"Последен патрул" - читать интересную книгу автора (Лукяненко Сергей)

ЧАСТ ВТОРАОБЩ ВРАГ

ПРОЛОГ

Инспекторът по пожарна безопасност посочи ароматната пръчица, тлееща в пепелника.

— Какво е това?

— Опиум. — замечтано отвърна момичето.

В счетоводството настъпи тишина. По лицето на инспектора избиха червени петна.

— Не се шегувам. Какво е това?

— Ароматична пръчица, индийска. Нарича се опиум. — Момичето се озърна към колежките си и смутено добави: — Ама то само така се казва, да не си помислихте нещо? Всъщност тук няма никакъв опиум!

— В къщи си пушете ако щете опиум, ако щете — коноп. — Инспекторът демонстративно наплюнчи палеца си и угаси пръчицата. — А тук… наоколо е пълно с хартия!

— Аз внимавам! — възмути се момичето. — И пепелникът е специален, виждате ли? Пепелта пада на керамична подставка. Приятно мирише, на всички им харесва…

Тя говореше меко и успокоително, с онзи тон, с който възрастните говорят на малките деца. Инспекторът понечи да каже още нещо, но в този момент се намеси възрастната жена, седяща отделно, на най-голямото бюро, с лице към останалите счетоводителки:

— Верочка, извинявай, но инспекторът е напълно прав. Мирисът е много тежък. Вечер ме боли глава от него.

— Сигурно в Индия прозорците постоянно са отворени. — намеси се в разговора трета жена. — Затова и горят тези аромати. Там хигиената им е доста лоша, помийните им ями са наблизо, всичко гние много бързо заради климата. И трябва да подтиснат миризмата. А при нас защо?

Четвъртото момиче, връстница на Вера, се изхили и заби поглед в екрана на компютъра си.

— Ами… да бяхте ми казали! — възкликна Вера. В гласът й се доловиха сълзи. — Защо не ми казахте?

— Не искахме да те обиждаме. — каза най-възрастната.

Вера скочи и, притискайки длани към лицето, избяга в коридора. Токчетата изтракаха по паркета, глухо хлопна вратата на тоалетната.

— Трябваше да й го кажем, рано или късно. — с въздишка каза възрастната жена. — Вече не мога да ги понасям тези свещички. То не беше опиум, жасмин, канела…

— А помните ли пипера и кардамона? — възкликна младата. — Направо ужас беше!

— А ти не се присмивай на приятелката си. По-добре иди при Вера, тя много се разстрои.

Младата стана с готовност и излезе от счетоводството.

Инспекторът огледа жените с безумен поглед. После погледна придружителя си — млад, набит мъж с дънки и тениска. Редом до униформеният инспектор изглеждаше много несериозно.

— Лудница. — твърдо каза инспектора. — Навсякъде — нарушения на правилата за пожарна безопасност. Как още не са ви закрили?

— И аз се чудя. — съгласи се мъжът. — Понякога отивам на работа и си мисля: ами ако е свършило? Край на този бардак? Ще работим според закона за охрана на труда, без да нарушаваме нищо…

— Покажете ми пожарното табло на втория етаж. — прекъсна го инспектора, поглеждайки в плана.

— С удоволствие. — Мъжът отвори вратата пред инспектора. Намигна на жените в кабинета.

При таблото негодуванието на инспектора утихна. Таблото беше красиво, новичко, боядисано в червен цвят. Два пожарогасителя, кофа с пясък, празна кофа, лопата и крик.

— Брей. Брей-брей. — мърмореше инспектора, докато надничаше в кофите и проверяваше датата на зареждане на пожарогасителите. — Даже някак старомодно. Не очаквах.

— Стараем се. — каза придружителят му. — Когато бях в училище, там имаше точно такова.

Инспекторът разгъна схемата. Замисли се за момент.

— Хайде да видим… да видим програмистите ви.

— Хайде! — оживи се мъжът. — Това е нагоре, следвайте ме…

Пред стълбите той се отдръпна, пускайки инспектора напред. Обърна се и погледна към пожарното табло. То избледня и се разтвори във въздуха. Нещо падна на земята с тих звук. Мъжът се усмихна.

След посещението при програмистите у инспектора отново се появи повод за негодувание. Програмистите (две девойки и младеж) безгрижно пушеха на работното си място, кабелите на компютрите се виеха на отвратителни снопове (инспекторът дори се пъхна под едно бюро и пъшкайки провери дали контактите са заземени). Петнайсет минути по-късно инспекторът слезе на първият етаж, в кабинета със странния надпис „Дежурен разпределител“ и разтвори книжата си на масата. Съпровождащият го младеж седна срещу него и наблюдаваше с усмивка как инспектора попълва протокола за проверка.

— Какъв е този глупав надпис на вратата? — попита инспектора, без да прекъсва работата си.

— „Дежурен разпределител“? Ами, това е този, който се занимава с най-разнообразни неща. Ако дойде някоя проверка, спука се канализационна тръба, донесат пица — занимава се с всичко това. Нещо смесено между диспечер и домакин. Длъжността е скучна, дежурим по ред.

— А с какво всъщност се занимавате тук?

— Това влиза ли в задълженията на пожарната охрана? — Мъжът се замисли. — Ами… ние пазим Москва от силите на злото.

— Шегувате ли се? — Инспекторът погледна тежко към „дежурният разпределител“.

— Изобщо.

Без да почука, в стаята влезе възрастен човек с източна външност. При появяването му дежурния бързо стана.

— Е, какво имаме? — попита влезлият.

— Една в счетоводството, една в тоалетната, една на пожарното табло на вторият етаж. — с готовност отвърна дежурният. — Всичко е наред, Борис Игнатиевич.

Инспекторът пребледня.

— Лас, ние нямаме пожарно табло на втория етаж. — отбеляза Борис Игнатиевич.

— Създадох илюзия. — похвали се Лас. — Много достоверно се получи.

Борис Игнатиевич кимна. Каза:

— Добре. Само че си пропуснал още два „бръмбара“ при програмистите. Мисля, че нашият гост редовно съчетава задълженията на пожарен инспектор и шпионин… нали?

— Какво си позв… — започна мъжът. И млъкна.

— Теб много те е срам, че си се занимавал с промишлен шпионаж. — каза Борис Игнатиевич. — Отвратително! А беше честен човек… някога. Помниш ли как отиде на БАМ23? И не само заради парите, ти търсеше романтика, искаше да участваш в нещо велико…

По бузите на инспектора потекоха сълзи. Той кимна.

— А помниш ли как те приемаха за пионер? — бодро попита Лас. — Как стоеше в строя и си мислеше, че ще дадеш всичко от себе си за победата на комунизма? А пионерската ръководителка ти връзваше връзката и почти те докосваше с твърдите си цици…

— Лас. — с леден глас каза Борис Игнатиевич. — Не преставам да се изумявам как си станал Светъл.

— Тогава бях в добро настроение. — призна Лас. — Сънувах че съм малък и яздя пони…

— Лас! — повтори Борис Игнатиевич.

Дежурният млъкна.

В настъпилата тишина се чуваха хлиповете на инспектора:

— Аз… всичко ще разкажа. Отидох на БАМ за да се скрия от…

— Няма нужда да разказваш за БАМ. — меко каза Борис Игнатиевич. — Разказвай как те накараха да инсталираш „бръмбари“ в офиса ни.