"Джеймс Кук" - читать интересную книгу автора (Свет Яков Михайлович)

Пътят към Венера и по-нататък

На 30 юли 1768 г., в деня, когато „Индевър“ щеше да отплава, Кук получи две инструкции. Едната беше строго поверителна и предписваше експедицията да започне търсенето на Южния континент от бреговете на Таити до 40° ю.ш. „… А в случай че континентът не бъде открит — пише в инструкцията, — ще продължите търсенето му в западна посока, като се движите между споменатата ширина и 35° ю.ш., докато го откриете или стигнете източния бряг на земята, открита от Тасман и наричана днес Нова Зеландия.“

По-нататък се нарежда, че същата тази Нова Зеландия следва „със съгласие на туземците (?) да се въведе във владение на краля на Великобритания“. От Нова Зеландия Кук можел да се върне било покрай нос Добра Надежда, било като заобиколи нос Хорн.

Завземи, завладей, осигури като владение на Великобритания — такива бяха повелите на тайната инструкция.

Маршрутът на експедицията обаче не беше набелязан по обичайните пътища на европейските околосветски плавания.

Преди 1768 г. търсят Южния континент само в тропичния пояс на Тихия океан, като само Тасман беше прониквал в тайнствената 40° ширина на Южното полукълбо.

„Индевър“ бе напълно стабилен кораб. Не беше наистина твърде голям — 370 т като вместимост не е много, ако се има пред вид, че експедицията трябваше да трае две години. „За всеки случай“ корабът бе снабден с 22 топа.

За мореходните качества на „Индевър“ биха могли да завидят командирите на която и да е далечна експедиция. „Този кораб — пише Кук — има бърз ход и лесно се управлява.“

По-зле беше с екипажа. Моряците бяха набрани без участието на Кук в пристанищните градове, където гъмжеше от матроси, изхвърлени на сушата след края на Седемгодишната война. Та никак не е за чудене, че още при прехода от устието на Темза до Плимът от „Индевър“ избягаха 18 матроси, след което Кук свали на брега още четирима морски скитници.

По стара британска традиция в екипажа на „Индевър“ бяха зачислени и няколко млади издънки от знатни и влиятелни особи, т. нар. мидшипмани. През време на плаването някои от тях (твърде условно можем да ги наречем гардемарини) причиниха на Кук доста главоболия.

Й все пак след време се създаде доста задружна команда. Като своеобразна мая послужиха петима матроси, които Кук бе взел от шхуната „Гренвил“, и други тридесетина опитни и мъжествени подофицери и матроси.

Добро име си спечели първият помощник на Кук — лейтенант Захария Хикс (не му бе писано да се върне в родината). Вторият помощник на Кук, лейтенант Гор, щурманът Робърт Молине, помощник щурманите Ричард Пикърсхил и Франсис Уилкинс бяха участвували в околосветското плаване на Уолис, а помощник щурманът (през последния етап от пътуването — втори помощник на Кук) Чарлс Кларк беше обиколил земното кълбо с кораба на Байрон.

На „Индевър“ се оформи ядката на следващите експедиции на Кук. С тези експедиции свързаха имената си лейтенантите Гор и Кларк, под-щурманът Пикърсхил, мидшипманите Манли и Харви, подофицерите Теръл, Грей, Смит, Рамзи, Андерсън, матросите Даусън, Колет, Мара, Пековер, войникът от морската пехота Гибсън.

„Индевър“ представляваше плаваща обсерватория и плаваща научна колегия. Наблюденията на Венера трябваше да води младият астроном Чарлс Грин. Ботаническите изследвания пое шведът Даниел Соландър — ученик на великия Линей. „Колегията“ се оглавяваше от 25-годишния естественик Джоузеф Банкс.

Притежател на огромни имения, които му носели по 6000 фунта годишно, Банкс бил безкрайно любознателен и ерудиран човек, едновременно зоолог, ботаник, географ и етнограф. През време на плаването си с „Индевър“ той изразходва за различни изследвания 10 000 фунта. Сумата е внушителна, но не беше малка и свитата на Банкс. В нея влизаха естественикът Херман Спаринг, двамата художници Сидни Паркинсън и Александър Бюкъл, двама бели и двама черни слуги. Освен това Банкс водеше и две кучета.

От плаването Банкс се върна с огромен хербарий и различни сбирки. Пътуването в южните морета му донесе и не малка слава. През 1778 г. той бива избран за президент на Кралското дружество8 и остава на този пост до самата си смърт през 1820 година.

В щата на експедицията влизаха също корабният лекар Уилям Мънкхаус и помощникът му Уилям Пери.

При тръгването екипажът на „Индевър“ наброяваше 98 души (корабен състав — 74 моряци, отред морска пехота — 12 щика, свръхщатен състав — учените и техните слуги — 12 души):

На 26 август 1768 г. „Индевър“ напусна Плимът. На път за Таити трябваше да заобиколят нос Хорн. След кратък престой в Мадейра на 13 ноември 1768 г. Кук доведе кораба си в Рио де Женейро, столицата на Бразилия, която по онова време бе португалска колония.

Вицекралят дон Антониу де Моура, граф Азамбужа, взе „Индевър“ за кораб на контрабандисти, а корабния екипаж — за банда разбойници. Такова мнение се обясняваше отчасти с това, че матросите на „Индевър“ не носеха униформа.

Документите, които Кук му представи, предизвикаха недоверието на дон Антониу. Съмнението се затвърди още повече, когато научи, че цяла тълпа англичани са се втурнали към Тихия океан, уж за да наблюдават планетата Венера…

Разкошните тропични ландшафти, които се виждаха отдалеч в залива Гуанабара, на бреговете на който е разположен Рио де Жанейро, според думите на Соландър, предизвикаха у естествениците мъки, по-страшни от Танталовите. Соландър все пак успя да отиде на брега, като се присъедини към групата, снабдяваща кораба с вода; тайно бе успял да посети забранения бряг и Банкс с част от свитата си.

Насрещни ветрове задържаха „Индевър“ в залива Гуанабара до 3 декември.

През това време Кук успя да направи великолепна снимка на системата укрепления на Рио де Жанейро, като по такъв начин отчасти оправда подозренията на вицекраля.

Екипажът на „Индевър“ посрещна Коледа в открито море. На 26 декември Кук записва в дневника си следното: „Вчера празнувахме Коледа; на кораба нямаше трезви“. По този повод Банкс отбелязва: „Всички добри християни, казано по съвест, бяха чудовищно пияни. Нито един що-годе трезвен човек нямаше на борда; добре, че поне вятърът бе умерен, но господ трябва да е знаел в какво състояние бяхме“.

Кук не наказа никого за участието в коледната оргия — това при положение, че през четирите месеца плаване петима матроси бяха получили по дванадесет удара с камшик за различни простъпки и помощник боцманът бе получил наказание за това, че бе допуснал нарушения на корабната дисциплина от страна на моряци. Екипажът бе имал достатъчно време да разбере, че командирът е строг и неумолим.

Кук обаче знаеше кога трябва малко да отхлаби юздите. След сто и двадесет дни плаване бе даден ден за отмора. Кук малко си кривеше душата, а и Банкс има грешка — на 25 декември на борда имаше един трезвен човек — капитанът на „Индевър“ лейтенант Джеймс Кук.

В средата на януари на 1769 г. „Индевър“ стигна в залива Буен Сусесо, на източния бряг на Огнена земя. Тук загинаха негрите-слуги на Банкс — Ричмънд и Долтън.

На 25 януари 1769 г. „Индевър“ заобиколи нос Хорн и през архипелага Туамоту стигна до Таити. На 13 април същата година той пусна котва в залива Матаваи в северната част на острова.

Таити… За просветените спътници на Бугенвил този остров олицетворява философските идилии на Русо, света на първобитни щастливци. Гостите французи са очаровани от нежните и топли багри на острова на вечната пролет, свободен от необузданото изобилие на амазонската селва или бенгалските джунгли. Спокойствие лъха от благодатните долини, весело ромонят бързи потоци, стичащи се от гористи планини.

На очарованите парижани им се струва, че мирните таитяни живеят в някакъв златен век — щедрата таитянска природа задоволява всички нужди на тези галени чеда на съдбата; на огромни дървета растат апетитни самуни, кокосовите палми пускат тежките си орехи в краката на безгрижните аборигени. В тучната земя за радост на тези щастливци зреят грудките на ямс и батати.

„Островът ми се представи — казва Филибер Комерсон, лекар на Бугенвиловата експедиция — в такава светлина, че бих го нарекъл Утопия или Страна на щастливците… и тъкмо такова име е достойно за страна (може би единствена на Земята), където живеят хора, непознаващи нито пороци, нито предразсъдъци, нито грижи и раздори. Родени под най-прекрасни небеса, изхранени от плодовете на почва безкрайно богата, дори без да е обработвана, управлявани по-скоро от бащи на семейства, отколкото от крале, жителите на тази страна знаят името само на един бог, чието име е Любов.“

Кук посети Таити една година след Бугенвил и Комерсон. Но даде съвсем друга преценка на не чак толкова розовата таитянска действителност. Сухо, сбито и ясно той изложи впечатленията си. Много неща той не можа да разбере. И това е естествено, тъй като той проучва живота на жителите на Океания, когато европейците не са знаели почти нищо за ранното минало на човечеството и за първобитното общество. Рожба на своята страна и своя век, понякога той мери с английски ярд таитянските обичаи, нрави и порядки. Но той забелязва съвсем вярно, че на Таити няма всеобщо равенство. Островът се управлява от алчни вождове (арии), а несретниците-земеделци (манахуни) едва свързват двата края. „Да — пише Кук, — тукашната природа е богата, но тя не дава даром благата си, макар и да не изисква непосилен труд.“

Кук е превъзходен наблюдател, майстор на сбитите и точни описания на бита на народите, непознати в Европа. Ето какво пише за него като етнограф видният съветски учен в тази област С.А. Токарев: „Етнографските бележки на капитан Кук, както неведнъж бе подчертано, се отличават преди всичко с голяма точност и достоверност. Кук умее да вижда по-ясно и да разбира по-вярно от някои и други професионални учени онова, което е пред очите му. Той вижда не само външните факти — типа, облеклото, накитите, поведението на туземците, но успява да разпознае и социалните отношения; той се оправя дори с езиците на туземното население, много бързо ги овладява до степен да може да контактува с местните жители без преводач. Но дори това не е най-важното. Важното, може би, се състои в голямата научна, именно научна (макар Кук да не принадлежи към научното съсловие) добросъвестност на наблюденията и записките му. Той винаги рязко разграничава онова, което вижда и разбира сам, от онова, което можело да се предположи — разграничение, което не винаги ще намерим у професионалните етнографи от по-късно пък дори и от наше време.“9

Описанието на таитяните е първият му опит в областта на етнографските наблюдения и този опит се оказва твърде сполучлив. Няколкото страници от дневника му, посветени на материалния свят на таитяните, на обичаите и вярванията им, на тяхната психология, представляват наистина кратка енциклопедия за страната на вечната пролет.

Кук описва много точно жилищата на островитяните, техните канута, всекидневното им „меню“, начините за изработване на платове от ликото на местен вид черница. Той се спира на начините за татуиране на таитяните, религиозните им церемонии и погребални ритуали. Той признава майсторството на местните жители, които, без да имат желязо, калай, олово, и използуват само сечива от камък, миди, дърво и кост, строят солидни къщи и бързоходни канута, и то какви — някои от тях събират седемдесет-осемдесет гребци!

На Таити още са запазени много видове обществена собственост и далеч не винаги европейските норми отговарят на съществуващите сред островитяните обичаи. Така онова, което англичаните преценяват като кражба, според таитяните е само вземане за временно ползуване на един или друг предмет. На тази почва стават твърде тежки недоразумения.

Два дни след като пристигнаха на острова, на брега на залива Матаваи бе построен малък форт, в който беше настанена обсерваторията. Кук заповяда около форта да се прекара черта, която островитяните нямали право да престъпват.

Още не успели да довършат изграждането на форта и се случи нещастие. Един таитянин от многото, струпали се край ограничителната линия, успя да измъкне един мускет от палатката, предназначена за астрономичните уреди. Началникът на охраната беше заповядал да открият огън срещу групата „нарушители“ на границата на форта, при което падна убит този, който бе откраднал мускета.

Макар че на таитяните дълго и упорито бяха обяснявали, че правото на собственост върху каквито и да е вещи, а още повече върху оръжието, е свещено право, те едва ли разбраха защо бе убит техният сънародник.

В началото на май островитяни задигнаха астрономически квадрант. Кук взе като заложник един от вождовете и го пусна едва след като квадрантът беше върнат.

До тази тактика ръководителят на експедицията прибягваше след това доста често — в случай, че изчезнеше нещо, вземаха се заложници.

В Таити експедицията прекара точно три месеца. На 3 юни 1769 г. в уречения час Венера мина пред слънчевия диск. Но материалите от наблюденията, заради които била уж предприета експедицията в южните морета, ги сполетява зла съдба. На връщане умира астрономът Чарлс Грин, а беглите му и нечетливи бележки, направени с молив, след това никой не успява да разчете.

Към края на юни 1769 г. Кук и Банкс извършиха поход около Таити. Курсът трасираха таитянски „лоцмани“ (бяха трима, като и тримата познаваха всяка скала на родните брегове); при това пътуване бе открит в южната част на острова полуостровът Таити-ити.

През юли — в Южното полукълбо това отговаря на нашия януари — беше рано да се пристъпи към търсенето на Южния континент. Затова Кук реши да обиколи групата острови, които са разположени непосредствено на запад от Таити. От 16 юли до 9 август той посети, а следователно откри (преди него там не бе стъпвал европеец) островите Хуахине, Тахоа, Волабола и Раиатеа.

Те всички приличаха на Таити, но по големина значително отстъпваха на източния си съсед.

Кук нарече целия архипелаг Дружествени острови, може би в чест на Кралското дружество.

Непосредствено преди отплаването Кук взе на борда младия жрец от Раиатеа — Тупиа, който беше го помолил да го заведат в Англия. Много от успехите на Кук в Океания се дължат на този млад и изключително надарен раиатеец.

У жителите на Океания от прадядо на дядо, от дядо на баща, от баща на син се предават различни предания, устни летописи за рода или дори за целия остров. Тупиа бе живата летопис на Дружествените острови. И, което е най-важно, той бе и жива географска карта на цялата централна Океания. Веднъж той взе лист хартия и нанесе на него седемдесет и четири острова, пръснати в радиус от две хиляди мили от Таити. Не стига това, но той посочи, разбира се, приблизително и посоките към тези острови от Таити.

За жалост Тупиа умира в Батавия (Джакарта) в края на 1770 г., когато експедицията е вече на път за Англия.

В цяла Полинезия, от Хаваите до Нова Зеландия, от о. Пасха до островите Тонга, местните жители говорят на сродни и сходни езици. Затова Тупиа, който бързо беше усвоил английската разговорна реч, стана „извънщатен преводач“ на експедицията, когато тя стигна до Нова Зеландия.

На 9 август 1769 г. от о. Раиатеа Кук се насочи на юг, и като действуваше съгласно поверителната инструкция, сви остро на запад, щом стигна 40° ю.ш. Местата, през които минаваше, не бяха посещавани от нито един европеец. Никакви признаци от Южен континент не бяха открити. Нещо повече, южно от 40° ю.ш., т. е. там, където съгласно мнението на Далримпъл и Ко трябвало да се търси този континент, се наблюдаваше силно вълнение — белег за широко и открито море.

На 7 октомври 1769 г. момчето-слуга Ник Йънг забеляза на хоризонта земя. Това бе един нос (нарекоха го нос Ник) край малък залив, врязващ се в новозеландския бряг.

На 9 октомври стана първата среща с коренните жители — маори. Тя завърши твърде плачевно — моряците убиха двама от островитяните. На другия ден при повторно сблъскване загинаха още трима новозеландски воини.

Най-възмутителен бе случаят, станал на 9 ноември същата година в залива Мъркюри на северния бряг на Северния остров. Към „Индевър“ доплаваха няколко канута с маори, които започнаха разменна търговия. Началникът на вахтата лейтенант Гор предложи на единия от туземците английски плат в замяна на новозеландско наметало. Онзи взе плата, но след това даде да се разбере, че няма намерение да се разделя с наметалото си.

В отговор на това Гор стреля с мускета и уби нещастния новозеландец.10

Един от участниците в плаването, чийто неподписан дневник е намерен от Дж. Бигълхол, с абсолютен цинизъм коментира случката по следния начин: „… ако бяхме наказвали всяка недостойна постъпка със същата строгост, скоро бихме изтребили всички туземци и не би имало с кого да търгуваме“.

Самият Кук се изказа по следния начин за престъплението, извършено от Гор: „Описах този случай по думите на Гор и трябва да призная, че не го одобрих, като смятам, че наказанието е прекалено сурово за едно толкова незначително провинение. Достатъчно сме живели сред тези хора, за да разберем как трябва да бъдат наказвани за подобни незначителни простъпки, без да им отнемаме живота“.

Но как се отнася Кук към жителите на земите, които посещава през време на плаванията си? Английските му биографи често подчертават, че великият мореплавател бил необикновено хуманен човек и с радост приобщавал „туземците“ към благата на цивилизацията и за целта раздавал на жителите на Океания европейски животни и семена от европейски селскостопански култури.

В действителност в отношенията си с коренните жители на Океания и Северна Америка Кук се води преди всичко от трезвата сметка.

Кук смята, че за да се принудят „туземците“ към покорство по-изгодни са мирните средства. Но същевременно казва, че при нужда трябва да се прибягва към оръжие.

А що се отнася до „безкористните“ стремежи на Кук да дарява жителите на Океания с европейски свине и кози, както и с различни семена, не може да не отбележим, че той върши тези добрини за умножаване бъдещите приходи на новите английски колонии в южните морета.

Но да се върнем към събитията от пролетта и лятото на 1769 година.

След като измина южно от нос Ник около 200 мили, при нос Търнагейн (нос на второто завиване) Кук пое на север и от 16 октомври 1769 г. до 9 февруари 1770 г. обиколи по посока срещу часовниковата стрелка целия Северен остров на Нова Зеландия. От 10 февруари до 31 март 1770 г. той обиколи по посока на часовниковата стрелка и Южния остров на Нова Зеландия.

Трябва човек да има рядка „географска“ интуиция, за да замисли и осъществи тези обиколни маршрути. Преди 1769 г. никой нямаше понятие за формата на новозеландските земи. Тасман се бе само приближил до западния бряг на двата острова, като взел протока между тях за залив, врязал се далеч навътре в сушата.

И тъй, за първи път в историята на мореплаването бе установено, че тази страна се състои от два големи острова. За шест месеца Кук проучи и нанесе на карта 2400 мили брегова ивица и по същество наново откри Нова Зеландия, като доказа, че тя не е свързана с Южния континент, в съществуването на който той силно се съмняваше.11

През 1893 г. британският адмирал У. Уортън, който за пръв път издава дневниците от първото плаване на Кук, пише: „Всеки, който знае колко трудно е крайбрежното плаване, ще бъде смаян от точността, с която Кук е нанесъл контурите на Нова Зеландия. Не се е случвало друг път при първо изследване брегът да бъде нанесен на карта толкова прецизно.“

По такъв начин наполовина откритата от Тасман загадъчна земя, която мнозина от кабинетните мореплаватели смятат за неделима част от Южния континент, заема истинското си място на картата на света.

Тази земя, впримчена здраво в координатната мрежа, напомня по формата си Италия, но Италия, разкъсана на две от Куковия проток и с нос почти като на Калабрия, обърнат на север; Италия без алпийската дъга и Сицилия; Италия, преместена от 40 и 30° с.ш. на Северното полукълбо в същите ширини на Южното полукълбо. Дори по площ двата острова на Нова Зеландия са приблизително равни на апенинския си антипод.

Климатът в тази страна наподобява западноевропейския — лятото е доста хладно, а зимата топла. На Южния остров средните температури са дори над нулата, естествено, с изключение на Южните Алпи — планински масив на Южния остров с вечно заснежени поднебесни върхове.

Около петстотин години преди Кук в Нова Зеландия пристигнали смели хора. С бързите си канута те били напуснали страната Хаваика, разположена далеч на североизток от Нова Зеландия, може би на Дружествените острови, за да търсят нови земи.

От тропичните култури в прародината на маорите тук можели да виреят, и то само на Северния остров, ямсът, бататите и тарото.

На Южния остров, където тези култури не можели да се отглеждат поради студения климат, преселниците се прехранвали с лов и риболов.

Навсякъде — и на север, и на юг — пришълците от страната Хаваика водели тежка борба за съществуване. Те говорели език, който добре разбирал раиатеецът Тупиа; те запазили обичаите на прародината си, но загубили простодушното безгрижие на далечните си предци.

В битката за „батата насъщен“ се оформили чертите на маорския характер — суров и войнствен — и бил създаден своеобразен кодекс на честта.

По времето на Кук на двата острова живеят повече от двеста хиляди маори. Племената (повече от сто) водят началото си от екипажите на различните лодки, пристигнали на времето си от страната Хаваика. Всяка такава група се нарича вака (лодка) и сред членовете й от поколение на поколение се поверяват древни предания.

Между племената на двата острова през цялото време се водят кръвопролитни войни, поради което маорите живеят в укрепени селища („па“) и никога не се делят от оръжието си — бойни секири от нефрит и обсидиан, копия и боздугани.

В изработването на канута маорите са не по-малко майстори от таитяните. Те Ронга Хироа в книгата си „Мореплавателите от изгрев слънце“ описва вдъхновено начините за създаването на тези здрави и сигурни лодки. Справедливо ги оцени и командирът на „Индевър“, който основно се запозна с бита, нравите и материалната култура на новозеландците.

Към края на март 1770 г. „Индевър“ направи престой в протока, който разделя на две части Нова Зеландия. Този широк проток между двата острова бе наречен в чест на командира на „Индевър“ Куков проток.

В Куковия проток, на северния бряг от Южния остров експедицията изследва един голям залив, който получи името на кралица Шарлота. Тука Кук си хареса за пристанище удобното заливче Шип Ков, което по-късно неведнъж посещават корабите на неговите експедиции.

Програмата за изследвания, набелязана в поверителната инструкция, бе изпълнена и Кук можеше с леко сърце да се върне в Англия. Но на съвета, свикан на 31 март 1770 г., той отхвърли варианта за маршрут покрай нос Хорн, тъй като всеки момент трябваше да настъпи зимата.

Кук набеляза друг път: Нова Зеландия — нос Добра Надежда — Англия, но при това предложи до нос Добра Надежда да се плава по непреминат от други маршрут — най-напред в западна посока да се стигне до непознатия дотогава източен бряг на Нова Холандия; покрай него — на север, а след това, като се заобиколи Нова Холандия, през Батавия (Джакарта) по посока на най-южния край на Африка.

Това бе изключително труден маршрут — трябваше да се плава покрай неизследван бряг и да се обикаля откъм изток може би не само Нова Холандия, но и Нова Гвинея; изглежда, Кук не е бил сигурен, че между тях съществува проток.

Предложението на Кук бе прието. На 1 август Кук мина покрай нос Феруел — северозападния край на Южния остров — и пое на запад.

На 19 април 1770 г. Кук стигна 37 хтгж 40 ю.ш. и 149°17 и.д, до най-южния край от източния бряг на Нова Холандия. Най-издадената напред част на този бряг, нанесен на карта от Кук, бе наречен нос Хикс — в чест на първия му помощник. Всички други названия на източноавстралийския бряг, дадени от Кук, са запазени до днес, освен най-първото. На съвременните карти нос Хикс е наречен нос Еверард.

Кук носеше английския превод на едно кратко извлечение от записките на Тасман; по тях приемникът на бележития холандец установи, че нос Хикс лежи на север от Вандименова земя (Тасмания), открита от Тасман през 1642 година. Тасман я бе взел за част от Нова Холандия и Кук не успя да поправи тази грешка — той не забеляза, че по на юг от нос Хикс е източният вход в Басовия проток, отделящ Вандименовата земя от Нова Холандия. Този проток е открит през 1798 година.

На 22 април от „Индевър“ видяха на брега хора. „Сториха ни се много тъмни и дори черни“ — пише Кук.

На 28 април на 34° ю.ш. за пръв път дебаркираха на новооткрития бряг. От „Индевър“ спуснаха ял, с който Кук, Банкс, Соландър и Тупиа слязоха на брега. Малката група тъмнокожи аборигени, като видяха пришълците, изчезнаха в гората, а самата гора зарадва моряците. В нея те забелязаха дори палми.

На 29 април те стигнаха до голям залив. До входа на залива на двата носа се виждаха колиби. Група местни жители бяха се струпали на южния нос.

Аборигените посрещнаха недружелюбно гостите и продължаваха да избягват контакти с белите пришълци.

Местността беше много приятна. На брега растеше не особено гъста гора, а въздухът бе забележително свеж и силният аромат на смола предизвикваше приятно виене на свят. Дърветата в тази гора бяха евкалипти и с описанието им Банкс и Соландър направиха важно ботаническо откритие.

В залива, открит на 29 април, „Индевър“ остана до 6 май. Веднъж, когато Банкс и Соландър се бяха върнали натоварени с различни растения за сбирките си, Кук на шега каза: „Дали пък да не наречем този залив Ботанически?“ Това име, „Ботани бей“, се промъкна неусетно в картите на експедицията и се закрепи в тях.

На 6 май 1770 г. на няколко мили северно от Ботани бей Кук забеляза „залив, който, изглежда, ще бъде удобен като котвено място“. Командирът на „Индевър“ никога не научи, че това „котвено място“, което той нарече Порт Джексън, е едно от най-големите естествени пристанища на Южното полукълбо. През 1788 г. на този бряг бе основано първото европейско селище — колонията за престъпници Порт Джексън. А днес на същото място се намира най-големият град на Австралия — Сидни. До последните дни на май Кук водеше „Индевър“ покрай централната част от източния бряг на Нова Холандия. По хълмисти брегове растяха същите гори, както и в Ботани бей. На места се забелязваха пушеци — изглежда, че по бреговата ивица имаше много селища на аборигени.

От средата на май, приблизително от 26° ю.ш. горите започнаха да стават по-редки, местността губеше гостоприемния си характер.

В края на май и началото на юни „Индевър“ навлезе в изключително опасната зона на коралови рифове и плитчини, пръснати между австралийския континент и Големия бариерен риф. — исполинска верига от коралови образувания, проточила се ту по-близо, ту по-далеч от брега на повече от две хиляди километра.

На 22° ю.ш. зад острова, края на който Кук нарече нос Тауншенд, започва най-опасната в света „морска безпътица“. Островчетата, рифовете, плитчините тука са повече, отколкото са нощем звездите в небето. Трябваше да се движат „пипнешком“ и постоянно да измерват дълбочините.

След като минаха носа, наречен от Кук нос Трибюлейшън (нос на Изпитанията), около 11 часа вечерта на 11 юни 1770 г. „Индевър“ неочаквано налетя на коралов риф. Едва двадесет и четири часа по-късно, след като разтовариха напълно кораба, успяха да го освободят. Шест топа с шест комплекта гюлета бяха хвърлени зад борда, благодарение на което успяха да облекчат „Индевър“ с шест хиляди фунта.

След 199 години — през 1969 г. — експедиция на филаделфийската академия на естествените науки изважда шестте топа с комплекта от гюлета. За два века топовете почти не са пострадали, като само загубват дървените си лафети.

Остър коралов риф беше разпрал дъното на „Индевър“. За щастие, успяха да докарат кораба до устието на малка и спокойна река (нарекоха я р. Индевър и днес на мястото, където тя се влива в морето, се намира гр. Куктаун). Тук извадиха кораба на брега. Ремонтът на „Индевър“ продължи до началото на август.

Корабните майстори поправиха обшивката, като смениха многото повредени дъски и закърпиха пробойните.

Бреговете на р. Индевър не бяха твърде привлекателни — хълмовете и долчинките между тях бяха обрасли с груба трева; тук-таме имаше нискостъблени дървета. Но Банкс и Соландър бяха във възторг.

В морето се срещаха редки риби, мекотели, костенурки, а на сушата естествениците срещнаха животните чудо — кенгуру, вомбат, куче динго, торбест вълк. Големи зоологически открития наистина не бяха направени — кенгуруто и дингото вече били известни на холандските мореплаватели, които през XVII в. открили западния бряг на Нова Холандия.

Банкс донася в Англия скелет на кенгуру и британските естественици получават възможност да проучат в натура костите на екзотичното животно.

Край р. Индевър участниците в експедицията общуваха с аборигените — тъмнокожи, ниски на ръст хора, които водеха скитнически живот и ходеха голи както ги е майка родила. Тези аборигени бяха ловци и рибари. Кук описва техните нрави и обичаи, жилищата им, сечивата и оръжието (а между другото и техния бумеранг). Той завърши обзора си със следните думи: „Ако се съди по това, което казах, някой може да добие впечатлението, че туземците в Нова Холандия са най-нещастните същества на Земята. Всъщност те са много по-щастливи от нас, европейците; като нямат представа не само за излишествата, но и за необходимите удобства, за които така се борят в Европа, те живеят в блажено неведение“.

На 6 август „позакърпеният“ кораб потегли отново на път. Този път се оказа още по-труден от юнския маршрут. „Индевър“ се движеше с бързината на костенурка и Кук справедливо нарече тази смъртно опасна ивица от рифове и плитчини Лабиринт. На 16 август 1770 г. експедицията претърпя невероятно тежко премеждие. На разсъмване течението повлече „Индевър“ към непрекъснатата верига от рифове. Вятър нямаше, дълбочината сякаш нарочно беше голяма та не можеше да се пусне котва.

„През тези наистина ужасни минути — писа Кук — хората ни продължаваха да правят всичко, което бе по силите им, също толкова спокойно, както в обикновено време. Опасностите, които бяхме успели да избегнем преди, бяха нищо в сравнение със заплахата да бъдем изхвърлени върху рифовете, където само след миг от кораба не би останало нищо.“ За щастие, когато „Индевър“ бе само на около петстотин фута от страшните рифове задуха бреговият бриз и корабът можа да бъде отведен на безопасно място.

Кук крайно рядко споменава за себе си и за преживяванията си в дневниците, които води през време на трите си плавания. Но в деня на тежките изпитания — на 16 август 1770 г., той прави признание, което хвърля светлина върху твърде важни черти от трудния му характер.

„Съдбата на моряците — пише той — крие превратности, които винаги ги очакват при плаване в непознати води. Ако не беше задоволството, което изпитва първооткривателят дори в случаите, когато го чакат само пясъци и плитчини, тази служба би била непоносима, особено в толкова далечни места, каквато е тази страна, и при оскъдицата на храна. Светът едва ли ще прости на пътешественик, ако той, открил някоя земя, не я изследва; не ще го оправдаят прекараните несгоди и той ще бъде обвинен в малодушие и липса на настойчивост — всички единодушно ще го обявят за личност, негодна за плаване, извършвано с цел да се правят открития. От друга страна, ако мореплавателят смело посрещне всички опасности, но резултатите от пътуването не излязат сполучливи, ще смятат, че е дързък и неблагоразумен. Първото обвинение едва ли може да се отправи към мен, пък ако ми провърви и преодолеем всички пречки, с които ще трябва да се срещнем, за второто не ще стане и дума.

На някого може да се стори, че от моя страна е било проява на непредпазливост да прекарам толкоз време сред тези острови и плитчини. Но трябва да се има пред вид, че плаването се извърши само с един кораб; трябва да се вземат под внимание и много други обстоятелства. Ако не бяхме посетили тези места, не бихме могли да дадем що-годе смислен отговор; не бихме могли тогава да отговорим дали тази земя е континент или група острови, какво живее и расте на нея, свързана ли е с други земи.“

На 16 август и екипажът на „Индевър“, и неговият командир издържаха безкрайно трудния изпит. Забележителното му хладнокръвие, желязното самообладание, умелото ръководство на спасителната операция — всичко това окончателно затвърди авторитета на Кук.

Той нямаше външно обаяние. Беше сух, рязък, не пестеше наказания, понякога доста жестоки. Но матросите постепенно се убеждаваха, че той може да върже всеки възел по-добре от който да е боцман, че на щурвала с него не може да се сравни нито един кърмчия. По ясните му заповеди командата мигновено и в каквато и да било обстановка поставяше и сваляше ветрилата. Астрономите на експедицията виждаха колко сръчно си служи той с квадранта, и секстанта, как бързо се ориентира по звездите на „чуждото“ небе — небето на Южното полукълбо.

Той звездната книга свободно четеше, стихията морска послушна му беше.

Баратински посвещава тези редове на Йохан Волфганг Гьоте, но те наистина могат с пълно основание да се отнесат и към Джеймс Кук.

На 11 юни и на 16 август той на два пъти спаси кораба от едва ли не неминуема гибел. Но той не би могъл нищо да направи, ако дотогава благодарение на старанията му не бе се сплотила команда, готова за най-тежки изпитания и способна светкавично да изпълнява заповедите на командира.

Интересно е да се отбележи, че Кук много ценеше матросите, които през първите месеци на плаването нееднократно бе сурово наказвал. Преливащата енергия на тези нарушители на дисциплината той успяваше правилно да насочи, като въпреки понесеното от тях наказание им оказваше пълно доверие.

Това вдъхна на тези хора дълбоко уважение към командира и мнозина станаха негови спътници и през следващите му плавания.

Вече споменахме, че в кралския британски флот хиляди хора умирали от скорбут и стомашни болести. През време на първото плаване на Кук бяха умрели много хора — екипажът пострада от тропическа треска, от която се бяха заразили в Ява.

Но нито в първата, нито в следващите експедиции скорбутът бе причинил най-малка щета на екипажа. Причината е проста. Кук беше въвел убийствен за скорбута хранителен режим — кисело зеле, лук, чесън, отвара от хвойна, прясно месо, пресни зеленчуци и пресни плодове още при първа възможност; различни треви, каквито могат лесно да се съберат при всяко спиране на брега. Всъщност това е всичко.

„За отказ да получи своя пай прясно месо наказах с дванадесет удара с камшик матроса Хенри Стивънс и войника от морската пехота Томас Денстър.“ Това Кук записа в дневника си на 16 септември 1768 година. Тази мярка не струваше и Кук скоро го разбра.

Самият той поглъщаше огромни количества кисело зеле и пиеше с галони отвара от хвойна. По молба на командира офицерите започнаха пред очите на матросите си постоянно да искат от готвача кисело зеле и малцова настойка.

И скоро на Кук доложиха, че матросите започнали да крадат кисело зеле от големите каци в трюма.

Това бе радостна вест. Оттук нататък Кук беше спокоен — всички без изключение — моряците, учените и слугите започнаха да подражават на капитана. „Зелената“ диета влезе в бита и извърши чудото — дори при многомесечни плавания в полярните морета на борда нямаше нито един човек да боледува от скорбут.

Само това вече бе достатъчно екипажът да е готов на всичко, за да осигури успеха на експедицията и при най-тежки условия.

Какъв е бил Кук, как е изглеждал, какъв живот е водел? За всичко това са останали съвсем оскъдни сведения. Известно е, че е бил снажен, як, много издръжлив и непретенциозен. Имал остри черти, гъста кестенява коса (през последните години от живота доста прошарена), която сресвал назад. Имал е високо чело, прав нос, кафяви очи, живи и „пронизващи“.

Силният му „боцмански“ глас надделявал и шума на буря, ясните команди ечали като мускет-ни изстрели. Говорел с йоркширски акцент и бил много пестелив на думи. Остро прекратявал всякакви опити да му се противоречи, но на драго сърце приемал съвети. Имал огромен авторитет както пред офицерите, така и пред войниците.

Но за обичайния живот на Кук, за навиците и предпочитанията му почти нищо не се знае. Другарите му по плаване нищо не споменават за това, а и самият Кук нищо не пише за себе си.

На 16 август завършиха тежките изпитания на експедицията. В рифовете бяха открили проход, който Кук нарече Проход на провидението. По този тесен проток на 21 август 1770 г. Кук излезе до най-северния край на петия континент, като му даде името нос Йорк.

На другия ден Кук влезе в протока, отделящ Нова Холандия от Нова Гвинея.

Този проток е открит през 1606 г. от испанеца Торес. Резултатите от откритията му обаче биват така добре погребани в секретните архиви на испанската корона, че сигурни данни за тях се получават едва през 1767 г., когато на тях се натъква случайно Далримпъл, горещият привърженик на теорията за Южния континент.12

През 1764 г. в Мадрас Далримпъл намира в книжата на един английски моряк, често посещавал столицата на Филипините Манила, паметни бележки на испанския адвокат Хуан Луис Ариас, адресирани до краля на Испания Филип III за откритието на Торес.

През 1767 г. Далримпъл обнародва брошура, в която се съдържат сведения за плаването на Торес и карта на протока между Нова Холандия и Нова Гвинея, открит от този мореплавател. Твърде възможно е, тази брошура да е притежавал Банкс. Така или иначе, Кук не предявява никакви претенции за първооткривателство на този проток. Той само отбелязва, че е успял да „изясни съмнителния въпрос“. Бугенвил не бе открил Торесовия проток и без „парафа“ на Кук в Европа едва ли биха повярвали на съобщението на Далримпъл.

Между другото Кук с пълно основание забелязва, че австралийските аборигени ни най-малко не приличат на жителите на Нова Гвинея.

На 22 август 1770 г. Кук дебаркира на малко островче в Торесовия проток и въведе във владението на британската корона цялото източно крайбрежие на Нова Холандия, което нарече Нови Южен Уелс. Островчето, където бе извършен тържественият акт, получи названието Остров на владението.

Кук се насочи към Ява и на 23 октомври връчи на капитана на един холандски кораб, който заминаваше за Европа, писмо до секретаря на Адмиралтейството Стивънс.

Кук му писа, че пътуването е всъщност завършено. Отбеляза, че през време на плаването нито един човек не е загинал от скорбут, похвали екипажа на „Индевър“. „Мога да кажа — пише Кук, — че матросите и офицерите минаха през всички премеждия и изпитания с бодрост и умение.“ Но се упреква, че „претърпял неуспех в опитите да открие Южния континент (който, впрочем, едва ли съществува)“.

Но най-големите беди връхлетяха върху екипажа след като писмото бе заминало за Англия.

В Батавия, столицата на Нидерландска Индия, и на корабната стоянка до островчето Прин-сън (Панаитан) екипажът на „Индевър“ бе сполетян от тежка тропическа треска. Смъртта по-коси безпощадно мнозина от участниците в експедицията. Починаха Тупна и слугата му Тарето, лейтенант Хикс, астрономът Грин, лекарят Мънкхауз, щурманът Молине, художникът Паркин-сън. През време на прехода от Батавия до Кейптуан само за една седмица (от 25 до 31 януари 1771 г.) умряха 31 човека.

На 13 юли 1771 г. „Индевър“ пристигна в английското пристанище Даунс. Плаването, продължило две години десет месеца и седемнадесет дни, завърши.

Но съвсем не беше завършена онази наистина грандиозна програма, която Кук си набеляза веднага след като се бе върнал в родината.

„Като преминавам към въпроса за откритията — пише той в допълнението към дневника си от първото плаване, — бих искал да изкажа гледището си, като се надявам, че в бъдеще няма да пренебрегнат мнението ми. При плаванията, които се правят с оглед на открития в южните морета, най-добре е да се следва курсът към Нова Зеландия от първа стоянка нос Добра Надежда, където може да се попълнят запасите. Трябва да се насочите южно от Нова Холандия, след това през протока на Кралица Шарлота, където може да се запасите с вода и гориво, като се вземат мерки да излезете от протока на Кралица Шарлота към края на септември или в началото на октомври, но не по-късно, тъй като в такъв случай ще разполагате с цялото лято. След като минете през протока, където обикновено духат западни ветрове, вървете в най-големите ширини, които сметнете за възможни. Ако не откриете земи, ще имате време до края на лятото да заобиколите нос Хорн. Ако не откриете континент и си поставите други цели, вървете в северна посока. Тогава, след като посетите откритите вече острови, ще можете да използувате пасатите, за да се движите на запад и търсите островите, за които бе споменато по-горе, като по такъв начин завършите откритията в южните морета.“

Интересно е, че за постиженията си Кук говори твърде сдържано. „Не направих — пише той на 17 август 1771 г. до Джон Уокър — нито едно велико откритие.“

Кук явно подценява собствените си открития. Те са наистина велики и, което е по-важно, като ги прави, Кук прокарва нови, неизвестни в миналото пътища в южните морета.

Освен това научният свят е смаян от ботаническите и зоологическите открития на Банкс и Соландър. За пръв път по хербария, събран от тях, ботаниците се запознават с ендемични, т. е. присъщи само на една определена местност, видове таитянска, новозеландска и новохоландска флора.

Зоолозите се радват на първите научни описания на животни, риби и птици от островите на южните морета, на Нова Зеландия и петия континент. Освен тези описания Банкс донася в Англия хиляда и петстотин рисунки на невиждани растения и животни. Направил ги е художникът Сидни Паркинсън, починал по време на плаването.

След тази експедиция Европа научава за съществуването в умерените ширини на Южното полукълбо на двата големи острова на Нова Зеландия, както и това, че източното, неизвестно преди крайбрежие на Нова Холандия е далеч по-привлекателно от северните, западните и южните й брегове.

В края на XVIII и началото на XIX в. Нови Южен Уелс и Нова Зеландия биват подложени на нахлуването на британските колонизатори, пагубно за жителите на тези страни. Волно или неволно, Кук става лоцман на европейската отвъдморска експанзия.