"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Битката пред Панама

Сега изоставям дневника си, защото отново ставам едно от действащите лица в разказа.

Зората свари буканиерите под оръжие. Като гледах дяволски смелите им лица, се чудех на храбростта, която още изпълваше тези хора. Гладът и мъченията бяха сторили малко, за да сломят духа им.

Морган ме повика и попита дали съм виждал Диас. След няколко минути го намерих и го заведох при Морган.

— Какви са новините? — попита адмиралът.

Учуди ме загрижеността, с която очакваше отговора.

Помислих си, че опасността наистина трябва да е голяма, щом и самият Морган се страхува.

— Новините не са много добри, но можеха да бъдат и по-лоши. Бързият ни ход е дал малко време на испанците да се приготвят. Въпреки това имат сили, които далече ни превишават по численост.

— Знаеш ли колко са? — попита Морган.

— Доста добре. Те са около три хиляди, може би със сто или двеста по-малко. Без да се броят хората в града, но те не са много важни.

— А кавалерията?

— Четиристотин избрани мъже. И освен това испанците възнамеряват да употребят и друга сила против нас — бикове! Те имат две хиляди бика и сто индианци, ангажирани да ги вкарат направо в редовете ни.

— Хм! — каза Морган. — Предупреден значи подготвен. Мисля, че буканиерите знаят как да се справят със стада. Но ние имаме едва хиляда и двеста човека. Не забравяй, че загубихме двеста по пътя. Но връщане назад, и да искаме, няма.

Той продължи да нарежда хората си. Сам щеше да предвожда дясното крило от петстотин човека. Нокър с равностойна сила щеше да бъде на лявото крило. Капитан Нежни, който се славеше като един от най-добрите стрелци сред буканиерите, трябваше да си избере двеста души и да води бой така, както намери за добре според тактиката на неприятеля.

Водачите не изгубиха много време да нареждат хората си, защото разузнавачите на Диас от околните хълмове съобщаваха изплашено, че испанците настъпват с пълна скорост към нас. Кавалерията им пристигна първа и изведнъж въздухът се изпълни с викове: „Да живее кралят! Да живее кралят!“.

Хълмът под нас се покри с испански конници. Те представляваха величествена гледка.

— Какъв случай ни се отдава! — извика един от буканиерите, за да го чуе и Морган. — Колко мощна изглежда нашата кавалерия срещу тяхната — и посочи към мулето, яздено от един от капитаните.

Морган скочи веднага от коня си и опря пищов в главата на човека.

— Още една подла Дума от тебе и ще умреш! — извика така страшно той, че присмехулникът започна да мънка извинения.

— А всички останали — продължи Морган, — не забравяйте делата, които сме вършили заедно в миналото. Борете се, момчета, както сме се борили винаги. Не се влияйте от подлеци като този.

В отговор се чуха дивите викове на буканиерите и всеки се хвана за оръжието, готов да се бие до смърт.

В същото време нападащата кавалерия беше спряла. Между тях и нас се простираше блато, в което бяха навлезли конете и едва можеха да се движат. Докато бяха в това положение, капитан Нежни, извел стрелците си върху едно удобно място на съседния хълм, заповяда да се стреля над главите ни по затъналата кавалерия. Огънят беше така сигурен, че испанските редици започнаха да показват признаци на уплаха. Много от конете бяха стъпкани от копитата на останалите животни и десетки седла останаха без смелите си ездачи.

— Вижте — извика Морган, сочейки към конниците, — вече показваме силата си. Тука, момче, изтичай при Палабра и му кажи да вземе сто човека срещу кавалерията на испанците. Ако може да я унищожи, ще му дам двойно повече плячка.

Палабра никак не се поколеба да тръгне, особено след като чу за наградата, която го очаква. Хората му веднага го последваха. Но докато стигнем на двеста метра от кавалерията, водачите й се бяха измъкнали от блатото и стягаха редовете си за нова атака. Палабра промени плановете си и поведе бойците през блатото, като постави силите си между испанската кавалерия и пехотинците.

Като погледнах назад (защото бях отишъл с Палабра), видях новосформираната кавалерия да се спуска срещу хората на Морган. Буканиерите поздравиха идването им със залпове от точна стрелба, И аз с радост забелязах, че редовете на конниците значително отъняха. Точно когато силите на адмирала се придвижваха напред, внезапен предупредителен вик привлече вниманието ми към една голяма опасност, която ни застрашаваше.

Очевидно испанците бяха разбрали, че е назрял моментът да пуснат голямото стадо бикове срещу ни и да разпръснат редовете ни. Черната, плътна маса бързо се движеше срещу нас, подгонена от високите гласове на индианците. Първата ми мисъл беше да се обърна и да бягам. Но хората на Палабра бяха съвършено спокойни, дори гледаха малко презрително на испанците, които изглежда не знаеха как биха постъпили в тоя случай.

— Едва ли има човек между нас — каза Палабра, — който някога да не е бил ловец на диви стада. И те ще ни плашат с едно стадо бикове!

По даден знак буканиерите коленичиха и дадоха залп към нападащото стадо. Повечето от водещите бикове бяха застреляни и по този начин препречиха пътя на задните. Неочакваният залп така изплаши останалите бикове, че те започнаха да се разпръсват на разни страни, ужасени от опасността пред тях. Впоследствие биковете се отправиха във всички посоки, но и в тая, за която бяха предназначени. Индианските ездачи бързо бяха свалени и смачкани под копитата на разярените животни. Част от тези животни се спуснаха сред самите испански войски и им причиниха големи неприятности.

Палабра ме изпрати при адмирала да му съобщя какво се беше случило. Морган се приготвяше да отблъсне една нова атака на кавалерията. Между испанците се открояваше един богато облечен офицер, който яздеше черен жребец. Той се движеше надолу-нагоре пред конниците си, навярно ги окуражаваше, защото често размахваше сабята си към нас.

— Целете се в този офицер — извика Морган на някои от най-добрите си стрелци. — Докато е жив той, кавалерията им ще бъде непобедима.

Сега испанският офицер размаха сабята над главата си така, че лъскавото острие блесна на слънцето. Последва гръм на копита и ескадронът пое в пълен галоп срещу нас. Силните викове на ездачите всяваха ужас в сърцата ни. Величествена гледка! Мощните, едри коне препускаха с всички сили, лицата на войнствените ездачи сияеха. Техният водач, застанал начело, наистина беше възхитителен.

— Огън! — извика Морган, когато първите им редици стигнаха на около петдесет метра.

Струя от огън и пушек избухна от нашата първа редица, която беше залегнала. Испанският офицер продължи да язди невредим, въпреки че куршум беше свалил шлема му.

— Огън! — изрева повторно Морган и пушките на втората редица, която беше коленичила, проговориха.

— Да не е омагьосан? — измърмори адмиралът, като видя, че черният жребец и ездачът му продължиха да напредват с пълна бързина.

Сега офицерът почти се докосваше до дулата на нашите войници.

— Огън! — изрева Морган за трети път.

Пушките на третата редица гръмнаха мощно и в същото време смелият офицер изправи коня си на задните крака. Когато се разпръсна пушекът, видяхме, че черният жребец е паднал, но ездачът му, останал невредим, предвожда пеш атаката.

Последваха минути на голяма бъркотия. Коне се обръщаха презглава, бляскаха саби, пукаха пищови, хора ревяха и пъшкаха.

Внезапно се намерих пред испанския офицер, който ги беше предвождал така смело. Един удар от сабя беше прорязал челото му и кръвта бликаше страшно. Сабята му беше пречупена на две. Голямо червено петно багреше униформата му точно под сърцето. Въпреки тежките рани той беше още на крака и окуражаваше хората си. Вдигнах пищова си, за да го застрелям.

— А! Ще стреляш ли? — изсъска той и удари оръжието ми със счупената си сабя.

Пищовът изхвърча от ръката ми. Той вдигна счупеното острие, за да ме повали.

Грамаден кон, пръхтейки от уплаха или болка, се изправи внезапно зад него със страшните си копита. Черепът му беше смазан от дивия удар и той падна, за да не стане вече никога.

— Благодаря ти, Боже! — извика Морган. — Кавалерията им е разбита. Сега ни се удава случай да вземем Панама.

Предадох му известието от Палабра и Морган реши да тръгне веднага срещу испанската пехота. Хората му бяха уморени, но нямаше време за почивка. Редиците на буканиерите бяха стегнати бързо и Морган ги поведе към страната на Палабра, който устояваше на една сила, двадесет пъти по-многобройна от неговата. Испанците не искаха да влязат в ръкопашен бой и да ни смажат по този начин. Те стреляха отдалеч, но бяха страшно слаби мерачи. При всеки залп нашите им нанасяха големи поражения.

— Време е да свършим! — Морган изпитателно погледна бързо намаляващите редици на неприятеля. — Занеси това известие на Нокър. Кажи му да се придвижи покрай десния фланг на испанците, така че да излезе в тила им. Да атакува направо, аз ще поведа хората си напред да му помогна.

Като получи това известие, Нокър започна да мърмори, че той и хората му винаги изнасяли най-тежката борба, а Морган и приятелите му вземали лъвския пай от плячката. Той каза всичко това достатъчно високо, за да го чуят много от последователите му. Разбрах колко много привърженици бяха спечелили той и помощниците му. Но въпреки протестите си, Нокър се подчини на заповедта и поведе хората си през мочурищата, а аз се присъединих към Морган.

Все пак до решителна атака не се стигна. Преди Нокър да достигне твърда земя, испанците, обезкуражени от тежките загуби, внезапно удариха на бягство. Щом изчезнаха те, братята се хвърлиха на земята и дълго не се пробудиха.

Късно следобед Морган събра хората си на проверка. Въпреки отчаяната битка жертвите бяха малко, около двеста души. Загубите на испанците бяха три или четири пъти по-тежки, а освен това бяхме взели и много пленници.

Веднага попитах тези пленници за баща ми. Почти се бях отчаял, че мога да науча нещо за него, когато Дикстън, когото отдавна не бях виждал, дойде възбуден при мен.

— Благодаря на небесата, че си жив, момчето ми! Морган не ме пусна да бъда с теб днес, защото имаше нужда от помощта ми. Но вместо за теб трябваше да се грижа за стария ти приятел Алджи.

— В безопасност ли е? — попитах.

— Да, но съжалява, че се е родил. Комарите изглежда са го харесали особено много. Той постоянно мисли за теб, Артър, както знаеш… Не мога да не го уважавам, задето се е присъединил към тази експедиция само за да ти помага както може.

— Да — съгласих се, — той доказа, че е мъж. А как са Джим, Поли и останалите?

— Двама от хората на „Скитник“ са убити. Останалите са добре. Но аз не дойдох да ти разправям това. Знаеш ли кого видях?

Беше безполезно да гадая, затова го помолих да ми каже.

— Помниш ли испанеца, който пръв ти съобщи новини за баща ти? Човека, когото намерихме в Порто Бело, който каза, че бил син на тъмничаря на баща ти, ако си спомняш добре.

— Искаш да кажеш човека, по когото изпратих вест на баща си, в случай че го намери в Панама?

— Същия — добави Дикстън. — Току-що го видях. Той е в ръцете на Нокър заедно с трима свещеници. Мисля, че буканиерите измъчват вече свещениците.

— Трябва да побързаме и да намерим младежа — казах, — да не би да го убие Нокър. Той не обича да държи пленници, ако няма какво да вземе от тях. Може би този младеж е предал писмото ми, а може и да има отговор.

— Не се издавай, че се интересуваш от пленника — посъветва ме той. — Нокър няма да ти го даде, за да ме ядоса.

Заповедта на Морган да повикам Нокър при него ми помогна. Бързо изтичах в палатката на капитана, той разпитваше един от свещениците. Зарадвах се, когато видях младежа невредим.

— … съкровището на катедралата — довърши разказа си свещеникът, когато влязох.

Като ме видя, Нокър се намръщи.

Предадох му заповедта на Морган и той ми каза да го последвам, като остави пленниците под охраната на няколко от помощниците си. Но аз успях да се изплъзна от капитана и побързах назад към мястото, където беше вързаният младеж. Използвайки всяко прикритие, се приближих до пазачите, които хвърляха зарове. Благодарение на тяхното невнимание се довлякох, пълзейки по корем, до сина на тъмничаря.

Като ме видя, той обърна изненадано глава. Отначало не можа да ме познае, но скоро си спомни. Бързо му затулих устата с ръка, когато се опита да ми проговори.

— Внимателно — прошепнах. — Говори тихо или ще ни чуят…

Със сълзи на очи той ме помоли да му помогна да избяга. Но въпреки че го съжалявах, аз не бях дошъл само да му помогна.

— Спомняш ли си? — попитах. — Ти щеше да търсиш баща ми и да му предадеш известието от мене.

— Дадох го, сеньор, дадох го. Баща ви…

— Жив ли е още? — попитах така силно, че сега той трябваше да ми припомни да внимавам.

— Да, жив и доста добре — увери ме. — Дори сега е в една тъмница в Панама… тоест, ако не са го убили вече.

Тази новина ме потресе:

— Възможно ли е?

Младежът кимна тъжно.

— Защо не се преоблечете като испанец? — подсказа ми той. — Помогнете ми да избягам и аз ще ви помогна да влезете в Панама. Там вече лесно можем да уредим да освободят баща ви.

Надеждата ми се възвърна.

— Това е добра идея! Закълни се, че няма да ме издадеш, и ще ти помогна да избягаш веднага.

— Заклевам се във всичките светии — каза набожно той.

Тогава извадих ножа си и му прерязах въжетата.