"Подробности от пейзажа" - читать интересную книгу автора (Станислав Стратиев)

За ученици всъщност легенда не се предвиждаше, тя беше за чуждестранните туристи, учениците минаваха по съкратения курс. Но аз се обърках, видях очите на едно от момичетата и в мене нахлуха мисли, дойдоха отминали дни и вдигнаха леки облачета прах по пътя за крепостта. Напомниха ми за някого тези очи и ме заболя с внезапна, кратка болка.
—... а третата дъщеря на владетеля останала тук, установила кралството си от Стара планина до Карпатите. Тя изградила най-напред тази крепост, за да се брани от враговете си. Защото от своите спасение няма, те са в крепостта, при нас...
Учителката ме погледна учудено. Аз й кимнах леко да не се тревожи и продължих нататък легендата, но мислите ми се объркваха, думи си спомних, обещания, звън на камбани по големия площад, стълбище в просторна жилищна кооперация...
— Мизийците се установяват върху територията на крепостта през първи век преди нашата ера и основават укрепена столица...


Тогава тя пристигна съвсем неочаквано, нищо не знаех, правели малка фиеста из България с коли и се отбили да видят крепостта. Мислела да ми се обади, разбира се, да ме потърси, не знаела, че работя в крепостта. Беше смутена, ръцете й нервно късаха цветчетата на маргаритка, но все пак лъжеше доста сполучливо.
Бяха се минали няколко месеца от последното ми отиване в София, беше казала, че тя ще дойде, но дълго не идваше. Пристигнаха само два еднакви изгледа от храма-паметник „Александър Невски". На гърба им пишеше, че е много заета времето не й стигало буквално за нищо...
А денят беше топъл и спокоен, като днешния. Търкалях се в тревите и слушах как се обаждат чаплите от реката. Бях съвсем лек, като балон. препълнен със сияещия пролетен въздух, и ми се струваше, че съм изгубил паметта си — за нищо не мислех, нищо не ме вълнуваше.
Крепостта е на около километър от града, на брега на реката. Наоколо има тополови гори и върби, никакви шумове не проникват в околността, само пеене на птици и от време на време вятърът донася приглушени гласове от реката, там рибарите отиват към блатата, пълни с риба. Хора не се мяркаха наоколо през деня, само вечер тополовите гори шумяха под стъпките на прегърнати двойки.
Лежах безпаметен, но все пак съм имал някакво предчувствие, защото моторите на колите избръмчаха и спряха пред вратите на крепостта, чуха се гласове, а аз продължавах да си лежа в тревата и да дъвча някаква горчива билка. Пошумяха малко пред вратите, след това глъчката се премести към канцеларията — малка дървена барака на десетина метра от крепостта. Аз станах неохотно и погледнах през бойниците — четири коли стояха отвън, а хората думкаха по вратата на канцеларията.
Върнах се и легнах отново на тревата. Не ми се цитираше в този спокоен и светъл ден византийският историк Прокоп, не ми се говореше точно сега за келтите и Атила, дълбочината на рова и височината на кулите. В края на краищата сезонът още не беше започнал, нито работното време.
— Има си кодекс за тази работа — казах си аз и се обърнах по корем. — Ако вземем да отваряме вратата на всеки, когато му скимне, камък няма да остане от хубавата крепост.
Чух как колите изреваха към града и отново настъпи тишина.
Вече не можех да се върна към предишното състояние на лекота и спокойствие. Започнах да мисля за крепостта и вековете, отминавали с тихи стъпки по тревата, за камъните, остаряващи след тях. Мислех си колко рядко се е отваряла вратата на крепостта през тези петнайсет или двайсет века, а сега я отваряме за всеки, който поиска.
Лесни станаха нещата в този век, за някои, разбира се, завърти се един телефон, и вратата на крепостта се отваря. И ти си вътре, и не само това, ами и един интелигентен младеж ти обяснява как стоят нещата, развежда те из кули, лабиринти и подземия, прави забележки и паралели със съвременността, пълни с остроумие.
А когато още не е бил открит телефонът, и катран е имало, и вряща смола, и в рова са те давили, отровни стрели те пронизвали още отдалече и гюллета разкъсвали тялото ти на части. Копия те правили на решето и колесници те влачели пред стените. И много неща е трябвало да има в тебе, от корав материал е трябвало да си направен и сърцето ти да е изпълнено с решимост и весело безумие за да влезеш в крепостта.
Колко мъже са останали в пръстта отвън, колко великолепни и храбри мъже — пред стените, с очи, отправени към крепостта, недостигнали до нея въпреки веселия огън в сърцата си.
И колко влизат сега, след откритието на телефона.
Между другото откритието звънеше, чувах яростния му звън в канцеларията, давеше се като куче. Значи онези с колите не са си отишли както си помислих, подценил съм ги. Просто са отишли при началниците в града. И сега те звънят. Да, но аз не стоя в канцеларията, аз съм в поверения ми обект и на място проверявам състоянието му. Освен това работното време не е започнало, ще приемаме по-късно, инструкциите са за това — да ги спазваме.
Телефонът млъкна. Или са се отказали най-после, или след пет минути ще чуя шум от мотори.
След пет минути пред вратите на крепостта спряха колите, от тях се изсипаха възмутени любители на средновековието и поведоха Богданов към главната порта. Водеха го като човек, когото ще хвърлят в крепостта. Спряха пред рова срещу главната врата и започнаха да сочат.
— Вижте какво пише! — оплакваха се те. — И в канцеларията няма никого...
На вратата не пишеше кой знае какво, бях окачил табелата с надпис „Крепостта не работи поради болест". Това с табелите бяха мои малки глупави хрумвания, трябваше да се развличам в скуката на дългите часове, когато по цели дни не виждах човек. Имах още една табела: „Крепостта не работи поради отпуск", но нея не бях слагал, държах си я в резерв.
Богданов прочете надписа и сви вежди. После постави ръце пред устата и извика:
— Антонов! Антоно-ов!...
Аз стоях в кулата над вратата и гледах, без да се показвам.
— Антоно-о-ов! — извика отново началникът. — Къде ли се е дянало това момче?...
Групата стоеше до него и чакаше. Бяха десетина души, повечето младежи. Имаше и момичета, ярките им шалове искряха, дълги до коленете.
Спокойствието на пролетния ден се беше стопило вече, хвана ме яд и на началника, който от пет месеца не беше стъпвал в крепостта, а сега долетя за пет минути. Показах се на кулата.
— Антонов, къде се губиш? Защо не си отворил на другарите?
— Днес работим следобед, другарю Богданов. Според инструкцията, дадена от вас.
Онези долу зашумяха и обърнаха глави към кулата.
— Отваряй, отваряй, ще направим едно изключение. Другарите са от София.
Кой знае защо, ми се поиска да не отварям, да не пусна тези хора в крепостта при императора Траян и топлите камъни.
— И аз съм от София — отвърнах от кулата. - И работното ми време за посетители е от четири следобед.
— Недей да знаеш много, ами отваряй — ядоса се Богданов. — Хайде, спускай моста.
— Нарушаваме кодекса — извиках аз. — Нарушаваме трудовото законодателство.
Положението му беше много неудобно, излагаше се пред гостите, пък нямаше начин да дойде по-близо до мене и да си поговорим насаме.
— Антонов, ще отваряш ли, или да се разправяме по друг начин? — загуби търпение той.
— Не е редно! — отвърнах аз.
Това беше любимата му фраза, често я употребяваше и споменаването й в този момент го ядоса още повече.
— Слушай, за последен път ти казвам да спуснеш моста. Иначе смятай се уволнен.
Не допусках, че чак дотам ще отиде работа Не ми се искаше да се махна от крепостта, харесваше ми засега тук, макар че не мислех да стоя вечно. Но нещо ме караше да не отстъпвам, може би чувството, че съм прав.
Групата започна да шуми, да го увещава, изглежда, се застъпваха за мене или се чудеха на нахалството ми.
— Откога съм уволнен? — попитах от кулата. — Ако е от този момент, няма как да спусна моста. Нямам право. Освен това ще се оплача в профсъюзите.
Знаех, че правя грешка, познавах го добре, беше учител по география, после отиде на работа в съвета, а като се върнах от казармата, вече отговаряше за музея и крепостта. Беше злопаметен, помнеше още учениците, които някога са му сменяли картите в училище, и не забравяше да го спомене, когато случайно го питаха за мнение или дали да назначат този, или онзи на работа. За него почти всички хора гледаха да препишат, да подскажат или пък да му объркат картите по някакъв начин.
Той заснова на едно място, започна да обяснява нещо на гостите от София, въртеше се като стърчиопашка. Онези на свой ред започнаха да ръкомахат. Гледах ги и си мислех, че тези не са свикнали да губят, ще ми провалят целия ден, ще викат един по един началниците от града, а нищо чудно и артилерия да извикат. И реших да им отворя.
Спуснах моста. Той започна да скърца, да се вайка, гласовете на потъмнялото дърво се заоплакваха — от слънцето, от дъждовете, от сухите ветрове, от влажния въздух. Мостът мина над рова и стъпи на отсрещната страна, а аз слязох долу да отворя вратата.
Грамадната дъбова врата се отваряше навътре. Стоях зад нея и гледах как гостите прекрачват прага, водени от началника. Те продължиха навътре, спряха на малкото дворче, постлано с каменни плочи, и Богданов започна да им обяснява нещо, показваше им четирите кули.