"Последен патрул" - читать интересную книгу автора (Лукяненко Сергей)

ЕПИЛОГ

— Наистина, лоша поличба е да кажеш на приятел в боя, че пак ще се срещнете. — мрачно каза Семьон. — Дори минутка не му остана да се видим. А ние, като последните глупаци, се връщаме обратно. Поне седмица да бяхме останали… ще идем на езерото, ще половим рибка…

— Семьон, като се появи Инквизицията, ще заседнем тук за цял месец.

— А какво му е лошото?

— Аз съм семеен човек.

— Ох, вярно… — Семьон въздъхна. — Малка дъщеричка… ходи ли вече?

— Семьон, стига си се правил на глупак.

Спряхме пред входа на хотела. Семьон се ухили и се почеса по врата.

— Ех… колко време имаме?

— Пет-шест часа. Ако има билети за вечерния полет.

— Ще ида до лавката да купя сувенири. За теб да взема ли?

— Какво по-точно?

— Как какво? Уиски и шарфове. На мъжете — уиски, на жените — шарфове. Обикновено вземам по пет и от двете.

— Добре. — Аз махнах с ръка. — Само че ми вземи и детски шарф, ако видиш. Някой по-весел.

— Непременно.

Влязох в хотела. Портиерът го нямаше на регистрацията, но имаше плик с голям надпис „Anton Gorodetsky“. В плика лежаха три билета първа класа — за мен, Семьон и Галя Добронравова. Фома не само че работеше с невероятна оперативност, но и не беше забравил за момичето-върколак.

Качих се на четвъртия етаж и почуках на вратата на тъмния лукс. Никакъв отговор. Заслушах се — някъде зад вратата шуртеше вода. Извадих билета на Галя от плика и го пъхнах под вратата.

Изрових ключа от джобовете и влязох в стаята си.

— Бавнобавноидидокреслотоиседни. — каза рижият младеж, който в „Подземията“ ми се представи като Жан.

Позицията му беше великолепна. До прозореца, през който бликаше ослепителна слънчева светлина. Сянката ми беше някъде зад мен — не можеш да влезеш.

— Бавноивнимателноидикъмкреслото. — избърбори младежа.

Той беше ускорен, обгръщаше го зелено сияние, идващо от амулета в ръката му: на пръв поглед — обикновено герданче от мъниста, каквито плетат хипитата. Сега рефлексите му превъзхождаха човешките. А като се вземе предвид автомата „Узи“, чийто пълнител грееше в червено от омагьосаните куршуми, беше глупаво да се възразява.

— Говори по-ясно. — помолих го аз, докато сядах в креслото. — След като не ме уби веднага, значи има за какво да говорим.

— Грешишвълшебнико. — каза младежа и аз обърнах внимание на това смешно, детско „вълшебнико“. — Наредихамидатеубия. Ноазискамдатепитамнещо.

— Питай.

Трябва ми сянка. Трябва да завъртя глава, да видя сянката си и да се гмурна в Сумрака. Там ще съм по-бръз от него.

— Невъртиглава! Акопогледнешкъмсянкатасищестрелямведнага. Колкосте?

— Какво?

— Колкотакивакатотебимапоземята?

— Ами… — Аз се замислих. — Имаш предвид Светли или Тъмни?

— Всеедно!

— При-и-ибли-и-изи-и-ите-е-елно-о все-е-еки де-е-есе-е-ето-о-охи-и-иляде-е-н. — проточих аз. Не да се заяждам, а да убедя младежа, че твърде много се е ускорил. Впрочем, дали той може да регулира действието на амулета?

— Мамкавимразяви. — каза младежа. — Трябвадатипредамчесипредалприятелизаслужавашсмърт…

На вратата се почука. Погледът на младежа се метна към вратата. Отново се върна към мен. С едно движение свали покривката от масата и я метна върху автомата, който продължаваше да сочи към мен. Нареди:

— Отговори!

— Кой е? Отворено е! — извиках аз.

Ако е Семьон — имаме някакви шансове.

Вратата се отвори и влезе Галя. Но в такъв вид, че направо ми секна дъха. Къса черна поличка, почти прозрачна розова блузка — Лолита нервно пуши в ъгъла.

И Жан замръзна.

— Привет. — момичето дъвчеше нещо. Съсредоточи се — и наду огромен балон. Балонът се пукна и Жан трепна. Уплаших се, че ще започне да стреля, но се размина. — А ти кой си?

Тя хвърли на Жан такъв поглед, че убиецът се изчерви. И успя да избърбори и измърмори едновременно:

— Дойдохнагости.

— Е, за приятелите на Ентъни — с отстъпка. — Галя намигна на младежа. Приближи се до мен, поклащайки бедра. Каза: — Забравих си гащичките при тебе, да си ги виждал?

Успях само да поклатя глава.

— А, майната им. — реши Галя. И започна бавно да се навежда, протягайки устните си към моите, предоставяйки на Жан възможност да се загледа… дори не искам да си помисля в какво!

Но той се загледа.

— Приготви се. — прошепна Галя. Очите й бяха сериозни и разтревожени. Но тя все пак докосна устните ми — и в очите й блеснаха палави искрици…

Само миг преди да се преобрази във вълчица. Грубо, страшно, пръскайки капки кръв и парчета кожа, без да губи време за пълноценен морфинг. Преобрази се — и черната рошава сянка скочи към убиеца.

Той започна да стреля в момента, в който пратих към него две Тройни Остриета.

Първото му отсече ръката с автомата и откъсна парче от торса му. Не разбрах веднага къде попадна второто. Надигнах се и скочих към гърчещата се на пода вълчица. Тялото й пое всички куршуми, предназначени за мен. Не толкова много — пет или шест куршума. Ако не бяха омагьосани…

Жан стоеше и се олюляваше. Гледаше ме с безумни очи.

— Кой те изпрати? — изкрещях аз, удряйки го с Доминантата, заклинание за абсолютно подчинение.

Жан трепна, опита се да отвори уста — и главата му се разлетя на три части. Вторият ми заряд попадна в главата му.

Тялото се олюля и рухна на пода до момичето-вълк. От артериите, пулсирайки, бликаше кръв.

Ако беше вампир, а не върколак…

Аз се наведох над нея — и видях, че момичето се преобразява обратно в човек.

— Недей! Ще умреш!

— Така или иначе ще умра. — отчетливо каза тя. — Не искам… като звяр…

— Ти не…

В гласът й се промъкна ирония:

— Глупав… Светъл…

Станах. Ръцете ми бяха целите в кръв. Под краката ми жвакаше кръв. Обезглавеното тяло на убиеца потръпваше.

— Тук какво… — Семьон застина на прага. Потърка лицето си с длан. Изруга.

В другата ръка носеше два плика. Единият — с бутилки. Другият, сигурно, с шарфове.

— Тук? Вече нищо. — Гледайки мъртвото момиче, казах аз. — Вече всичко.

Купих магнитче за Завулон на аерогарата в Единбург, докато Лермонт и Семьон преоформяха билетите. Сега ни трябваха само две места за пътници и билет за извънреден товар — дълга дървена кутия с наложени върху нея заклинания. Едното заклинание предпазваше съдържанието от разлагане. Второто убеждаваше митничарите, че няма никаква нужда да проверяват този сандък — в него се превозват безобидни ски.

Магнитчето беше банално, но красиво: фигура на шотландец в килт и с гайда. Прибрах го в джоба, после постоях пред стелажа с картички. Избрах една, с кралският замък, и я прибрах в пътеводителя по Великобритания. Още нямах никакво основание да я изпращам на Лера. Но много се надявах, че рано или късно ще успея да изпълня даденото обещание.

Семьон беше непривично тих. Не си припомняше как са изглеждали самолетите в зората на авиостроенето, не се превземаше. Минахме през граничния и митнически контрол и заехме местата си в самолета. Семьон извади плоска бутилчица уиски и ме погледна въпросително. Ударихме по глътка директно от гърлото, заработвайки неодобрителния поглед на стюардесата. Тя незабавно се скри в ъгъла, върна се с чаши и няколко бутилчици и мълчаливо ги връчи на Семьон.

— Не тъгувай. — тихо каза Семьон. — Тъмните винаги си остават Тъмни. Тя щеше да порасне и да стане чудовище. Най-вероятно.

Аз кимнах. Той е прав, естествено. И това е длъжен да разбере дори такъв глупав Светъл като мен…

Облегнах се назад и затворих очи. Помислих си, че забравих да проверя вероятностите — дали самолетът няма да катастрофира. Е… какво значение има. Хората летят, без да мислят за лошото. Ще опитам и аз така…

— Прегледах реалностите. — каза Семьон. — Излитаме с десет минути закъснение, но ще пристигнем навреме. Попътен вятър — провървя ни, а?

Аз надянах слушалките за еднократна употреба от пластмасовото пликче и мушнах накрайника в куплунга, скрит в подлакътника. Защраках с бутоните, избирайки си канал. Спрях, когато чух позната песен: