"Подробности от пейзажа" - читать интересную книгу автора (Станислав Стратиев)

Вечер, преди да затворя крепостта, идваше Иван Чиликов и аз му давах ключа. Той пък обичаше чужда жена, при това библиотекарка. Любовта им гореше с горчив пламък, позакъсняла, но устойчива. Животът им се беше объркал някъде, в точно определен момент, и сега се измъчваха, без да знаят какво да правят по-нататък. И единият, и другият имаха семейство, деца, работата беше много сложна и объркана. Те се криеха в крепостта, но каменните стени нямаше да ги спасят, както не спасиха мене.
А след един месец ме уволниха. Богданов не се беше обаждал никакъв и аз помислих, че този път ми се е разминало, но не познах. Дойде и моят ред в списъка му и аз напуснах крепостта.



>> 2

Малката ни къща беше затрупана от зелените листа на лозата и едва се виждаше от улицата. По стената играеха слънчеви зайчета, отблясъци от водата, с която майка ми переше. Тя разбърка водата с ръка и сложи синка. Водата в коритото постепенно променяше цвета си, зайчетата изчезнаха, синият цвят ми напомняше морето през пролетните месеци, малко преди да започне лятото. Над цветята в градината бръмчаха пчели, жужене изпълваше въздуха. Аз гледах новите оранжеви налъми на краката на майка ми и мълчах.
— А аз все пак се канех да мина край крепостта и ти да ми я покажеш като хората — каза тя. — Ама все работа, работа...
— Аз и сега мога да ти я покажа — засмях се аз. — Не съм забравил десетте страници.
Майка ми обръщаше дрехите в коритото.
— Казаха ли ти поне защо? — попита тя.
— Защо да казват. Аз си знам. Не съм направил изключение, когато Богданов е заповядал. А инструкцията за работното време е негова.
Листата на лозата бяха големи и от слънцето изглеждаха светлозелени, почти прозрачни. Майка ми переше замислено над коритото, водата галеше ръцете й, изкачваше се нагоре до лактите, но тя не й обръщаше внимание.
— А защо не отвори, когато Богданов ти е казал? — попита по едно време тя. — Като го знаеш какъв е.
— Не мога да отварям всички врати — уморено казах аз. — Само защото някой ми е казал. Утре могат да ми кажат друго...
Майка ми замълча и наведе глава над коритото, но аз успях да видя сянката, която премина в очите й. Ръцете й бяха станали сини от синката, още плавеше дрехите.
— Не се тревожи — казах аз. — Ще се оправи. Работа ще се намери, колкото щеш, тепърва ще работя.
Майка ми переше и си мислеше нещо. Сигурно за това, как ще тръгне по-нататък, как ще живее този неин син, още е много млад, всяка неправда избухва в него, а животът не е лек, не е така просто, трябва да се мисли, преди да се направи нещо...
— Няма да отваряш — каза тя тихо. — Ти си човек, не си ключ за всички врати. Родила съм те човек...
Погледнах я изненадано. Тя переше наведена над коритото, пред малката ни къща, затрупана от зелените листа на лозата, без да ме поглежда, и ръцете й бяха сини от синката.


„Ти дойде! Ти дойде! Ти се върна пак при мен..."
Мюзикбоксът бляскаше с лакираните си повърхности и пееше. Отвън зеленееха тополите. Под тях изтрещя с камиончето си Стефан и спря пред входа на хотела — докара чаршафите от пералнята, както всеки вторник.
През три маси от моята се ядосваше Пепи и дрънчеше в шепата си стотинки.
— Ще дойде на куково лято — извика ми той. — Като дойде, ела да ми се похвалиш.
От десет минути зареждах мюзикбокса все с тази песен и Пепи не можеше да дочака ред за Махалия Джаксън. Усмихнах се и му посочих равните купчинки монети, наредени на масата пред мене.
— Крепостен селянин! — извика Пепи. Намекваше за работата ми в крепостта. Кафе-барът не беше пълен тази сутрин, имаше едва десетина човека.
На масата до прозореца седеше Кумчо Вълчо и се чудеше какво да прави. Чашата му с кафе беше захлупена отдавна, но той не я обръщаше, нямаше смисъл, щеше да почака да седне някой и тогава да му разкаже поредната история, която го очаква в бъдеще. Той беше четиридесет и пет годишен мъж, галантен, с артистично вързана папийонка Никой не знаеше от какво живее, по цял ден седеше в заведението, а вечер се преместваше в ресторанта. Винаги беше усмихнат, особено когато на масата му седеше момиче. Тогава наистина заприличваше на Кумчо Вълчо в момента, в който уверява Червената шапчица, че е баба й. Липсваше му само забрадка. Но и без забрадка се намираха момичета, които вярваха, че именно това е баба им. Кумчо Вълчо изтракваше със зъби, плащаше сметката и отиваше да си яде Червената шапчица в неизвестна посока.
„Аз не вярвах, че ще дойдеш — пееше мюзикбоксът. — Ти дойде."
А аз вярвах, там е работата, но все си представях идването на Ася в града някак другояче. Аз тичам с рози към гарата, на перона много хора, а влакът закъснява, после тичам покрай вагоните... А тя пристигна по друг начин. Пристигна, замина си, а аз още тичам покрай вагоните.
През една маса от моята Емилия решаваше кръстословица. Мургавото й умно лице беше наведено над вестника.
— Ромео — вдигна очи към мене тя. — Да знаеш случайно неподвижна клетка във водорасли, образувана по безполов начин?
— Че ти не си ли решила вече тази кръстословица? — попитах аз.
Тя не се ядоса. Оправи черните си коси и отпи от коняка.
Тази я решавам за собствено удоволствие, — обясни тя. — Вестникът е нов. Не ходех с момиче от града и мнозина се досещаха, че има някаква налудничава история с друго момиче, което изобщо не идва, а аз, като последния глупак, го чакам. Емилия си решава кръстословици. С това се занимава, кажи-речи, цял ден. От време на време работеше, май беше някъде секретарка или в деловодство някакво, но никой не можеше да каже кога работи и кога не. Решаваше кръстословици в кафе-бара и вечер в ресторанта. Беше хубаво мургаво момиче с дълбоки черни очи и кръстословиците й се отдаваха.
Влиза някой избран гост в ресторанта на „Балкантурист", той е към хотела, сяда и започва да си пие донесената му гроздова ракия. Пие гостът ракията, в дъното свири оркестърът на Попчето, амбициозно свири, защото се готви за големите барове в „Златни пясъци" през лятото, а там прошка няма, или ще свириш, или ще обслужваш асансьорите. Наоколо каменни стени, композиции от ковано желязо, плюш.
— Не било толкова загубено това градче — казва си гостът. — И оркестърът много амбициозно свири.
И поръчва още една гроздова. Зависи от гостите, някои изяждат кебапчетата за десет минути и отиват да спят. А някои поръчват втора гроздова.
И когато топлината на втората гроздова се е разляла по жилите на госта и повдига пръстите му. които чукат по масата в такт с музиката, случайно от съседната маса му поискват кибрит. Той галантно поднася клечката, Емилия благодари, поглежда го с дълбоки очи и сяда на масата си. Пръстите на госта барабанят още по-въодушевено.
Емилия си решава кръстословица и изобщо не поглежда госта. Но той я поглежда, и не един път.
И ето, Емилия е затруднена — монашеска обител на Халкидическия полуостров.
— Извинете — обръща тя дълбоките си черни очи към госта, — да знаете случайно монашеска обител на Халкидическия полуостров?
Естествено, гостът пита с колко букви. Емилия му отговаря — с четири. Гостът намира, че не с много удобно да разговарят през масите, и се премества при Емилия. Започват да мислят каква ще е тази монашеска обител, при това на Халкидическия полуостров. Същата обител е непрекъснато на езика на госта, но просто не може да се сети в момента. Всъщност той за първи път чува, че има Халкидически полуостров.
След това нещата се развиват така. Емилия изведнъж се сеща и пише четирите букви на монашеската обител. Гостът напряга всичките си интелектуални сили и се сеща за автора на операта „Кармен".
И работата потръгва.
Емилия пише с лекота имената на френски поети от XIX век, на английски композитори с шест букви, на просяка от „Илиадата". Гостът е приятно удивен от широката култура на момичето и от черната му като въглен коса. Емилия продължава да решава нататък, това е стара кръстословица, от миналия брой, отговорите й са дадени в днешния и всичко е въпрос на памет.
Междувременно гъбите с масло и агнешките филета са пристигнали и бутилката с мискет се изпотява вече втори път. Момчетата на Попчето свирят много амбициозно, никой не иска да обслужва асансьорите, всеки иска в бар „Гладиола", където доларите летят като прилепи в полумрака. Обстановката в ресторанта е вълнуваща. Ако не е уморена, Емилия танцува — тя е тънка и гъвкава. Очите й през цялото време са видимо тъжни, черните коси лежат на рамото на госта.
После — притихналите дървета, алеи, които свършват на реката, водите текат бавно надолу, наистина колко тихи са тези градчета, като че ли е краят на света, някакви птици шумолят в храстите... А хотелът е само на две крачки... И има