"Подробности от пейзажа" - читать интересную книгу автора (Станислав Стратиев)

Аз прибрах табелата от вратата, затворих, опрях се на топлата стена на южната кула и загледах настойчивите любители на средновековни крепости.
И тогава я видях. Аленият й шал се спускаше надолу към коленете, косите й бяха разпилени от вятъра, а на рамото й лежеше ръката на един от младежите. Лежеше небрежно, отпуснато, в пръстите, хванали рамото, личеше спокойната самоувереност на собственика. Нямаше я тревожната любов на мускулите, страх от неочаквано бягство. Главата й се приближи до рамото му и лениво се погали.
Видях всичко с очите си в един къс слънчев миг. То не можа да стигне до мене, защото в това време Богданов започна да боксува на легендата за крепостта и не можеше да мръдне дума по-нататък. Все пак каза им, че крепостта е започнала да се строи в десети век, и това нечовешко усилие го изчерпа съвсем. Той се извини с много работа и ме повика, за да продължа делото.
Когато започнах, гласът ми не приличаше много на онзи, с който виках от кулата. Някои от клиентите се поусмихнаха, решиха, че съм се уплашил за мястото си. Ася се дръпна и застана на една крачка от своя човек. Лицето й все пак се промени, нещо премина по него, но не можах да разбера точно какво.
Не можех да я наблюдавам, защото изведнъж се Превърнах в образцов водач по средновековни крепости. Направих го някак по интуиция.
— Скъпи гости! — прекалено патетично започнах аз. — Пред нас е най-голямата крепост по бреговете на тази река, една от най-старите в Европа—и което не е без значение, — една от най-запазените. Стара, но запазена. Със своя ансамбъл тя ни напомня за една епоха, едновременно романтична и смутна. Започната в края на десетия век и разширена през тринайсети и четиринайсети век, тя запазва своя античен аспект. По-късно, възстановена и снабдена с изискванията на съвременната фортификация, крепостта придобива вид на средновековен замък. Истински лабиринт от бастиони, стражници, кули и галерии...
Съдържанието на десетте листа на пишеща машина отдавна се бе врязало в главата ми, помнех ги наизуст, казвани хиляди пъти пред посетителите на крепостта. Онези от колите ме гледаха с явно подозрение. Нещо в мене напираше и само говоренето ме спасяваше в този момент.
— Крепостта е истински учебник по история, чиито страници се пишат от най-известните личности на древността. Тук е имало селище още в 3000-та година преди нашата ера, по времето на неолита и бронзовата епоха...
Аз се развихрих, поведох ги из крепостта, по стръмните стъпала на кулите, разказвах им за келтите и мизийците, за прекрасния император Траян, довел тук легионите си и завладял всички земи на север от Хемус, за даките, за страшния бич на бога Атила, който в 441 година от нашата ера връхлита в тези земи като потоп, завладява и ограбва крепостта и прави римляните на пух и прах. Спускахме се в подземните лабиринти, катерехме се по бойниците, в каменните им дантели грееше слънцето и ни ослепяваше. В тайните скривалища, плесенясали от вековете, ечаха думите на средновековния хронист Данило, описах им статуята на брадатия Херкулес, намерена при разкопките, нахвърлих се върху великолепието и развратния живот в двора на Юстиниян, възпроизведох им барелефа на гения на смъртта, който се намираше в музея, жестоко се подиграх на Василий II Българоубиец, обсаждал напразно крепостта дълги месеци, над тях заплющяха знамената на кръстоносците, затресе се земята под копитата на бронираните им коне, непоносимо блестяха на слънцето щитовете им, побеля равнината наоколо от бели кръстове върху плащовете...
Лежах сред горчивите билки, останал без сили. Вдъхвах тръпчивия им мирис и мислех упорито за нещо, което не можех да оформя, пито да разбера какво е. Тишината биеше в слепоочията ми, звънка и непоносима. Това избухване, рециталът, който изнесох, ме успокои. Острото чувство за нещо, отишло си внезапно и безжалостно, премина през него като през филтър и се утаи, легна на дъното на сърцето ми.
Чувах ги как се смеят, слизайки по стъпалата към главната порта.
— Той май откачи — каза някой.
— Откачи за службицата — подхвърли друг. — Като го хвана шубето, разприказва се като бесен.
— Да бе, така е — засмя се женски глас. — Цицерон не може да му стъпи на малкия пръст,
Стъпките им поечаха още малко по каменния калдъръм, поблъскаха се в стените и затихнаха. После чух моторите на колите, отиваха към града.
А после усетих стъпките й в тревата. Те дойдоха при мен и спряха. От шала не можех да виждам небето. Тя седна и каза:
— Не знаех, че работиш тук. Щях да те потърся в града. Случайно минахме, правим малка фиеста из България, нали разбираш. С едни приятели.
— Разбирам — казах аз.
— Не разбираш — намръщи се тя.
— Разбирам. Фиеста с приятели.
— Не е това, което си мислиш.
— Не мислех за нищо. Дъвчех горчива билка и някъде нещо ме болеше.
— В края на краищата ние не сме женени, нали? — нервно каза тя.
Не бяхме. Бяхме заедно само пет дни на морето, в градчето, където служих войник. После заедно държахме изпити в университета и май поради това пропаднах — не можех да мисля за друго освен за нея. Но времето няма значение, понякога стигат и пет дена.
— Не се дръж така. Нямаш право.
— Няма — съгласих се аз.
Ръцете й късаха листчетата на маргаритка. Не можех без нея.
Не можех през онези щастливи кандидатстудентски изпити, не можех през дългата зима, не можех без нея и сега, в пролетния ден. Нямаше да мога и когато стане и тръгне през тревите по топлите стъпала, и когато си отиде, помислила, че е оправила някак нещата, радостна, че си отива, че напуска крепостта. Нямаше да мога без нея още дълго, през лятото и есента, всичко беше свършено, нищо не можех да направя.
Отвън нетърпеливо се обади клаксон. Вятърът донесе отново аромат на липа, разбърка косите й. Маргаритката нямаше повече листа.
— Трябва да вървя — изправи се тя. — Ще ти пиша.
Тръгнахме през тревите, от реката се обади чапла, стъпалата на горната площадка се свършиха неочаквано бързо, тя се обърна към мене.
— Довиждане — каза с облекчение. — Не се сърди.
Гледах я как тича по стъпалата към вратата, после по топлите плочи, ту черна, ту бяла от слънцето и сянката, стигна до дъбовата врата и изчезна. Останах сам в крепостта, сред каменните стени, ненужно могъщи, между кули и бойници. В краката ми растяха горчиви треви, олюляваха се безпомощни билки, нещо стягаше гърлото ми.


Това беше в началото на пролетта, а сега учениците се пръснаха като мъниста по кулите, катереха се по стражниците, питаха защо не напълним рова с вода, нали реката е близо. С голяма мъка учителката им ги събираше, да чуят поредните ми обяснения, и пак се пръсваха, тичаха по стъпалата, гледаха в дулата на почернелите топове и се смееха непрекъснато.
Когато и последният ученик мина по моста, аз затворих, поставих отново табелката „Крепостта е в ревизия" и се изтегнах в тревата. Беше тихо и спокойно, топлият ден сякаш нямаше да има край. Прииска ми се да отида за риба, да стоя до водата. Но от вратата отново се чуха гласове.
— Не работи, нали виждаш, ревизия — каза мъжки глас.
— Той вече е в затвора, какво ще чакаме — подкрепи го друг мъжки глас. — Пипнали са го. Елате да изпием по една бира, че ми засъхна гърлото
— Какво пък толкова ще и ревизират на крепостта! — възпротиви се женски глас. — Какво може да се дигне от нея?
— Може камъни да е продавало кучето, от тези камъни знаеш ли какви основи стават — обясни първият глас. — Или пък статуи разни, струват луди пари. Хайде да тръгваме.
Гласовете се отдалечиха и аз останах сам сред уханните треви.
Така живеех през тази пролет, отварях и затварях крепостта, късах билети и цитирах византийския историк Прокоп, развеждах гости по кули и подземия, а на обяд изминавах половин километър до павилиончето на реката, сядах под един от трите чадъра и бай Васил ми носеше пържена риба и бира.
Дните бяха дълги и топли, ту по цял ден нямаше никого и аз говорех за живота със Серафим, който продаваше семки пред вратите на крепостта, ту пък туристите заливаха крепостта и преграквах.
Реката отнасяше дните един по един, легнал в тревата, аз разговарях с Траян и с вечно сърдития и надут Атила, който се усмихваше само когато му кажех „бич божи". Понякога играех с приятели на карти, но те идваха рядко, по-често идваше побеснелият от скука немец Волф, представител на търговско предприятие, което купуваше консерви от България. Той стоеше два часа в нашата консервна фабрика, минаваше и край пристанището, където се товареше стоката, а след това пред него се изпречваше като стена въпросът, какво да прави през останалото време. В това градче, което отчаяно не искаше да научи немски език, трудно се намираха развлечения. Като се полуташе известно време из града, Волф пристигаше в крепостта, донасяше бира, пиехме и говорехме за най-различни неща. Говореше само Волф, а аз кимах и от време на време казвах:
— Я, я, натюрлих!...
По едно време щеше да има военизирана игра, инициатива на пионерската организация, готвеха се да възпроизвеждат обсадата на крепостта от Василий II Българоубиец.
Децата съвсем сериозно пристъпиха към работата и всеки ден идваха в крепостта да си избират място по бойниците и кулите. Усилено се ковяха мечове, една седмица промкомбинатът не работеше нищо друго — само мечове и копия. Поканиха и кинооператор от София, да заснеме подготовката и самото сражение и да го пусне след това в кинопрегледа.
Но после всичко пропадна. Никой не искаше да бъде византиец, да не говорим за Василий II. Извикаха за Василий актьор от театъра, те играят всичко, а за византийци се наложи да поканят войниците от съседното поделение. Но войниците бяха заминали вече за летен лагер, а децата, колкото и да ги увещаваха и заплашваха, отказаха да станат византийци и да превземат български крепости. Да се чудиш откъде се вземат след това в живота толкова византийци.
От цялата работа спечели само кинооператорът от София. Той излезе пред Мария, дето работеше на рецепцията в хотела, със стария номер, че идва да я снима във филм, и докато траеше суматохата и увещаваха децата, я изведе няколко пъти, да й прави пробни снимки в тополовите гори.