екипажите на корабите бяха превъзходни. Същата оценка заслужаваха и корабите. Но те бяха зле подготвени за далечни плавания. Корабната палата, оглавявана от Палисър, отличен моряк, но крайно лош администратор, а освен това и не от най-почтените, отвратително проведе ремонта на „Резолюшън“ и го снабди с гнили въжа и лош рангаутен материал. „Дискъвъри“ бе набързо преустроен от двумачтов кораб в тримачтов. Обшивките на двата кораба бяха лошо изкалафатени и през цялото плаване пропускаха вода.

Първоначалният план на експедицията, в който като основна междинна база на експедицията фигурираше Кантон, бе изменен.

На 6 юли 1776 г. лордовете на Адмиралтейството подписаха поверителната инструкция за Кук.

От нос Добра Надежда Кук трябваше да мине в Индийския океан, за да търси острова, открит през 1772 г. от французина Кергелен на 48° ю.ш. След това през Нова Зеландия трябваше да се насочи към Дружествените о-ви и да върне там Омаи. След като остави хората да си починат, трябваше да прекоси Тихия океан и да стигне до бреговете на Калифорния на 45° с.ш. По-нататък му се предписваше да продължи на север до 65° с.ш. и там да пристъпи към търсене на проток към Хъдсъновия или Бафиновия залив. В случай на неуспех можеше да презимува в Петро-павловск на Камчатка, а другото лято отново да предприеме търсенето на Северозападния или Североизточния проход, след което да се върне в. Англия било през откритите при плаването протоци, било по обичайния морски път.

Същността на поверителната инструкция бе изразена по следния начин: „Вие трябва също, със съгласие на туземците, при съответните обстоятелства да въвеждате във владение от името на краля на Великобритания страните, които откриете или които не са били открити, или не са посещавани по-рано от поданици на други държави…, ако откриете необитаема страна, трябва да я въведете във владение на негово величество, като поставите съответните знаци като първооткривател и първовладетел“.

Адмиралтейството връчи на Кук английските издания на руските трудове и карти и по-специално картата на мичман Чаплин от 1730 г., в която бяха отразени откритията на Първата камчатска експедиция, споменатия вече труд на Г. Ф. Милер „Морски пътешествия…“, картата на Милер от 1758 г., картата на Я. Щелин от 1774 г. и някакви материали (трудно е да се каже какви), засягащи руските открития от 50-те и 60-те години на XVIII в. и попаднали в Лондон по не съвсем прави пътища. Всички тези руски материали несъмнено улесняваха плаването на корабите от експедицията в най-северната част на Тихия океан. „Резолюшън“ със 112 души екипаж излезе от Плимът на 12 юли 1776 година. „Дискъвъри“ с 88 души на борда напусна Англия на 1 август същата година и в Кейптаун настигна флагманския кораб. Причина за забавянето бе тази, че командирът на „Дискъвъри“ Кдарк бива затворен за дългове, които бил направил брат му, своевременно избягал в Индия.

Двата кораба напуснаха Кейптаун на 30 ноември 1776 година. Кук се насочи най-напред към групата островчета, открити на 46–47° ю.ш. и 38° и.д. през 1772 г. от французина Марион Дюфрен. След като посети тези островчета, Кук ги нарече острови на Принц Едуард. В края на декември 1776 г. експедицията се озова при острова, открит през 1772 г. от Кергелен.

В края на януари 1777 г. Кук пристигна във Вандименова земя (Тасмания). Той описа обстойно жителите — тъмнокожи, с остра коса, хора, които не познавали друго оръжие освен тояги, получавали огън чрез триене и си служели с груби каменни сечива. Тасманийци се хранели предимно с мекотели и плодове от диворастящи дървета. Макар че живеели край морето, не познавали нито салове, нито лодки и не използували рибата за храна.

През първата половина от XIX в. британските колонизатори изтребват до крак беззащитните островитяни. Деветдесет и девет години след посещението на Кук умира последната представителка от коренното население на Тасмания.

На 11 февруари 1777 г. корабите влязоха в залива Шип Ков. Вече споменахме, че през 1773 г. маорите бяха убили тук десет матроса от „Адвенчър“. Трябва да отбележим — и това прави чест на Кук, — че той не прояви ни най-малка неприязън към новозеландците, след като разбра, че така трагично завършилото спречкване бе станало по вина на англичаните.

На 25 февруари Кук напусна Шип Ков и се насочи на север. В края на март и началото на април той откри островите Мангая, Атиу и Такутеа в южната част на архипелага, който днес носи неговото име.

На о. Атиу Омаи срещна четирима земляци. Преди няколко години те тръгнали с едно кану от бреговете на о. Таити към Раиатеа, но бурята ги отнесла към о. Атиу, който се намира на 7000 мили от Таити. „Този случай — пише Кук — напълно отговаря на обстоятелствата, при които, сигурно, са били първоначално заселвани обитаемите острови в това море и особено онези от тях, които са силно отдалечени от континентите и един от друг.“

Това е вярно. Именно благодарение на такива плавания, понякога случайни, понякога преднамерени, се заселва гигантската полинезийска „галактика“ с безбройните й острови и архипелази, жителите на които говорят на език с еднакъв произход, строят еднакви канута и жилища, от поколение на поколение предават близки по съдържание предания и легенди.

На 28 април 1777 г. Кук пристигна на островите Тонга. Най-напред прекара няколко дни на о. Намуке, а след това обиколи редица острови от групата Хапаи, разположени в северната частна архипелага. Общо взето, експедицията прекара на о. Намуке и островите Хапаи почти три месеца. Затова пък Кук и Андерсън подробно проучиха обичаите, нравите и материалната култура на този гостоприемен архипелаг. „Хора“, „Жилища“, „Храна“, „Развлечения“, „Полигамия“, „Разменна търговия“, „Занаяти“, „Каменоделство“, „Обработка на земята“, „Система на управление“, „Военни действия и оръжие“ — ето рубриките на сбитото, но много точно описание на островите Тонга, включени в дневника на Кук.

Интересно е, че Кук с нескривано раздразнение пише за полинезийските жреци и различните полинезийски култове. И като се съди по обидния тон на тези отзиви, той явно не симпатизира твърде и на свещенослужителите от собствената си родина…

На 12 август 1777 г. Кук пристигна в Таити и след това тръгна на „разходка“ из Дружествените острови. През ноември той топло се раздели с Омай, като предварително му построи къща на о. Хуахине.

На Дружествените о-ви Кук, както и по-рано, се мъчеше да поддържа добри отношения с местните вождове; това бе от интерес за експедицията. Но понякога нервите му не издържаха и в такива случаи той се отнасяше твърде жестоко с островитяните.

Когато на о. Муреа някой задигна от пасбището бременна коза, принадлежаща на гостите.

Кук заповяда да изгорят едно малко селище и да унищожат няколко канута.

На о. Хуахине бе откраднат секстант. Наскоро крадецът бе намерен и Кук заповяда да му отрежат ушите, като варварското наказание бе извършено публично.

Не по-малко жестоко Кук наказваше и своите матроси и войници. На един от Дружествените о-ви дезертира морският пехотинец Джон Хари-сън — беше полудял по млада островитянка. Той бе заловен и Кук заповяда да го накажат с две дузини удари с камшик.

На 8 декември Кук напусна Дружествените о-ви и тръгна на север. На 24 декември 1777 г. той откри необитаем остров на 2° с.ш. Нарече го о. Рождество.

Неделята на 18 януари 1778 г. бе един от най-паметните дни в историята на третата експедиция. На разсъмване на 21°12′ с.ш. и 158° з.д. на хоризонта забелязаха земя и скоро след това се показа ивица суша, а на другия ден малко по на запад бе открит нов остров. Това бяха островите Оаху, Кауаи и Ниихау от Хавайския архипелаг, за съществуването на които до януарските дни на 1778 г. не знаеха европейските географи.

Край бреговете на Кауаи до корабите се доближиха три канута „и във всяко от тях имаше по четири души — пише Кук; бяхме приятно изненадани, когато открихме, че туземците принадлежат към същата нация, както народът на Таити и на другите острови, които бяхме посетили“.

На другия ден островитяни се качиха на борда на „Резолюшън“. „Досега никога не бях виждал — отбелязва Кук — индианци22, попаднали на кораба, да са до такава степен смаяни. Очите им постоянно се местеха от предмет на предмет, слисаните им погледи и дивите движения изразяваха крайното им учудване при вида на новите за тях неща. Това показваше, че те никога не бяха стъпвали на кораб.“

Желязото обаче бе познато на островитяните и много се търсеше. Наричаха го „хамаите“ и Кук забеляза две железни изделия — парче от обръч и къс от широк нож. Той предположи, че тези предмети са попаднали тук с дъските от някой потънал недалеч от Хаваите кораб. Ако се съди по учудването, с което хавайците бяха посрещнали англичаните, версията на Кук трябва да се приеме като вярна. Не е изключено обаче много време преди британските мореплаватели, през XVI и XVII в. Хавайският архипелаг да е бил посещаван от японци или испанци. В испанските архиви, държани в строга тайна до края на XVIII в., има документи, които позволяват да се допусне, че на път от Филипините за Америка капитаните на някои сбъркали курса си кораби са минавали край острови, положението на които отговаря на координатите на Хаваите.

Сведенията за тези открития обаче били държани заключени със седем ключа и честта за истинското откритие на Хаваите безусловно се пада на Кук.

На новооткритите острови експедицията прекара петнадесет дни. Кук нанесе на карта островите Кауаи, Ниихау, Кауала и Оаху и само с крайчеца на ухото дочу нещо за големия о. Хавай, където след малко повече от единадесет месеца той се прости с живота.

Хавайските острови напомняха до голяма степен Таити и архипелага Тонга. Подобно на останалото население на Полинезия, хавайците бяха изкусни земеделци. Те грижливо си обработваха земята, използуваха торове, напояваха нивите си с вода от язовири, което се улесняваше от факта, че в планините бе лесно да се направят бентове. На Хавайските о-ви се развъждаше риба в специални рибарници, добиваше се морска сол чрез изпаряване на морската вода, изработваше се здрав плат от ликото на един вид черници, като в оцветяването на този плат (както и в Таити го наричаха „тапа“) местните жители значително превъзхождаха далечните си съседи.

Тук се изработваха бързоходни канута, леки и здрави къщи. Наметалата и шлемовете от алени и златисти пера учудваха Кук и спътниците му с красотата си. На тези острови имаше корабостроители, музиканти, готвачи, резбари, масажисти; разделението на труда тук бе отишло по-далеч, отколкото на другите полинезийски острови.

На тези вълшебни острови бе непознато равенството. Властта принадлежеше на вождовете (алии), а простолюдието (макааинана) се трудеше с пот на чело и хранеше вождовете. Отделни острови се управляваха от върховни вождове (моа), голямо влияние имаха жреците (кауана), които следяха за изпълнението на всевъзможните религиозните забрани — капу (на Таити тези забрани се казваха табу).

Макар че прекара на новооткритите острови една-две седмици, с присъщата му наблюдателност Кук описа бита и нравите на хавайците.

На 2 февруари 1778 г. корабите напуснаха Хавайските о-ви и се насочиха към бреговете на Северна Америка, където пристигнаха на 7 март на 44°20 с.ш. — крайбрежието на днешния щат Орегон.

Като се движеше в северна посока, Кук не забеляза протока на Хуан де Фук, отделящ Ванкувър от континента, и на 29 март 1778 г. влезе в големия залив Нутка, открит (Кук не знаеше това през 1774 г.) от испанеца Хуан Перес.

В този залив Кук се задържа доста време, тъй като корабите трябваше да се поправят и да се отстранят „производствените дефекти“, на които английските корабостроители бяха толкова щедри.

Двата кораба пропускаха вода като решета, а на „Резолюшън“ на туй отгоре бе излязла от строя фокмачтата.

Фокмачтата. Предстои ни да научим каква злокобна роля изигра тя в съдбата на Кук…

Край залива Нутка живееха индианци от племето квакиютъл, изкусни ловци на морски и горски животни. По свой обичай Кук сбито и точно описа облика на индианците, големите им и не-спретнати къщи, сечивата им, накитите, лодките, риболовните принадлежности. И естествено не отмина техните тотеми — високи стълбове с родови емблеми — изображенията на различни животни и птици.

Индианците бяха готови да дадат всичко срещу предмети от желязо, мед и месинг. Спътниците на Кук срещу брадви, ножове, триони, месингови копчета получаваха кожи от морски бобри23. По-късно моряците продадоха тези кожи в Макао по 10–15 фунта едната. Търговията с ценни кожи им донесе огромни печалби, а слухът за кожите, които можели буквално без пари да се получат по западното крайбрежие на Северна Америка, предизвика „кожарска“ треска в Англия и САЩ.

Множество търсачи на лесна печалба се юрват към неприветливите води, миещи тези брегове.

Започва колонизацията на о. Ванкувър. За горчивите й плодове може да се съди по някои, съобщения на канадските вестници от април 1978 година. Този април е месец на тържествен юбилей — в Канада и преди всичко в тихоокеанската й провинция Британска Колумбия се чествува 200-годишнината от посещението на Кук в залива Нутка. Представителката на индианците-квакиютли Дона Тиндал през март 1978 г. заявява, че сумата от един милион и шестстотин хиляди долара, отпуснати от властите на Британска Колумбия за юбилейните празненства, е „безпримерно пилеене на средствата на данъкоплатците и пряко оскърбление за индианците от тази провинция. Ние не желаем да участвуваме в тържествата, които ни напомнят за насилията над нашите обичаи и нашия език, и не трябва да пеем и да играем по представления, които се уреждат от не-справедливото и расистко общество“24.

Още по-остри са изказванията на индианци от групата моучат, живеещи по бреговете на залива Нутка. Те отказват да приемат от управниците на провинцията 200 000 долара за изграждане на „голяма къща“ — жилище, наподобяващо онези индиански къщи, в които техните предци живеели преди двеста години.

На времето вождът Макина топло посрещнал Кук. Но белите хора за двеста години извършили злодеяния, които отнесли в гроба девет десети от потомците на Макина. Едра шарка, туберкулоза, венерически болести, алкохолизъм — това са все дарове на белите пришълци, и индианците не желаят да вземат участие в празненството, което за сетен път им напомня за бедите, връхлетели техните деди и бащи…

На 26 април 1778 г. Кук напусна залива Нутка и се насочи на север. На 1 май корабите стигнаха 55° с.ш. — мястото, където през 1741 г. до американските брегове бе доплувал Чириков. По-нататък експедицията се движеше на северозапад. И Чириков, и Бодега-и-Куадра, и Кук поради силните югоизточни ветрове и мъглите бяха принудени да плават далеч от брега между 55 и 58° с.ш. Затова те взеха големия Александров архипелаг, който се простира успоредно на континента, за крайбрежие на самия континент.

На 4 май се показа побелялата глава на връх Св. Илия, наречен така от Беринг, а на 9 май корабите влязоха в огромния залив Аляска, открит от Беринг и Чириков. Като отминаха заливчето Якутат, което Кук в чест на Беринг нарече Бе-рингс бей, корабите се приближиха до о. Каяк, където през 1741 г. бяха дебаркирали спътниците на Беринг — щурманът Софрон Хитров и естественикът Георг Стелер. Като даде на острова името Кейс Айлънд, Кук остави на брега бутилка с бележка и две сребърни монети. Това бе „знакът за заявка“ — по такъв начин островът се обявяваше за владение на британската корона.

На 12 май корабите влязоха в залива, който Кук нарече Сандуич Саунд, а редакторът на записките му го преименувал на Принц Уйлям. Тук участниците на експедицията срещнаха индианците-чугачи, конто си осигуряваха прехраната по същия начин както квакиютлите.

По-нататък, като заобиколи Кенайския п-в, на 1 юни Кук влезе в широк залив, който взе за естуар на голяма река. Всъщност това бе дълбоко врязал се в сушата залив (днес той носи името на Кук и на брега му е разположен най-големият град на Аляска — Ангоридж). Тук отново се повтори операцията с бутилката и монетите.

Като продължи по следите на Беринг и Чириков и използува картата на Г. Ф. Милер, Кук мина покрай островите Шуяк, Афогнак и Кадяк, като смяташе, че те се отнасят към континента. По-нататък той се движеше край откритите от Беринг о. Туманни (Чириков) и Шумагинските острови.

Безкрайно далеч бе от Шумагинските о-ви до бреговете на Русия, но и тук вече, край западния вход в Аляски залив, се появиха признаци на руско влияние. Местните жители — алеути — посрещнаха корабите с кожените си лодки-байдари п един от тях предаде на „Дискъвъри“ малко калаено ковчеже. В него имаше бележка на руски език и в текста личаха две дати — 1776 и 1778 година.

През протока Укатан от залива Аляска Кук излезе в Берингово море и на 28 юни въведе корабите в залива Самгунудха на северния бряг на един от Алеутските о-ви — Уналаска. Там алеутите му предадоха бележка на руски език, но „поради непотребност“ той им я върна.

На 2 юли 1778 г. Кук напусна Уналаска и потегли на североизток, отначало покрай северния бряг на о. Унимак, а после покрай северното крайбрежие на наподобяващия сабя п-в Аляска. До 23 юли той се движеше във водите на обширен залив, който нарече Бристолски. На руските мореходци този залив, изглежда, още не е бил познат. От нос Нюенем — западния край на Бристолския залив — Кук сви към морето и на 28 юли се приближи до о. Свети Матей, открит от русите през 1748 година.

На 3 август почина хирургът и естественик на експедицията У. Андерсън и Кук с неговото име назова забелязания през този ден остров. Но островът вече си имаше име — през 1728 г. Беринг го бе наименувал Свети Лавренти (Сейнт Лорънс).

На 9 август, продължавайки край източното крайбрежие на Беринговия проток, Кук стигна до най-северозападния край на Северна Америка. Макар че на картата на Милер в тази точка имаше надпис: „Брегът е открит от геодезиста Гвоздев през 1730 г.“25 и Кук дава на носа, открит от руските първооткриватели, названието „нос Принц Уелски“.

След това Кук прекоси Беринговия проток и заведе корабите в залива Св. Лавренти, врязал се в Чукотския бряг. Той подробно описа жителите на тези места, техните летни и зимни жилища. Беше прав, като направи извода, че пред него е страната на чукчите, изследвана от Беринг през 1728 година.

На 11 август Кук потегли на изток, към Америка. Като избиколи нос Принц Уелски, той излезе при северния бряг на Аляска. Напразно се надяваше в тия места да навлезе в свободен от двете страни северозападен проход. На 70°20′ с.ш. и 161°50′ з.д. пътят на корабите бе препречен от плътни ледове. От издадения в морето бряг, наречен от Кук Айси Кейп (Леден нос), до бреговете, на които се намираха огромни леговища на моржове, той обърна на югозапад.

Кук бе огорчен от неуспеха — северозападният проход не можа да бъде открит. Оставаше смътната надежда за намиране на североизточния проход и той се насочи да го търси към северните брегове на Сибир. На 29 август той се приближи по северното сибирско крайбрежие до един нос, на който даде името нос Норд (Северен; днес нос Шмит). Но и тук ледовете се оказаха непроходими.

Надеждите да се намерят водни пътища от Тихия океан към Атлантическия океан пропаднаха. Кук се върна в Беринговия проток, този път от север на юг, и както се движеше покрай западния бряг на Аляска, откри обширния залив Нортън. Не можа да се приближи към южния му бряг поради множество плитчини.

Кук изказа предположението, че в тези места в морето се влива голяма река. Догадката бе правилна — тук в залива Нортън се влива великата река Юкон.

Корабите минаха покрай устието й на 18 септември. А на 2 октомври 1778 г. те пуснаха котва в залива Самгундха на Уналаска, напуснат от експедицията преди три месеца. Тук на 14 октомври стана първата му среща с началника на руското селище на Уналаска щурмана Герасим Григориевич Измайлов. „Уверих се — пише Кук, — че той отлично познава географията на тия места и че са му известни всички открития, извършени от русите, като той веднага ми посочи грешките на новите карти“. Измайлов показа на Кук две руски карти на северната част на Тихия океан и премахна от картата на Г. Ф. Милер една трета от островите, които съгласно думите му не съществували в природата. „На грижите му — отбелязва Кук в дневника си на 21 октомври — поверих писмо до Адмиралтейството, като сложих в плика и карта на северните брегове, които бях посетил.“ Измайлов се разбирал с Кук чрез „посочване“, т.е. с жестове.

На 22 октомври „Резолюшън“ бе посетен от Яков Иванович Сапожников, началника на руското селище на о. Умнак. Той съобщи на Кук, че в Петропавловск хранителните продукти са твърде малко и че са много скъпи. Под влияние на това съобщение Кук реши да се откаже от зимуване в Петропавловск и да се върне на Хавайските острови. Кой можеше да знае, че там го чака гибел и че в Петропавловск, а не на Хавайските о-ви, загубилата своя ръководител експедиция ще получи всички продукти в изобилие и при това безплатно! Кук и спътниците му Д. Самуел, Т. Едгар и Дж. Ледярд оставиха превъзходни описания на руското селище на Уналаска, разположено на десет мили от мястото, където стояха корабите. Кук посвети няколко страници на родените ловци на морски животни — алеутите на Уналаска.

Като описва руското селище (това е, между другото, първото постоянно руско населено място в Америка), Кук пише, че то се състои от една много голяма къща, в която живеят освен русите също ителмени и алеути. „Русите — отбелязва той — владеят изкуството от посредствени продукти да приготвят вкусни ястия. Много ми хареса приготвеното от тях китово месо; доста сполучливо заменят хляба спудинг или пирог от сьомга-хайвер, добре разбит и опържен. Русите имат склонност към хляба и към ястия, в които основна част е брашното, но най-вероятно е тук то да е рядкост. Ако се изключи сокът от ягодови плодове, който те добавят към храната, единственото им питие е чистата вода и за тях е голямо щастие, че нямат под ръка нещо по-силно.

От тези места те се снабдяват не само с храна, но и до голяма степен с дрехи, които правят предимно от кожи; и това е може би най-хубавото, което човек може да има тук. Горните дрехи се шият подобно на наметалата на нашите кочияши и те им стигат до коленете; освен това те носят по две жилетки, панталони, кожена шапка и ботуши… Двамата тукашни началници имаха сини платнени куртки и както те, така и другите руси носеха копринени ризи; може би това са единствените дрехи, които не са собствена изработка.

Русите живеят на всички главни острови между Уналаска и Камчатка и стоят тук с единствената цел да добиват ценни кожи, като първият и основен обект на лов са морските бобри… Всички тези «кожухари» от време на време се сменят. Онези, които срещнахме, бяха дошли тук от Охотск през 1776 г. и трябваше да се върнат пак там през 1781 г., така че им предстои да останат на о. Уналаска още четири години“.

За всички жители на Уналаска пристигането на два големи чужди кораба бе необикновено събитие. Ето как Г. Г. Измайлов докладва на началството си за пристигането на англичаните:

На 26 октомври корабите напуснаха Уналаска и се насочиха на юг. Точно след един месец те вече бяха край остров Мауи от Хавайския архипелаг. Този остров не бе открит при първото посещение на архипелага, както и съседният, най-големият остров Хавай, до който корабите се приближиха на 1 декември. Отдалеч се виждаха снежните върхове на два гигантски вулкана — Мауна Кеа и Мауна Лоа. Шест седмици корабите плаваха, без да бързат, около острова по посока на часовниковата стрелка. Плаването не беше лесно, тъй като навсякъде край брега бяха пръснати безброй рифове. Корабите бяха в окаяно положение — протичаха, мачтите, рангаутът, ветрилата имаха нужда от незабавен ремонт. Крайно раздразнен, Кук гневно пише в бележките си от 19 декември за безобразните порядки във флота, където редовно започнали да снабдяват корабите с негодни припаси. Кук явно имаше пред вид в случая граф Сандвич и шефа на Корабната палата Палисър. Тези критични бележки са изрязани от текста на дневниците на Кук при първото им публикуване.

На 16 януари 1779 г. корабите влязоха в просторния залив Кеалакекуа на западния бряг на о. Хавай. Те бяха посрещнати от възторжена тълпа островитяни — най-малко хиляда канута излязоха да посрещнат гостите. На 17 януари Кук писа в дневника си за последен път. Той отбеляза, че „човек на име Тоуха (Као), както скоро научихме, бил имал духовен сан… се появи твърде церемониално и през време на тази церемония ми връчи прасенце, два кокосови ореха, парче червен плат; този плат той уви около бедрата ми“.

Нито Кук, нито спътниците му подозираха, че върховният жрец Као го възведе в ранг на велико божество.

…Едно време на о. Хавай живял добър и могъщ бог, който се казвал Лоно. Островът бил необитаем, а Лоно желаел във владенията му да се заселят хора. До брега се разбили две лодки, хората в тях се спасили, но злият бог на огъня им заповядал да напуснат острова. Тогава Лоно хвърлил злия бог в кратера на планината Мауна Лоа и оттогава в нея бушуват пламъците. А хората Лоно оставил на острова и в негова чест те започнали всяка година да уреждат тържества.

Веднъж Лоно взел да ревнува жена си Опуна от простосмъртен и в яростта си я бутнал от висока скала. Ужасен от направеното, той напуснал острова, но уверил хората, че след време ще се върне към тези брегове с плаващ остров.

Преди дванадесет луни край островите Кауаи, Ниихау и Оаху се появили два плаващи острова, водени от бога Лоно. След това островите изчезнали. Изчезнали толкова бързо, че хората не успели достойно да почетат бога Лоно.

И ето че тъкмо в дните на макахики — празника в чест на бога Лоно — плаващите острови отново се появили край бреговете на о. Мауи…

А след това богът Лоно, с други думи, капитан Кук, се яви на о. Хавай…

Богокапитанът Лоно избра за седалище залива Кеалакекуа. Той заповяда в южната част на брега на същия залив да се изгради обсерватория. На северния бряг на залива в селището Кавалоа бе резиденцията на върховния вожд Каланиопу.

На 26 януари 1779 г. Каланиопу с голяма свита и всевъзможни дарове пристигна на „Резолюшън“. При тържествена обстановка Кук и Каланиопу си размениха имената и по такъв начин завинаги закрепиха дружеските връзки.

Но вече на 2 февруари Каланиопу започна да подпитва моряците кога най-сетне бог Лоно ще напусне о. Хавай. Вечните връзки се оказаха нетрайни по вина на гостите.

Матросите и офицерите безчинствуваха, а вождовете и мнозина от жреците се възмущаваха от ненаситната лакомия на спътниците на бог Лоно. Възмущаваха се затова, че всички припаси се доставяха на корабите, без да се заплащат. Освен това гостите се държаха отвратително с местните жени. В Хавай не бе познато еднобрачието и нравите бяха доста свободни. Но моряците направо насилваха, а матросът Уилям Наш съзнателно заразяваше жените с венерическа болест. Той наистина бе наказан за това с две дузини удари с камшик, но наказанието пе повлия на приятелите му.

Кук разбра намека на Каланиопу и на 4 февруари корабите напуснаха залива Кеалакекуа.

Фокмачтата!!! Същата, която бяха ремонтирали в залива Нутка. На 8 февруари Кук се убеди, че тя бе станала съвсем негодна. Трябваше незабавно да се подслонят корабите в удобен залив и да се свали мачтата на брега.

Но освен Кеалакекуа наблизо нямаше друг що-годе удобен залив. „В 10 часа — пише лейтенант Кинг — обърнахме фордевинд и се насочихме към залива Каракаку (Кеалакекуа), проклинайки и оплаквайки нашата фокмачта.“ На 11 февруари корабите влязоха в залива и два дни по-късно моряците закараха мачтата на брега. Островитяните приеха гостите без ентусиазъм. Те бяха изгубили вяра в новоизпечения бог Лоно и още на 13 февруари на два пъти се сбиха с пришълците, като гостите и двата пъти използуваха огнестрелно оръжие.

В по-нататъшните тъжни събития до голяма степен бе виновен самият Кук. Трите околосветски пътешествия му бяха разклатили нервната система. При първото и второто плаване той се бе сдържал. През време на третата експедиция проличаха резултатите от огромното претоварване. Мидшипманът Дж. Тревенън пише, че Кук често изпадал в ярост, като понякога гърчове разтърсвали тялото му. Тревенън нарича такива припадъци „хейва“, като обянява, че това е „такъв танц у островитяни в южните морета, който силно напомня конвулсии и скокове“.

През нощта на 14 февруари бе откраднат големият ял, закотвен близо до кораба „Дискъвъри“. Капитан Кларк доложи за това на Кук. Ръководителят на експедицията страшно се ядоса и между седем и осем часа сутринта слезе на брега до селището Кавалоа. Придружаваха го девет морски пехотинци и командирът им лейтенант Филипс.

Разярен, Кук смяташе да плени Каланиопу, да го закара на „Резолюшън“ и да го държи там до връщането на откраднатия ял.

За да не може нито едно кану да излезе от залива, капитан Кларк изпрати две лодки — едната към селището Кавалоа, а другата в южната част на залива.

Описанията на по-нататъшните събития са пълни с противоречия. В рапорта на единствения очевидец, англичанина лейтенант Филипс, няма яснота, а другите участници в експедицията представят станалото в селището Кавалоа всеки по своему.

Имало е обаче очевидци-хавайци. През 1825 г. руският мореплавател О. Е. Коцебу записа в дневника си интересни подробности от показанията на стария островитянин Калемаку, който бе видял с очите си при какви обстоятелства загинал Кук.

Събитията се развили по следния начин. С отреда морска пехота Кук се явил при Каланиопу и заповядал вождът под конвой да тръгне към кораба. Каланиопу безропотно се подчинил на Кук и тръгнал към лодката. По пътя те срещнали една баба и някакви вождове, които взели да придумват Каланиопу да не се подчинява на заповедта на Кук. „Капитанът — пише Кинг, — който все още нетърпеливо искаше да изпълни намерението си, направи всичко възможно, за да накара тези хора да му отстъпят.“

Кинг не казва какво именно бил предприел при това положение Кук. А. Е. Коцебу, като се позовава на думите на Калемаку, записва, че Кук хванал Каланиопу за ръка, като искал да го отведе със себе си. Като имаме пред вид, че в третото плаване Кук бързо губел самоконтрол, може да се предположи, че Кук е приложил мерки за физическо въздействие. Калемаку разправял, че малко преди тази сцена от лодките, патрулиращи в залива, била открита стрелба по няколко кану-та. На мястото, където бил Каланиопу, дотърчал островитянин, ранен с куршум от мускет, и започнал със сълзи на очи да моли вожда да не отива на кораба. Като видяла окървавения си съплемекник, разярената тълпа се нахвърлила върху Кук и неговия отред.

Ако се съди по свидетелствата на Филипс и Кинг, сбиването започнало, след като един от хавайците се нахвърлил върху Кук. Капитанът стрелял срещу него с двуцевка пушка, обаче или зарядът е бил халосен, или пушката е била заредена със съчми; така или иначе нападащият не пострадал. След това островитяните се окуражили още повече. Кук дал заповед „всички в лодките“ и с втори изстрел убил един хаваец.

„Трябваше да се приложи сила — пише Кинг — и господин Филипс заповяда на войниците да стрелят; част от войниците изпълниха заповедта, след което индианците се нахвърлиха върху тях със страшна ярост, свалиха ги па земята и ги помъкнаха към водата. Оръжието сега се оказа безполезно. Който знаеше да плува, стигна до лодките, а на останалите на място им строшаваха главите.

По това време капитан Кук беше отдясно на господин Филипс и сержанта. Господин Филипс беше свален на земята и ударен с кама в гърба, след което нападащият се дръпна, за да нанесе нов удар, но господин Филипс се съвзе, опря се на коляното и с изстрел от упор уби туземеца.

Това щастливо обстоятелство накара туземците да отстъпят и позволи на господин Филипс да си пробие път към лодките. Нататък се затича и капитан Кук; той бе вече до самата вода, когато един вожд го удари по врата и рамото с остра желязна пръчка; капитанът падна по лице във водата. Индианците се нахвърлиха върху него със силни викове, стотици се струпаха над него и го доубиха с ками и тояги…

Освен капитан Кук от наша страна загинаха капралът и трима морски пехотинци.“26

Това бе неизмерима загуба. Трудно можеше да си представи човек, че командирът вече го няма. Някои офицери предлагаха незабавно да се открие огън с топовете и да се унищожи всичко живо в залива Кеалакекуа. Смъртно болният капитан Кларк взе мъдро решение — да се откаже от наказателни мерки и по мирен път да накара островитяните да върнат останките на покойния Командир. На другия ден Кинг встъпи в преговори с хавайците. Те обещаха да предадат тялото на Кук, макар че това щеше да стане трудно — трупът на ръководителя на експедицията бе разкъсан на мястото, където бе станала схватката.

Вечерта на 15 февруари двама островитяни донесоха на борда парче от бедро. Решено бе да се настоява за предаването на останалите части от тялото.

На 17 февруари стана сблъскване до мястото, откъдето моряците вземаха вода. Лейтенант Джон Рикман с група матроси нахлу в най-близкото селище; те изгориха около сто и петдесет жилища и убиха седмина островитяни, като Рикман закачи на видно място две човешки глави. Кларк нареди да се хвърлят в морето тези „трофеи“.

На 20 февруари вождовете и жреците предадоха останките на командира — скалп, глава без долна челюст, бедрена кост, кости на предмишница и китки на ръцете. По белега между палеца и показалеца (в Нюфъндлънд в ръцете на Кук бе експлодирал патрон) останките бяха разпознати.

На 22 февруари прахът на капитан Кук бе спуснат в морето, а на другия ден корабите напуснаха злощастния залив Кеалакекуа.

Изпълнявайки предначертанията на Кук, Кларк поведе корабите на север, за да продължи търсенето на северозападния проход.

На път за Беринговия проток на 29 април корабите влязоха в Петропавловското пристанище. Тук моряците бяха топло посрещнати от главния командир на Камчатка премиер-майор Магнус Бем. Бем безвъзмездно снабди експедицията с продукти и корабен инвентар. Кларк предаде на управителя на Камчатка комбинирана карта на откритията на експедицията и твърде ценна сбирка от океански рядкости, която днес се съхранява в Етнографския музей на Академията на науките на СССР в Ленинград.27

По-нататък корабите преминаха през Беринговия проток, но на 70° с.ш. пътят им бе преграден от ледени полета. На 27 юли Кларк тръгна на юг. На 22 август, когато наближаваха към, Петропавловския залив, той почина и командуването на експедицията пое Джон Гор.

В Петропавловск корабите останаха до 8 октомври 1779 г. и гостите пак бяха посрещнати твърде радушно. Този път те имаха работа не с М. Бем, заминал за Петербург, а с временния командир на Камчатка капитан В. И. Шмалев.

Пътят от Петропавловск към бреговете на Англия минаваше през водите на Япония, Индийския и Атлантическия океан. В устието на Темза корабите влязоха на 7 октомври 1780 година. Плаването бе продължило петдесет месеца и двадесет и пет дни.

По значение третата експедиция отстъпва на предишните плавания на Кук. И то не защото Кук и Кларк не успяват да открият северозападния, проход — кораби минаха през него много десетилетия след Кук, — а защото един от най-важните обекти на третата експедиция е онази част от Тихия океан, за която основните географски проблеми вече са решени от направените през XVII-XVIII в. руски открития.

Най-важното постижение на последната експедиция на Кук е откритието на Хавайските острови. Безспорно важни са и откритията му по западния бряг на Аляска, извършени по ориентири, вече набелязани от руски мореплаватели.

Общите резултати от дейността на Кук са огромни. С опита на безпримерните си плавания той доказва, че Световният океан не само в Северното, но и в Южното полукълбо надхвърля по площ земната суша. Като изтрива от географската карта Южния континент, Кук нанася на нея двата острова на Нова Зеландия, източното крайбрежие на Австралия, Нови Хебриди, Нова Каледония и множество малки острови и атоли.

Тези експедиции, в които вземат участие изтъкнати учени — Дж. Банкс, Д. Соландър, И. Р. и Г. Форстер, откриват пътя за всестранни научни изследвания на земи и морета в Южното полукълбо. Дейността на командира на трите наистина велики експедиции оказва значително влияние върху развитието на световната географска мисъл.

На презрение към фалшиви авторитети, на смелост в научното мислене, на безпределна смелост и мъжество се учат от Кук онези, които бяха поели от него щафетата на откритията.

И може би най-добра оценка на Кук даде верният му помощник Джеймс Кинг: „Знанията, опитът, прозорливостта му помогнаха толкова всестранно да овладее професията си, че и най-големите пречки се преодоляваха и най-трудните плавания ставаха леки и почти безопасни под негово ръководство“.