"Адмирал Морган" - читать интересную книгу автора (Бенет Чарлс Мун)

Най-после на път към Панама. С още един ден по-близо до щастливия миг, когато ще мога да видя баща си и да го освободя, ако Бог пожелае. Бяхме събрани в три дивизии. Едната тръгна по десния бряг под командването на капитан Нежни. Нокър командваше групата на левия бряг. Дивизията на Морган се движеше по реката с тридесет и две лодки и пет големи сала. Бях в първата от тези лодки заедно с Дик, Джим и другите от „Скитник“. Всеки беше нащрек въпреки уверенията на Диас, че разузнавачите му ще ни предупредят. Всяко оръдие бе пълно, готово за неочаквана атака. Нищо не се случи обаче.

Сега сме на лагер. Хората, които вървяха по брега, се оплакват много. Казват, че пътят е много труден и най-различни насекоми ги безпокоят постоянно. Аз съм много добре в лодката. Хората започват да страдат от глад. Един или двама са убили дребен дивеч, но кого могат да нахранят с него?

Видях Диас, Палабра и Нокър да си говорят тайно. Сполучих да долазя до тях и да дочуя част от разговора им. Гласяха се да възбудят гнева на хората против Морган. Нокър искаше да се откаже от буканиерството и да стане пират. Казах това на Морган, но той ми се изсмя. Каза ми, че съм ненавиждал Нокър. Заяви, че се доверявал на Нокър, както на всеки друг от хората си. Не можех да не му припомня думите на вещицата от Порт Роял, че ще бъде излъган от този, на когото се доверява най-много.

Всички започваме да се плашим от глада. Колко глупаво от страна на Морган, че се вслуша в думите на една луда жена! Благодаря на небесата, че има поне достатъчно вода в поточетата наоколо.

Днес напредвахме много бавно. Често водата в реката ставаше твърде плитка за лодките, а понякога големи дървета, паднали в нея, ни препречваха пътя. Тогава не само саловете и лодките, но и оръдията трябваше да се изнасят и да се теглят по брега.

Усилията бяха големи, горещината и насекомите — непоносими, гладът — най-ужасен от всичко. Морган говори на хората нощес. Той им припомни, че вещицата на Порт Роял е предсказала сполука след страданието. Каза също, че всеки момент можем да срещнем засада и като заставим неприятеля да отстъпи, ще вземем храната му.

— Защо да оставяме испанците да отстъпват? Няколко пленници ще бъдат много полезни за гладните ни хора — заяви Нокър.

От страшния му поглед разбрах, че мислеше да стане канибал.

Чувствам, че протестите против Морган са насърчавани от Нокър и приятелите му. Опитах се да подслушам, както вчера, но Диас ме изпрати по работа.

Страдаме неописуемо. Горещината беше ужасна. Натъкнахме се на засада, въпреки че не се виждаше следа от неприятеля. Никаква храна, намерихме няколко кожени торби. Буканиерите започнаха да се бият за тях. Морган, подкрепян от Нежни и от някои от хората на „Скитник“, спря боя. Той наряза торбите на равни парчета и ги раздели между гладните. Те ги разкъсаха като диви зверове. Някои накиснаха кожата, очукаха я с камъни, след което я изпекоха. Опитах сам това. Успях да погълна няколко парченца с големи глътки вода. Гладът ми се попритъпи.

Започвам да се съмнявам дали някога ще стигнем в Панама. Управителят на този град се беше погрижил да унищожи всичката храна по пътя ни. Понякога вървенето ни през леса ставаше почти невъзможно. Големи пълзящи растения се преплитат от дънер до дънер и скриват следите на онези, които някога са прекосявали тези места.

Нокър и приятелите му се сговарят за нещо. Успях да дочуя, че не възнамеряват да вредят на Морган, докато не превземе Панама. Очевидно мислят, че ще сполучим, въпреки трудностите. Щом Панама стане наша, ще откраднат цялото богатство, което могат да вземат, и ще отплават под знамето с черепа и кръстосаните кости.

Свърши и четвъртият ден от пътуването ни, страданията ни бяха неописуеми. Намерихме две големи засади — изоставени, без храна. Още кожени торби бяха изядени, но гладът ни не беше утолен.

Най-после се намери малко храна, но аз нищо не разбрах. Има надежда, че скоро ще бъде открита отново храна. Стигнахме Барбакаос, но той беше доста запустял. Отначало не видяхме никакви припаси, но скоро Диас (въпреки всичко той е отличен следотърсач) намери скрита храна — няколко клончета с банани и малко вино. Това беше твърде малко, за да се разпредели между всички, и Морган реши да нахрани най-слабите. Днес по пътя мнозина бяха припаднали.

Най-после не съм гладен! Струва ми се невъзможно да съм прекарал цели шест дни без храна. Някъде към обед се натъкнахме на склад с царевица. Хората просто подлудяха. Заядоха зърната направо, без да ги варят. Малкия остатък насипахме в торби и го взехме със себе си. Хората проклинат вещицата на Порт Роял и самия Морган. При все това Морган е единственият човек, който ги спасява и води към победа.

Надеждите ми се възвърнаха. Мисля, че ще стигнем Панама, въпреки всичко. Нещо повече, надявам се, че ще намеря баща си все още жив.

Днес имахме няколко схватки — едни насърчителни, други разочароващи. Най-после престрелка с неприятеля. Неочаквано се натъкнахме на засада от индианци, които пуснаха стрелите си срещу нас. Но когато им отговорихме с пушечен залп, те избягаха с проклятия на уста. Двама наши са ранени, но не сериозно.

Късно през деня съзряхме Веракрус, или по-право, пушека, който се издигаше от там, където шпионите на Диас ни казаха, че се намира. Когато стигнахме там, видяхме само жалки развалини. Нищо за ядене, освен кучета и котки. Много от буканиерите се нахвърлиха върху тях. Диас намери склад за вино и хляб, изкусно прикрит, и съобщи това на Морган, за което беше награден с обещание за триста кюлчета злато. Храната беше разделена поравно между всички. Всеки получи по една порция. Затова днес можах да започна дневника си с радостно изречение. Но се страхувам от мислълта, че утре може пак да огладнея.

Седмият ден от пътуването ни! Сигурно се приближаваме до Панама, щом днес срещнахме испанци. Капитан Нежни откри, че десетина души липсват, и помоли Дикстън, Поли, Джим и още някои да се върнат с него да видят защо са изостанали. Той намери мъртвите им тела в нивите близо до Веракрус. Някои бяха убити с куршум, други — със стрела. Както стояхме опечалени, внезапно се появи група от около петдесет испанци и индианци и се нахвърлиха върху нас. Ядосан от загубата на хората си, Нежни се спусна напред със силен вик. Ние го последвахме. Две или три минути изходът на борбата беше в неизвестност, но нашият гняв смути противниците ни и те побегнаха, като дадоха няколко жертви. Нежни не посмя да ги преследва, страхувайки се да не се натъкне на по-голяма сила.

Морган нареди строго никой да не изостава назад. Каза, че сме на тридесет километра от Панама и успехът ни зависи само от сплотеността ни. Той не е сигурен дали испанците не са го заблудили, за да унищожат цялата армия. Ако е така, мили татко, аз няма да те видя.

Тази нощ пиша при ужасни мъчнотии. Дъждът се лее като из ведро. Съдбата ни е жалка. Гладни, уморени, окъсани. Не можем да заспим поради дъжда. Огньовете ни угаснаха, мокри сме до кости. Полагаме всички усилия да запазим барута на сухо в хралупите или където намерим, но не знам дали ще сполучим.

Под едно дърво намерих скривалище, което отчасти ме закрива. От време на време, въпреки усилията ми, струите падат върху листовете ми и зацапват мастилото.

Ние сме в подножието на един хълм. Морган обещава, че като се изкачим утре на хълма, ще видим как Тихият океан мие брега, на който е разположена Панама.

Днес се случи една катастрофа с армията ни. Вървяхме през гората, когато върху ни се изсипа, като че ли от невиделица, залп от стрели, който повали около десетина от хората ни.

— Хайде, английски кучета! — долетяха гласове до нас. — Почакайте само да стигнете в степта! Очаква ви по-лошо и от това.

Не знаехме броя на нападателите си. Морган, безстрашен като лъв, се хвърли направо към мястото, откъдето бяха дошли стрелите. Буканиерите се поколебаха за миг и го последваха. Хукнах също по петите на Диксън. Няколко индианци в засада ни причакаха. Но един от тях излезе напред, когато Морган минаваше край скривалището му, хвана адмирала за гушата и за-махна към него с ножа си. Навреме се хвърлих на гърба на индианеца, за да попреча на точния удар, и бях блъснат грубо на земята. Дикстън обаче беше нащрек и повали врага с ужасен удар.

През целия ден не намерихме нищо за ядене. Нокър ни караше да изядем телата на убитите индианци. Но никой не се опита да яде човешко месо. Морган ни каза, че трябва да бързаме, и закрачихме с последни усилия.

Как исках да спре дъждът! Да намеря нещо за ядене!

Какъв ден! Пиша на светлината на грамаден огън, на който се пече цял звяр. Буканиерите са почти луди от щастие. Сякаш не разбират опасното положение, в което се намираме. Испанците три пъти се опитаха да ни обстрелват от Панама, но гранатите не можаха да стигнат до нас. Всичко предсказваше горещия прием, който ни се готвеше.

Изкачихме се на хълма рано призори. Нокър го беше кръстил Хълма на буканиерите. Когато се видях на върха му, извиках от учудване. В далечината, гладки и спокойни, блестяха водите на Тихия океан. Върху тях с опнати платна стояха най-различни кораби, обещавайки ни богата награда, ако Панама падне в наши ръце. А под нас, простирайки се към леса, който скриваше Златния град от погледите ни, се зеленееше тихата степ. Но най-много радваха очите ни стадата, които се виждаха из полето.

При вида на животните гладът ни стана непоносим. Предвождани от Нокър, Диас и Палабра, буканиерите извадиха ножовете и с диви викове се спуснаха надолу по хълма към степта. Отначало Морган се опита да спре дивия им бяг, но скоро се убеди, че усилията му отиват напразно. Когато стигнаха до стадата, буканиерите се спуснаха между подплашените животни и всеки си избра по една жертва. Жално беше да се гледа как падаха нещастните говеда под ножа на изгладнелите пътници, които веднага режеха още топлото месо и го ядяха сурово като диви зверове.

Стъмни се, когато стигнахме в степта, но внезапно падналият мрак не сложи край на пира.

Сега ми е топло и съм добре нахранен, но сърцето ми е свито. Как може тази банда от дрипави и изтощени хора, макар и храбри, да победи мощната армия, готова да ни посрещне (според думите на Диас)… При все това отстъпление без храна е немислимо.

Най-после виждаме Панама! Утре ще узная дали всичките ми усилия не са били напразни. Между нас и града лагерува многобройният неприятел. Като гледам измършавелите лица на приятелите си наоколо, аз се страхувам от поражение.

Днес тръгнахме призори в стройни редици, с развети знамена. Барабаните биеха и всеки беше жаден за бой. Много от офицерите успяха да си хванат коне и сега ги яздеха. Тук на много места земята се обработва. Портокали, лимони и смокини се редуват с банани, палми и други подобни дървета.

Внезапно се появи пред нас Диас, който се връщаше от разузнаване. Съобщи ни, че по пътя, по който се движехме, е невъзможно да продължим. Всяко дърво и всяко прикритие носели изненада от въоръжени с пушки хора. На някои места големи оръдия, докарани от Панама, пазели пътя.

Морган попита Диас какво предлага. Разузнавачът отговори, че най-добре ще бъде да свием на запад, да влезем още веднъж в гората и да се приближим до Панама от другата страна. Отначало Морган се двоумеше, но Диас му обясни, че понеже новият път не е довършен, испанците никога не биха помислили да го укрепяват.

Така и стана. Въпреки че пътят беше лош, ние не срещнахме съпротива по него и късно следобед отново излязохме в степта. Една редица ниски хълмове ни отделяха от града — нашата цел. Преди залеза на слънцето стигнахме до върха на един хълм.

— Най-сетне — промълви Морган, потривайки ръце.

Но скоро пред очите ни се откри сила, която изпълваше полето пред нас. Беше се събрала такава голяма армия, че лудост щеше да е от наша страна, ако се опитахме да й се противопоставим.

Морган реши битката да почне утре. Почиваме си за утре и докато пиша, чувам заплашителните викове на испанските ездачи, които ни обикалят.

Утре всичко ще се реши.

Татко, татко, моли се на небето да мога да стигна до тъмницата ти и да те освободя!