"Джеймс Кук" - читать интересную книгу автора (Свет Яков Михайлович)

Гибелта на южния континент

Герой на деня през втората половина на юли 1771 г. в Лондон става Банкс. На него и само на него се приписват успехите на славната експедиция (отчасти защото той сам си ги приписва), високото му чело е увенчано с лаври в двореца и в Кралското дружество.

Говори се, че Банкс подготвял нова експедиция в южните морета с три големи кораба.

Великият Линей, възхитен от ботаническите открития на експедицията, предлага Нови Южен Уелс да се преименува в Банксия.

През август обаче лаврите на Банкс поувяхват и се повишават акциите на истинския герой на плаването, командира на „Индевър“. Към Кук голям интерес проявява новият първи лорд на Адмиралтейството Джон Монтегю, граф Сандуич.

Сандуич, преуспяващ политик, един от фаворитите на крал Георг III, през 1771 г. става шеф на Адмиралтейството и се задържа на този пост единадесет години.

Сандуич не разбира много от морско дело и едва ли би могъл да направи разлика между гротстенга и гротбрамстенга, но затова пък отлично знае на коя карта трябва в един или друг момент да заложи в играта на живота.

Сандуич отлично разбира, че плаването на „Индевър“ е завършило с успех благодарение на Кук. В началото на август той неведнъж се среща с него, а на 14 август в Сейнтджеймския дворец го представя на крал Георг III.

На тази аудиенция кралят честити на Кук произвеждането му в чин капитан трети ранг.

Наскоро след това, сигурно около двадесети август, Кук е назначен за командир на кораба „Скорпион“. Този пост е истинска синекура — новият командир прекарва дните си в Адмиралтейството и Корабната палата, ведомството, отговарящо за комплектуването на флота с плавателни съдове.

Тази палата оглавява от 1770 г. неизменният покровител на Кук Палисър, който е същевременно и контрольор на флота на негово Величество.

Може би още аудиенцията в Сейнтджеймския дворец е станало дума за нова експедиция в южните морета. За това може да съдим по факта, че на 17 август в писмото си до Джон Уокър, собственик на известната ни фирма за превоз на въглища, Кук бе намекнал за желанието си в близко бъдеще да тръгне със сигурен кораб към Южното полукълбо.

На 13 август 1771 г. Кук пише до същия адресат за бъдещото си пътуване далеч по-определено. „Следващото плаване — четем в писмото му — смятат да се осъществи с два кораба и ако то се осъществи, има надежда работата да бъде възложена на мен.“13

На 25 септември Адмиралтейството изпраща на Корабната палата заповед за закупуване на два кораба за нова експедиция и макар че Кук официално е назначен за ръководител на експедицията едва на 28 ноември 1771 г., още от края на септември той се залавя с търсенето на подходящи съдове.

„Индевър“ е изпратен в Южна Америка и Кук настоява за експедицията да бъдат намерени кораби от същия тип.

През ноември 1771 г. биват закупени два въглевоза (двата „родом“ от Уитби), „Маркиз Гренби“ и „Маркиз Рокингъм“. Дават им нови имена — тези на прочутите английски пирати Дрейк и Рали. Скоро след това обаче в Адмиралтейството се усещат, че Дрейк и Рали са потопявали и грабели испански кораби и за да не дразнят испанците, бързат да дадат на тези плавателни съдове „неутрални“ имена — „Резолюшън“ („Решение“) и „Адвенчър“ („Смел почин“). Водоизместването им е съответно 462 и 336 тона.

За командир на „Резолюшън“ е назначен Кук, а за негови помощници — Робърт Купър, Чарлс Кларк и Ричард Пикърсхил; последните двама се бяха проявили много добре при плаването с „Индевър“.

Командир на „Адвенчър“ става Тобаяс Фюрно, участник в околосветското плаване на Уолис.

Този път екипажът е подбиран лично от ръководителя на експедицията. Съставът е много по-сполучлив от този на „Индевър“, но не може да не се отбележи, че на „Резолюшън“ са взети единадесет матроси и един морски пехотинец от командата на „Индевър“. Интересно е, че този пехотинец е същият Сяамюъл Гибсън, когото при първото плаване Кук бе наказал за опита му да дезертира.

В експедицията непременно иска да участвува и Банкс. Но той настоява с него да тръгнат един художник, трима чертожника, двама секретари, двама музиканти и девет слуги. За да се настани тази почти кралска свита, на кораба бива издигната надстройка, която го лишава от устойчивост, — при първата буря той би се обърнал с дъното нагоре.

Кук се ужасява от тази приумица, а в Адмиралтейството в края на краищата се отказват от кандидатурата на Банкс и нареждат да се махне опасната надстройка.

На мястото на Банкс твърде сполучливо са поканени да участвуват двама естественици германци — Йохан Форстер, потомък на преселник от Шотландия, и неговият син Георг, който през 1771 г. навърши 17 години.

Георг Форстер, по-късно един от най-изтъкнатите европейски естественици, известно време учил в санктпетербургска гимназия (семейството Форстер е живяло няколко години в Русия).

В плаването вземат участие астрономите Уилям Уолс и Уилям Бейли, които разполагат с хронометри, изработени от прочутите майстори Кендала и Арнолд. С тези хронометри може доста точно да се определи в морето географската дължина. Художник на експедицията е великолепният пейзажист Уилям Ходжс.

В Кейптаун към експедицията е зачислен и шведският ботаник Андре Спарман.

В експедицията се наброяват и десетина мидшипмани, от които този път има повече полза, отколкото от безделниците, взели участие в първото плаване. Четиринадесетгодишният мидшипман Джон Елиът става автор на интересни записки за плаването, а колегата му Джеймс Барни през време на пътешествието заема офицерска длъжност и по-късно, в зряла възраст, стига до чин адмирал. Петнадесетгодишният мидшипман Джордж Ванкувър е участник и в третото плаване на Кук, а през 90-те години на XVIII в. оглавява експедиция, която извършва огромна работа по картографирането на западните брегове на Северна Америка.14

По брой на участниците втората експедиция е двойно по-голяма от първата. На „Резолюшън“ има 137, а на „Адвенчър“ 91 човека.15

Маршрутът на експедицията е набелязан от Кук. Някои съображения по този повод той изказва, както вече се спомена, в края на дневника си от първото плаване.

През февруари на 1772 г. Кук представя на Адмиралтейството докладна записка, в която определя програмата на новото си плаване.

Ето тази програма: „За някои съображения, засягащи откритията, които трябва да се направят в Южния океан, и за маршрутите, които трябва да следват корабите през време на плаването, замислено за тези открития.

Установено бе, че никаква що-годе обширна земя северно от 40° южна ширина няма; северно от споменатия паралел Южният океан е достатъчно изследван, ако не се смята участъкът около 140° з.д.

Следователно, за да се направят нови открития, мореплавателят трябва да обиколи земното кълбо в големите географски ширини и да се движи с курс на изток, като се има пред вид, че там винаги духат западни ветрове. Трябва да се има пред вид, че зимата е най-неподходящото годишно време за плаване в големите географски ширини; затова корабите трябва да напуснат нос Добра Надежда в края на септември или началото на октомври; тогава цялото лято ще може да се използува за стигане до Нова Зеландия в пояса между 45 и 60° ю.ш. или дори по на юг, ако времето се окаже благоприятно. Ако по този маршрут не бъдат открити нови земи, корабите трябва, след като влязат в новозеландски води, да пуснат котва до бреговете на Нова Зеландия.

От Нова Зеландия по същия начин (т. е. в големите географски ширини) корабите трябва да се движат по посока на нос Хорн. Но това може да се изпълни само след като мине зимата, а за през зимата е целесъобразно да се търси подслон в по-гостоприемни ширини.

Най-удобно е да се направи престой в Таити, като зимните месеци се прекарат там и в близките до Таити води. А след това, като продължи плаването на юг, да се стигне до нос Хорн и да се проучат тамошните води, след което да се тръгне по посока на нос Добра Надежда.“

Таити и Нова Зеландия трябвало, според Кук, да се изберат за бъдещите зимувания.

Към записката си Кук прилага карта и на нея с жълта линия означава „маршрута, който, както смятам — пише той, — трябва да следват корабите, ако се изхожда от предположението, че по него няма да срещнем земя; ако ли срещнем, курсът може да бъде изменен с оглед на контурите й, но общата посока на маршрута трябва да се запази, иначе значителна част от Южния океан ще остане неизследвана“.

„Жълтият маршрут“ минаваше през 50-60° ю.ш.

Това бе един „дързък“ маршрут — та нали до 1772 г. нито един мореплавател в Южното полукълбо не бе прониквал във водите на шейсетте градуса. Наистина доста далеч на юг се спускат европейски кораби в района на нос Хорн, но никой не стига до 60° ю.ш. И освен това до 1772 г. моряците пресичат океана в Южното полукълбо, като използуват източните ветрове на тропичния пояс и никой освен Тасман не бе преодолявал „морската целина“ в пояса на западните ветрове на големите географски ширини.16

На 25 юни 1772 г. лордовете на Адмиралтейството заверяват с подписите си инструкцията, естествено поверителна, за командира на новата експедиция.

Лордовете се опират на предложенията на Кук (в мнението му сега се вслушват особи с адмиралски чин), но подчертават, че трябва на всяка цена да се намери Южният континент. На Кук се препоръчва да предприеме в южната част на Атлантика издирването на земята, открита през 1739 г. от французина Буве някъде около 54° ю.ш.

По такъв начин в Индийския океан моряците използуват западните ветрове.

И само Тасман се бе осмелил през 1642 г. да пресече Индийския океан в ивицата на 40° ю.ш.

Кабинетните географи смятали тази земя за издадена напред част на Южния континент.17

Инструкцията изисква от Кук да въвежда във владение на британската корона всички новооткрити земи.

Кук взема големи количества противоскорбутни продукти и напитки — кисело зеле, бульонни таблетки от прясно месо, ревен, лимонов сок, сгъстена бирена слад, желе от моркови, горчица.

На 13 юли двата кораба отплуваха от Плимът. На 30 октомври „Резолюшън“ и „Адвенчър“ пристигнаха в Кейптаун.

Тука Кук научи, че скоро французите били открили в Индийския океан някаква земя на 48° ю.ш. и че друга френска експедиция тръгнала към Хаити. Ставаше дума сигурно за острова, открит на 49° ю.ш. от Ив Жозеф Кергелен, и за експедицията на Никола Марион-Дюфрен.

По-късно се разбра, че нито Кергелен, нито Марион-Дюфрен, нито третият френски мореплавател Жан-Франсоа Сюрвил не бяха извършили някакви що-годе важни открития.

След като излезе на 23 ноември 1772 г. от пристанището на Кейптаун, месец и половина Кук напразно търси откритата от Буве земя.

В началото на януари 1773 г. Кук взе курс към юг. На 17 януари същата година корабите му за пръв път в историята на мореплаването преминаха през Южната полярна окръжност само на стотина мили от Земята на Кралица Мод в Антарктида.

Следващият ден — 18 януари 1773 г. — бе крайно тежък за Кук. „След пладне — писа той — задуха много силен вятър при ясно време. В 4 часа от марса видяхме 38 ледени острова, наредени в дъга от SE (югоизток) до W (запад), а наскоро в същата посока забелязахме ледено поле или полярен лед, а около кораба имаше толкоз плаващи парчета лед, че бяхме принудени да лавираме между тях; броят им бързо се увеличаваше и в 6 ч. и 45 мин., на 67°46′ ю.ш. се разбра, че ледовете са толкова плътни и сбити, че по-нататъшното движение е невъзможно, поради което се наложи да завием и тръгнем встрани от тях. От марса южно не виждах нищо освен ледове по цялото пространство от Е (изток) до WSW (запад-югозапад) и не се забелязваше никакъв проход. Това огромно поле се състоеше от най-различни по характер ледове — високи хълмове или острови, малки късове, тясно притиснати един до друг, и онези ледове, които гренландците наричат ледено поле. Такова именно поле с такива размери, че не му се виждаше краят, лежеше пред нас в SE посока; то се издигаше над водата поне с 16–18 фута и на човек му се струваше, че е навсякъде еднакво дебело. Тук видяхме много китове, които се гмуркаха близо до ледовете.

Съвсем не смятах, че ще е безопасно за корабите и благоразумно от моя страна да упорствувам в по-нататъшното предвижване в южна посока, тъй като вече бе минала по-голямата част от лятото. Пък дори и да се предположи, че такова предвижване е възможно (което е обаче твърде съмнително), твърде много време би отнело заобикалянето на тези ледове. Затова реших да започна търсенето на земята, скоро открита от французите; и тъй като вятърът духаше от SE (югоизток), така или иначе трябваше да се върна на N (север).“

Говорейки за земята, намерена от французите, Кук имаше пред вид острова, открит през 1772 г. от френския мореплавател Кергелен.

Този остров Кук безрезултатно търсеше до началото на февруари и успя най-сетне да дебаркира на него едва през време на третото си плаване. На 2 февруари Кук отново се насочи на юг, а шест дни по-късно корабите се разделиха. Кук не бе твърде огорчен от тази раздяла. Те предварително се бяха уговорили с Фюрно да се срещнат в новозеландския залив Шип Ков.

От 18 февруари до 15 март „Резолюшън“ се движеше все на изток по протежение на 58-60° ю.ш. На 15 март той сви на североизток и на 26 март, след като измина от напускането на Кейптаун повече от десет хиляди мили, стигна залива Дъски на западния бряг на Южния остров на Нова Зеландия. Тук „Резолюшън“ престоя до 11 май, а на 18 май в залива Шип Ков Кук се срещна с Фюрно.

През февруари „Адвенчър“ плавал на изток в ивицата 52-54° ю.ш., а в средата на март на път за Нова Зеландия Фюрно заобиколил Вандименовата земя, но входа в протока, който я отделя от Нова Холандия, приел за дълбок залив.

През първото лятно-антарктично плаване Кук доказва, че в източната част на Атлантическия и в Индийския океан до 60° ю.ш. няма никакви признаци за Южен континент.

Приблизително седем или осем хиляди мили Кук се движеше във води, където на всяка крачка се срещаха айсберги и ледени полета.

В залива Дъски, както и в залива Шип Ков Кук имаше възможност да задълбочи и разшири сведенията си за местните жители, събрани през 1769 и 1770 година. При престоя си в залива Шип Ков Кук забеляза, че моряците му развращават местните жени и стигна до твърде горчиви заключения за ползата от европейската цивилизация.

„За най-голям срам на цивилизованите християни — писа той — ние развратихме местните жители… и след запознаването им с нас у тях се появиха потребности, каквито в миналото туземците никога не са познавали, и те нарушиха само щастливото спокойствие, в което живееха бащите им и на което се наслаждаваха самите те. Нека оня, който ще отрича истинността на това твърдение, ми каже какво са спечелили туземците в цяла Америка от търговските си връзки с европейците?“

На 7 юни 1773 г. двата кораба тръгнаха на път. До 4 юли те се движеха на югоизток в онази част на Тихия океан, която представляваше от край до край бяло петно. След това, изминал три хиляди мили, Кук зави на север и на 11–14 август 1773 г. мина през архипелага Туамоту, където откри няколко атола.

От архипелага Туамоту Кук се насочи на запад и на 17 август пристигна в Таити, този път не в залива Матаваи, а в Пихаа (при Кук — Оаити Пиха) в югоизточния край на острова.

Тук корабите едва не загинаха — приливното течение ги понесе към рифовете, но и тук, както при бреговете на Нова Холандия, положението бе спасено от бреговия бриз. В тези смъртно опасни мигове и матросите, и командирите бяха абсолютно спокойни.

На Таити и на съседните острови на Кук се наложи да се задържи. Още в края на юли се разбра, че поради неразпоредителността на капитан Фюрно на „Адвенчър“ един човек бе умрял от скорбут и много матроси се бяха разболели.

За да унищожи тази страшна гостенка, екипажът на „Адвенчър“ трябваше добре да се храни с пресни плодове и месо; на Таити месо нямаше и Кук се насочи към съседния о. Хуахине, където се сдоби с триста свине, а след това отиде на о. Раиатеа. Младият островитянин от Хуахине Омаи се примоли на Кук да го заведе в Англия. Тъй като Кук се надяваше да уреди още една експедиция в южните морета и да осигури на младежа връщане в родината, той се съгласи да го вземе. От Раиатеа взеха още един островитянин — Ойдиди, родом от о. Болабола.

Ойдиди извърши околотихоокеанско пътешествие и през 1774 г. се завърна в родината си.

За жалост, нито Омаи, нито Ойдиди можаха да заместят Тупиа.

Зимата беше вече към своя край, а междувременно Кук искаше непременно да изследва колкото се може повече острови в тропичните води на Океания. На 17 септември 1773 г. от о. Раиатеа той се насочи на запад, за да се запознае с архипелага Тонга, открит от Тасман през 1643 година.

На път за там Кук откри на 19° ю.ш. и 159° з.д. малък остров, наречен от него о. Херви.

На 1 октомври корабите на Кук стигнаха о. Еуа (Тасман му бе дал името о. Миделбург) в архипелага Тонга. След два дни те се прехвърлиха на най-големия остров на този архипелаг — Тонгатабу (о. Амстердам, според Тасман).

Прекрасен бе о. Таити, радваха душата Дружествените о-ви, но Еуа и Тонгатабу още по-силно покориха въображението на европейците.

„Струваше ми се — пише Кук, — че пътувам по най-плодородните равнини на Европа. Нямаше нито дюйм пустееща земя, пътищата заемаха точно толкоз място, колкото трябва… Никъде природата с помощта на малко човешки труд не се проявяваше с по-голям блясък, отколкото на този остров (Тонгатабу).“

Банани, плодове от хлебно дърво, кокосови орехи, ямс, таро — всичко, с каквото природата даряваше островите на Океания, всичко имаше в изобилие на Еуа и Тонгатабу. При това островитяните с необикновена радушност посрещнаха нечаканите гости и Кук с пълно основание даде на архипелага Тонга името острови на Дружбата.

През седемте дни престой на тези острови Кук успя да се запознае с бита на тонганци и с материалната им култура. Силно го учудиха някои тонгански обичаи, например отрязването на пръсти в знак на траур, и предизвикаха възторг изключително спретнатите жилища на островитяните и техните канута. „Сечивата, които видяхме тук — писа Кук, — както и на другите острови, се правят от камък, кост, миди и т.н. и когато ги разглеждаме, не може да не се възхищаваме от изкуството на тукашните майстори.“

На 7 октомври корабите напуснаха гостоприемния о. Тонгатабу и се насочиха към Нова Зеландия. На 30 октомври те се разделиха и този път окончателно. Насрещни ветрове дълго време не даваха на Кук и Фюрно възможност да стигнат до залива Шип Ков, който бе избран за място, където трябваше да се срещнат в случай на разминаване. Кук влезе пръв в залива и чака в нея Фюрно до 25 ноември. А Фюрно едва на 30 ноември 1773 г. успя да си пробие път към мястото на срещата.

Фюрно загубил в залива Шип Ков десет моряка, които се спречкали с маорите и били убити от тях. След това тръгнал към нос Хорн, известно време безуспешно търсил земята на Буве и, след като минал през Кейптаун на 14 юли 1774 г., се върнал в Англия.

„Нищо пряко мярка“ — такава норма на поведение имаше Фюрно. „Пряко обичайната мярка“ — такъв би могъл да бъде девизът на Кук. Той се завръща в Англия една година след Фюрно и през тази година прави наистина „прекомерни“ открития.

На 25 ноември 1773 г. Кук започна втория си лятно-антарктичен поход. Движи се на югоизток до 24 декември, когато за втори път през време на плаването премина Южната полярна окръжност. Ледовете го накараха временно да отстъпи, но на 11 януари той отново се насочи на юг-югоизток. На 26 януари 1774 г. той за трети път пресече Южната полярна окръжност, а на 30 януари „Резолюшън“ се приближи до плътно ледено поле.

„Външният (или северният) край на това огромно ледено поле — пише Кук — се състоеше от натрошен лед или от ледени парчета, толкова тясно споени, че нищо не можеше да проникне там. Приблизително една миля по-нататък започваше твърдият лед — непрекъснато компактно тяло… На това поле изброихме 97 ледени хълма, или планини, много от които бяха твърде големи… Стремежът ми да стигна целта ме доведе не само по-далеч от всички хора — мои предшественици, но и по-далеч от предела, до който, както смятам, изобщо може да стигне човек… Не можехме да намерим вече нито дюйм, за да се предвижим на юг, и затова излишни са други доводи, за да обяснявам необходимостта да се връщаме на север; по това време бяхме на 71°10 ю.ш. и 106°54 з.д.“

На 30 януари 1774 г. „Резолюшън“ се намира на 160 мили от п-в Терстън, който отделя морето на Амундсен от морето на Белинсхаузен18. В тази част на Антарктика по-далеч от Кук, и то едва с 26 мили, бе стигнал белгийският кораб „Белжика“, но това стана едва през 1898 г. — 124 години след Кук.

Невероятната енергия на Кук преодоляваше всички прегради. В това упорито движение на юг командирът на „Резолюшън“ водеше командата си към подвизи, без да държи сметка за нейните настроения. Мидшипманът Дж. Елиът в средата на януари 1774 г. пише: „Всички по това време се бяхме страшно измъчили, тъй като движейки се на Е, си бяхме втълпили в главите, че вървим право към нос Хорн, по пътя към дома. Запасите ни от чай, захар и всичко останало бързо привършваха, във връзка с което се правеха много намеци на капитан Кук. Но той само се усмихваше и нищо не казваше, тъй като винаги в намеренията си бе прикрит и сдържан, така че дори първият му помощник не знаеше кога ще напуснем някое място и кога ще пристигнем в друго. В това и във всяко друго отношение той бе най-подходящият човек за такова плаване. И ето че всичките ни надежди се разпиляха мигновено, тъй като вместо да вървим към Е, капитан Кук заповяда да се насочим към S. Бяхме направо смаяни и имаше момент, когато на кораба започнаха да роптаят, но скоро всичко се оправи“.

Към 30 януари 1774 г. цялата програма на второто плаване бе изпълнена. С чиста съвест Кук можеше да се върне в Англия покрай нос Хорн или нос Добра Надежда, да се върне и да доложи: Южен континент не съществува! На 6 февруари обаче той записа в дневника си, че не бива в никакъв случай да напуска Южния океан сега, когато има запаси от продоволствие и целият екипаж е здрав, че в големите географски ширини могат да се открият големи острови.

Нещо повече, изправен пред непробиваема ледена бариера, разполагайки само с един кораб, той набеляза през тези дни програма за по-нататъшни изследвания, които биха стигнали за две експедиции. Той реши да се насочи на север и на 38° ю.ш. в източната част на Тихия океан да търси явно митичната земя, която била уж някога открита от испанеца Хуан Фернандес. След това ще се опита в същата част на океана, но малко по на север да намери тайнствената земя на Дейвис и остров Пасха19, след което ще се отправи към Таити и по-нататък — към архипелага на Големите Киклади, открит от Бугенвил, за да разреши окончателно въпроса за Южната земя на светия дух, открита от Кирос. Та нали Бугенвил не е изследвал южната част на този архипелаг.

„От Големите Киклади — писа Кук — смятах да тръгна на S (юг), а след това на Е (изток) между паралелите 50 и 60°, като разчитах към ноември да стигна нос Хорн, за да мога най-благоприятната част от следващото лято да посветя на проучване южната част от Атлантическия океан… когато съобщих плана си на офицерите, които дотогава мислеха, че ще се насочим право към нос Добра Надежда, със задоволство забелязах, че те с радост го приеха. Справедливостта изисква да отбележа, че спътниците ми, каквито и да бяха обстоятелствата, проявяваха готовност с всички възможни средства да помогнат за успеха на всички замислени начинания. Във връзка с това едва ли трябва да се споменава, че матросите бяха винаги готови за действие и в този случай съвсем не желаеха пътешествието ни да завърши. Радваше ги перспективата, че плаването се удължава с една година и обстоятелството, че скоро ще имат възможността да се насладят на всички изгоди на по-мек климат.“

Та следователно кой беше прав — Елитът или Кук? Какво предпочиташе екипажът — да тръгнат веднага за Англия или да прекарат още една, а може и две години в южните морета и през цялото време да изпитват лишения и тъга по родината?20 „Резолюшън“ се насочи на север. На 22 февруари 1774 г. той навлезе в зоната, където можеше да се намира островът, уж открит от Хуан Фернандес, но от него нямаше и помен. Между другото казано, за съществуването на този остров настоява и Далримпъл, силно напакостил на географията с фантастичните си хипотези.

На 23 февруари Кук неочаквано се разболя. През 1951 г. английският лекар У. Тровър анализира всички данни на тази болест и стига до извода, че Кук боледувал от остро възпаление на жлъчния мехур и частична парализа на червата. Георг Форстер пише, че на кораба мнозина се опасявали за живота на Кук. Корабният лекар Джеймс Патън, който според Кук бил не само опитен лекар, но и търпелив болногледач, спаси командира на експедицията.

Кук смяташе, че го е спасило прясното кучешко месо — пожертвувано беше кучето на Форстер.21

Откритият уж от Хуан Фернандес остров не можа да бъде намерен.

Неуловима се оказа и митичната земя на Дейвис.

Обаче на 11 март 1774 г. на 27°10′ ю.ш. и 109°26′ з.д. експедицията срещна реално съществуваща частица суша — остров Пасха.

Още отдалеч се виждаха огромни статуи, които бяха изправени сякаш на вечна стража покрай бреговете на загадъчния остров.

През 1722 г., когато холандска експедиция на Рогевен открива острова, един от участниците й, Веренс, пише, че тук цялата територия е гъсто заселена и че навред върху масивни постаменти стоят колосални статуи, като всички идоли носят на главите си цилиндри от червен камък. А същевременно, както на испанския мореплавател Фелипе Гонсалес, посетил острова през 1770 г., така и на Кук им се струва, че са попаднали в полумъртва страна.

Островът, доскоро многолюден, бе населен от около седемстотин жители. Земята бе обработена само тук-таме, и то как да е, повечето статуи лежаха до опразнените си постаменти.

Повече от сто години след посещението на Кук на склона на планината Рана Рарику бива открита голяма каменна кариера. И чудно нещо — археолозите остават с впечатлението, че работата в нея била спряна внезапно: тук и там били разхвърлени инструменти, много от напълно завършените статуи останали неотделени от скалата, в която били изсечени.

Възможно е в средата на XVIII в. някакво бедствие да е връхлетяло острова. За жалост, още не са разчетени паметниците на местната писменост — дървените дъсчици ронга-ронга, в които може би има сведения за събитият, ох загадъчното минало на о. Рапануи, наречен от Рогевен о. Пасха.

Кук прекара на острова само шест дни, но за това кратко време успя да се запознае с бита и нравите на жителите му. Той забеляза приликата между тях и жителите на другите острови на Полинезия.

Само че жителите на о. Пасха бяха много победни от далечните си съседи.

Те се хранеха с ямс, таро и батати, но отглеждаха тези култури в малки количества, така че Кук не успя да се снабди на този остров с пресни продукти.

На 16 март от о. Пасха Кук се насочи на северозапад към Маркизките о-ви, където пристигна на 6 април. Тези острови са открити през 1595 г. от испанския мореплавател Менданя.

Островите приличаха на Таити, само че таитяни по време на плаванията на Кук били в много отношения изпреварили жителите на Маркизкия архипелаг.

„Жителите на тези острови… — писа Кук — са несъмнено най-красивият народ на света.“

Необикновено хубави били и самите Маркиз-ки о-ви, скалисти, набраздени с дълбоки долове, със зелени наметала от гори, смъкващи се от планинските склонове до самото море.

На 11 април Кук потегли на запад, към Таити. През време на този преход между 17 и 20 април той откри в архипелага Туамоту група острови, на които даде името острови на Палисър.

На 22 април „Резолюшън“ пусна котва в залива Матаваи. Край бреговете на Таити участниците в експедицията наблюдаваха рядко зрелище — маневри на таитянския боен флот.

В същност това дори не бяха маневри, а репетиция на морска битка — таитяни се готвеха да нападнат съседния о. Муреа. Таитянската армада наброяваше 330 канута, на които имаше не по-малко от 7760 бойци. Ядрото на тази флотилия бяха двойните канута, на всяко от което имаше по повече от четиридесет човека.

Като напусна Таити, Кук посети островите Хуахине и Раиатеа. На Раиатеа с експедицията се раздели Ойдиди.

На 5 юни 1774 г. от бреговете на Раиатеа Кук потегли на запад — към островите Тонга. По пътя бяха открити няколко малки островчета, като единият от тях, о. Търтъл (Костенурка), лежеше в границите на архипелага Фиджи.

В края на юни Кук стигна островите Тонга; този път той посети островите от западната част на този архипелаг и за малко остана на най-големия от тях — о. Намуке (о. Ротердам, както го нарекъл Тасман).

На 17 юли Кук се доближи до острова, кръстен от Кирос „Южна земя на светия дух“. Това беше най-северният от островите на архипелага, наречен от Бугенвил острови на Големите Киклади.

Бугенвил бе посетил само най-северните острови на открития от него архипелаг. Кук обиколи цялата островна верига, дълга повече от триста мили. На многобройните острови, планински и обитаеми, живееха хора, които съвсем не приличаха на таитяни, тонганци или маори. Тези тъмнокожи островитяни с гъсти вълнести коси се отнасят към меланезийската група, населяваща най-западната част на Океания.

Като изследва всички острови на архипелага, Кук стигна до извода, че „ние добихме правото да им дадем ново име и за в бъдеще да ги означаваме като Нови Хебриди“.

От Новохебридския архипелаг Кук тръгна на югозапад и на 3 септември 1774 г. на 20° ю.ш. и 165° и.д. откри тесен и дълъг остров, населен от хора с меланезийски облик. Кук премина покрай източното му крайбрежие, но не можа да изследва западния бряг, обграден от коралови рифове. Този остров той нарече Нова Каледония. Нова Каледония е третият по големина остров в Океания, по площ (18,6 кв. км) почти равен на Сицилия.

За най-голямо огорчение на привържениците на теорията за Южния континент Кук доказва, че в местата, където Кирос бе „открил“ Южната земя на светия дух има само острови, които явно не са свързани с що-годе значителен масив от суша.

От Нова Каледония на 3 октомври 1774 г. Кук се отправи към новозеландската база на експедицията — залива Шип Ков. По пътя той откри малкия о. Норфолк. На 10 октомври „Резолюшън“ пусна котва в залива Шип Ков, а точно след един месец потегли за нос Хорн. През цялото време на това преминаване на Тихия океан корабът имаше попътен западен вятър и още на 37-я ден от тръгването „Резолюшън“ се приближи към Огнена земя.

Някои и други от екипажа имаха тайната надежда, че от нос Хорн неуморният командир ще насочи кораба право към Англия. Но на тази плаха надежда не бе съдено да се сбъдне. Кук се насочи не на север, а на югоизток, за да изследва непознатата част на Атлантическия океан в областта между 50° и 60° ю.ш. Започна третият лят-но-антарктичен поход.

На 19 януари 1775 г. на 54° ю.ш. и 37° з.д. бе открит остров, наречен от Кук Джорджия (днешното му название е Южна Джорджия). „Кой би могъл да помисли — пише Кук, — че този малък остров, който лежи между 54-ия и 55-ия паралел, в разгара на лятото може да бъде целият покрит с пласт вледенен сняг, дебел много футове…“

По-нататък той отбеляза, че огромното количество лед, което се среща навсякъде в южната част на океана, явно показва, че в тези ширини трябва някъде да има голяма земна площ.

Като говори за голяма земя, Кук има пред вид не митичния континент на Мопертюй и Далримпъл, а земя, която лежи близо до Южния полюс.

Като продължи от Южна Джорджия на югоизток, на 23 януари 1775 г. Кук откри група островчета, наречена острови на Кларк. На 31 януари отново се показа някаква земя. До 6 февруари той изследваше носовете, островите и скалистите брегове на 57–50° ю.ш. и 26–27° з.д. Имаше гъста мъгла и беше трудно да се разбере какво представляват всички тези късове студена суша, които Кук нарече Земя на Сандуич. „Реших — писа Кук, — че откритите от нас брегове са били група острови или краят на някакъв континент“.

В същност това бе доста големият архипелаг, който днес носи името Южни Сандвичеви острови.

Най-южното островче от Земята на Сандуич Кук нарече Южен Туле. Названието е символично — римските географи наричали Туле най-северната от познатите им земи в Атлантика.

На 6 февруари 1774 г. Кук беше набелязал „свръхпрограма“ за плаването в големите и малките географски ширини. Точно след една година край бреговете на студената Земя на Сандуич той направи равносметка и писа в дневника си: „Би било безразсъдство от моя страна да рискувам всичко направено през време на това пътешествие заради открития, които, дори да бяха направени, не биха отговаряли на никаква цел и не биха донесли ни най-малка полза нито на мореплаването, нито на географията, нито на която и да било наука“.

„Резолюшън“ обърна на север. До 23 февруари Кук търсеше прословутия остров на Буве, а след това се насочи към нос Добра Надежда и на 19 март пристигна в Кейптаун. От 22 ноември 1772 г., когато корабите на експедицията бяха тръгнали оттук, до 19 март 1775 г. Кук беше изминал 20 000 левги — път, равен на три дължини на екватора. Такова „дълго“ плаване не е било извършвано от никого преди Кук.

На 12 май Кук напусна Кейптаун и след като посети пътьом о. Света Елена и Азорските о-ви, на 30 юли 1775 г. пристигна в пристанището Спитхед на южния бряг на Англия.

За три години и 18 дни плаване експедицията бе загубила четирима души, от които само един бе умрял от болест. Дори само това постижение за XVIII в. изглежда невероятно.

Наистина невероятни обаче бяха географските резултати от експедицията.

Грандиозният, равен по големина на цялата суша от Северното полукълбо Южен континент бе изтрит от картата на света. „Сега обиколих — пише Кук — Южния океан в големите географски ширини и го кръстосах по такъв начин, че не остана пространство, където да може да се намира континент, освен ако е близо до полюса, в места, недостъпни за мореплаване. Два пъти посетих тропическите морета на Тихия океан и не само уточних някои предишни открития, но направих и много нови и, струва ми се, че в тази част сега не може много да се направи. Така че смея да се надявам, че задачите на моето пътешествие са изпълнени във всяко отношение изцяло — Южното полукълбо е достатъчно изследвано и решително е свършено с търсенето на Южния континент, който в продължение на предишните почти два века нееднократно привличал вниманието на морските държави и през всички времена привличал вниманието на географите.“

Гибелта на Южния континент — това е главният резултат от втората експедиция на Кук. Той обаче смята, че отвъд Южната полярна окръжност може да се намира значителна по размери суша.

„Няма да отричам — пише той, — че близо до полюса може да има континент или земя със значителни размери; обратно, мнението ми е, че такава земя има и сигурно ние видяхме част от нея. Извънредно силният студ, множеството острови и обширни маси от плаващ лед — всичко това доказва, че на юг трябва да има земя и че тази Южна земя сигурно се намира или се издава най-да-леч на север срещу Южния Атлантически и Индийския океан. Вече приведох доводи по този повод и мога да добавя, че в тези океани бе по-студено, отколкото в Южния Тихи океан на същите ширини.“

В общи черти предположенията на Кук отговарят на действителността. Антарктичният континент наистина е изтеглен по на юг в зоната на Тихия океан и в седем точки се простира отвъд пределите на полярния пояс в зоните на Атлантическия и Индийския океан, за което свидетелствуват съвременните карти.

Но като предсказва съществуването на Антарктида и набелязва нейните граници, Кук същевременно се изказва против търсенето на тази напълно реална суша.

„Можем с пълно основание да предположим, че видяхме най-добрите земи, където се образуват ледовете, тъй като те бяха най-северните — пише той. Ако някой прояви решителност и упоритост, за да реши този въпрос, и отиде по-далеч от мен, няма да завиждам на славата на неговите открития, но смея да кажа, че това откритие няма да донесе полза на света.“

„Рискът, свързан с изследването на крайбрежието в тези неизвестни и покрити с ледове морета, е толкова голям — пише на друго място Кук, — че мога смело да кажа, че нито един човек никога не ще се реши да направи нещо повече от мен и че земите, които може да лежат на юг, никога няма да бъдат изследвани.“

Тази песимистична прогноза направи лоша услуга на цяло поколение мореплаватели. Авторитетът на Кук е толкова голям, че мнението му за недостъпността на голямата земя отвъд Южната полярна окръжност се смята за аксиома чак до 20-те години на XIX век.

Едва през 1820 г. великите руски мореплаватели Ф.Ф. Белинсхаузен и М.П. Лазарев въпреки „забраната“ на Кук проникват далеч на юг и откриват Антарктида.

В резултат на второто плаване на Кук са открити много острови в Океания и по-специално Нова Каледония, Норфолк, южната група на островите Нови Хебриди, малки острови в архипелага Туамоту и Куковите острови. Кук предполага, че в Океания е открил всичко, каквото можело да се открие, но след него в южната половина на Тихия океан са открити още много острови, за които той не е знаел. Важни открития в Океания през първата половина от XIX в. са направени и от руски мореплаватели.

Втората експедиция на Кук прославиха и трудовете на Йохан и Георг Форстер. Те продължават изследванията на Банкс и Соландър и обогатяват световната наука с изключително ценни ботанически, зоологически и геоложки открития.

И. и Г. Форстер оказват влияние върху мнозина от изтъкнатите естественици от XIX век. Александър Хумболт не се разделя с трудовете им, Чарлс Дарвин ги използува постоянно през време на околосветското си пътешествие с кораба „Бигъл“.