"Подробности от пейзажа" - читать интересную книгу автора (Станислав Стратиев)

Животът, а и литературата са безкрайно богати и сложни, в тях има и любов, и щастие, и самотност, и войни, и мир, и надежди, и страдание, а болка, и смях, и радост... Има безкрайно много човешки съдби и човешки посоки, които са посоки и на изкуството... Има много прекрасни книги, пиеси, филми, картини и шедьоври, които разкриват безкрайното, необятното поле за работа на твореца, на човека, който се занимава с изкуство ...
Но всеки трябва да намери своето място в това необятно поле, да засади там своето цвете или тревичка, според силите си, и да се грижи за него, за да оцелее...
И тука искам да цитирам Валентин Распутин, който казва: „Много е важно още от самото начало, усещайки силата си, да не се страхуваш да се заловиш със сериозните социални и обществени проблеми, с които живее народът ти. Талантът изисква напрежение, максимално напрягане на всички възможности — привиквайки към лесното, той отслабва. Полезни му са не попътните ветрове и прокараните от други пътища, а съпротивлението. Михаил Шолохов се захваща да пише „Тихият Дон" на двайсет и две години. „Та това е Шолохов!", ще кажат някои. А не е ли станал той затова Шолохов, тъкмо защото е дръзнал да го направи?"
Тези думи на известния съветски писател са ми близки и аз напълно ги споделям.
Мъча се да правя това, мъча се да живея с радостите и болките на хората около мене, с надеждите и мечтите им, с проблемите, които решава нашето общество, народът ни. Мъча се чрез това, което пиша, да накарам хората да заемат активна позиция в този живот, да не се затварят е себе си, да се интересуват повече от живота на другите хора, на обществото. Да не се превръщат в зрители или консуматори, в наблюдатели, всеки загрижен и затворен в своята къща крепост.
В момента най-вече ме занимава как и защо, по какви причини, по какви пътища започва обезличаването на човека, как той загубва своята човешка физиономия, своите принципи, своите морални норми и започва да се адаптира към условията, да прави компромиси, започва да изменя на себе си. А измениш ли на себе си — ти можеш да измениш вече на всичко.
И как, и защо, и на каква цена човек остава верен на себе си, на своето детство, остава човек, каквото и да му струва това.
Разбира се, занимават ме и много други въпроси — за мира, без който всичко става безсмислено, за съдбата на света и на земята, заплашена от изчезване, от биологично изчерпване, от нарушаване на естествените си водни, дървесни, кислородни ресурси, от изчезването въобще на някои животински видове, от съдбата на човека в утрешния компютъризиран свят, въпросите за любовта и човешката самотност, за непреходната красота и неразгаданите тайни на природата...
Както тези въпроси занимават всички хора.
Бих искал да пиша за тези неща, бих искал да не се отдалечавам от детството си, да си остана същият, бих искал да бъдем повече хора и по-малко собственици — на каквото и да било... Искам много неща.
Разбирам, че е трудно. Разбирам и това, че отдавна вече не сме деца, вече сме големи и детството ни все повече се отдалечава от нас.
Ще остареем ли?
Или ще си останем същите?
Вярвам, че възрастта няма значение.
Ние ще сме млади, докато се борим, докато мечтаем, докато работим, докато пишем и говорим истината.
И тогава винаги над нас ще свети слънцето на детството.
M$


> Дива патица между дърветата

Градът започваше от реката, там имаше парк и под короните на старите дървета беше прохладно и спокойно. В бистрия пролетен въздух между листата проблясваше слънцето и светлината му се разбулваше на стотици зелени късчета. Върху цветята стоеше още нощната роса. Сред дърветата, на малък хълм, се виждаше лимонена сграда с леки, изящни линии и мачта за знаме на покрива. На двайсет крачки от нея се откриваше внезапният простор на реката, която правеше завои и бавно пътуваше надолу към морето. Разпръснати тук-там многобройни емайлирани табели предупреждаваха, че карането на велосипед в парка е абсолютно забранено.
Покрай табелите по асфалтираните алеи бавно караше велосипед старец с извънредно елегантна мека шапка. Шапката стоеше малко странно в съчетание с извехтелия бял шлифер на небръснатия старец. Кафява на цвят, тя летеше като дива патица между дърветата.
Велосипедистът караше, без да бърза, ритмично въртеше педалите, тържествен и съсредоточен. Наближи каменния парапет на градината и пред него блесна реката. Върху изпълнените със светлина води грациозно седяха патици и се носеха надолу по течението. Лодките бяха завързани на пристана, в делничния ден повечето от стопаните им работеха. Далече отсреща зеленееха горите на другия бряг на реката.
Велосипедът сви и се насочи към сградата, боядисана в лимонен цвят. Построена на малко възвишение, тя властвуваше над парка и мачтата за знаме на покрива й се издигаше по-високо от върховете на дърветата. От вратата излезе пожарникар, той носеше два кюнеца, сложи единия на земята и започна да чисти другия.
Пожарникарят не обърна никакво внимание на стареца, който в това време бавно мина покрай него. Старецът също не го погледна, тон въртеше педалите и отмина лимонената сграда.
Велосипедът бавно се плъзгаше по алеите покрай подрязаните храсти и зелената трева, излезе отново до каменния парапет, след който започваше реката.
Долу, до брега, трудовак миеше с метличка лозунги. Водата размиваше червения цвят, буквите се разтопяваха и платното постепенно се избелваше. Трудовакът работеше сръчно и камарата пред него бързо намаляваше.
По реката корабче влачеше след себе си дълга редица шлепове и пухтеше с мотора си. То изсвири високо. Старецът свали елегантната си кафява шапка и я размаха.
След това отново я сложи на главата си и тя полетя — кафява и странна — между дърветата.




>> 1

Носеше се замайващ дъх на треви, в препълнения със слънце въздух трептеше пеперуда. Тишина беше изпълнила всичко наоколо, звънеше напевно в ушите, отиваше чак до небето. Нагретите камъни бавно изпускаха събраната топлина. Пеперудата танцуваше във въздуха почти на едно място, след това слизаше като по конец и трептейки, отново се издигаше нагоре. Внезапно във въздуха се прокрадна мирис на липа — вятърът го носеше от липовите гори на острова.
От кулата на северната стена излезе Траян оправи туниката си и тръгна през тревите. Имаше замечтан вид.
— Цар Траян има кози уши! — викнах аз. - Траяне, я си виж ушите!
Римлянинът се направи, че не ме е чул, и продължи нататък, към реката.
— Да недочуващ с обикновени уши разбирам — продължих да се заяждам аз, — но с такива...
Траян се обърна. На лицето му имаше презрение, а около устата бавно легнаха две гневни бръчки. Ръката му посегна към кръста, но там нямаше нищо.
— Не разбирам езика ти — рече той бавно. — Разправяй си каквото щеш.
— А защо посягаш за меча?
— По навик — отговори императорът.
Аз се засмях. Добре се измъкваше римлянинът, знаеше да говори.
— Като оратор нямаш равен — поласках го. — Само тези уши, дето...
— Варварин! — пренебрежително каза Траян. — Хлапе!
— Добре, добре, не се сърди — успокоих го аз. — Ушите ти са съвсем нормални. Кажи сега, защо падна Римската империя?
Страшна мъка влезе в очите на Траян. Той се състари изведнъж и каза: