ЗА ЕСЕНТА
Чопай
Настъпи есента, Лакшмане,
сияеща като имане, от дълги дъждове измито.
Сърцата ни туптят честито. От бели цветове на кае
белеят се около нас необозримите поля. —
Дъждът, мой брате, побеля и остаря, и си отива.
Водата в почвата попива, пресъхват друми и пътеки. —
Доволство има ли за всеки, не ще се шири лакомия.
Изгря Агастя, погледни я: оглежда се във езерата
избистрени като добрата душа, когато отстрани
страстта от своите глъбини. Невидимо в реките спада
водата. Мъдрият отрада намира като утаява
стремежа си към светска слава. Стърчиопашка заснова
в избистрената синева. Така долита за делата
на праведниците отплата. Без прах и кал земята божа
сияе както на велможа
доброто дело дълго свети,
признато и от враговете. Водата спада, та в реките
боят се рибите, горките. Така роднините се плашат,
щом сродникът им — богаташът — започнал е да обеднява.
Небето — синкава тинтява — безоблачно сияе с вид
на предан богу вишнуит, обрекъл се да се не връща
не само в страсти, но и в къща. Нарядко нейде ръсва дъжд.
Така връз много рядък мъж се сипе мойта благодат.
Вървяха редом брат до брат великите Лакшман и Рама.
На тая гледка равна няма…
Из книга четвърта („Кишкиндха“)