"Подробности от пейзажа" - читать интересную книгу автора (Станислав Стратиев)

— Римската империя не е паднала. Никога няма да падне. Ти само ме ядосваш. Знаеш, че не може да падне, ние сме могъщи, империята цъфти и ще владее света, докато свети слънцето и докато боговете са благосклонни към нас. А при нашите железни легиони няма как да не са благосклонни. Империя, която има такива легиони, не може да падне.
— Вие сте едно консуматорско общество, Траяне — казах му аз. — Вие живеете на чужд гръб.И империята ви ще падне.
— Като падне, ела да ми се похвалиш — самоуверено отвърна Траян. — В Римската империя слънцето никога не залязва.
— Слънцето може и да не залязва, но империята залезе — отмъстително казах аз. — И никога няма да изгрее.
Траян клюмна съвсем, мъката попари очите му и натисна тялото му към земята. Той ме погледна умолително:
— Разправяш врели-некипели. Кажи, че се шегуваш.
— Няма шега, Траяне, такъв е обективният ход на историята — патетично казах аз. — Вашето преситено и разгулно общество се разкапа.
Императорът се разтрепера от яд. Той гордо изправи римския си нос и заяви:
— Разкапало се! Варвари! Вие ще ми говорите за общество. Вие, дето не сте построили една баня, дето нямате театър, изкуството ви е жалко, пътищата...
Римлянинът разпалено изреждаше качествата на Римската империя, прегъваше пръстите си, цитираше имена, битки, викаше за свидетели боговете...
— Траяне, не се увличай — предупредих го аз. — По-спокойно, стар човек си вече.
Но той продължи да вика, да ръкомаха, да твърди, че нямаме законодателство, да доказва колко жалки и нищожни са варварите.
— Мръсни робовладелци — казах му аз. — Империята ви се крепи на безчовечната експлоатация на роба.
— Варварите!... — продължаваше, без да ми обръща внимание, Траян. — Роби, аз храня лъвовете си с тях...
Вече се засегнах сериозно и му казах:
— Спри, Траяне. Не прекалявай.
Императорът сякаш не ме чуваше и продължаваше речта си, украсявайки я с жестове, които издаваха добрата римска школа.
— Ще повикам Атила! — казах аз. — Омръзна ми.
Римлянинът спря и бързо каза:
— Не, не, няма нужда да го викаш. Не искам да го викаш този бич божи. Ти ме закачи пръв, аз нищо не ти правех.
— Добре, върви, Траяне. Салве!
Римлянинът тръгна през уханните треви, през звънтящата тишина, отиваше към стражницата, леко попрегърбен, а на мене ми стана жал за него.
— Траяне! — извиках след императора. — Римската империя не е паднала. В Римската империя слънцето никога не залязва. Чуваш ли?
Но той само поклати глава, прегърби се още повече и се скри в стражницата.
Отново дойде вятър и донесе мирис на липи. На острова имаше липови гори и когато цъфтяха липите, там кацаха пеликани. Ходеха упоени между дърветата и силуетите им белееха в падащия мрак.
Огромните стени на крепостта хвърляха вече сянка, вятърът понесе белите парашути на глухарчетата, майски бръмбар се препъваше в тревите и ядосано бръмчеше.
Лежах по гръб на топлата земя, без да мисля, гледах небето и усещах вятъра, който прескачаше стените и тичаше безшумно вътре в крепостта.
— Другарко, другарко. В ревизия е! — долетяха до мене разочаровани гласове. — Не работи.
— Спокойно, ученици, спокойно — отвърна друг глас. — Сега ще видим каква е работата.
Станах и без да бързам, тръгнах към главната врата. Изкачих се по стъпалата в една от кулите и надникнах. Долу, пред широкия ров, се трупаха ученици. Учителката им вече за пети път четеше големия надпис, който бях окачил сутринта на вратата: „Крепостта е в ревизия".
— Спокойно, ученици, спокойно — подвикваше тя. — Чакайте да видим по-спокойно. В краен случай ще разгледаме крепостта отвън.
Общ вик на разочарование отекна в стените. За да вземе положението в ръцете си, учителката вдигна ръка и започна да чете надписите, издълбани на три езика, върху мраморната плоча.
— Тихо, ученици, виждате ли, крепостта е построена в началото на десети век, тогава се полагат основите й...
Изведнъж подвижният мост бавно, сякаш нямаше сили, започна да се спуска от кулата, като скърцаше и дрънчеше с веригите си. Учениците вдигнаха глави, но никакъв човек не се виждаше на крепостните стени. Те притихнаха. Учителката гледаше недоверчиво потъмнелия от времето мост, който, охкайки, слизаше към тях.
Най-накрая той стъпи на земята. Но никой не тръгна към него, всички чакаха. Обкованата с желязо дъбова врата на крепостта се отвори и аз се показах на моста. Клиентите постояха още малко и тръгваха към мене.
Свалих табелата с надпис „Ревизия" и извадих от джоба си кочана с билетите.
— Колко са? — попитах делово учителката.
— Трийсет и седем. Не, момент. Румен остана в хотела — значи трийсет и шест.
— Три лева и шейсет стотинки. Можете да ги платите и на излизане.
— Разбира се — каза учителката. — Не се безпокойте, ще събера парите.
— Да не убиваме интереса им към средновековието с парични въпроси — обясних мисълта си аз. — Не се тревожа за парите.
Тя се усмихна и кимна. Аз също се засмях, учителката ми беше симпатична.
— Строите се в редица по двама и вървете след другаря — нареди тя на учениците.
Тръгнахме към двора на крепостта. Пред нас върху топлите камъни пробяга гущерче и уплашено потъна между стените. Учениците зашумяха.
„Задължителна екскурзия, наложена от програмата по история — мислех си аз, докато стъпвахме по вековния калдъръм. — Учениците да наблюдават средновековен паметник на културата и да добият представа от него за всички останали паметници..."
Много такива екскурзианти бях развеждал из крепостта. Тя беше един от обектите, които трябваше на всяка цена да се наблюдават от учащите. И не само от тях — идваха хора от цялата страна, мрачни специалисти с преводачки, оттук минаваха няколко маршрута на „Балкантурист". От време на време рейсове докарваха гости от чужбина, те се тълпяха край стените, възклицания, фотоапарати, всичко се смесваше в пъстро петно, което растеше и изпълваше крепостта.
Имаше дни, когато ми идваше да вдигна подвижния мост и да отбранявам крепостта, докато туристите я превземат.
— Имайте предвид — казах на учениците, — че вие сте едни от малкото хора, които влизат тук толкова лесно. Другите са я обсаждали с месеци. И пак не са прониквали вътре.
Те се засмяха и се обърнаха към мене.
— Крепостта е започнала да се изгражда в началото на десети век. Какво пи говори легендата...